Ромен Гари
Хвърчилата (23)

XXIII

Първите новини за полския погром ме хвърлиха в състояние на шок, от което съм запазил един-единствен спомен. Чичо е седнал на леглото с ръка, положена върху коляното ми. Радиото току-що е съобщило, че целият регион на Гродек, на Балтийско море, е разрушен от бомбите. Броненосецът Шлесвиг-Холщайн го бе сринал с огъня на оръдията си още преди войната да е била обявена. Прибавиха още един исторически детайл към този славен за германската флота момент: този военен кораб, маскиран като учебен, беше поискал няколко дни преди това от полските власти разрешение да хвърли котва за „добронамерено посещение“.

— Не плачи, Людо. Скоро нещастието ще се изчислява в милиони. Нормално е в твоето сърце то да говори само с един глас. Но понеже си силен в смятането трябва да помислиш и за правата на големите множества. Разбирам, че в момента не си способен да броиш повече от две. И после кой знае…

С поглед, загубен в не знам какви дълбини на надеждата той каза, че принадлежи към онези луди Фльори, за които човешките права понякога се състоят в това да се откажеш от тях, ако действителността е прекалено гнусна.

— Все още е възможно тази война да свърши за няколко дни. Европейските народи са твърде стари и прекалено са страдали, за да бъдат заставени да продължат този позор. Казват, че в Женева вече тайно се преговаря. Немските народни маси ще изметат Хитлер. Трябва да имаме доверие на германския народ също както и на другите народи.

Повдигнах се на лакът.

— Хвърчила от всички страни, обединявайте се — казах.

Амброаз Фльори не изглеждаше наранен от моята злоба. А аз знаех най-добре от всички, че в човешкото сърце има недосегаеми неща, които не могат да бъдат сломени.

Хукнах да се запиша доброволец. Пулсът ми бе скочил на сто и двайсет и ме обявиха негоден за военна служба. Опитах се да им обясня, че не става дума за някакво смущение на организма, а за любов и нещастие, но това само направи погледа на военния лекар още по-строг. Запраших през полята, възмутен от ведрината на нивите и на горите, и никога природата не бе ми изглеждала по-чужда на човешката. Единствените новини, които получавах от Лила, бяха тези, които съобщаваха за поражението на цял един народ. От тялото на измъчена Полша се излъчваше поразителна женственост.

В Клери ме гледаха по особен начин. Хорската мълва казваше, че съм негоден за военна служба, защото както всички Фльори и аз не съм с всичкия си. „При тях е наследствено.“ Започвах да разбирам, че това, което чувствам няма никаква стойност за хората и че за умствено здравите любовта не можеше да бъде смисъл на живота, а само облага.

Дойде моментът, в който Амброаз Фльори, човекът, посветил живота си на хвърчилата, се разтревожи сериозно. Веднъж по време на вечеря, под закачената над главите ни газена лампа, той каза:

— Людо, това не може да продължава така. Хората те виждат как вървиш из улиците и говориш на жена, която не е тук. Някой ден ще те затворят.

— Е, добре, да ни затворят. Тя ще остане с мен и вън, и вътре.

— По дяволите — каза чичо и това беше първият път, когато ми заговори с езика на разума.

Мисля, че именно за да ме върне към действителността той помоли Марселен Дюпра да ме вземе в ръце. Никога не узнах какво са си казали двамата, но собственикът на „Кло Жоли“ ме покани да го придружавам в обиколките му из околните ферми сутрин, като честичко ми хвърляше изпитателни погледи, за да се увери, че плодовете на нормандската земя имат върху състоянието ми желания лечебен ефект — те по природа си бяха мощна противоотрова на умопомрачението.

През тези зимни месеци на 1940, когато войната се ограничаваше с действията на военните корпуси и патрулите и когато „времето работеше за нас“, човек трябваше да запази маса в ресторанта няколко дни по-рано — „да постави кандидатурата си“ според думите на принца на гастрономите Курнонски. Всяка вечер след затварянето Марселен Дюпра разлистваше с удовлетворение дебелия том, подвързан с червена кожа, който държеше в бюрото си, спираше се на страницата, където току-що се бяха добавили няколко нови подписа на министри и главнокомандващи, които още не бяха претърпели поражение, и ми казваше:

— Ще видиш, малкия. Един ден хората ще изучават златната книга на „Кло Жоли“, за да напишат историята на Третата република!

