Ромен Гари
Хвърчилата (31)

XXXI

Блъсках си главата няколко дни. Годеницата на Сенешал, Сюзан Дюлак имаше диплома по немски, но не виждах начин да накарам Дюпра да я вземе на работа.

От няколко месеца бях натоварен да координирам прехвърлянето на свалените съюзнически летци в Испания. Една вечер единият от братята Бюи ме предупреди, че летец — изтребител от „Свободна Франция“ се крие в една ферма. Братята Бюи се бяха грижили за него в продължение на една седмица, докато „отшумят нещата“ и оредеят немските патрули около падналия самолет.

Заварих пилота да седи на масата в кухнята пред порция запечени чревца. Казваше се Люшези. С шалчето си на червени точки и своя морскосин комбинезон, с емблемата на Лотарингския кръст, с черните си къдрави коси и присмехулно лице той изглежда се чувстваше толкова удобно, сякаш през целия си живот не бе правил нищо друго, освен да пада от небето.

— Кажете ми има ли тук добро убежище, което бих могъл да препоръчам на моите другари от ескадрилата? Напоследък губим по четири или пет пилота месечно и ако някой попадне тук…

Именно в този момент ми хрумна идеята. Трябваше да скрия пилота най-малко за осем дни, преди да успея да подготвя преминаването му в Испания.

Чичо ме придружи до „Кло Жоли“ късно вечерта на следващия ден. Намерих Дюпра потънал в мрачни мисли, в компанията на неговия син Люсиен. Слушаха радиото на Виши и имаше за какво да бъдат отчаяни. Британският търговски флот вече не съществуваше, Африканския корпус на немците приближаваше Кайро, италианската армия завземаше Гърция… Никога не бях виждал Марселен Дюпра така покрусен от лошите новини. Едва когато той заговори, разбрах, че съм сбъркал. Собственикът на „Кло Жоли“ просто бе забравил да изключи радиото и размишляваше върху съвсем други неща.

— Винаги съм бил против в менюто ми да присъства филето от говеждо месо „Росини“. То ни е завещано от Ескофие. Беше измамник. Знаеш ли какво представлява филето „Росини“? Пълна лъжа. Когато един продукт не го бива, подправят го с лъжи и хубави думи. Колкото повече красноречие, толкова по-сигурен можеш да бъдеш, че съдържанието не струва. Винаги съм се отвращавал от Ескофие. Знаеш ли как наричаше той жабешките бутчета? Криле на утринна нимфа.

 

 

Два американски самолетоносача потънали в Тихия океан… Триста английски бомбардировачи свалени от немската авиация през последните две нощи…

 

 

Очите на Дюпра блестяха.

— Това не може да продължава така — казваше той. — Всичко е прекалено явно. Подреждането на яденето в чинията например — трябва да се сложи край. Бъдещето принадлежи на чинията, но никой не ме чува. Дори Поен отказва да признае, че подреждането е противоестествен акт. Ястието губи своята непосредственост и своята невинност по време на подреждането. А Вание се осмелява да ми каже: „Само в евтините кръчми ястията се сервират направо от кухнята“. А къде е тук вкусът? Това, което наистина си струва, е вкусът, уловен в точния момент — моментът, когато месото и ароматът разцъфват едновременно, това е миг, който не бива да се пропуска…

 

 

Стотици хиляди пленници на източния фронт… Жестоки репресии на силите на реда срещу предателите и саботьорите… Дванайсет града сринати до основи за една нощ в Англия…

 

 

Изведнъж разбрах, че Дюпра говори, за да не се пръсне и че по свой начин се бори срещу отчаянието и безнадеждността.

— Здравей, Марселен — каза чичо.

Дюпра стана и отиде да спре радиото.

— Какво търсите тук по това време?

— Малкият иска да говори с теб. Лично е.

Излязохме. Той ни изслуша мълчаливо.

— Нищо не мога да направя. С цялото си сърце подкрепям съпротивата и съм го доказал, оцелявайки в невъзможни условия. Но няма да приема при себе си един съюзнически авиатор под носа на германците. Ще затворят заведението.

Чичо сниши глас.

— Това не е някакъв си летец, Марселен. Това е адютантът на генерал Дьо Гол.

Дюпра замръзна, сякаш се парализира. Ако един ден трябваше да бъде издигнат паметник на този, който бе държал кормилото на „Кло Жоли“ с твърда ръка по време на бурята, именно така си го представям на някой площад в Клери — с решителен поглед и стиснати челюсти. Вярвам, че изпитваше съперничество по отношение на първия участник във френската съпротива.

