Ромен Гари
Хвърчилата (32)

XXXII

Обядът на лейтенант Лушези в „Кло Жоли“ беше забележителен. Бяхме го снабдили с нов костюм и безупречни документи, макар че от началото на окупацията никога не бе имало проверка на документи при Дюпра. Лейтенантът беше настанен на най-добрата маса в „ротондата“, сред висшите офицери на Вермахта, между които самият генерал Фон Тиле. Когато обядът свърши, Марселен Дюпра лично изпрати Лушези до вратата, стисна му ръка и каза:

— Елате пак.

Лушези го погледна.

— За съжаление не можем да избираме мястото, където да паднем.

От този ден нататък Дюпра не беше в състояние да ни откаже нищо. Не вярвам, че беше така, защото го „държим“ по някакъв начин, нито защото започваше да усеща, че вятърът се обръща и искаше да даде своя принос в съпротивата, но ако думите „свещен съюз“ имаха за него някакъв смисъл, то бе, защото „Кло Жоли“ заставаше в центъра на събитията. Според израза на моя чичо, повече сърдечен, отколкото подигравателен, „макар и по-възрастен от Дьо Гол, Марселен има всички шансове да го надживее“.

В крайна сметка Дюпра се съгласи да вземе на работа като компаньонка — „не искам курви при себе си“ — годеницата на Сенешал, Сюзан Дюлак, наша съратничка — хубава млада жена с кестеняви коси и весели очи, която говореше перфектно немски и нямаше никакво съмнение, че онова, което тя щеше да чуе на масата интересуваше Лондон, където изглежда държаха да знаят всичко, което се случва в Нормандия: заповедите изискваха да се информира дори за най-незначителните подробности. Но скоро разполагахме с такъв източник на информация, който се оказа толкова важен, че цялата дейност на нашата мрежа беше дълбоко променена. Колкото до мен, нужни ми бяха няколко дни, за да се съвзема от шока, тъй като освен ефекта на изненадата, все още не бях успял да разбера докъде може да стигне едно човешко създание — в случая жена — в безпощадната си воля за борба и оцеляване.

Името, което все по-често виждах върху фактурите и счетоводните книги на Марселен Дюпра, беше на графиня Естерхази — Графинята, както казваха немците — която моят работодател ценеше извънредно: тя умееше да посреща. Ястията и напитките за нейните приеми бяха изцяло осигурявани от „Кло Жоли“ и носеха на съдържателя на ресторанта значителни приходи.

— Гранд дама — обясняваше ми Дюпра като гледаше цифрите. — Парижанка от много добро семейство, която е била омъжена за един племенник на адмирал Хорти, нали знаеш, унгарския диктатор. Изглежда, че й е оставил огромни богатства в Португалия. Веднъж ходих при нея и върху пианото й видях снимки с посвещение от Хорти, от Салазар, от маршал Петен и дори — ще повярваш или не — от самия Хитлер: „На графиня Естерхази, неин приятел Адолф Хитлер“. Видях със собствените си очи. Нищо чудно, че немците са така добре посрещани при нея. Когато тя се върна от Португалия след победата — всъщност исках да кажа след поражението — тя се беше настанила най-напред в „Отел де Сер“, но когато хотелът беше реквизиран от Главния щаб на немците, оставиха й в знак на уважение вилата, която се намира в парка. Във всеки случай при нея може да се види толкова отбрано общество, колкото и при мен.

В „Кло Жоли“ не се допускаха кучета. В това отношение Дюпра беше непреклонен. Дори померанската овчарка, която придружаваше Грюбер навсякъде, чакаше в градината, където по нареждане на Дюпра й се сервираше наистина обилно ядене. Един ден, докато бях в кабинета, господин Жан влезе с пекинез на ръце.

— Това е кученцето на Естерхази. Помоли ме да ти го поверя, ще дойде да си го вземе след малко.

Хвърлих поглед на пекинеза и по челото ми изби студена пот. Това беше Чонг, пекинезът на госпожа Жюли Еспиноза. Опитах се да се успокоя като си казах, че става дума просто за прилика, но никога не съм успявал да измамя паметта си. Познавах черната муцунка, всеки кичур бяла и кафява козина, рижите ушички. Кучето дойде до мен, изправи се, постави лапи на коленете ми и започна да скимни, махайки с опашка. Прошепнах:

— Чонг!

