Ромен Гари
Хвърчилата (1)

I

Малкият музей, побрал творбите на Амброаз Фльори в Клери, днес е само дребна туристическа атракция. Повечето от посетителите му се отбиват там след обяд в „Кло Жоли“, гостилницата, която всички пътеводители на Франция единодушно сочат като една от най-видните забележителности на страната. Все пак пътеводителите отбелязват, че музеят си струва да бъде посетен. В петте му зали могат да бъдат намерени повечето от произведенията на моя чичо, надживели войната, окупацията, сраженията на Освобождението и всички превратности и удари, които нашият народ понесе.

Независимо коя е родината им, всички хвърчила се раждат от образността на народното творчество и това им придава малко наивност. Хвърчилата на Амброаз Фльори не правят изключение; дори последните, рожби на неговата старост, са запазили белега на свежест и невинност. Въпреки слабия интерес, който предизвиква и скромната субсидия на общината, музеят все още не е затворил врати, твърде свързан е с нашата история, но през повечето време залите му пустеят, тъй като живеем във време, когато французите търсят повече забрава, отколкото спомени.

Най-хубавата снимка на Амброаз Фльори се намира на входа на музея. Виждаме го в униформата му на селски раздавач, с фуражка, войнишки обувки, кожена чанта отпред, между две хвърчила с образа на божа кравичка и Гамбета, чиито лице и тяло оформят балона и кошницата, познати ни от известния му полет по време на обсадата на Париж. Съществуват и други снимки на този, когото години наред бяха наричали „смахнатия пощальон“ на Клери — повечето от посетителите на неговото ателие си служеха с това клише, за да се посмеят. Чичо го приемаше на драго сърце. Той не се боеше, че става за смях. Не се оплакваше нито от епитета „смахнат“, нито че го смятат за „особняк“ и би сметнал израза „оня откачен старец Фльори“ повече за знак на уважение, отколкото на презрение.

През трийсетте години, когато славата на моя чичо започна да расте, собственикът на „Кло Жоли“, Марселен Дюпра, даде идеята да бъдат отпечатани пощенски картички с образа на моя настойник в униформа, сред неговите хвърчила, с надписа: „Клери. Прочутият пощенски раздавач Амброаз Фльори и неговите хвърчила“. За нещастие картичките са черно-бели и не излъчват нито радостта на цветовете и формите, нито усмихнатото добродушие и онова „намигване“, както аз бих го нарекъл, което старият нормандец отправяше към небето.

Баща ми беше убит през Първата световна война, а майка ми почина малко след това. Войната бе взела и живота на втория от тримата братя Фльори, Робер. Самият чичо Амброаз се върна оттам с пронизани гърди. За да хвърля повече светлина върху миналото ще добавя, че моят прадядо Антоан е загинал на барикадите на Комуната и аз вярвам, че тези две имена от фамилията Фльори, изсечени върху паметника на загиналите в Клери, са изиграли решителна роля в живота на моя настойник. След войната от 1914–1918 чичо бе станал различен от човека, който е бил преди и който е носел славата на побойник. Хората се учудваха, че един борец, получил медал за храброст, не пропуска случай да изложи пацифистките си възгледи, изправя се в защита на тези, които отказват да отбият военната си служба и осъжда всички форми на насилие с онзи пламък в очите, който може би беше само отблясък на горящия върху гроба на незнайния воин. Физическото му излъчване беше по-скоро сурово. Правилни черти, волеви и строги, сива, къса и остра коса и буйни дълги мустаци, които французите биха нарекли „галски“ — тъй като, благодаря на Господ, те все още пазят историческата си памет, макар и тя да е само спомен за нечии мустаци. Погледът му бе мрачен, но на тъмния му фон искрите на радостта лумваха с още по-голяма сила. Общо взето всички смятаха, че от войната се е върнал „с бренеке в главата“; така обясняваха неговия пацифизъм и манията му да прекарва цялото си свободно време с хвърчилата: тези „гнама“, както той ги наричаше. Беше открил тази дума в някаква книга за Екваториална Африка, където тя очевидно означаваше всичко, което има дъх на живот: хора, мушици, лъвове, идеи или слонове. Без съмнение бе избрал професията на пощальон, или защото медалът му за храброст му осигуряваше това място, или защото смяташе, че тази работа приляга добре на един пацифист. Често ми казваше:

— С малко късмет, мили ми Людо, ако работиш добре, може би и ти един ден ще станеш пощенски чиновник.

Трябваха ми години, за да разбера какво беше важно за него, на какво беше верен и да се ориентирам в това присмехулство, в което всички французи търсят себе си щом се загубят.