Липсваше персонал, повечето от работниците на Марселен Дюпра бяха мобилизирани и заменени със старци, които от солидарност, пък дори и от патриотизъм, бяха приели, макар и пенсионери, в тези важни за страната времена отново да започнат работата, която бяха напуснали преди много години. Дюпра беше успял да привлече отново господин Жан, някогашния виночерпец, който наближаваше осемдесет и шестата си година.

— От много време вече не наемам виночерпец — обясни ми той. — Виночерпецът има винаги малко задължаващ вид, ако разбираш какво искам да кажа, и когато приближи към клиента с менюто на вината в ръка, това дразни. Но Жан познава добре занаята и все още е способен да се справи.

Пристигах с велосипеда си всяка сутрин в шест часа и при вида на посърналото ми лице и блуждаещия ми поглед Марселен въздишаше:

— Хайде, тръгвай с мен. Това ще те върне към действителността.

Качвах се в неговата камионетка и така обикаляхме околностите, пазарите, където Дюпра правеше преглед на зеленчуците — доближаваше до ухото си малките грахчета, за да чуе дали правят „като полски щурец“, което ще рече дали скърцат или дали бобените зърна „показват котешки лапи“, избирайки ги според техния „тен“: бобени зърна „коко“, „италиански“ или „китайски“ и решаваше дали зелките са „достойни да присъстват“. Дюпра винаги сервираше зеленчуците цели — „благородни“, както казваше — и изпитваше ужас от пюретата, които бяха на мода, сякаш Франция предчувстваше онова, което я очаква.

— Днес всичко става на пюре — мърмореше той. — Пюре от целина, пюре от броколи, от кресон, от кромид, от грах, от копър… Франция е изгубила уважението си към зеленчуците. Знаеш ли какво означава тази мания по пюретата, малки ми Людо? Пюре, ето какво означава. Всички ще станем на пюре, ще видиш.

При месарите Марселен Дюпра се разкриваше до крайна степен и проявяваше цялата си императорска взискателност, особено когато ставаше дума за любимите му нормандски черва. Веднъж го видях да побледнява от гняв, защото заподозря господин Дюлен, впоследствие разстрелян през 1943 година, че му е дал черва от два различни вола.

— Дюлен — крещеше той — ако още веднъж направиш това няма да ме видиш повече! Вчера ми пробута черва от два различни вола, как искаш да уврят еднакво, а сега искам месо от същия вол, чуваш ли добре какво ти казвам!

Той се забавляваше, когато виждаше месарят да предлага на някоя домакиня телешки бут с вид на пъпеш, съвсем кръгъл, овързан и приятен на вид.

— Можеш да бъдеш сигурен, че са го натъпкали с мазнина, за да е по-тежък; ако можеха, щяха да натъпчат вътре и копитата, и рогата!

Това „връщане към действителността“ под ръководството на Марселен Дюпра даваше плодовете си. Продължавах да виждам Лила, но потайно. Дори се научих да се смея и да се шегувам заедно с другите, за да скривам присъствието й. Доктор Гардио беше доволен, макар чичо да се досещаше, че просто се бях научил да се преструвам.

— Знам, че не си се излекувал и че това при нас е неизлечимо. Впрочем добре, че е така. Понякога оздравяването може да навреди повече от болестта.

Правех го колкото се може по-добре. Дори Лила го искаше от мен. Да се оставя на отчаянието бе най-сигурният начин да я загубя.

„Кло Жоли“ се намираше малко встрани от мястото, където се пресичаха пътищата от Ноази и от Кан, срещу първите къщи от селището Увиер, в дъното на малка градина, където през пролетта и лятото цъфтят магнолии, люляци и рози. Навсякъде имаше гълъби, които „действат успокояващо на клиентите“, според думите на Дюпра. „Но гълъби, които се разхождат пред входа на един ресторант, не са много приятна гледка за клиентите.“ Касата, където често работех, се намираше леко встрани, скрита от погледите по същата причина.

— Не бива още с първата си крачка клиентите да си мислят за сметката. Нужен е такт.

Понякога той идваше и се облягаше на касата в цялата си белота — „Не сме се променили от времето на постите“ — и ми доверяваше някои неща.

