Ромен Гари
Хвърчилата (12)

XII

Не знам дали князете Сапиеша, князете Радзивил или графовете Потоцки бяха дали на моя работодател парите, изгубени благодарение на оная комбинация от цифри, за която бях така невинно отговорен, но през следващите дни имението Жар беше окупирано от полски аристократи, чиято извънредна изисканост се придружаваше от хулигански псувни. Изрази като: „този лайнян задник Броницки“ и „това копеле“ валяха от всички страни и ако портретът на Жан Броницки от стената можеше да говори, вероятно би се изразил по същия начин. Най-известните полски фамилии бяха връхлетели върху нещастника, който стоеше невъзмутим сред бурята, както подхожда на гражданин на една страна, свикнала да се възражда от пепелищата си. Неговият аргумент беше непоклатим: само още един милион беше нужен на „системата“ му, за да взриви банката. Следователно ако го авансираха с два милиона, той щеше да се върне в битката и още на следващия ден тези, които го проклинаха щяха първи да викнат „ура“ за победата. Но изглежда, че този път дори най-храбрите полски патриоти свиваха знамената и губеха вяра в победата. Броницки и неговото момче за всичко водиха дълъг разговор, в който бях повикан да участвам и аз, макар да нямаше никаква нужда от сметки, защото единственият резултат от всичко беше една голяма нула. Решено бе да се продадат семейните бижута, които Броницки отиде да иска от жена си. Натъкна се на отказ. Лила, която беше присъствала на сцената, разположена удобно в един фотьойл и похапваща захаросани кестени — „тъй като скоро ще бъдем бедни, то да се възползваме навреме“ — ми разказа със смях как майка й бе напомнила, че въпросните перли и диаманти са й подарени от херцог Авила, когато е бил испански посланик във Варшава и би било безнравствено да се раздели с тях, за да угоди на своя съпруг.

— Както винаги и този път в нашето семейство честта е поставена на първо място — направи своя коментар Тад.

За последния кавалерист оставаше само един изход: да се завърне във владенията си в Полша, които врагът не можеше да му отнеме, тъй като бяха част от историческото наследство, над което военната диктатура ревниво бдеше, защото го бе наследила от режима на маршал Пилсудски. Имението беше разположено на устието на Висла, в „полския коридор“, разделящ Източна Прусия от останалата част на Германия. Хитлер искаше реституцията му и беше назначил в Данциг нацистко правителство. Собствеността бе обявена за неотчуждаема с декрет от 1935 и Броницки получаваха голяма субсидия за поддръжката й.

Бях ужасен. Възможността да загубя Лила беше толкова жестока, че ми изглеждаше несъвместима с всичко, което знаех за човешкия род. Дори аз бях неспособен да изчисля месеците или годините, които щях да бъда принуден да живея далеч от нея. Чичо, който ме виждаше как линея с приближаването на фаталния час се опита да ми обясни, че в литературата има примери на такава любов, която надживява години раздяла.

— По-добре е да заминат окончателно. Ти току-що навърши седемнайсет и трябва да започнеш да градиш живота си, а човек не може да живее само с мисълта за една жена. От години живееш само заради нея, но дори и при „тези луди Фльори“, както ни наричат, трябва да има малко разум, казано другояче, трябва да умеем да се примиряваме, макар пръв да признавам, че ако всички французи се примиряваха, отдавна нямаше да съществува Франция. Истината е, че не е нужно нито прекалено разум, нито недостатъчно лудост, но признавам, че „прекалено“ и „недостатъчно“ е може би добра рецепта за „Кло Жоли“ и нашия приятел Марселен, когато е пред печката, но понякога трябва и да умеем да си губим ума… Ама че работа, ето че ти казвам обратното на това, което исках. И дори ако трябва да обичаш това момиче цял живот, по-добре да изтърпиш наведнъж цялото страдание и всичко да свърши, а ако тя си отиде завинаги, това само ще я направи по-хубава.

Опитвах се да потегна неговата Синя птица, която се бе потрошила предната вечер.

— Всъщност какво точно се опитвате да ми кажете, чичо? Съветвате ме да „съхраня благоразумието си“ или да „съхраня смисъла на живота си“?

Той овеси нос.