Той скочи в скута ми и облиза ръцете и лицето ми.

Стоях така и го галех, като се опитвах да сложа ред в обърканите си мисли. Имаше само едно възможно обяснение: госпожа Жюли да е била депортирана, а кучето, след незнайно какви превратности, да е било прибрано от Естерхази. Знаех с какво уважение немците се отнасят към животните — припомних си едно съобщение, публикувано в „Газет“, предупреждаващо населението, че „транспортирането на домашни птици със завързани крака и овесени с главата надолу на кормилото на велосипед ще бъде смятано за изтезание и се забранява“. Следователно Чонг си беше намерил нова господарка. Но спомените бликаха неудържимо и измежду тях този на „господарката“, убедена в поражението на Франция и подготвяща се за бъдещето с усърдна предпазливост: документи за самоличност „извън всяко подозрение“, милиони във фалшиви банкноти — чак до портретите на Хорти, Салазар и Хитлер, които толкова ме бяха заинтригували и които „не бяха още надписани“. Продължавах да се потя, когато господин Жан отвори вратата и аз видях да влиза госпожа Жюли Еспиноза. Откровено казано, ако не беше Чонг нямаше да я позная. От старата сводница от улица „Льопик“ беше останала само бездънната тъмнина на погледа, където изглежда се спотайваше хилядолетният й опит. Лицето под белите коси излъчваше малко надменна студенина. Беше загърнала небрежно раменете си с палто от видра, около шията си имаше сиво копринено шалче; беше се сдобила с величествени гърди, беше наддала десетина кила и изглеждаше поне с още толкова години по-млада: впоследствие ми призна, че се е възползвала от своите връзки, за да премахне бръчките си в голямата военна болница на Берк. Малкият златен гущер, който познавах добре, беше закачен на шала. Тя изчака господин Жан да затвори вратата след нея, извади от чантата си цигара, запали я с една златна запалка и глътна дима като ме наблюдаваше. Едва забележима усмивка се появи на устните й, когато ме видя така прикован на стола зяпнал от изненада. Тя взе Чонг под ръка и още веднъж ме изгледа внимателно, почти недоброжелателно, като че ли се колебаеше дали да ми се довери, после се наведе към мен:

— Дюкро, Сален и Мазюрие са заподозрени — прошепна. — Засега Грюбер не ги закача, защото иска да узнае кои са другите. Кажи им да се скрият за известно време. И повече никакви събрания в задната стая на Норман или поне не все едни и същи хора. Ясно?

Мълчах. Погледът ми беше мътен и изведнъж ми се допика.

— Ще си спомниш ли имената?

Кимнах с глава.

— Няма да им говориш за мен. Нито дума. Никога не си ме виждал. Ясно?

— Ясно, госпожо Жю…

— Млъквай, глупако. Казвам се Естерхази.

— Да, госпожо Естер…

— Не Естер. Естерхази. Естер не е име, което можеш да носиш, не и в тези времена. И побързай, защото ако това се разбере, Грюбер ще ги прибере преди събранието. Имам при него едно хлапе, което ме осведомява, но от три дни този идиот лежи болен от пневмония.

Тя намести на раменете си палтото от видра, оправи шала си, изгледа ме продължително, смачка цигарата си в пепелника на бюрото ми и излезе.

Целият следобед тичах насам-натам, за да предупредя другарите, които бяха в опасност. Субабер искаше непременно да узнае кой ме е осведомил; казах му, че един минувач ми е предал бележка на улицата и веднага е изчезнал.

Бях слисан от метаморфозата на собственичката от улица „Льопик“ в повелителката, появила се в моя кабинет, но се опитах да не мисля за това и не отроних дума на никого, даже и на чичо Амброаз. Накрая реших, че моето състояние се е влошило и че бях станал жертва на халюцинация. Два или три пъти в месеца обаче, по обяд, господин Жан идваше да ми повери кученцето на Графинята и когато господарката му пристигаше да си го вземе, тя винаги ми даваше някакви сведения, някои от които толкова важни, че ми беше трудно да убедя когото и да било, че документите са ми били подхвърлени от някой непознат из улиците на Клери.

— Чуйте, госпожо, как според вас да им обясня кой ми е дал сведенията?

