Ромен Гари
Хвърчилата (34)

XXXIV

В нелегалната борба, в която участвах, за да ускоря завръщането на Лила, аз бях натоварен преди всичко със свръзките между нашите другари; заедно с Андре, Кайо и Лариниер аз осигурявах също укриването и бягството в Испания на свалените съюзнически летци всеки път, когато успявахме да отидем на мястото преди германците. Само през февруари и март 1942 ние успяхме да спасим петима пилоти от общо осмината, успели да се приземят или навреме да скочат с парашут. В края на март Кайо беше дошъл да ме предупреди, че един летец — изтребител е скрит близо до фермата на Рийо; скривалището беше добро, но семейство Рийо бяха започнали да се безпокоят, особено старата, която беше на осемдесет години и се страхуваше за своите. На смрачаване тръгнахме; имаше мъгла. Влажната земя се лепеше по подметките ни; трябваше да извървим двайсет километра, без да се броят обиколките, които трябваше да правим, за да избегнем пътищата и германските постове. Вървяхме мълчаливо; когато почти стигнахме фермата, Кайо ми съобщи:

— Виж, забравих да ти кажа…

Той ми хвърли кос приятелски поглед, в който не липсваше лукавство.

— Може би това ще те заинтересува. Летецът е поляк.

Знаех, че има много полски летци в ескадрилите на R. A. F., но за пръв път някой от тях бе спасяван от съпротивата.

Помислих за Тад. Беше абсурдно; в онова, което наричаха „теория за вероятностите“ нямаше почти никакъв шанс да е той. Понякога надеждата играе такива номера, но в крайна сметка от това живеем. Сърцето ми се обърна; спрях за миг и погледнах Андре умолително, сякаш зависеше от него.

— Какво има?

— Това е той — казах.

— Кой?

Не отвърнах. На около километър зад фермата, в гората, имаше колиба, където Рийо складираха дърва; бяхме изкопали на сто метра от нея подземен проход, който водеше до оръжейно скривалище, служещо също за убежище на преследваните другари и на авиаторите, които бяхме успели да спасим. Входът отвън беше замаскиран с купчина изсъхнали дърва. Отместихме пъновете и клоните; повдигайки капака, слязохме в тунела, дълъг двайсетина метра, който водеше в скривалището. Беше непрогледен мрак; запалих фенерчето си; летецът спеше върху един дюшек, завит с одеяло. Виждах само емблемата Полша върху ръкава на сивия му гащеризон и косата му. Не ми трябваше повече, но това ми се стори толкова невъзможно, толкова налудничаво, че скочих върху спящия, дръпнах одеялото и приближих фенерчето към лицето му.

Останах наведен над него, с края на одеялото в ръка, убеден, че за пореден път проклетата ми памет възкресява миналото.

Не беше илюзия.

Брюно, милият Брюно, винаги несръчен, винаги загубен в музикалната си мечтателност беше там, пред мен, в униформата си на английски летец.

Нямах сили да помръдна. Кайо го разтърси, за да го събуди.

Брюно бавно се изправи. В мрака не ме позна. Едва когато насочих към лицето си фенерчето, той прошепна:

— Людо!

Прегърна ме. Дори не можах да отвърна на прегръдката му. Цялата ми надежда се беше завързала в гърлото ми. Ако Брюно беше успял да стигне до Англия, значи Лила също беше там. Накрая попитах с разтреперан глас, тъй като рискувах да узная:

— Къде е Лила?

Той поклати глава.

— Не знам, Людо. Не знам.

Имаше толкова състрадание и нежност в погледа му, че го хванах за раменете и го разтърсих:

— Истината! Какво е станало с нея? Не ме щади!

— Успокой се. Не знам, не знам нищо. Напуснах Полша няколко дни след заминаването ти, за да се явя на конкурса по пиано в Англия. В Единбург. Може би си спомняш…

— Спомням си всичко.

— Пристигнах в Англия петнайсет дни преди началото на войната. Оттогава направих всичко, за да получа някакви новини… Като теб, предполагам… Не успях.