— Е, добре, млъквам. Аз съм последният, който може да ти даде съвет. Цял живот съм обичал една-единствена жена и тъй като не се получи…

— Защо не се получи? Тя не ви обичаше?

— Не се получи, защото никога не я срещнах. Тя беше в главата ми, в продължение на трийсет години беше пред очите ми, но не се появи. Ние не се срещнахме. Понякога въображението скроява такива номера. Това важи за жените, за идеите и за страните. Обичаш една идея, тя ти изглежда най-красива от всички, а после, когато добие плът, вече не е същата и казано направо се превръща в лайно. Или обичаш толкова своята страна, а един ден откриваш, че не можеш да я понасяш, защото вече не е добрата.

Той се изсмя.

— И тогава от живота си, от идеите си и мечтите си човек прави… хвърчила.

Оставаха ни само няколко дни и ние си взехме сбогом; никога вече нямаше да видим заедно горите, блатата и старите пътища. Сякаш от нежност към нас краят на лятото преливаше в меки тонове. Дори на слънцето, изглежда, му беше трудно да ни напусне.

— Толкова много искам да направя нещо от живота си — казваше Лила, сякаш аз изобщо не бях там.

— Това е само, защото не ме обичаш достатъчно.

— Разбира се, че те обичам, Людо. Но точно това е ужасното. Ужасно е, защото това не ми стига и продължавам да мисля за себе си. Аз съм само на осемнайсет и вече не мога да обичам. Ако не беше така, нямаше през цялото време да мисля какво да направя с живота си, щях напълно да се забравя. Дори нямаше да мечтая за щастие. Ако знаех наистина да обичам, нямаше да съществувам, нямаше да съществува нищо, освен тебе. Истинска любов е, когато съществува само другият, така че…

Лицето й придоби трагичен израз.

— Само на осемнайсет съм, а вече не обичам! — възкликна тя и се разплака.

Не бях твърде развълнуван. Знаех, че през последните няколко дни тя се беше отказала най-напред от следването си по медицина, после от архитектурата заради решението да влезе във варшавската Театрална академия и бързо да стане национална гордост на полския театър. Започвах да я опознавам и знаех, че моето задължение бе да оценя като познавач искреността на гласа, на тъгата и объркаността й. Именно затова тя ме попита, отмятайки къдрицата от лицето си с движение, което от този ден стана за мен най-прелестния женски жест, като ме дебнеше с крайчеца на синьото: „Не намираш ли, че съм талантлива?“. И аз бях готов на всякакви жертви, за да спася възхитителното величие на върховете в тези очи. В крайна сметка си имах работа с момиче, чийто идол, Шопен, беше отишъл въпреки туберкулозата си във влажната зимна Майорка, за да направи удоволствие на Жорж Санд и което често ми припомняше, с блеснали от надежда очи, че двамата най-големи руски поети, Пушкин и Лермонтов, са загинали на дуел, първият на трийсет и шест години, вторият на двайсет и седем, че Хьолдерлин е полудял от любов и че Фон Клайст се е самоубил заедно с любимата си. Обърквайки за сетен път славяни и германци аз си казах, че всичко това са само полски измислици.

Хванах ръката й и се опитах да я успокоя, макар да усещах върху устните си ироничната усмивка на чичо Амброаз.

— Може би просто не обичаш достатъчно мен — повторих. — Очевидно не си очаквала точно това. Но то ще се случи. Може би това ще бъде Брюно. Или Ханс, когото ще видиш скоро, защото казват, че германската армия е на полската граница. Или пък ще срещнеш някой друг, когото ще обичаш истински.

Тя поклати глава през сълзи.

— Не, наистина, аз те обичам, Людо! Обичам те наистина. Но не е възможно да съществува единствено това — да обичаш някого. Или аз съм посредствена. Имам съвсем мъничко сърце, повърхностна съм и съм неспособна да стигна по-дълбоко, да изпитам разтърсващи чувства!

Припомних си съветите на чичо, стиснах здраво конеца на моето хвърчило, за да му попреча да се изгуби в тая славянска вихрушка и го притеглих към себе си; с устни, притиснати в нейните последната ми съзнателна мисъл беше, че ако това, което Лила ми дава, не е, както тя ми бе казала, „голямата, истинската любов“, то тогава животът е още по-разточителен в красотата, любовта и щастието, отколкото съм предполагал.