— Забранявам ти да им говориш за мен. Не ме е страх, че може да пукна, но съм сигурна, че нацистите ще изгубят войната и искам да съм тук, за да го видя.

— Но как успявате да…

— Дъщеря ми е секретарка в Главния щаб в „Отел де Сер“.

Тя палеше цигара.

— Любовница е на полковник Щекер.

Тя се засмя и погали Чонг.

— „Отел де Сер“^[1]. Всички елени имат рога. Ще кажеш на твоите, че намираш тези сведения в плик, оставен на бюрото ти. Не знаеш кой го оставя. Кажи им, че ако искат това да продължи, не бива да задават въпроси.

Докато ме наблюдаваше, за пръв път видях върху лицето й следа от тревога.

— Доверих ти се, Людо. Глупаво е да се доверяваш, но рискувах. Винаги съм стъпвала здраво на земята, но този път…

Тя се усмихна.

— Един ден отидох да видя хвърчилата на чичо ти. Имаше едно много хубаво, което се измъкна из ръцете му и отлетя. Чичо ти ми каза, че няма да се върне никога или ще го донесат съсипано и покъсано.

— Преследване на синевата — казах.

— Никога не съм и предполагала, че ще ми се случи — каза госпожа Жюли Еспиноза и изведнъж съзрях сълзи в очите й. — Мисля, че когато човек прекалено се е взирал в черното, синьото го главозамайва.

— Можете да ми имате доверие, госпожо Естерхази — казах кротко. — Няма да ви предам. Достатъчно пъти сте ми казвали, че гледам като застанал пред взвода за разстрел.

Субабер не повярва и дума от историята с плика. Когато му предадох плана на разположение на немските военни части в Нормандия — броя на самолетите във всяка област, местонахождението на бреговите батареи и на ВВС, броя на немските дивизии, изтеглени от Русия и на път към запад, — той едва не ме заподозря.

— Откъде знаеш това, подлецо?

— Не мога да ви кажа. Обещах.

Другарите започнаха да ме гледат по странен начин. Лондон настояваше да узнае източника на сведенията. До такава степен си блъсках главата с това, че стигах дотам с дни да не виждам Лила. Трябваше на всяка цена да изляза от положението и да получа от онази, която в мислите си не спирах да наричам Еврейката, разрешението да кажа на моя шеф от мрежата. Най-сетне намерих аргумент, от който не бях особено горд, но който ми се стори надежден.

Онзи неделен ден Естерхази дойде да обядва в „Кло Жоли“ след служба в църквата. Както следва пекинезът ми беше предаден от господин Жан. Към три часа графинята влезе в кабинета ми, извади един лист от дамската си чанта, хвърли предпазлив поглед към вратата и остави листа пред мен.

— Научи това наизуст и го изгори веднага.

Това беше списък на „доверените лица“ — което ще рече на информаторите от района — с който Гестапо разполагаше.

Прочетох два пъти имената и изгорих хартията.

— Как узнахте това?

— Не те интересува.

— Хайде обяснете ми, по дяволите! Не е за вярване в края на краищата. Та това идва направо от Гестапо.

— Е, добре, ще ти кажа. Помощникът на Грюбер, Арнолд, е хомосексуалист. Той живее с един от моите приятели, който е евреин.

Тя отърка муцуната на Чонг в бузата си.

— Единствено аз знам, че той е евреин. Благодарение на мен има фалшиви арийски документи. Трето поколение ариец. Не може да ми откаже нищо.

— Но сега, когато има тези документи, той може да се отърве от вас като ви предаде.

— Не, малки ми Людо, защото аз пазя истинските му документи.

Имаше нещо неумолимо, почти непобедимо в този черен поглед.

— Довиждане, малкия.

— Чакайте. Какво мислите, че ще се случи с вас, ако ме хванат и разстрелят?

— Нищо. Ще си имам неприятности.

— Грешите, госпожо Естерхази. Ако аз не съм тук да свидетелствам за всичко, което направихте за Съпротивата, още в първите дни след освобождението ще се погрижат за вас. И тогава няма да има кой да ви защити. Тогава ще съществува само…

Преглътнах слюнката си и събрах цялата си смелост.

