Ромен Гари
Хвърчилата (41)

XLI

Въртях педалите толкова бързо, държейки пекинеза с една ръка и кормилото с другата, че когато най-сетне стигнах до резиденцията в парка и слязох от колелото, коленете ми внезапно омекнаха и аз се проснах на земята с мътен поглед. Без съмнение вълнението и страхът си бяха казали своето, тъй като въпреки това „сигурно място“, за което ми беше говорил Фон Тиле и чийто адрес имах в джоба си, не виждах как Лила можеше да се измъкне от Гестапо и от френската полиция, която изцяло беше на разположението на окупатора. Разхлипах се, докато Чонг ближеше ръцете и лицето ми. Накрая се овладях, взех кучето в ръка и изкачих трите стъпала. Позвъних, очаквайки да видя Одет Лание, „камериерката“, дошла от Лондон преди девет месеца с новата радиостанция, но ми отвори готвачката.

— А, ето те и теб. Ела, миличко, ела…

Тя протегна ръка да вземе Чонг.

— Бих искал лично да говоря с госпожа Естерхази — промълвих, като едва си поемах дъх. — Кучето е болно. Не спира да повръща. Минах през ветеринаря и…

— Влезте, влезте.

Заварих госпожа Жюли в салона с дъщеря си. Бях виждал два или три пъти в Клери „секретарката“, за която бе общоизвестно, че е метреса на полковник Щекер от Главния щаб на Фон Тиле. Беше хубава брюнетка с очи, които изглежда бяха наследили неизмеримата дълбочина на погледа на майка й.

— Херман винаги се е отнасял с недоверие към генерала — говореше тя. — Намираше, че Фон Тиле е декадент, чието франкофилство е станало непоносимо и който говори за фюрера по недопустим начин. Херман изпращаше в Берлин доклад след доклад по негов повод. Ако това, което казват, е вярно, ще го повишат.

— Да предадеш родината си, колко ужасно! — каза госпожа Жюли.

Двете жени бяха сами в салона и разговорът очевидно бе предназначен за мен. От това заключих, че госпожа Жюли, за която недоверието беше ключът към оцеляването, ме подканяше да внимавам какво говоря. Човек никога не знае кой може да се окаже наблизо, с ухо, залепено за вратата. Майката и дъщерята изглеждаха впрочем доста неспокойни. Мисля дори, че ръцете на госпожа Жюли леко трепереха.

— Господи — каза тя, повишавайки тон — виждам, че пак съм забравила бедното животинче в „Кло Жоли“. Дайте ми го, приятелю…

Тя взе чантата си, която стоеше върху пианото. Там бяха и всички ония снимки с посвещение, които познавах: тази на адмирал Хорти имаше траурна лента в единия ъгъл. Лентата беше закачена при смъртта на неговия син Истван Хорти, убит през 1942 на източния фронт.

Тя ми подаде банкнота от десет франка.

— Вземете, млади човече, и благодаря.

— Госпожо, кучето е много болно, видях се с ветеринаря, той предписа лечение, трябва да ви обясня, спешно е…

— Е, време е да се връщам на работа — каза нервно дъщерята.

Госпожа Жюли я изпрати до вратата. Тя хвърли поглед навън, вероятно да се увери, че никой не ме е „придружил“, затвори вратата, завъртя ключа в ключалката и се върна.

Направи ми знак да я последвам.

Отидохме в спалнята й. Тя остави вратата отворена, за да чува и най-лекия шум. За сетен път си казах, че ако предвоенна Франция беше загрижена за оцеляването си както тази стара сводница, нямаше да стигнем дотук. — Хайде, казвай бързо, какво има?

— Фон Тиле се самоуби и…

— Това ли е всичко? Разбира се, че се е самоубил. Когато човек не може да се справи…

— Той ми даде адреса и телефонния номер на Лила. Изглежда това място е съвсем сигурно…

— Дай.

Тя изтръгна хартията от ръцете ми и погледна адреса.

— И това наричат сигурно място! Това е неговото любовно гнездо.

