Ромен Гари
Хвърчилата (24)

XXIV

Пристигнах в Париж с петстотин франка в джоба и дълго се скитах из непознатия за мене град да търся квартира. Намерих стая за петдесет франка на месец, която се намираше над един дансинг на улица „Кардинал Льомоан“.

— Правя ви отстъпка заради шума — добави собственикът.

Полските офицери и войници, които бяха успели да стигнат до Франция през Румъния и които тук биваха посрещани със съчувствие, отговаряха вяло на въпросите ми: нямаше Броницки измежду тях. Не ми оставаше друго, освен да се обърна към Генералния щаб на полската армия, който се сформираше отново в Коеткидан. Ходех всеки ден на улица „Солферино“: отпращаха ме учтиво. Правих нови постъпки в посолствата на Швеция, на Швейцария и в Червения кръст. Наложи се да напусна жилището си, след като ударих плесница на собственика: беше ми казал, че трябвало да се споразумеем с Хитлер.

— Трябва да признаем, че той е вождът; имаме нужда от човек като него.

Жена му извика полиция, но аз успях да се измъкна навреме и се скрих в един хотел на улица „Льопик“, посещаван от проститутки. Собственичката му беше висока и слаба жена с боядисани в черно коси и прям, строг поглед, който оставяше у мен усещането, че съм претърсван и изучаван. Винаги имаше пакет „Голоаз“ подръка, рядко я виждах без цигара между устните и в паметта ми лицето й е останало обвито в дим.

Казваше се Жюли Еспиноза.

Прекарвах времето си легнал в стаята си, зает с освобождението на Полша и стисках в прегръдките си Лила на брега на Балтийско море.

Дойде денят, в който вече нямах пари да си платя наема. Вместо да ме изхвърли, стопанката ме канеше всеки ден да се храня с нея в кухнята. Тя говореше за разни неща, не ми задаваше никакви въпроси и ме наблюдаваше внимателно, галейки своето куче Чонг, дребен пекинез с черна муцуна, с козина в бяло и кафяво, винаги настанено в скута й. Чувствах се неудобно пред този непреклонен поглед; очите й изглежда винаги бяха нащрек; миглите й ми приличаха на крачета на дебнещи от древни времена паяци. Научих, че госпожа Еспиноза има дъщеря, която бе учила в чужбина.

— В Хайделберг, Германия — уточни тя с почти триумфален тон. — Виждаш ли, мой малък Людо, аз разбрах какво ще стане. Разбрах го още по времето на Мюнхен. Малката има диплома, която ще й бъде от полза, когато дойдат германците.

— Но…

Щях да кажа: „дъщеря ви е еврейка като вас, госпожо Жюли“: тя не ми даде време.

— Да, знам, но документите й са съвсем арийски — каза тя с ръка, поставена върху Чонг, свит на топка върху бедрата й. — Погрижила съм се да има нормално име. Този път няма да се дадем лесно, можеш да ми вярваш. Във всеки случай не и аз. Имаме хилядагодишен опит. Съществуват и такива, които са забравили или вярват, че всичко това е свършило — във вестниците говорят за правата на човека — но аз ги познавам, вашите права. Това са само рози. Миришат добре и това е всичко.

Жюли Еспиноза беше прекарала няколко години като заместник-шефка в „домовете“ на Будапеща и Берлин и говореше унгарски и немски. Бях забелязал, че на роклята си винаги носи една брошка, гущер от злато, на който очевидно държеше много. Всеки път, когато беше угрижена, пръстите й играеха с брошката.

— Вашият гущер е много хубав — казах й един ден.

— Хубав или не, гущерът е животно, което винаги е оцелявало и няма друго, което така да се промъква между камъните.

Тя имаше мъжки глас и когато някой й противоречеше, започваше да псува като каруцар — хората казват „като каруцар“, но аз не съм чувал някой каруцар да държи подобен език у нас — и думите й ставаха понякога толкова груби, че госпожа Жюли сама се смущаваше. Една вечер, след скромното „майната му“, последвано от други думи, които предпочитам да не споменавам от уважение и признателност към тази, която направи толкова много за мен, тя прекъсна своята злъчна реч, която се отнасяше до не знам какви си неприятности с полицията и се замисли.

