Ромен Гари
Хвърчилата (15)

XV

Замъкът на Броницки приличаше на крепост, каквато и впрочем някога е бил. Намираше се на няколкостотин метра от Балтийско море и едва на десет километра от немската граница. Беше заобиколен с парк: борова гора и пясък; ровът все още съществуваше, но едно широко стълбище и обширна тераса бяха построени на мястото на някогашния подвижен мост. Стените и старите кули бяха разядени от времето и морския въздух. Още щом влязох в хола се озовах заобиколен от толкова снаряжения, флагове, щитове, аркебузи и емблеми, че се почувствах гол като пушка.

Едва бях направил няколко крачки сред този декор, приличащ на търг, когато забелязах Ханс, който седеше в един тапициран фотьойл пред мраморна масичка. Носеше пуловер, панталон за езда и ботуши, и четеше английско илюстровано списание. Поздравихме се отдалеч. Не разбирах какво прави тук, макар да знаех, че учи във военната академия в Пройхен и че напрежението между Полша и Германия от седмица на седмица става все по-силно. Лила ми обясни, че бедното пиленце се възстановява след тежка пневмония в имението на своя чичо Георг фон Тиле, от другата страна на границата, която от време на време прекосява с кон по пътища, които познава още от детството си, за да посети своите полски роднини, което за мен означаваше само, че все още е влюбен в братовчедка си.

Лила ми се видя променена. Тя наскоро бе навършила двайсет години, но както ми каза Тад, все още продължаваше да мечтае за себе си.

— Искам да направя нещо от живота си — повтаряше тя.

Веднъж не се стърпях и й отвърнах:

— Е, добре, почакай поне да си замина!

Не знам как бях усвоил идеята, че любовта може да бъде единственият смисъл на живота. Без съмнение бях наследил от чичо си пълната липса на амбиции. Или може би рано се бях влюбил, бях прекалено млад, бях вложил цялото си същество и в мен не бе останало място за нищо друго. Имаше все пак часове на проблясък, когато реалността и баналността на това, което бях, ми изглеждаше безкрайно далече от всичко, което очаква от живота тази замечтана руса глава, отпусната върху гърдите ми, със затворени очи и с усмивка на устните, изгубена из не знам какви славни пътища на бъдещето. Чувствах, че тя черпи от моето простодушие някаква успокоителна сила, но не е лесно да се примириш с идеята, че една жена държи на теб, защото това й помага повече да стъпи на земята, отколкото да полети нависоко. След цял един ден, прекаран в това да „се търсим в гората“, както тя казваше, Лила дойде в стаята ми и се притисна тъжно към мен, сякаш аз бях отговорът на всички въпроси, които я измъчват.

— Обичай ме, Людо. Това е всичко, което заслужавам. Вероятно ще бъда от онези жени, които не стават за нищо, освен да бъдат обичани. Когато чувам зад себе си някой мъжки глас да казва: „Колко е хубава!“ все едно ми казват, че целият ми живот ще протече в едно огледало. И понеже нямам никакъв талант за нищо…

Тя ме докосна с върха на носа си.

— … освен за теб… Никога няма да бъда мадам Кюри. Тази година ще се запиша в медицинския факултет. С малко късмет един ден може би ще излекувам някого.

От цялата нейна мъка разбирах единствено, че аз не съм достатъчен. Седнала под високите борове на брега на Балтийско море, Лила мечтаеше за себе си със стрък трева между зъбите, а на мен ми се струваше, че този стрък съм аз и че всеки момент ще бъда хвърлен на вятъра. Тя се сърдеше, когато й шепнех: „Ти си целият ми живот“ и не знам дали се възмущаваше от баналността на този израз или от ограничеността на такава мерна единица.

— Хайде стига, Людо. И други преди теб са били влюбени.

— Да, знам, че не съм първият.

Днес мисля, че моята приятелка имаше смътното желание, което сама не осъзнаваше: желанието да не бъде сведена просто до женствеността си. Как можех да разбера тогава, на моята възраст и с моите ограничени знания за света, че думата „женственост“ може да бъде затвор за жената. Тад ми казваше:

— Сестра ми е политически неграмотна, но мечтае за себе си като истинска революционерка.

В средата на юли Тад беше арестуван от полицията, отведен във Варшава и разпитван в продължение на няколко дни. Подозираха го, че е редактирал „подривни статии“ в един от забранените вестници, които се разпространяваха тогава в Полша. Беше освободен по заповед отгоре, дори му се извиниха: нямаше значение дали е виновен или не, но бе недопустимо историческото име на Броницки да бъде замесено в подобна афера.

Слуховете за войната ставаха от ден на ден все по-тревожни, като продължителен гръмотевичен тътен на хоризонта и когато се разхождах из улиците на Гродек, непознати хора идваха да ми стиснат ръката щом забележеха трицветната лента на ревера ми; от нея бях махнал надписа „Кло Жоли“. Никой в Полша не вярваше, че след по-малко от двайсет години Германия ще се втурне към ново поражение. Единствено Тад беше убеден в неизбежността на световния конфликт и аз виждах как се разкъсва между ужаса пред войната и надеждата, че от руините на стария свят ще се роди нов. Макар да познаваше моята наивност и невежество, той ме попита разтревожен:

— Наистина ли вярваш, че френската армия е толкова силна, колкото говорят у нас?

