Ромен Гари
Хвърчилата (40)

XL

На 8 май 1943, към десет часа вечерта, докато четях, чух шум на кола; приближавайки до прозореца, видях синята светлина на фаровете. Моторът угасна; на вратата се почука; запалих една свещ и отворих. Генерал Фон Тиле стоеше на прага. Обтегнатото лице с изящни черти и очи с оня сив цвят, който наричахме „стоманеносив“, беше бледо и неподвижно. Около шията си носеше Железния кръст, украсен с диаманти.

— Добър вечер, господин Фльори. Извинявам се за неочакваното посещение. Бих искал да говоря с вас.

— Влезте.

Той мина край мен и хвърли поглед на хвърчилата, увиснали по гредите.

— В колата ми чака един човек, когото познавате.

Той млъкна и седна на пейката със сключени ръце. Чаках. По това време на деня съюзническите бомбардировачи пресичаха брега, отивайки да сринат немските градове, Фон Тиле повдигна леко глава и се заслуша в стрелбата на бреговата артилерия.

— Хиляда и двеста бомбардировача над Хамбург вчера — каза. — Би трябвало да сте доволни.

Не разбирах какво иска от мен този високопоставен военен началник.

— Вие познавате този, когото съм довел — каза той. — Но не знам дали го считате за приятел или за враг. Въпреки това съм дошъл да искам вашата помощ.

Фон Тиле стана. Гледаше в краката си.

— Бих искал да му помогнете да премине в Испания…

Едва доловима усмивка.

— … както го правите така добре със съюзническите авиатори.

Бях толкова слисан, че дори не протестирах.

— Със сигурност нямате никакво основание да спасявате живота на един немски офицер, господин Фльори. Разбирам го много добре. Но Лила ме посъветва да се обърна към вас. Това също може да ви се види странно. Но и Ханс — също като вас — е много влюбен в нея. Накратко, съперник. Може би ще се почувствате щастлив, ако той изчезне. В такъв случай трябва само да повикате шефа на Гестапо тук, Herr Грюбер…

Той лиши Грюбер от неговия военен чин.

— Но може би в израза „да обичаш същата жена“ има нещо, което може да се нарече… как да кажа? Братство…

Той ме наблюдаваше внимателно, с неочаквано добродушие на опустошеното си, смъртнобледо лице.

Мълчах.

— Чуйте небето. Колко убити деца през тази нощ? Да не говорим за това. Казвам ви само, че се опитвам да спася един млад човек, който е мой племенник и когото обичам като син. Сега трябва да тръгвам. Имаме около… двадесет и четири часа. Трябва да дам някои заповеди. Все още не сте ми отговорили, господин Фльори.

— Лила знае ли?

— Да.

Ханс беше в униформа. Детството и юношеството несъмнено оставят незаличими следи: не си стиснахме ръцете. Но се наложи да го хвана под ръка, за да го придържам. Той направи няколко крачки и се строполи, Фон Тиле ми помогна да го внесем в стаята ми.

— Не трябва да остава тук, господин Фльори. Рискувате живота си. Постарайте се да го скриете някъде другаде, още тази нощ. Въпреки това мисля, че имаме, както ви казах, двайсет и четири часа…

Той ми се усмихна.

— Надявам се нямате чувството, че вършите предателство… като криете един немски офицер?

— Мисля, че ми дължите обяснение, по дяволите.

— Ще го имате. Ханс ще ви обясни. Във всеки случай утре самият аз ще ви обясня. Ще обядвам в „Кло Жоли“, както всеки четвъртък.

Когато се върнах в стаята си Ханс спеше. Дори в съня по лицето му се четеше страдание; брадичката и устните му конвулсивно потръпваха от време на време. Дълго съзерцавах това лице, чиято красота събуждаше някога такава омраза у мен. На шията си носеше медальон. Отворих го: Лила.