Същата вечер тя замина за Париж; не преднамерено, но все пак с усмивка бъркам и смесвам думите „тя“ и „живот“; там я чакаха нейните родители, а Радзивил, Сапиеша, Потоцки и Замойски, поставени натясно, патриотично се бяха отказали от процес, за да не петнят едно от най-известните имена на Полша във време, когато политиците, много по-малко чувствителни към честта, се посрамиха и сведоха чела в Мюнхен пред нацистките негодници. Отидох още веднъж в имението Жар. Тад и Брюно наглеждаха опаковането на картините и уреждаха „детайлите“, между които и разплащането с градинарите и прислужниците. Портретът на полковник граф Жан Броницки в Сомосиера, свален вече от стената, очакваше да бъде опакован и върнат на родна земя. Подловски се разхождаше от стая в стая и избираше коя част от мебелировката да се продаде, за да бъде платено на служителите и уредени сметките в „Кло Жоли“, които Марселен Дюпра отказваше да забрави. Доставчиците от „Кло Жоли“ и Клери не бяха склонни да отстъпят и искаха да присвоят онова, което би могло да ги обезщети. Всичко щеше да се нареди няколко седмици по-късно, когато Женишка най-сетне прие да се раздели с един „спомен“ от диаманти и голяма част от мебелировката, докато пианото и земния глобус бяха оставени на място с надеждата да се върнат някой ден; единствено Брюно беше отчаян при мисълта, че може да изгуби своя „Стенуей“. Колкото до Тад, загрижен повече за политическите събития, отколкото за такива материални проблеми, намерих го с купчина вестници на коленете.

— Без съмнение няма да се върнем повече тук — каза той — но това не е нищо, защото мисля, че скоро милиони хора няма да се завърнат, където и да било.

— Няма да има война — казах твърдо аз, тъй като бях готов на всичко, за да видя отново Лила. — Следващото лято ще ви гостувам в Полша.

— Ако все още има Полша — каза Тад. — Сега, когато Хитлер прави всичко, за да се възползва от малодушието ни, той няма да се спре.

Брюно подреждаше партитурите си в един сандък.

— Пианото е загубено — каза той.

— Свещеният егоизъм! — изръмжа Тад. — Вижте го този! Светът може да се сгромоляса, а единственото, което има значение за него, е още малко музика.

— Франция и Англия няма да го позволят — казах и Тад вероятно беше прав да говори за „свещен егоизъм“, защото това, което подразбирах под „Франция и Англия няма да го позволят“ очевидно беше увереността, че раздялата ми с Лила не може да бъде окончателна.

Тад хвърли с отвращение купчината вестници на земята. Опитваше се да скрие неприязънта си.

— Да, „отчаяните песни са най-хубавите песни“. Можем да добавим също и „Щастливи са загиналите в справедлива война, щастливи узрелите класове и пожънатото жито“. Поезията ще дойде да смени музиката и неустоимата сила на културата ще измете Хитлер. Изгубена битка, деца мои.

Той ме изгледа още веднъж и сви устни.

— Добре дошъл си следващото лято в Гродек — каза. — Възможно е да греша. Без съмнение не познавам всепобеждаващата сила на любовта. Съществуват може би непознати за мен богове, които ще помогнат на любовниците да се съберат. Дявол да го вземе! Как можахте да се предадете така?

Съобщих му, че моят чичо, пацифист и противник на военната служба току-що беше изоставил председателството на организацията на хвърчилата във Франция заради случилото се в Мюнхен.

— Какво учудващо има в това? — прекъсна ме той. — Именно такъв човек може да се обяви против военната служба. Пък и кой знае, това може да продължи две или три години. Хайде, до другата година, Людо!

— До другата година!

Целунахме се и те ме изпратиха до терасата. Все още ги виждам как стоят и ми махат. Бях сигурен, че Тад греши и дори го съжалявах. Той обичаше страстно човечеството, но всъщност си нямаше никого. Вярваше в нещастието, защото беше сам. За да се роди надеждата са нужни двама. Всички закони на големите множества започват с това.