Ромен Гари
Хвърчилата (3)

III

Фермата ни беше разположена далеч от Кло, на границата с гората, там, където се смесваха папрат и жълтуга, бук и дъб, и където можеха да се срещнат благородни елени и глигани. По-нататък започваха блатата, царуваше тишината на дивите патици, на видрите, водните кончета и лебедите.

Мот беше изолирано място. Най-близките ни съседи, на половин час път разстояние, бяха семейство Кайо. Малкият Жано Кайо беше с две години по-млад и за него аз бях „големия“; родителите му държаха млекарница в града; дядото, Гастон, изгубил крака си при злополука в дъскорезницата, отглеждаше пчели. Още по̀ надалеч живееше семейство Маняр: мълчаливи, безразлични към всичко, което не е крави, масло и ниви, бащата, синът и двете стари моми не говореха на никого.

— Освен, за да кажат или попитат за цената — мърмореше Гастон Кайо.

Освен тях между Мот и Клери се разполагаха още фермите на Моние и Симон, с чиито деца учехме в един клас.

Познавах и най-уединените кътчета на околните гори. Чичо ми беше помогнал да построя в дъното на един ров, на мястото, наречено Старият извор, индианска колиба от клони с мушамен покрив, където аз се приютявах с книгите на Джеймс Оливър Кърууд и Фенимор Купър, за да мечтая за апачи и сиукси или да се отбранявам до последния патрон, обсаден от вражески сили, които винаги ме „превъзхождаха числено“, както традицията го изискваше. Един ден в средата на юни, след като се бях наял до пръсване и потопил в дрямка, аз отворих очи и видях пред себе си русо момиченце под голяма сламена шапка, което ме гледаше строго. През клоните проблясваше слънцето и днес, след толкова години, все още ми се струва, че тази игра на светлини и сенки около Лила никога не е спирала и че в онзи вълнуващ миг, чийто смисъл и характер тогава не разбрах, тя е била като предупреждение.

Инстинктивно, под въздействието на не знам каква вътрешна сила или слабост, аз направих жест, чийто окончателен и безвъзвратен характер все още не подозирах: поднесох шепа ягоди на това русо и строго видение. Момиченцето седна до мен и без да ми обърне каквото и да било внимание, започна да яде направо от кошницата. Така ролите бяха разпределени веднъж завинаги. Когато на дъното останаха само няколко ягодки, тя ми подаде празната кошница и каза:

— По-хубаво е със захар.

Можех да направя само едно нещо и аз не се поколебах. Скочих, свих лакти и се втурнах през дървета и ливади към Мот, нахълтах като оръдеен снаряд в кухнята, грабнах пакет захар от етажерката и със същата бързина прелетях обратния път. Тя беше там, седнала върху тревата, положила шапка до себе си, и съзерцаваше една калинка върху опакото на ръката си. Подадох й захарта.

— Вече не искам. Все пак благодаря.

— Ще оставим захарта тук и ще се върнем утре — казах аз в прилив на отчаяние.

— Може би. Как се казваш?

— Людо. А ти?

Калинката отлетя.

— Ние все още не се познаваме достатъчно. Може би един ден ще ти кажа моето име. Аз съм загадъчна. Вероятно никога вече няма да ме видиш. С какво се занимават родителите ти?

— Нямам родители. Живея при чичо.

— Той с какво се занимава?

Смътно чувствах, че „селски пощальон“ не звучи както трябва.

— Той е господар на хвърчилата — казах.

Тя изглеждаше впечатлена.

— Това какво значи?

— Нещо като капитан, но в небето.

Тя помисли един миг, после стана.

— Може би ще дойда утре — каза. — Не знам. Аз съм непредвидима. На колко години си?

— Скоро ще стана на десет.

— О, ти си твърде малък за мен! Аз съм на единайсет и половина. Но много обичам горски ягоди. Чакай ме тук утре по същото време. Ще дойда, ако нямам по-интересно занимание.

И след като за сетен път ме изгледа строго, тя ме остави.

На другия ден набрах три килограма ягоди. На всеки няколко минути тичах да видя дали тя е там. Тя не дойде този ден. Не дойде нито на следващия, нито на по̀ следващия.

Чаках я всеки ден до края на юни, чаках я юли, август и септември. В началото разчитах на ягодите, после на боровинките, после на къпините, на гъбите. Подобно мъчително очакване щях да преживея наново през 1940–44 по време на окупацията, надявайки се на свободата. След като и гъбите ме изоставиха, аз продължих да идвам на мястото на нашата среща. Измина година, после още една и още една и аз открих, че господин Ербие е бил прав да твърди, че има нещо обезпокояващо в моята памет. Очевидно всички от фамилията Фльори имаха един вроден недостатък: никога не забравяха. Ходех на училище, помагах в ателието на моя настойник, но редки бяха дните, в които едно русо момиченце с бяла рокля и голяма сламена шапка в ръка не идваше да ме навести. Без съмнение имах „прекомерна памет“, както се беше изразил господин Ербие и от каквато той очевидно не страдаше, както се разбра по време на нацистката окупация, когато старателно се държа встрани от всички опасни спомени.

Три-четири години след нашата среща, с появата на първите ягоди аз все така старателно пълнех кошницата си и, излегнал се под буковете с ръце зад тила, затварях очи и се отдавах на спомените. Не забравях дори кутията със захар. Разбира се, във всичко това имаше голяма доза насмешка. Започвах да разбирам какво моят чичо нарича „преследване на синевата“ и се учех да се надсмивам над прекомерната си памет.