— Все пак е любопитно, че това ми идва на ум само на френски. Никога не съм го помисляла на унгарски или на немски. Може би речникът ми не е достатъчно богат. И освен това в Будапеща и в Берлин клиентелата беше различна. Все отбрани хора. Често идваха облечени в смокинг или фрак след опера или театър и ми целуваха ръка. Тук идват само боклуци.

Изглеждаше неспокойна.

— Там не можеха да си позволят да се държат вулгарно — повтори тя твърдо.

И приключи с една тайнствена фраза, която без съмнение сама се изплъзна от устата й, тъй като тя все още ми нямаше напълно доверие:

— Това е въпрос на живот и смърт.

Взе пакета „Голоаз“ от масата и стана, като ме остави учуден, тъй като не разбирах каква опасност може да представлява за нея грубият й език.

Учудването ми премина в смайване, когато същата вечер тази вече не млада жена започна да взема уроци по добри обноски. Една възрастна дама, някогашна директорка на пансион за млади момичета, идваше два пъти седмично, за да й помогне да усвои обноски „от класа“ — дума, която събуждаше в паметта ми спомен за най-ужасните ми унижения в Гродек като случая с откраднатите вещи, отношенията ми с Ханс и тържественото предупреждение на Стас Броницки, когато този „задник“, ако трябва да се изразим като госпожа Жюли, се беше постарал да изгони у мен всякаква надежда за брак с Лила, приемайки мисълта, че съм й любовник, изтъквайки като причина скромния ми произход и голямата възвишеност на името Броницки. Раздразнението ми нарасна, когато чух възпитателката да обяснява на госпожа Жюли какво се разбира под „класа“:

— Виждате ли, не става дума за това да усвоиш поведение, различно от това на по-долните слоеве на обществото. Напротив, то не трябва да изглежда като „усвоено“. То трябва да изглежда естествено, в известен смисъл унаследено…

Бях възмутен от любезната усмивка, с която госпожа Жюли приемаше тези забележки, тя, която често бях виждал да ругае някой клиент, който „много си позволяваше“. Сега не проявяваше дори най-малкото нетърпение и се подчиняваше.

Веднъж я сварих да рецитира басня на Лафонтен с молив ту между зъбите, ту между устните, прекъсвайки за малко, за да посрещне една двойка — което често правеше, защото всяко от момичетата приемаше по петнайсет-двайсет клиенти на ден.

— Казват, че имам акцент на човек от предградията — обясни ми тя. — Тази дърта кукумявка го нарича „простонароден говор“ и ми препоръчва упражнения, за да го превъзмогна. Знам, че изглеждам смешно, но какво пък, трябва да направя необходимото.

— Защо се измъчвате така, госпожо Жюли? Това не ме засяга, но…

— Имам си причини.

Походката й също беше обект на много грижи.

— Ходя като мъж — признаваше тя.

Това беше един вид клатушкане от крак върху крак, придружено от полюшване на раменете, въртене на лактите, наистина походка, в която нямаше нищо женствено и която напомняше поведението на професионалните борци на ринга. Госпожица дьо Фюлбиак се тревожеше:

— Не можете да вървите така в обществото!

Случваше ми се да зърна собственичката да се движи внимателно от единия край на салона към другия с три или четири книги върху главата.

— Трябва да вървите изправена, госпожо — нареждаше госпожица дьо Фюлбиак, чийто баща някога е бил морски офицер. — И ви моля, извадете поне за малко фаса от устата, това прави възможно най-лошото впечатление.

— Да го вземат мътните! — ругаеше госпожа Жюли, когато пирамидата книги от главата й се сгромолясваше с трясък.

И тутакси добавяше:

— Трябва да престана да се изразявам толкова грубо. Някой ден ще се изпусна в неподходящ момент. Толкова пъти съм казвала „мътните“ и „по дяволите“, че това се е превърнало в моя втора природа.

Външният й вид не беше „нашенски“, както ми бе обърнала внимание на няколко пъти госпожица Фюлбиак; имаше малко цигански вид. Години по-късно, когато вече имах някакви познания по изкуство разбрах, че лицето на Жюли Еспиноза напомняше женските лица от византийските мозайки и от изображенията, рисувани върху саркофазите от Сахара. Във всеки случай то имаше древни черти.

