Ромен Гари
Хвърчилата (21)

XXI

Останах в Гродек още няколко дни. Заваля дъжд и замъгли пейзажа; гласове на невидими гарвани отекнаха под небето. Именно в един от тези мрачни следобеди, когато вървяхме по плажа и вятърът лепеше по лицата ни морски капки, съдбата ни изпрати знак. Беше един евреин, облечен в дълъг кафтан, който на полски наричаха kapota, и с една от ония високи черни шапки, които милиони евреи носеха тогава в своите гета. Имаше много бяло лице и сива брада и беше седнал върху един километричен камък на шосето към Гдиня. Може би защото не очаквах да го видя на това пусто шосе, или защото имаше нещо призрачно в неговото появяване на фона на тази мъгла, най-сетне, защото вързопчето, преметнато на бастуна му през рамо беше извикало в паметта ми легендата за едно хилядолетно скиталчество, но внезапно аз изпитах боязън и тревога, чийто симптоматичен характер осъзнах много по-късно, когато в случилото се видях най-баналното и най-нормалното съчетание, което историята правеше: един евреин, един път, един камък. Лила го поздрави скромно:

— Dzien dobry panu, добър ден, господине.

Но той не отговори и обърна глава.

— Тад е убеден, че сме в навечерието на инвазия — промълви Лила.

— Не знам, но все не мога да повярвам, че ще има война — казах.

— Винаги е имало.

— Това е било преди…

Щях да кажа „Това е било преди да те срещна“, но беше самонадеяно от моя страна да обясня по този начин корените на всички войни, омрази и кланета. Все още нямах необходимата власт, за да мога да накарам народите да споделят моето схващане.

— Модерните оръжия са вече прекалено могъщи и разрушителни — казах. — Никой не ще се осмели да ги употреби, защото тогава няма да има нито победители, нито победени, нищо, освен развалини.

Бях чел това в една уводна статия на „Тан“, за който Броницки бяха абонирани.

Написах на Лила писмо от трийсет страници, бях го започвал на няколко пъти, накрая го хвърлих в огъня, тъй като бе станало обикновено любовно писмо.

Не друг, а Брюно говори на Лила от мое име в деня на заминаването ми, докато стадата овци се лутаха в мъглата навън.

Току-що бяхме влезли в салона. Хвърлих последен поглед на колекцията от пеперуди в стъклените кутии, които покриваха цяла стена. Те ми напомняха хвърчилата на чичо Амброаз: късчета мечти.

Брюно седеше в един фотьойл и разлистваше някаква партитура. Вдигна очи и ни изгледа усмихнат. Никога в усмивката му не е имало друго, освен доброта. После седна пред пианото. С пръсти върху клавишите той се обърна към нас и ни изгледа продължително, както художник изучава модела си, преди да нанесе първия щрих. Започна да свири.

Импровизираше. Импровизираше нас. Защото в своята мелодия той говореше за Лила и за мен, за нашата раздяла. Слушах собствената си обич, отчаяние и вяра. Губех Лила и отново я намирах. Черната сянка на нещастието отлиташе от главите ни и всичко се превръщаше в радост. Трябваха ми няколко минути, за да разбера, че Брюно ми предлага братски онова, което той самият изпитва. Лила се разплака и избяга. Брюно дойде до мен и в светлината на големите бледи прозорци ме целуна.

— Щастлив съм, че можах за последен път да ти говоря. Колкото до мен, наистина ми остава само музиката…

Той се засмя.

— Изглежда е ужасно да обичаш и да знаеш, че всичко, което можеш да направиш от любовта си, е още един концерт. Въпреки всичко това е неизчерпаем източник на вдъхновение за мен. Имам го поне за петдесет години напред, ако пръстите ми издържат. Ясно си представям как остарялата вече Лила ме слуша да й говоря за самата нея и си спомня младостта.

Той затвори очи и задържа за миг ръце върху клепачите си.

— Най-сетне. Изглежда, че любовта все пак понякога има край. Чел съм го някъде.

Последните си часове прекарах с Лила. Щастието бе доловимо за ушите, сякаш слухът, скъсвайки с царството на звуците, проникваше най-накрая в дълбините на мълчанието, скривани до този миг от самотата. В миговете, когато сънят ни унасяше в хладните си дебри, ние не отличавахме мечтите от телата си и гнездото от крилата. Още чувствам върху гърдите си невидимият отпечатък на нейния профил, който моите пръсти безпогрешно намират в миговете на онзи плътски унес, когато човек сякаш има едно-единствено тяло.

Паметта ми улавяше всеки миг и грижливо го пазеше за черни дни; бях събрал достатъчно за цял живот.