И веднага се скри зад усмивката си:

— Очевидно нищо не знаеш. Никой не знае. Точно това наричат „неведомите пътища“ на историята.

От скривалището на брега на Балтийско море, където се срещахме, щом слънцето беше благосклонно към нас, нищо не изглеждаше по-далечно от края на света, който щеше да настъпи след няколко седмици. Въпреки това забелязвах у приятелката си някаква нервност, дори ужас, за който напразно търсех причините; тя поклащаше глава, притискаше се в мен с широко отворени очи и разтуптяно сърце.

— Страх ме е, Людо. Страх ме е.

— От какво?

И добавях, както се очакваше:

— Аз съм тук.

Изострената чувствителност води понякога до ясновидство и веднъж Лила ми каза с учудващо спокоен глас:

— Земята ще трепери.

— Защо казваш това?

— Земята ще трепери, Людо, сигурна съм.

— В този район никога не е имало земетресения. Това е научен факт.

Нищо не ми даваше повече сила и увереност в самия мен, отколкото миговете, когато Лила ме поглеждаше почти умолително:

— Не знам какво ми става…

Тя слагаше ръка на гърдите си.

— Тук вече няма сърце, а заек, който се страхува.

Обвинявах морето, къпането в студената вода, морската мъгла. Но в крайна сметка какво от това, нали бях там.

Всичко изглеждаше толкова спокойно. Над главите ни старите скандинавски борове си подаваха ръце. Граченето на враните не подсказваше нищо друго, освен близостта на някое гнездо и падането на нощта. Профилът на Лила чертаеше пред очите ми линията на съдбата по-ясно от всички гневни викове и заплахата от война.

Тя ме погледна сериозно.

— Мисля, че най-сетне ще ти го кажа, Людо.

— Кое?

— Обичам те.

За миг дъхът ми спря.

— Какво има?

— Нищо. Ти имаше право. Земята току-що потрепери.

Тад, който не се отделяше от радиото си, ни наблюдаваше тъжно.

— Побързайте. Може би изживявате последната любов на този свят.

Но младостта вземаше своето. В замъка имаше истински музей от исторически костюми, който заемаше три от стаите на крилото, наричано „крило на спомените“; шкафовете и витрините му бяха пълни с износените дрехи на едно дълбоко почитано минало; аз обличах кавалерийска униформа, а Тад убеждавахме да облече дрехите на някой Косиниери, онези селяни, които бяха вървели редом с Косциушко срещу царската армия, въоръжени единствено с косите си; Лила се появяваше в блестяща рокля със златни бродерии, принадлежала на не знам коя си кралска прабаба; Брюно, облечен като Шопен, сядаше на пианото и моята приятелка, която до сълзи се смееше на този маскарад, един по един ни увличаше в ритъма на полонезата, която високите огледала, познали други времена и други нрави, отразяваха с гостоприемство. Нищо не ни изглеждаше по-сигурно от световния мир, който грееше върху лицето на моята приятелка; докато аз припках тежко върху паркета, прегърнал Лила, всичко — и настоящето и бъдещето — беше в сигурни ръце; ето така един нормандски кавалерист подскачаше високо над земята около една царица, чието име историята на Полша все още не познаваше и не се интересуваше от сърдечните й истории.

След това напускахме „крилото на спомените“ и тръгвахме из алеите на парка; Тад и Брюно дискретно се отдалечаваха и ни оставяха сами; гората, започваща от края на алеята, шептеше ту с гласовете на своите борове, ту с гласа на морето. Тук-там между дивите метли имаше кътчета земя и скали, които времето сякаш не бе докоснало. Обичах тези места, загубени в мечтанието на древната си възраст, която ги държеше в плен. Там пясъкът пазеше формите, които нашите тела бяха оставили от предните дни. Лила си поемаше дъх, аз затварях очи върху рамото й. Скоро бяло-червената военна куртка застигаше царската рокля и вече нямаше нито море, нито гора, нито земя; всяка прегръдка беше животоспасяваща, сякаш от живота бях познал само заплахите и лъжливите му превземки. Когато идвах на себе си, усещах как сърцето ми се прибира в пристанището си със спокойствието на плавателен съд след дълги години отсъствие. Случваше се при някоя от моите милувки ръката ми да напусне гръдта на Лила, за да докосне някой камък или кора на дърво и тогава разбирах, че целият свят е приел нейната мекота. Понякога се опитвах да обичам с отворени очи, но пак ги затварях, защото зрението пречеше на чувствата ми. Лила се отдръпваше малко и оглеждаше лицето ми с поглед, в който не липсваше строгост.

— Ханс е по-хубав, а Брюно е много по-талантлив. Питам се защо предпочитам теб.

— Аз също — казвах.

Тя се смееше.

— Със сигурност никога няма да разбера жените — отвръщаше тя.