Веднъж, влизайки в кабинета, където клиентите идваха да се разплатят, преди да се качат в стаите, намерих Жюли Еспиноза седнала зад тезгяха с учебник по история в ръка. Със затворени очи и пръст, поставен върху страницата, тя рецитираше като някой, който се опитва да запомни урок:

— … следователно може да се каже, че адмирал Хорти е станал регент на Унгария въпреки волята си… Популярността му, вече голяма…

Тя погледна с едно око в учебника.

— … вече голяма през 1917, след битката в Отрант, нараства още повече след потушаването на болшевишката революция на Бела Кун, така че единственото, което е можел да направи, е да се подчини на народната воля…

Тя забеляза моето учудване.

— Е?

— Нищо, госпожо Жюли.

— Не бери грижа.

Върховете на пръстите й напипаха златния гущер; после тя добави спокойно:

— Упражнявам се за времето, когато немците ще бъдат тук.

Самоувереността, с която ми каза онова, което смятах за немислимо, а именно че Франция може да изгуби войната, ме извади от равновесие и аз излязох, затръшвайки вратата.

Известно време вярвах, че госпожа Жюли се упражнява, за да може да отвори дом „от класа“, после си припомних, че е еврейка и не разбирах как би било възможно такова издигане по социалната стълбица, ако нацистите спечелеха войната, в което тя беше убедена. Може би тя имаше намерение да отвори луксозен публичен дом в Португалия, страна, която очевидно я интересуваше.

— В Португалия ли ще се скриете?

Мъхът над устните й потръпна от презрение.

— Не съм от онези хора, които се крият.

Тя смачка цигарата си и ме погледна право в очите.

— Но няма да им дам кожата си; аз ти го казвам.

Тази смесица от смелост и пораженство ме объркваше. Бях прекалено млад, за да разбера тази воля за оцеляване. В състоянието на тревожност и сърдечен недоимък, в което бях потопен, в моите очи животът не заслужаваше такава привързаност.

Жюли Еспиноза продължаваше да ме наблюдава. Човек би казал, че ме бе изправила пред съд и се готвеше да произнесе присъдата.

Една нощ сънувах, че стоя на покрива, а долу на тротоара госпожа Жюли чака с вдигнати към мен очи да се хвърля, за да ме хване в ръце. Всичко свърши с това, че се намерих седнал срещу нея в кухнята, скрил лице в ръцете си, разтърсван от ридания. Тя продължи да ме слуша до два часа сутринта, на фона на шума от бидетата, който никога не секваше в „Отел дьо Пасаж“.

— Не е възможно да си толкова глупав — промърмори тя, когато й доверих намерението си да отида в Полша, каквото и да ми струва това. — Дори не разбирам как не са те взели в армията като си такъв глупак.

— Бях обявен за негоден. Имам сърцебиене.

— Слушай, дете. Аз съм на шейсет години, но понякога имам чувството, че съм живяла пет хиляди години или дори, че съм присъствала на сътворението на света. И после, не забравяй как се казвам. Еспиноза.

Тя се засмя.

— Почти като Спиноза, философът, може би си чувал за него. Мога дори да изхвърля това „Е“ и да се нарека Спиноза, толкова познание съм събрала.

— Защо ми казвате това?

— Защото скоро нещата ще тръгнат зле; ще преживеем такава катастрофа, че ти и твоята мъка ще изчезнете в нея. Ще загубим войната и немците ще дойдат във Франция.

Оставих чашата.

— Франция не може да изгуби войната, това е невъзможно.

Тя притвори едното си око над цигарата.

— Невъзможно не е по френски — каза.

Госпожа Жюли стана и с пекинеза на ръце отиде да вземе чантата си от един фотьойл, тапициран със зелен плюш. Извади оттам пачка банкноти и седна отново.

— Вземи това за начало. После ще ти дам още.

Гледах парите върху масата.

— Е, какво чакаш?

— Слушайте, госпожо Жюли, с това тук може да се живее цяла година, а аз нямам толкова време.