Беше един часа през нощта, а слънцето изгряваше в шест. Тиктакането на часовника ме караше да настръхвам. Сложих да стопля кафе и събудих Ханс. Той ме изгледа, без да разбира, после скочи.

— Не трябва да ме държиш тук, ще те разстрелят.

— Какво си направил?

— По-късно, по-късно…

Кафето беше готово.

— Нямаме много време — казах му. — Има три часа дотам.

— До къде?

— Старият извор. Спомняш ли си?

— И още как! Щеше да ме удушиш. Били сме на… колко, дванайсет, тринайсет години.

— Горе-долу. Ханс, какво си направил?

— Опитахме се да убием Хитлер.

Всичко, което можах да кажа беше:

— Исусе!

— Сложихме бомба в самолета му.

— Кои бяхте?

— Бомбата беше дефектна. Не избухна и те я намериха. Двама от другарите ни имаха време да се самоубият. Другите проговориха. Успях да избягам с моя самолет, за да предупредя…

Той млъкна.

— Виждам.

— Да. Успях да кацна на пистата на Уши. Исках да отведа генерала в Англия…

Имах нужда да се разтърся, да поема въздух. После избухнах в лудешки смях. Ханс искаше да отведе генерал Фон Тиле в Англия, за да създадат там Свободна Франция. Свободна Германия, исках да кажа. С Лотарингския кръст за символ може би.

— Дявол да го вземе — казах. — Сега е май. Имате цял месец до 18 юни. Вие, германците, умеете да мечтаете. Понякога това ражда хора като Гьоте и Хьолдерлин, понякога убива милиони. Мечтите ви играят на ези-тура. Ако разбирам добре, висшите ви офицери вярват, че това все още може да се уреди като между джентълмени?

Той наведе глава.

— Всички наши стари офицери бяха против Хитлер и против войната още от 1936 — каза той.

— А после вече беше твърде късно, вече бяхте в Париж и пред Москва. Хайде, идвай. В Стария извор ще бъдеш на сигурно място за няколко дни, после ще видим. Ще издържиш ли? Има седем километра.

— Ще се справя.

Взех електрическото си фенерче — беше ми останала само една резервна батерия — и ние излязохме. Хубава, благосклонно настроена нощ с иронично потрепващи звезди. Един французин, участник в съпротивата, който рискува живота си заради един немски офицер голист. Луната все още грееше ярко и аз запалих фенерчето едва когато стигнахме дъното на ямата. Пътят от нашето детство беше обрасъл с храсталак и къпина, изворът също беше остарял и вече нямаше сили да излезе от леглото си. Промъкнахме се един след друг между покритите с мъх камъни чак до дъното. Колибата беше там, такава, каквато я бяхме построили с помощта на чичо Амброаз преди единайсет години. Малко се беше наклонила, иначе държеше. И докато стояхме там, пред тази индианска колиба от нашето детство, аз си припомних думите на Лила, тези, които беше изрекла в кабинета ми с такава радост и сигурност: „Мисля, че най-сетне ще извърша нещо необикновено в живота. Имам силно влияние върху Ханс, знаеш“. Погледнах Ханс. Това е тя, помислих. Това е заради нея.

Клекнах, за да се опитам да намеря малко вода на дъното на извора. Гърлото ми беше пресъхнало и едва можех да говоря.

— Ще дойда един или два пъти през седмицата, за да ти донеса храна. После ще се постараем да те прехвърлим през Пиренеите. Трябва да говоря с другарите.

Миришеше на земя и на влага. Една кукумявка викаше над главите ни. Небето избледняваше.

Ханс свали куртката си и я хвърли на земята. В бялата си риза не беше много по-различен от онзи, който стоеше пред мен в оръжейната зала на Гродек по време на дуела ни.

— Дължа ти живота си и ще ти го върна — казах.

— Тя ще реши, старче.

Това беше единственият път, когато произнесохме името на Лила.