Той размишляваше. Виждах, че едновременно се изкушава и колебае. Чичо го наблюдаваше не без лукавство.

— Това е добре — каза той най-сетне — но вашият Дьо Гол е в Лондон, а аз съм тук. Именно аз трябва да преодолявам трудностите всеки ден, не той.

Борбата у него продължи още малко. Знаех, че тук става дума за суета, но това, което предизвикателството криеше в дълбините си не беше без величина.

— Няма да рискувам онова, което съм успял да спася, за да приема у дома си вашия хлапак. Прекалено опасно е. От суета да рискувам да ме затворят, не. Но ще направя нещо по-добро. Ще дам листата на менюто от „Кло Жоли“ на вашето момче, за да я предаде на Дьо Гол.

Бях слисан. В тъмното високият бял силует на Дюпра приличаше на дух — отмъстител. Чичо Амброаз остана безмълвен, но когато Дюпра се прибра в кухнята си, отрони:

— Ние се терзаем, но този тук наистина е побеснял.

Гърмежите на английските бомбардировачи се смесваха с изстрелите на ВВС и разнасяха из нормандското поле гласа от всичките си нощи. Рапирите на прожекторите се кръстосваха над главите ни. После небето се продъни от огнен взрив: ударен самолет се взриви с всичките си бомби.

Дюпра се върна. В ръка държеше менюто на „Кло Жоли“. Няколко бомби паднаха близо до Брюсиер.

— Ето. Слушайте. Това е лично послание за Дьо Гол от Марселен Дюпра…

Той повиши глас, за да надвика залповете на немската Д. С. А.

— Кремсупа от речни раци…

Банички с трюфел с вино…

Вълк а ла компоте с домати…

Той ни изчете цялото меню за деня — от гъшия желиран дроб с пипер и картофената салата с бяло вино до сложния десерт от праскови. Съюзническите бомбардировачи гърмяха над главите ни и гласът на Марселен Дюпра трепереше малко. От време на време той млъкваше и преглъщаше с мъка. Мисля, че малко се страхуваше.

Откъм железопътната линия от Етрили бомбен трясък разтърси земята.

Дюпра млъкна и избърса чело. Подаде ми менюто.

— Дръж. Дай го на твоя летец. Нека Дьо Гол си припомни за какво служи. Да знае за какво се бие.

Прожекторите продължаваха своята фехтовка в небето и шапчицата на първия готвач на Франция имаше сияен ореол.

— Аз не убивам немците — каза той. — Аз ги съсипвам.

— Ти се подиграваш с нас, Марселен — каза кротко чичо.

— А, ти вярваш в това? Е добре, ще видим. Ще видим кой ще има последната дума — Дьо Гол или „Кло Жоли“.

— Няма нищо лошо в това френската кухня да оцелее, при условие че не е единствената оцеляла. Преди малко четох за резултата от някакъв конкурс, организиран от едно списание, което задава въпроса какво трябва да се направи с евреите. Първата награда спечелило едно младо момиче, което отвърнало: „Да ги опечем“. Тя вероятно е добра домакиня, която мечтае в тези времена на недоимък за едно хубаво печено. Във всеки случай не бива да съдим за една страна по това какво прави с евреите си: открай време са съдили евреите според това, което другите са им причинявали.

— По дяволите! — рече изведнъж Дюпра. — Доведете вашия летец. И преди всичко не си мислете, че го правя заради бъдещето си. От него не ме е страх. Всеки поне малко интелигентен немец, който е стъпвал в „Кло Жоли“ си дава сметка, че има работа с една историческа неприкосновеност. Оня ден самият Грюбер дойде да вечеря тук. И знаете ли какво ми каза на тръгване? „Herr Дюпра, би трябвало да ви разстрелят.“

Тръгнахме си, без да кажем нищо. Докато прекосявахме нивите, чичо ми каза:

— По време на поражението, когато страната погиваше, помислих, че Марселен ще полудее. Люсиен ми разказа как след падането на Париж, влизайки в кухнята, заварил баща си стъпил върху една табуретка и с примка на шията. За няколко дни съвсем си беше загубил ума, пелтечеше думите и смесваше имената на патицата с нормандски билки и прочутото му жибуле а ла крем с имената на Фош, на Вердюн и на Гинмер. После поиска да пъхне ключа под вратата и да остане затворен в кабинета си със своята колекция от триста менюта, в които е събрано всичко, създало славата на „Кло Жоли“ от поколения насам. Мисля, че оттогава не се е съвзел и че именно в онзи момент е взел решението да даде на германците и на страната ни пример за французин, който не се предава. Нито ти, нито аз можем да го обвиним в безумие.