Вероятно му беше трудно да говори и наведе глава.

— Но съм убеден, че е жива… че ще се върне. Ти също, нали?

— Да, тя ще се върне.

За пръв път той се усмихна.

— Между другото тя никога не ни е напускала…

— Никога.

Дясната му ръка все още стоеше върху рамото ми и този братски жест малко по малко ме успокои. Видях ордени на гърдите му.

— Разказвай!

— Какво искаш да ти кажа — отвърна. — Понякога човек се променя под ударите на нещастието. Така даже и един мечтател може да се превърне в делови човек. Още в началото на войната се записах в английската авиация. Станах летец — изтребител.

Той се поколеба, после добави притеснено, сякаш можеше да прозвучи нескромно:

— Имам седем победи в актива си. Е, да, старче, времето на музиката свърши.

— Ще дойде пак.

— Не и за мен.

Той махна ръката си от рамото ми и я вдигна. Имаше протеза: два пръста липсваха. Той гледаше протезата и се усмихваше.

— Още една мечта на Лила отлетя. Спомняш ли си? Новият Хортовиц, новият Рубинщайн…

— И с това можеш да пилотираш?

— Да, много добре. Извоювах четири победи с това… А какво ще правя след… Това е друг въпрос. Войната ще продължи още дълго и може би няма да ми се наложи да си го задавам.

Останахме заедно два дни. С перфектните немски документи, които дъщерята на госпожа Естерхази му набави ние дори поехме някои рискове като например този да обядваме в „Кло Жоли“. Изражението, което прие Марселен Дюпра, когато видя пред себе си „детето — чудо“ — както някога наричаше Брюно — беше за мен едно от най-вкусните удоволствия, което маестрото със сигурност бе пропуснал да включи в менюто си. В него се смесваха изумление, удоволствие, но също и известна доза страх и той изкриви очи към немските офицери и шефа на фашистката полиция, седнали в „ротондата“.

— А, вие ли сте — беше всичко, което можа да каже.

— Squadron-leader Броницки има седем победи в актива си — казах, без да понижавам много гласа си.

— Млъквай, кретен такъв — простена Дюпра като се опитваше да се усмихне.

— Ще се завърне в Англия, за да продължи борбата — добавих като повиших глас.

Вече не бях сигурен дали добрият Марселен се усмихва или си показва зъбите.

— Недейте да стърчите тук, по дяволите! Елате.

И той ни завлече към най-закътаната маса в залата.

— Тези луди Фльори — мърмореше.

— Ако я нямаше лудостта, господин Дюпра, Франция отдавна да е престанала да съществува. И най-напред вие.

Повече не говорихме за Лила. Тя беше там, с нас и присъствието й бе толкова реално, че да говорим за нея означаваше да я отдалечим. Брюно беше възхитен от Англия и ми разказа за живота на този народ, който според него щеше да спечели войната, защото през 1940 не беше поискал да разбере, че я е загубил.

— Запазили са любезността и доброто си настроение. Никаква следа от неприязън към чужденци като нас, които без никакви угризения спим със сестрите и жените на английските войници, които се бият отвъд пролива. А французите как са?

— Възстановяват се. Много нещо ни се беше струпало на главата, нужно ни беше време.

Марселен Дюпра на два пъти се завъртя около нас с неспокоен и едновременно с това малко виновен вид.

Ядяхме ярка в сос „Фльорет“.

— Виждате, че се справям добре — каза той на Брюно.

— Много добре. Също както някога. Браво.

— Кажете им го там. Ще бъдат добре посрещнати.

— Ще им кажа.

— Но не закъснявайте много…

Може би искаше да каже „не се бавете прекалено“. Трябваше да има място и за съмнение.

Втория път, след като предпазливо се огледа, той попита Брюно:

— А семейството ви? Имате ли новини?

— Не.

Дюпра въздъхна и се отдалечи.

След обяда необезпокоени отидохме в Мот. Чичо седеше пред фермата и пушеше лулата си. Не изглеждаше изненадан да види Брюно.