В единайсет бях на работа, зает със счетоводството, неспособен да мисля за друго, освен за случилото се през нощта. Всичко, което Лила ми беше казала — всяко изречение, всяка дума, всеки намек — не спираше да отеква в главата ми. „Аз ще успея… Сигурна съм, че с малко повече късмет… Имам силно влияние върху Ханс, знаеш… Винаги съм искала да направя нещо голямо и ужасно важно…“

Господин Жан открехна вратата.

— Генерал Фон Тиле е заръчал да му бъде приготвена фактурата за месеца…

— Да…

„Имай ми доверие, Людо… ще оставя името си в историята…“

Тя беше убедила Ханс, търпеливо и без съмнение лесно, още повече че самият той, още преди началото на войната беше казал, че ще „спаси честта на германската армия“. А Фон Тиле знаеше, че ако Германия трябва да се бие на два фронта, войната е загубена. В този случай Хитлер изчезва, установява се мир със Съединените щати и Англия и…

— Сметката на 5 — обади се гласът на господин Жан.

— Да… Веднага…

— Какво има, Людо? Болен ли си?

— Не, нищо, добре съм.

„Един ден ще се гордееш с мен… Ще оставя името си в историята…“ Заговорът се беше провалил и Лила беше в смъртна опасност. „Имам силно влияние върху Ханс, знаеш…“ И двамата трябваше да прехвърля в Испания. Питах се как може да стане това. Двамата летци, скрити у семейство Бюи щяха да потеглят към Банер след няколко дни, но аз дори не знаех къде е Лила; освен това ми трябваше съгласието на Субабер, а за Суба нямаше „добри“ германци. Трябваше също спешно да информирам Лондон за детайлите около този първи заговор на офицери от Вермахта срещу Хитлер.

Потънал в моите грижи, чух скимтене. Чонг стоеше в краката ми и размахваше опашка, гледайки ме с упрек. Напълно го бях забравил. Когато Естерхази идваше да обядва в „Кло Жоли“, аз трябваше да се погрижа за яденето на кучето. Излязох от кабинета и попитах Дюпра:

— Естерхази още ли е тук?

— Защо?

— Забрави кученцето.

— Ще проверя.

Той се върна да ми каже, че Графинята е в кафето. Минах през кухнята, взех в една чиния месо и се върнах да нахраня кученцето. Минавайки през коридора, видях колата на Фон Тиле да спира пред входа. Шофьорът отвори вратата и генералът слезе. Чертите на лицето му бяха изопнати, но Фон Тиле изглеждаше в добро настроение и изкачи бързо стъпалата, отвръщайки на нечий поздрав. Същата сутрин Дюпра беше получил бележка, която след Освобождението залепи на една от страниците на златната си книга: „Приятелю Марселен, готвя се да бъда преместен другаде и ще дойда в «Кло Жоли» да се сбогуваме този четвъртък в четиринадесет часа“.

Всичко, което означаваше за мен неговото присъствие беше, че Гестапо още не е в течение. Най-много двадесет и четири часа — беше ми казал той. Оставаха ми само няколко часа, за да намеря Лила. Но Ханс или Фон Тиле навярно се бяха погрижили за нея.

След малко Графинята влезе в кабинета ми. Тя взе кученцето на ръце.

— Бедното животинче. Щях да го забравя.

Тя остави пред мен смачкана на топка хартия. Разгънах я. Беше почеркът на Лила. „За малко да успея. Обичам те. Сбогом.“

Госпожа Жюли изгори хартията със запалката си. Купчинка пепел.

— Къде е тя?

— Не знам. Фон Тиле я е изпратил за Париж снощи. Глупакът я е закарал до нощния влак със собствената си кола.

— Но тази бележка…

Тя беше нервна и подръпваше ръкавиците си.

— Какво тази бележка?

— Откъде я имате?

