Ромен Гари
Хвърчилата (13)

XIII

През зимата на 1938–39 моята памет се прояви по начин, който оправда лошите страхове, изразени някога от господин Ербие, когато беше дошъл да предупреди чичо, че „това момче изглежда напълно лишено от способността да забравя“. Не зная дали наистина с всички от фамилията Фльори е било така, защото този път не ставаше дума нито за свободата, нито за човешките права, нито за Франция, която все още беше тук и привидно не изискваше особено усилие на паметта. Лила не ме напусна повече. Бях започнал отново работа като счетоводител в „Кло Жоли“, както и при някои други търговци от региона, така че да мога да спестя пари за пътуването до Полша; грижех се за фермата, но през цялото време присъствието на Лила около мен беше добило такава физическа реалност, че чичо с ирония или без беше започнал да слага на масата и един трети прибор за тази, която присъстваше по малко необичаен начин. Той се посъветва с доктор Гардио, който му говори за натрапчиви мисли и предписа ходене пеша и практикуване на колективни спортове. Не се учудвах от неразбирането на лекаря, но бях притеснен от вниманието на моя настойник, макар и да познавах недоверието му към чувството на абсолютна вярност, което бе причинило толкова нещастия на нашите. На няколко пъти се сдърпахме. Той смяташе, че пътуването до Полша, което планирах за идното лято, крие най-лошото от всички разочарования и че дори изразът „първа любов“ по принцип означава нещо, което е обречено. Въпреки всичко ми се струваше, че понякога чичо ме гледа с известна гордост.

— В края на краищата, ако имаш нужда от пари за пътуването си, аз ще ти дам. Трябва да си купиш някой и друг парцал, защото и дума не може да става да отидеш при тези хора облечен като просяк.

През тази зима Лила ми изпрати няколко писма, последните съвсем кратки, а сетне само няколко пощенски картички; беше нормално, скоро щяхме да се видим отново и краткостта на фрази като: „Всички ние те чакаме“, „Толкова съм щастлива при мисълта, че най-сетне ще опознаеш Полша“, „Мислим за теб“, „Юни идва!“ сякаш скъсяваха времето и набързо отброяваха месеците и седмиците. Последва дълго мълчание чак до заминаването ми, сякаш да съкрати последните седмици на очакване.

Взех влака от Клери на 20 юни. Чичо ме изпрати до гарата. Докато въртяхме мълчаливо педалите един до друг, той ми каза само:

— Ще видиш свят.

Страната, където отивах, всички други страни, светът не ме интересуваха. Светът не съществуваше, за да пътувам. Мечтаех само отново да бъда цялостен, да намеря ръцете, които ми липсваха. Когато влакът потегли и аз се наведох през прозореца, Амброаз Фльори ми извика:

— Надявам се, че няма да паднеш от прекалено високо и няма да те намеря потрошен като нашия стар Катрмер, спомняш ли си?

— Не си спомням никога нищо, знаете го добре! — извиках в отговор, засмяхме се и се разделихме.