Тя се пошегува:

— Този тук иска да умре от любов — каза. — Тогава побързай. Мнозина ще измрат и то няма да бъде от любов, повярвай ми.

Изпитах силна симпатия към тази жена. Може би започвах да разбирам, че когато хората говореха с презрение за „курва“ или за „сводница“ те поставяха човешкото достойнство на нивото на задника, за да забравят по-лесно низостите на главата.

— Все пак не разбирам защо ми давате тези пари.

Тя седеше пред мен, загърнала плоските си гърди с вълнен синкаво лилав шал, с купола си от черни коси, с циганските си очи и дългите пръсти, които играеха с малкия златен гущер на гърдите й.

— Нормално е да не разбираш. Ще ти обясня. Имам нужда от момче като теб. Опитвам се да събера малък екип.

Именно така през февруари 1940, когато англичаните пееха: „Ще прострем бельото си по линията Зигфрид“, афишите обявяваха, че „ние ще победим, защото сме по-силни“ и „Кло Жоли“ кънтеше от тостове в чест на победата, една стара сводница се подготвяше за немската окупация. Не мисля, че е имало друг в страната, комуто би дошла идеята да организира тогава това, което по-късно щяха да нарекат „мрежа на съпротивата“. Беше ми възложено да установя контакти с определен брой хора, между които един фалшификатор, който все още тъгуваше за професията си след двайсет години затвор, а госпожа Жюли толкова добре ми беше внушила да пазя тайната, че и днес едва си позволявам да напиша техните имена. Между тях беше и господин Дампиер, който живееше сам с канарчето си — за чест на Гестапо трябва да призная, че канарчето беше пощадено и госпожа Жюли се погрижи за него, след като господин Дампиер почина от сърдечна криза по време на един разпит през 1942. Между тях беше и господин Пажо, две години преди да бъде разстрелян заедно с още двайсетина другари, познат по-късно като Валериен, по името на един хълм; също полицейският комисар Ротар, който стана шеф на мрежата „Съюз“ и който пише за госпожа Жюли Еспиноза в книгата си „Подземни години“: „У тази жена имаше тотална липса на илюзии, което без съмнение бе резултат от дългогодишна практика в нейната професия. Случваше ми се да си представям как безчестието влиза при тази, която толкова добре го познаваше, и й се доверява. Сигурно е шепнело в ухото й: «Скоро ще настъпи моят час, скъпа Жюли. Приготви се». Във всеки случай тя успяваше да убеждава и аз й помогнах да сформира една група, която се събираше редовно, за да набележи мерките, които трябва да се вземат — от фалшивите документи до избора на място, където бихме могли да се срещнем или да се укрием по време на окупацията — в която тя и за миг не се съмняваше“.

Един ден, след посещение при един аптекар от улица „Гобен“, който ми беше предал „лекарства“, чието предназначение узнах много по-късно, попитах госпожа Жюли:

— Вие плащате ли им?

— Не, мой малък Людо, има неща, които не се купуват.

Тя ми отправи поглед, в който се смесваха тъга и строгост.

— Това са бъдещите разстреляни.

Един ден поисках да узная защо, след като беше така уверена, че войната ще бъде изгубена и смяташе идването на германците за сигурно, не бягаше в Швейцария или Португалия.

— Вече говорихме за това и аз ти казах. Бягството не е в мой стил.

И се пошегува:

— Може би това иска да ми каже Фюлбиак, когато повтаря, че имам „лош стил“.

Една сутрин забелязах в кухнята снимки на португалския диктатор Салазар, на адмирал Хорти, регент на Унгария и дори една на Хитлер.

— Очаквам един човек, който ще ги надпише с посвещение за мен — обясни ми тя.

Госпожа Жюли никога не разпростря доверието си дотам да ми каже кое беше новото име, което щеше да си присвои и когато „специалистът“ дойде да напише посвещения върху портретите, аз бях подканен да изляза.

По нейно настояване си взех шофьорска книжка.

— Може да потрябва.