Чичо казваше, че хвърчилата също трябва да се научат да летят и от седемгодишна възраст аз го придружавах след училище в неговите тренировки из ливадите пред Мот или по-далеч, по брега на Ригол, с някой „гнама“, който още мирише на незасъхнало лепило.

— Трябва да ги държиш здраво — обясняваше ми той — защото се дърпат, а понякога се откъсват, отлитат твърде високо и изчезват в преследване на синевата. Повече не ги виждаш, освен ако някой не ти ги върне на парчета.

— А ако ги държа прекалено здраво, няма ли и аз да отлетя с тях?

Той се усмихваше, мустаците му щръкваха още по-весело:

— Би могло да се случи — казваше. — Но не трябва да се оставяш да те отнесат.

Чичо кръщаваше своите хвърчила с мили имена: Някой си, Лудорийко, Куцук-Куцук, Дебелан, Усмивко, Треперко, Дружелюбко и аз никога не знаех защо избира едно име вместо друго, защо Клатушко — веселата жаба, чиито крачета махаха за поздрав на вятъра — се казваше така, а не Плискун — усмихнатата риба, трепкаща във въздуха с позлатените си люспи и розовите си перки или защо той пускаше в небето над ливадите пред Мот по-често своя Задник, отколкото Емилчо, когото харесвах много — един марсианец с кръгли очи и криле във формата на уши, които пърхаха, щом хвърчилото се издигнеше във въздуха — жестове, които аз имитирах най-успешно от всичките си другари в училище.

Когато пускаше в небето някой „гнама“, чийто образ не можех да оприлича на нищо, чичо ми обясняваше:

— Трябва да се опитваме да правим и такива, които са различни от всичко, което някога сме виждали. Нещо наистина ново. Обаче точно тях трябва да държим най-здраво, защото ако ги пуснем, те отлитат в преследване на синевата и когато паднат, могат да причинят сериозни щети.

Понякога ми се струваше, че не чичо, а хвърчилото държи Амброаз Фльори за връвта.

В продължение на много време предпочитаното ми хвърчило беше добрият Дебелан, чийто корем се издуваше смешно, щом той се издигнеше и който при най-лекия вятър правеше комични подскоци в зависимост от начина, по който чичо дърпаше или отпускаше конците. Позволявах му да спи в леглото ми, защото едно хвърчило има голяма нужда от приятелство; тук, на земята то губи форма и жизненост и се наскърбява лесно. Трябват му въздух, височина и небе, за да разцъфне с цялата си красота.

Моят настойник обикаляше околностите в служба на своята професия, носеше на хората писмата, които вземаше от пощата сутрин. Но когато се прибирах от училище, след като бях изминал пеша петте километра до дома, аз го намирах още в униформа, на ливадата пред Мот и тъй като вятърът при нас е благоприятен в късните следобеди — с очи, вдигнати към някое от неговите „малки приятелчета“, трептящо над земята.

А когато един ден загубихме нашия великолепен Катрмер, когото вятърът изскубна от ръцете ми, издувайки дванадесетте му платна, моят чичо проследи с поглед рожбата си, която се губеше в небето и каза, докато аз циврех:

— Не плачи. Те са направени за това. Той е доволен там, горе.

На другия ден един фермер от околността докара в каруцата си останките на Катрмер — купчина хартия и дърво.

Бях на десет години, когато вестникът на Онфльор посвети една написана не без ирония статия на „нашия съгражданин Амброаз Фльори, пощенски раздавач в Клери, симпатичен особняк, чиито хвърчила един ден ще прославят нашия край така, както дантелите са славата на Валенсиен, порцеланът — славата на Лимож и белите ментови бонбони — гордостта на Камбре“. Моят чичо изряза статията, постави я в рамка и я окачи на стената в ателието си.

— Както виждаш суетата не ми е чужда — намигна ми присмехулно той.

Статията и снимката, която я придружаваше, бяха поместени в един парижки вестник и скоро нашият плевник, оттогава наричан „ателие“, започна да приема не само гости, но и поръчки. Собственикът на „Кло Жоли“, стар приятел на чичо, го препоръчваше като местна забележителност на своите клиенти. Един ден пред фермата ни спря автомобил и от него слезе елегантен господин. Бях впечатлен най-вече от мустаците му, които стигаха чак до ушите и се смесваха с бакенбардите, разделяйки лицето на две. По-късно научих, че е английски колекционер, лорд Хау. Придружаваше го лакей с куфар. Когато отвориха куфара, върху велуреното му дъно видях грижливо подредени прекрасни хвърчила от различни страни: Бирма, Япония, Китай и Сиам. Чичо беше поканен да ги разгледа и оцени, нещо, което той направи спонтанно и искрено, тъй като бе лишен от всякакъв шовинизъм — единствената му дребна мания в това отношение беше да твърди, че през 1789 година във Франция хвърчилата също са се сдобили с документи, доказващи благородническия им произход. След това на свой ред чичо му показа някои от хвърчилата си, между които и един Виктор Юго, носен от облаците — вдъхновен от известната фотография на Надар — и напомнящ Господ Бог в небесата. След час или два, прекарани в оглед и взаимни комплименти, двамата излязоха на ливадата, всеки избрал от учтивост хвърчило на другия и забавляваха нормандското небе дотогава, докато всички деца от околностите не дойдоха да участват в празника.