— … само сводницата Жюли Еспиноза, която се спогаждаше с немците. Можете да сте сигурна, че няма да се бавят с разстрела. Единствено аз съм в течение на онова, което направихте за нас и ако вече не съм тук…

Ръката й спря за миг върху мъничката глава на Чонг, после продължи милувката си. Бях ужасен от моята дързост. Но всичко, което видях върху лицето на „господарката“ беше една усмивка.

— Виж ти, закоравял си, Людо — каза ми тя. — Истински мъжага. Имаш право. В Париж има кой да свидетелства за мен, но вероятно няма да имам време да стигна до там. Хайде, от мен да мине. Можеш да го кажеш на твоите приятели. И им кажи също, че още утре искам писмо, удостоверяващо услугите, които съм им направила. Ще го запазя на сигурно място… там, където никой няма да ме претърсва на моята възраст. И ще кажеш на твоя шеф от мрежата… кой е той всъщност?

— Субабер.

— … че и при най-малката недискретност, аз първа ще узная и ще имам време да се измъкна, но не и вие. Никой от вас. Няма да остане и един, нито дори ти. Достатъчно са ме прецаквали цял живот, за да се оставя и този път. Нека твоят шеф си затвори устата или аз ще му я затворя завинаги.

Трябваше ми цял час, за да обясня всичко на Суба същата вечер. Единственото, което той каза, след като ме изслуша, бе:

— Бива си я тая курва.

Случвало ми се е и по-късно да съжалявам за аргумента, който бях използвал, за да убедя Графинята. Бях засегнал най-чувствителното й място: инстинктът й за самосъхранение. Грижата за онова, което щеше да се случи с нея след заминаването на немците се беше превърнала за нея във фиксидея: иначе вероятно щеше да ми иска разписка всеки път, когато ми подаваше някаква информация. След като получи удостоверението „за участие в съпротивата“, датирано и подписано от „Херкулес“ — скромно избраното партизанско име на Субабер — тя поиска още едно за своята дъщеря, както и едно трето, напечатано на машина, също датирано и подписано, но с празно място вместо името на ползвателя.

— В случай че искам да спася още някого — обясни ми тя.

Госпожа Жюли скоро получи кодово име от Лондон: Гаранс. Ролята, която изигра в нелегалното движение днес е добре известна, тъй като тя получи Ордена на Съпротивата, макар че аз промених тук имена и подробности, за да не я смущавам, тъй като тя стана много известна след войната. Тя продължи да ни носи сведения чак до освобождението и никой никога не я обезпокои или подозря. Отношенията й с окупаторите до края бяха смятани за „срамни“ в областта: няколко дни преди освобождението тя предложи на немските офицери от „Отел де Сер“ едно garden-party. Осмели се дори да ни нареди да инсталираме радиостанция в стаята на домашната й прислужница и въпросната прислужница, Одет Лоние, току-що завършила стажа си в Лондон, можа да работи на пълно спокойствие на сто и петдесет метра от Главния щаб на германците.

Още от самото начало между нас беше договорено, че никога няма сам да търся среща с Графинята.

— Ако имам нещо за вас, ще идвам да обядвам тук и ще ти оставям Чонг. Преди да си тръгна ще идвам да си го взема и ще ти кажа онова, което имам да ти казвам. Ако искам да дойдеш у дома, ще забравя кучето си тук и ти ще трябва да ми го доведеш.

Няколко месеца след първата ни среща господин Жан влезе в кабинета ми, където Чонг спеше спокойно на един стол.

— Естерхази забрави помияра. Телефонира току-що. Иска да й го заведеш.

— По дяволите — изругах уж недоволен.

Вилата, обитавана преди войната от едно еврейско семейство от Париж се намираше в големия парк на „Отел де Сер“. Чонг не се въодушеви никак от возенето на велосипед, стиснат под мишницата ми и скимтеше през цялото време. Трябваше да измина пеша известна част от пътя. Една доста хубавичка камериерка ми отвори вратата.

— А, да, госпожата го забрави…

Тя поиска да вземе кучето, но аз отказах с намусен вид.

— Вижте какво, един час съм въртял педалите и…

— Ще попитам.

След няколко минути тя се върна.

— Госпожата ви кани да влезете. Иска да ви благодари.