— Е, всичко се случва — каза той — което доказва, че понякога мечтателите имат последната дума и че не всички мечти свършват в прахта.

Разказах му, че Брюно е станал летец в Англия, че има седем победи в актива си и че след десетина дни ще се върне в битката. Ръкувайки се с него чичо вероятно бе усетил двата стоманени пръста на протезата: той му хвърли бърз и тъжен поглед. След това бе обхванат от пристъп на кашлица, от която очите му се насълзиха.

— Пуша прекалено много — смотолеви той.

Брюно поиска да види неговите „гнама“ и чичо го заведе в ателието, където няколко деца се суетяха с хартията и бурканите с лепило.

— Всичките сте ги виждали вече — каза Амброаз Фльори — не съм направил нищо ново, придържам се към старите. В днешно време имаме нужда не толкова от въображение, колкото от спомени. Вече не можем да ги пускаме в небето. Германците не им дават достатъчно височина. Най-напред ги ограничиха до трийсет метра, после до петнадесет, а сега едва ли не искат да ги накарат да пълзят. Страхуват се, че в небето могат да послужат за ориентировъчен знак на съюзническите летци и може би виждат в тях някакво закодирано съобщение към партизаните. Между впрочем не може да се каже, че грешат.

Той кашля още дълго и мъчително и Брюно побърза да отговори на този неизречен въпрос:

— За съжаление нямам никакви новини от семейството си. Но не се тревожа за Лила. Тя ще се върне.

— Ние всички тук не се съмняваме в това — каза чичо и ме погледна.

Останахме още час в Мот и моят настойник помоли Брюно да се свърже с неговия приятел лорд Хау и да предаде приятелските чувства и признателността на Амброаз Фльори към членовете на организацията на хвърчилата в Англия, на която „местната секция“ изпраща приятелски поздрави.

— Невероятно е как са устояли сами през 1940.

И тогава той изтърси тази малко комична фраза, с която ме учуди, тъй като беше скромен човек:

— Щастлив съм, че съм служил на нещо.

Брюно пое тайния път за Испания същата вечер и петнадесет дни по-късно получихме „лично съобщение“ по Би Би Си, потвърждаващо пристигането му в Англия: „Виртуозът седна отново пред пианото“.

Срещата ни ме беше разтърсила дълбоко. Тя бе първият знак за края на невъзможното, обещание за едно друго завръщане. В това предизвикателство на теорията за вероятностите виждах доброжелателния знак на Господ към мен. Макар и невярващ, аз често мислех за Господ, тъй като в онези времена повече от всякога човек имаше нужда от най-хубавите си творения. Сякаш за да се извиня си повтарях, че зает с неща, които трябваше да ускорят завръщането й, аз все по-рядко усещах физическото присъствие на Лила край мен и в това виждах добър знак също както навремето, когато тя бе престанала да ми пише от Гродек, тъй като срещата ни предстоеше. Живеех в очакване на неизбежното. Струваше ми се, че всеки миг вратата ще се отвори и… Но това бе само заклинание и то промени единствено отношението ми към вратите. По-сигурен от всякога в оцеляването й, нямаше нужда да я измислям и се задоволявах със спомена. Припомнях си разходките ни по брега на Балтийско море, когато Лила мечтаеше за себе си с такава пламенност.

— Единственият начин да успея, е да напиша някое гениално произведение. Никога досега жена не е написала „Война и мир“. Може би точно това трябва да направя…

— Толстой вече го е написал.

— Стига, Людо! Всеки път, когато се опитвам да направя нещо от живота си, ти ми пречиш. Стига, по дяволите!

— Лила, аз съвсем нямам намерение да ставам първата жена Толстой, но…

— Сега пък ирония! Само това ни липсваше!

Смеех се. Чувствах се почти щастлив. Черпех тази сила от паметта си, от която, както казваше Амброаз Фльори, „французите имат нужда, за да карат слънцето да изгрява всяка сутрин на хоризонта“.