Славата на Амброаз Фльори не преставаше да расте, но не му завъртя главата даже и когато неговата Гранд Мадмоазел с фригийска шапка — чичо бе републиканец и в червата си — получи първа награда на демонстрацията в Ножан и беше поканен от лорд Хау в Лондон да покаже някои от творбите си по време на едно шествие в Хайд Парк. Политическият климат в Европа започваше да се смрачава след идването на Хитлер на власт и окупацията на Ренания; в случая всъщност ставаше дума за една от многобройните манифестации на френско-британския съюз. Запазил съм снимката от „Илюстрейтид Лондон Нюз“, на която може да се види Амброаз Фльори, застанал между лорд Хау и Галския принц, в ръка със Свободата, огряваща света. След това официално ръкополагане Амброаз Фльори беше избран отначало за член, а после за почетен президент на организацията на хвърчилата във Франция. Любопитните посетители ставаха все повече и повече. Красиви дами и изискани господа, дошли с кола от Париж на обяд в „Кло Жоли“, идваха у нас и молеха „маестрото“ да демонстрира някои от своите хвърчила. Красивите дами сядаха на тревата, изисканите господа, с цигара между устните, се опитваха да запазят сериозен вид, наслаждавайки се на гледката на „смахнатия пощальон“, който държи на конец Монтен или Свободата, отправил към небето пронизителния поглед на великите мореплаватели. Долавях, че има нещо оскърбително в кикота на хубавите дами и в надменното държание на господата; случваше ми се да дочувам неучтиви или състрадателни забележки: „Изглежда не е с ума си. Бил пострадал от артилерийски снаряд през войната“, „Нарича се пацифист и се обявява против отбиването на военна служба, но аз мисля, че е хитрец, който знае как да си прави реклама“, „Да си умреш от смях!“, „Марселен Дюпра имаше право, това си струва да се види!“, „Не мислите ли, че прилича на маршал Лиоте с четинестата си коса и тези мустаци?“, „Но разбира се, скъпа, това е божественият пламък!“. Накрая те купуваха някое хвърчило така, както се плаща билет за спектакъл и го хвърляха в багажника на колата си. Отдаден изцяло на своята страст, чичо беше безразличен към всичко, което ставаше около него и сякаш не разбираше, че хората се забавляваха за негова сметка. Един ден, на път за вкъщи, гневен от забележките, които неволно бях чул, докато моят настойник пускаше в небето своя любимец Жан Жак Русо с криле във формата на отворени книги, чиито страници плющяха на вятъра, аз не можах да сдържа възмущението си. Крачех след него с едри крачки и свъсени вежди, стиснал юмруци в джобовете и биех с крака в земята толкова силно, че чорапите ми се бяха свлекли до петите.

— Тези парижани се подиграваха с вас, чичо. Говореха за вас като за смахнат.

Амброаз Фльори се спря. Изглеждаше по-скоро доволен, отколкото сърдит.

— Така ли? Това ли казаха?

Тогава от висотата на своите метър и четирийсет аз му подхвърлих думите, чути от Марселен Дюпра по повод на двойка негови клиенти, които се бяха оплакали от сметката:

— Нищожества!

— Няма нищожества — каза чичо.

Той се наведе, положи внимателно Жан-Жак Русо на тревата и седна. Седнах до него.

— Така, значи ме смятат за луд. Е добре, представи си, тези изискани господа и тези красиви дами имат право. Очевидно е, че човек, посветил целия си живот на хвърчилата, не е с всичкия си. Но тук се появява въпросът за интерпретацията. Някои наричат това лудост, други говорят за божествен пламък. Понякога е трудно да различиш едното от другото. Но ако ти наистина обичаш някого или нещо, дай му всичко, което имаш, отдай му се и не се занимавай с останалото…

И по мустаците му премина тръпка на радост.

— Ето какво трябва да знаеш, ако искаш да станеш добър пощенски служител, Людо.