Графиня Естерхази, облечена в онова дискретно сиво, което отиваше чудесно на побелелите й коси, прибрани на кок, се появи на вратата на салона в компанията на един млад немски офицер, който тъкмо се сбогуваше. Познавах го: това беше преводачът на Главния щаб, който често придружаваше полковник Щекер в „Кло Жоли“.

— Довиждане, капитане. И повярвайте ми, адмирал Хорти е станал регент по неволя. Популярността му, вече доста голяма след битката в Отрант през 1917, става още по-голяма, когато успява да смаже болшевишката революция на Бела Кун и не му остава нищо друго, освен да се подчини на народната власт…

Това беше дума по дума откъсът от учебника по история, който госпожа Жюли цитираше в своя бардак през 1940, когато се подготвяше за победата на германците.

— Въпреки това му приписват династически амбиции — каза капитанът. — Нарекъл е сина си Истван вице — регент…

Чонг започна да подскача около господарката си.

— А, ето те и теб.

Тя ми се усмихна.

— Гълъбчето ми. Аз те забравих. Елате, млади момко, елате…

Офицерът целуна ръка на Графинята и излезе. Върху пианото стояха прочутите „портрети“ с посвещения от Хорти и от Салазар, които бях видял в „Отел дьо Пасаж“. На стената беше окачен портретът на маршал Петен. Липсваше единствено снимката на Хитлер, която също бях видял „в очакване“ на улица „Льопик“.

— Да, знам — каза госпожа Жюли, проследявайки погледа ми. — Но той ме кара да се разболявам.

Тя хвърли поглед към входа и затвори вратата.

— Този капитан ухажва моята прислужница. Толкова по-добре, това може да послужи. Но аз сменям прислугата си на всеки два или три месеца. Трябва да се внимава. Те винаги знаят много.

Тя отвори рязко вратата и още веднъж погледна навън. Нямаше никой.

— Добре. Ела.

Последвах я в спалнята й. Промяната, която се извърши с нея за няколко минути, беше необикновена. В „Кло Жоли“, както и допреди малко с немския офицер имах пред себе си една изискана дама, която стоеше подпряна на бастуна си, изправена и с високо вдигната глава. Сега тя пристъпваше тежко от крак на крак, като докер, който носи извънредно тежък товар. Сякаш изведнъж беше натоварена с още двайсет кила и с още двайсет години.

Тя отиде до един шкаф, отвори чекмеджето и извади флаконче парфюм „Коти“.

— Дръж, вземи това.

— Парфюм, госпожо Жю…

— Не ме наричай никога така, глупако. Забрави това име, защото може да изскочи в неподходящ момент. Това не е парфюм. Смъртоносно е, но му трябват четирийсет и осем часа, за да подейства. Сега ме чуй добре…

Така ние узнахме, че през юни 1942 генерал Фон Тиле, новият командващ немските войски в Нормандия щеше да даде в „Кло Жоли“ обяд, на който щеше да присъства шефът на Луфтвафе, самият Гьоринг и някои от най-известните летци — изтребители, измежду които Гарланд, врагът номер едно на английската авиация, а също и неколцина генерали от по-висок ранг.

Първото ни решение, когато денят и часът на вечерята ни бе известен, беше да направим големия удар. Нямаше нищо по-лесно от това да сложим отрова в яденето. Но операцията беше твърде сериозна, за да можем да поемем сами инициативата и трябваше да се посъветваме с Лондон. Там трябваше да бъде обмислено всичко, включително и евакуацията на Дюпра с подводница в Англия. Подробностите на операция Ахилесова пета станаха известни впоследствие най-вече чрез мемоарите на Доналд Саймс „Огнените нощи“.

Възложиха ми задачата да убедя Дюпра и аз пристъпих към нея с боязън. Менюто, подбрано от генерал Фон Тиле съдържаше между другите неща и наденица от морски плодове с трюфел и писташ. Признавам, че с твърде немощен глас изложих нашия план.

Дюпра отказа категорично.

— Отрова в моята наденица? Невъзможно.

— Защо?

Той ме прониза със стоманеносиния си поглед, който така добре познавах:

— Защото няма да бъде хубава.

Обърна ми гръб. Когато се опитах да го последвам в кухнята, той мълчаливо ме хвана за раменете и ме изтласка навън.

За щастие от Лондон отмениха операцията. Питам се дали Дьо Гол не я бе забранил от загриженост за престижа на „Кло Жоли“.