Трябва да съм пребледнял, защото тя омекна.

— Не говоря за твоето момиченце, Фон Тиле много обичаше жените. Беше си взел една гарсониера в Париж. Последната беше една проститутка от „Фабиен“, бардакът от улица „Мироменил“, но тъй като тя бе отгледана в Манастира на птиците и имаше добри обноски, той не беше го забелязал. Можеш да си сигурен, че Гестапо знае мястото. Имат сведения за личния живот на всички генерали и никога не са изпускали от очи Фон Тиле, знам какво говоря. Ако момичето наистина е там.

— Тя е загубена — прошепнах.

Госпожа Жюли не каза нищо.

— Не можем ли да я предупредим? Имаме телефонен номер…

— Без шеги; нали не си въобразяваш, че ще те оставя да телефонираш оттук? В централата записват всички поръчани номера, часа и номера на този, който е дал поръчката…

— Помогнете ми, госпожо Жюли!

Тя се наведе, взе Чонг и го притисна към гърдите си, гледайки ме враждебно.

— Не е възможно, аз очевидно си падам по тебе. На моята възраст!

Тя размишляваше.

— Единственото място, откъдето можеш да се обадиш напълно спокойно, е Гестапо — каза тя. — Почакай. Има и едно друго място. Жилището на Арнолд, помощникът на Грюбер.

— Но…

— Той живее с малкия си приятел… Онзи, за когото съм ти говорила. Намира се на улица „Шамп“ 14, в Клери, на втория етаж вдясно. Те имат собствена мрежа и няма да оставиш следи. Иди. Тъкмо навреме. Забравих да му изпратя лекарството… като казвам забравих… Той също малко ме е изоставил в последно време, малкият Франсис.

— Франсис?

— Франсис Дюпре. Име, което е възможно най-далече от името Изидор Левковиц. Почакай…

Тя порови в чекмеджето на един скрин и се върна с две ампули.

— Вече осем дни. Сигурно вече се катери по стените, нещастникът. Но това ще му е за урок.

Взех ампулите.

— Той е диабетик. Това е инсулин.

— Искате да кажете морфин.

— Както искаш, но вече четири години той умира от страх. Между другото винаги се е чувствал зле в кожата си. Кажи му, че повече няма да го забравя, освен ако и той не ме забрави. И да те остави да телефонираш.

Тя седна разкрачена в един фотьойл с Чонг на коленете.

— И ми дай онова, което имаш в джоба си, Людо.

— Кое?

— Капсулата цианкалий. Ако се случи да те обискират и я намерят у теб, все едно че си направил самопризнания. Все пак няма да глътнеш цианкалия само защото ще те обискират. Винаги има надежда човек да се измъкне.

Оставих капсулата си цианкалий на нощната й масичка.

Госпожа Жюли доби замечтан вид.

— Скоро ще стане — каза тя. — Нощем вече не спя от нетърпение. Глупаво е да изгориш в последния момент.

Тя разсеяно си играеше със златния си гущер.

— Ако замирише на изгоряло, ще се измъкна оттук, ще си лепна една жълта звезда където трябва и ще се представя на германците в Ница или в Кан. Ще ме депортират веднага, разбира се, но ще издържа няколко месеца, а дотогава американците ще дебаркират. Знаеш, както в индианските филми, където конницата идва винаги накрая.

Тя се засмя.

— Yankee-doodle-doodle-dandy… — запя. — С една дума нещо такова. И германците го знаят. Изглежда ще бъде в Па-дьо-Кале. Бих искала да съм там, за да видя. Така че ако се оставиш да те притиснат…

— Бъдете спокойна, госпожо Жюли. По-скоро ще умра, отколкото да…

— Винаги се казва така. Ще видим. Тръгвай.

На улица „Шамп“ 14 останах четвърт час. Оставих велосипеда си на стотина метра оттам и се качих на втория етаж. Бях толкова развълнуван, че за пръв път в живота имах бяло петно в паметта си: вече не си спомнях дали беше отляво или отдясно. Трябваше да прекарам през паметта си целия разговор с госпожа Жюли, за да стигна до думите „на втория етаж, вдясно“. Позвъних.