— Все още се държа, но всичко се изражда, изражда се — оплакваше се той. — Ето че огънят ги дразни, оплакват се от топлината. Кухня без огън е като жена без задник. Огънят е бащата на всички готвачи във Франция. Но има и такива, които минават на електричество. Все едно да правиш любов по часовник и да следиш в колко трябва да свършиш.

Забелязах, че бродираната емблема, която носеше на сакото си, бе сменена. Там, където някога с трицветни букви пишеше: „Марселен Дюпра, «Кло Жоли», Франция“ сега бе написано: „Марселен Дюпра, Франция“. Да се каже „Кло Жоли“ и „Франция“ за него беше словесно разточителство.

Върху всяка тенджера в кухнята стояха инициалите К. Ж. и хилядолетието, написано с римски цифри. Неприятелите му злословеха, че се чувства потомък на Цезар. Той не понасяше да казват „кухненските помещения“.

— Това множествено число напомня за долнопробен хотел. Мястото, където работя, за мен е кухнята. Днес хората искат за всичко да говорят в множествено число.

На входа беше окачена голяма карта на Франция с изображения на храните, които представяха славата на всяка една провинция. За Нормандия Марселен беше избрал червата.

— В крайна сметка именно те са създали французина и историята на Франция.

Цените бяха солени. Министър Анатол дьо Монзи беше казал един ден:

— Драги Марселен, еротизъм е, когато човек вкуси гозбите ви, но когато види цените, това вече е порнография!

Още от първите месеци на „странната война“ Дюпра си намери доста критици. Говореха, че има известна доза неблагоприличие в този непрестанен гастрономически празник, който се устройва в „Кло Жоли“, докато в същото време врагът се готви за действие. Дюпра повдигаше рамене с пренебрежение.

— Поен се слави във Виена, Дюмен във Вапанс, майка Бразие в Лион, а аз — в Клери — казваше той. — Сега повече от когато и да било всеки трябва да даде най-доброто от себе си в това, което умее да прави.

Изглежда, че така мислеше и Амброаз Фльори, който отново се беше заел със своите хвърчила и то с настървението, което има човек, осъзнал призванието си. Той пак бе започнал историческата си серия и Рабле, Еразъм, Монтен и Русо отново се вееха над нормандските горички. Гледах силните ръце на чичо, които от летви, платно, конци и хартия сглобяваха някой скелет, в който можеха да се разпознаят чертите на един или друг безсмъртен образ от века на Просвещението. Най-предпочитан от всички изглежда беше Жан-Жак Русо: през целия си живот Амброаз Фльори беше направил повече от осемдесет.

Чувствах, че двамата с Дюпра имат право. По-нужно от когато и да било беше всеки да даде най-доброто от себе си. Припомнях си с усмивка онези часове от нашето детство, когато на тавана на замъка Жар Лила определяше пътищата ни в живота според дарбите на всеки един:

— Тад ще стане велик изследовател и ще открие гробовете на скитите и храмовете на ацтеките, Брюно ще бъде известен също като Менухин и Рубинщайн, Ханс ще завземе властта в Германия и ще убие Хитлер, колкото до теб…

Тя ме оглеждаше важно.

— Ти ще ме обичаш — казваше ми и аз все още чувствах върху бузата си целувката, която придружаваше разкриването на смисъла на моя живот.

Съобщих на чичо, че повече няма да ходя при Дюпра.

— Ще ида в Париж. Там по-лесно ще получа някакви новини. Може би ще се опитам да премина в Полша.

— Няма вече Полша — каза Амброаз Фльори.

— Във всеки случай една нова полска армия се сформира във Франция. Сигурен съм, че ще успея да разбера нещо. Имам надежда.

Чичо наведе очи.

— Какво очакваш да ти кажа? Отивай! При нас надеждата движи всичко. Не се предава тази мръсница.

Когато се върнах да си вземем довиждане, останахме заедно и мълчаливи един дълъг момент; седнал на пейката, със старата си кожена престилка и инструментите си той приличаше на всички ония стари занаятчии от историята на Франция.

— Мога ли да си взема едно за спомен? — попитах.

— Избери си.

Огледах се. Ателието беше дълго двайсет и пет метра и широко десет и когато човек видеше стотиците хвърчила, на ум му идваше думата „богатство“. Всички бяха прекалено големи за мен и по-лесно би ми било да ги побера в паметта си, отколкото в куфара. Избрах си едно съвсем мъничко — водно конче със седефени крила.