Единственото нещо, което работодателката ми очевидно не беше способна да предвиди, беше датата на немското нашествие и на поражението, което щеше да последва. Тя очакваше нещо „с първите хубави дни“ и се безпокоеше за съдбата на момичетата. Те бяха трийсет или четирийсет и работеха на смени двайсет и четири часа в денонощието в „Отел дьо Пасаж“. Тя ги съветваше да вземат уроци по немски, но нито една курва във Франция не вярваше, че е възможно да изгубим войната.

Учудвах се на доверието, което тя ми оказваше. Защо се доверяваше без колебание на едно двайсетгодишно момче, от което можеше да се очаква всичко, а това в никакъв случай не бе препоръка?

— Може би върша глупост — призна тя веднъж. — Но искаш ли да ти кажа? Гледаш сякаш вече си застанал пред взвода за разстрел.

— По дяволите! — изругах.

Тя се засмя.

— Уплаших ли те, а? Но това не означава непременно дванайсет куршума в кожата. Можеш да доживееш така дори до дълбока старост. Твоята полякиня е виновна за този поглед. Не се тревожи. Пак ще я видиш.

— Откъде знаете, госпожо Жюли?

Тя се поколеба, сякаш не искаше да ми създава грижи.

— Би било прекалено хубаво, ако не я видиш повече. Споменът би останал непокътнат. А в живота нещата рядко остават непокътнати.

Продължавах да посещавам два или три пъти седмично Генералния щаб на полската армия във Франция, докато накрая един сержант, уморен от моите въпроси, каза:

— Не знаем нищо със сигурност, но е възможно цялото семейство Броницки да е загинало при бомбардировките.

Въпреки всичко бях сигурен, че Лила е жива. Дори присъствието й около мен ставаше все по-осезаемо — като предчувствие.

В началото на април госпожа Жюли изчезна за няколко дни. Върна се с превръзка на носа. Когато я свали видяхме, че леко гърбавият й нос беше станал съвсем прав и дори малко по-къс. Не я попитах нищо, но забелязвайки учудването ми, тя каза:

— Първото нещо, което ще забележат тези мръсници, е носът.

В крайна сметка тя до такава степен бе спечелила доверието ми, че не бях никак изненадан, когато германците пробиха фронта при Седан. Не бях изненадан и когато няколко дни по-късно ме изпрати в гаража за нейния ситроен. Тя ме чакаше в стаята, седнала с Чонг между куфарите си, с чаша ракия в ръка и слушаше бюлетина по радиото, който обявяваше, че „нищо не е загубено“.

— Смешно бръщолевене — каза.

После остави чашата си, взе кучето и стана.

— Добре, сега заминаваме.

— Къде?

— Известно време ще пътуваме заедно, защото ти трябва да се прибереш у дома, а това донякъде е и мойта посока.

Беше втори юни и по пътищата нямаше следи от поражението. Селата, които прекосявахме, бяха спокойни. Госпожа Еспиноза ме остави да карам, после сама седна зад волана. Беше облечена в сиво палто, носеше шапка и синьо-лилаво шалче.

— Къде ще се скриете, госпожо Жюли?

— Няма да се крия, приятелю. Тези, които се крият, винаги биват намирани. Два пъти съм хващала сифилис, с нацистите ще бъде третия.

— Но тогава какво ще правите?

Тя едва забележимо се усмихна и не ми отговори. На няколко километра от Верво спря колата.

— Тук си казваме довиждане. Домът ти не е далече, ще се оправиш сам.

Целуна ме.

— Ще ти дам знак. Скоро ще имаме нужда от момчета като теб.

Тя ме докосна по бузата.

— Хайде, тръгвай!

— Няма ли пак да ми кажете, че гледам като пред взвода за разстрел?

— Да кажем, че всичко е наред. Когато човек може да обича като теб, да обича една жена, която вече не е тук, има някаква надежда, че ще може да обича и други неща…, които също няма да бъдат тук, щом дойдат нацистите.

Стоях отвън с моя куфар. Беше ми мъчно.

— Кажете ми поне къде отивате!

Тя потегли. Останах на средата на пътя и се питах какво ли щеше да стане с нея. Бях малко разочарован от такава липса на доверие. Очевидно в очите ми тя не бе видяла гаранцията, която й бе нужна. Е, толкова по-добре. Може би нямах погледа на човек, който гледа като пред взвода за разстрел. Все още имах шанс да се справя.