Един хилав младеж, доста хубавичък — в стил танцьор на танго — но с бледен цвят и сенки под големите трескави очи дойде да ми отвори. Беше по пижама и на шията си носеше верижка с кръстче.

— Господин Франсис Дюпре?

— Аз съм. Какво искате?

— Идвам от името на графиня Естерхази. Нося вашите лекарства.

Той се оживи.

— Най-сетне… Вече цяла седмица… Забрави ме, тази мръсница. Дайте ми това…

— Госпожа… искам да кажа графиня Естерхази ме помоли да телефонирам до Париж оттук.

— Влизайте, влизайте… Телефонът е там, в спалнята… Дайте ми това…

— Не говоря немски, господине. Трябва вие да поискате номера…

Той се втурна към телефона, поиска номера и ми подаде слушалката. Дадох му двете ампули морфин и той изтича да се затвори в банята.

Минута след това чух гласа на Лила от другия край на линията.

— Ало?

— Аз съм…

— Людо! Как…

— Не стой повече там. Тръгвай веднага.

— Защо? Какво има? Георг ми каза…

Едва имах сили да говоря.

— Тръгвай веднага… Мястото е открито… ще бъдат там всеки момент.

— Но къде да отида? При родителите ми?

— А, не, само не там… Почакай…

Десетки имена и адреси на другари минаха през главата ми. Но знаех, че никой от тях няма да укрие една непозната без приета парола. А може би вече следяха Лила. Избрах възможно най-безопасния изход.

— Имаш ли пари?

— Да, Георг ми даде.

— Незабавно ще се махнеш оттам, без да взимаш нищо, без да се бавиш и секунда, ще наемеш стая в хотел „Европа“, улица „Ролен“ 14, близо е до площад „Контрескарп“. Ще изпратя някого тази вечер, той ще попита „Албертин“, а ти ще му отвърнеш с името „Родриг“. Повтори.

— Албертин. Родриг. Но не мога да тръгна така, тук са всичките ми книги по изкуство…

Изревах:

— Оставяш всичко и тръгваш. Повтори.

— Родриг. Албертин. Людо…

— Тръгвай!

— За малко щях да успея…

— Тръгвай!

— Обичам те!

Затворих.

Бях изтощен, физически и нервно, и се свлякох върху разхвърляното легло. В следващия момент Франсис Дюпре излезе от банята. Не бих повярвал, че за няколко минути човек може да се промени така. Той лъхаше на щастие и спокойствие. Нямаше и следа от ужаса в очите с морен поглед. Седна на леглото в краката ми, усмихнат и приятелски настроен.

— Е, млади човече, как е?

— Добре.

— Тази Естерхази е опасна жена.

— Вярно е. Опасна жена.

— Винаги ми е била като майка. Знаете, аз съм диабетик и без инсулина…

— Разбирам.

— После има инсулин и инсулин. Този, с който ме снабдява, е екстра качество. Ще пиете ли чаша шампанско?

Станах.

— Извинете ме, бързам.

— Жалко — каза той. — Вие сте ми много симпатичен. С удоволствие бих се срещнал отново с вас. Доскоро.

— Доскоро.

— И най-вече кажете й да не ме забравя. Нужен ми е на всеки три дни.

— Ще й кажа. Но доколкото разбрах, вие също малко сте я изоставили…

Той се изхили.

— Вярно е, вярно е. Няма да се повтори. Ще й пращам по-често новини.

Намерих се отново на стълбите.

Трябваха ми няколко часа, за да установя контакт с „Родриг“ в Париж, да го помоля да отиде в хотел „Европа“, улица „Ролен“ 14, и да потърси Албертин.

Отговорът дойде вечерта на следващия ден. Нямаше Албертин в хотел „Европа“. През целия съботен и неделен ден другарят ни Лаланд звъня на номера, който Фон Тиле ми бе дал. Никой не отговори.

Лила беше изчезнала.