— Е, добре, снощи имаше един много хубав прием в „Отел де Сер“. Низшите офицери приемаха цивилния персонал и секретарите. Всички началници на Генералния щаб бяха там. Самият генерал Фон Тиле дойде за малко. Твоята малка много пи и много танцува. После дала на дъщеря ми писмо за теб. Със смях. Изглежда, любовно писмо. Любовно или не, аз ги отварям всичките в тези времена. Ето това е. Имаш късмет. Ако тя беше дала писмото на някой друг…

— Те… знаят ли вече?

— Гестапо е в течение от девет часа тази сутрин. Моят малък приятел, стопроцентовият ариец с истинско име Изидор Левковиц, ме предупреди на обяд. Още не са опандизили Фон Тиле, защото не искат да се разчуе. Победителят от Смоленск, разбираш, би се вдигнал голям шум. Имат заповед да го изпратят в Берлин с всички почести…

— Но генералът е тук…

— Не за дълго.

Тя притисна нежно муцуната на Чонг към бузата си.

— Ела, миличко. Майка ти все още трябва да има сърце някъде, щом започва да върши глупости.

Тя ме погледна строго.

— Нищо не можеш да направиш за нея, затова стой мирен и кажи на другите също да мируват. Ще стане опасно.

Графиня Естерхази ми обърна гръб и излезе.

Тъкмо мислех да се втурна към Субабер, когато господин Жан влезе да ми каже, че Генерал Фон Тиле иска да ми каже нещо.

— Той е в салона Ед…

Старият човек разбра грешката си. Салонът „Едуард Ерио“, който лидерът на радикал — социалистите имаше навика някога да посещава, вече не се наричаше така. Дюпра беше постъпил смело като не му беше дал ново име. Той просто беше махнал табелката „Едуард Ерио“ и я беше прибрал в едно чекмедже.

— Човек никога не знае — беше ми обяснил. — Може да потрябва.

В ресторанта имаше много парижани, а също и местни личности — както в „ротондата“, така и в „галериите“, защото беше шик да се яде постно в четвъртък. Откакто страната бе преживяла толкова нещастия, набожността и религията отново бяха дошли на мода. За да не обеднява менюто му в дните без месо, Марселен Дюпра приготвяше рибни специалитети с цялата си сръчност и с всички средства на своето изкуство. Салонът се намираше на първия етаж и аз трябваше да прекося ротондата, претъпкана с изискано общество, което не правех никога, защото небрежното ми облекло предизвикваше гнева на собственика всеки път, когато излизах иззад кулисите.

Намерих Фон Тиле на масата. Дюпра, пребледнял, отваряше бутилка от виното, което смяташе за най-добро: шато-лавил 1923. Никога дотогава не бях виждал стопанина измъчван от такова душевно вълнение. Трябва наистина да бе трогнат до дъното на душата си, за да се реши на такава жертва. Очевидно Фон Тиле го беше осведомил за същността на своето „преместване“. От време на време Дюпра поглеждаше през прозореца: две коли на Гестапо, едната от които черния ситроен на самия Грюбер бяха паркирани на алеята.

— Не се страхувайте от нищо, драги Марселен. Това е ескортът, който ме придружава от девет и половина сутринта. Преместен съм в Берлин и трябва да се кача на самолета, който ме очаква, фюрерът иска да избегне неприятната публичност. Между другото назначението ми в Главния щаб на генерал Фон Кайтъл всъщност е повишаване в по-горен чин. Въпреки това е възможно да претърпя самолетна катастрофа, преди да стигна в Темпелхоф, тъй като не смятам, че ги е много грижа за живота на екипажа. Тримата ми съучастници трябва да ме придружат в този полет, с изключение на полковник Щекер, който е добър нацист и който, надявам се, ще остане ваш клиент. Но нещата няма да се наредят както са ги замислили, защото не виждам причина да оставям да загине един напълно невинен екипаж, при положение че Луфтвафе има остра нужда от пилоти. Но най-вече защото отказвам да играя тази игра… да сътруднича, ако предпочитате. Държа това да се разбере. Ефрейтор Хитлер се мисли за гениален стратег и води немската армия към гибел. Следователно другарите ми трябва да узнаят за моето „предателство“ и смея да се похваля, че като се има предвид бойната ми слава, всичките ми колеги от отговорния ешелон ще разберат основанията ми, които те в по-голямата си част впрочем споделят. Това е предупреждението, което отправям към тях и държа то да се знае. Но да говорим за по-приятни неща…

Той опита виното.

— Изумително! — възкликна. — Ах, геният на Франция!

— Приготвил съм ви рагу с миди Сен-Жак и калкан на скара с горчица — каза Марселен с треперещ глас. — Малко шаблонно, изглежда. Ако знаех…

— Е, да, очевидно вие не бихте могли да знаете, драги Марселен. Аз също впрочем. Виждате ли, нашият неуспех се дължи на… как да кажа? На липсата на доверие в малките и смирените. Ние останахме на по-високото ниво, между елитните офицери. Не се осмелихме да се доверим на някой обикновен сержант или ефрейтор сапьор и в това беше голямата ни грешка. Ако бяхме потърсили съдействие между… да не казваме „низшите“, но „второстепенните“ чинове, бомбата щеше да бъде прилично регулирана и щеше да свърши добра работа. Но ние искахме всичко да си остане между нас: все същото кастово съзнание. Нашата бомба не беше достатъчно… демократична. Липсваше ни един обикновен войник.

Щях да си припомня тази кратка реч на генерал Фон Тиле няколко месеца по-късно. На 20 юли 1944, когато един друг „елитен офицер“, полковник граф Штауфенберг, постави в чантата си бомба в главната квартира на Хитлер в Растенбург и фюрерът се измъкна с леко сътресение от експлозията аз си казах, че и този път господата се бяха провалили поради липсата на един обикновен войник, който би могъл да даде на бомбата необходимата мощ. Бомбата бе лишена от народното вдъхновение.

Фон Тиле привършваше своя калкан. Той се обърна към мен.

— Е, мой малък Людо… добре ли мина?

— Много добре дотук… на сигурно място е…

Поколебах се и за пръв път в живота си казах на един германец:

— … господин генерал.

Той ме гледаше приятелски. Разбираше.

— Госпожица Броницка е в Париж — каза. — На сигурно място. В случай че не поеме риска да отиде да види родителите си… Познавате я!

— Генерале, дали не бихте могли да…

Той кимна в знак на съгласие, извади бележник от джоба си и надраска един адрес и телефонен номер. Откъсна листа и ми го даде.

— Постарайте се да прехвърлите и двамата в Испания…

— Да, генерале.

Пъхнах хартията в джоба си.

Георг фон Тиле хапна още от мидите Сен-Жак и завърши с прословутото суфле от възкисели ябълки, едно кафе и чаша коняк.

— Ах, Франция! — въздъхна той отново и както ми се стори, с ирония.

Дюпра плачеше. Той протегна с трепереща ръка кутия истински хавански пури към генерала, който отказа. После погледна часовника си и стана.

— А сега, господа — каза той сухо — трябва да ви помоля да ме оставите сам.

Дюпра излезе пръв и изтича в тоалетните да си измие лицето. Ако Гестапо видеше сълзи по лицето му още преди Фон Тиле да е умрял, ще трябваше да дава трудни обяснения.

Изстрелът отекна в момента, в който яхнах колелото си с Чонг в ръка. Видях как хората на Грюбер изскочиха от колите си и се хвърлиха към ресторанта.

Марселен Дюпра остана на легло през целия ден с лице, обърнато към стената. Вечерта, преди да започне сервирането на вечерята той изрече една странна фраза и аз никога не узнах дали това беше грешка на езика или върховна похвала:

— Беше велик французин.