Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Саванти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Finding Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Джос Стърлинг

Заглавие: Скай

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Егмонт България ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Елисавета Балтова

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1012-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10295

История

  1. — Добавяне

Осма глава

През следващите няколко дни в училище аз страдах от статута си на дребна знаменитост, който ми спечели късметлийското спасяване на дузпата. Нелсън мислеше, че това е много смешно и не пропускаше възможност да се възползва максимално от славата ми.

— Сторете път, граждани на Рикънридж, за най-горещата нова придобивка на женския футбол! — Той подтичваше заднешком пред мен, докато Тина, Зоуи и аз отивахме към кабинета по биология.

— Нелсън, моля те — смотолевих, когато чух смеха около нас.

Тина се справи по-добре от мен. Тя го сръга с нокът в ребрата.

— Остави я на мира, Нелсън.

— Да не би да си й мениджър?

— Да, и няма да ти дам интервю.

— Корава жена си.

— Правилно си разбрал. А сега, махни се.

— Вече ме няма. — Нелсън се обърна и хукна към класа си.

— Това момче е страшен досадник — заяви Тина.

— Той си мисли, че е забавен — рекох.

— Такъв е — през половината време — отбеляза Зоуи, замислено навивайки на пръста си кичур от правата си коса. — Винаги съм смятала, че го прави заради Тина, защото много я харесва.

— Повториш ли го, ще умреш — предупреди я Тина.

— Нелсън си пада по теб още от четвърти клас и ти го знаеш.

— Не искам да слушам. Не слушам. — Тина блъсна Зоуи.

Зоуи реши, че е спечелила спора, и изостави темата.

— Скай, ще дойдеш ли да гледаш училищния бейзболен отбор днес? Ще играем срещу Аспен.

— Ако дойда, някой от вас ще ми обясни ли какво става?

Зоуи изпъшка.

— Не ми казвай, че не знаеш правилата на бейзбола. Къде си живяла? Под камък?

Засмях се.

— Не. В Ричмънд.

Тина сръга с лакът Зоуи, за да я накара да престане.

— Разбира се, че ще ти обясним, Скай. Бейзболът е забавен.

Зоуи погледна дяволито Тина.

— Да знаеш, че Зед е в отбора.

Престорих се, че проявявам интерес към листовката, закачена на таблото за обяви пред лабораторията.

— Трябваше да се досетя.

— Още една причина да дойдеш.

— Нима? — отвърнах безгрижно.

— Така се казва.

— Бих я нарекла причина да не идвам.

Зоуи се изкикоти.

— Аз повече си падам по Айвс. Онези симпатични очилца и ученолюбив вид ми въздействат всеки път. Той е като секси Хари Потър.

Засмях се, както очакваше Зоуи, но умът ми работеше трескаво. Говореха ли всички за Зед и мен? Защо? Ние бяхме най-малко вероятната двойка в училище. Само защото той ми беше помогнал пред очите на всички и ме беше зяпал през останалата част от следобеда…

— Виж кой е там! — изкряска Тина и ме сръга в ребрата.

Враг на дванайсет часа. Зед излизаше от лабораторията и разговаряше с друго момче. Прибягнах до камуфлажния си метод на командос и се скрих зад Тина.

— Здравей, Зед — каза Зоуи с престорено тънък глас.

Смразих се от неудобство. Държахме се като група фенки, които преследват знаменитост.

— О, здравейте. — Погледът на Зед обходи всичките и после се върна на мен, едва забележима между Тина и стената. Той остави приятеля си да продължи да върви и спря при нас. — Нямах възможност да те поздравя, Скай. Страхотно спасяване.

Да го вземат дяволите. Присмиваше ми се.

— Да, мисля, че беше невероятно — отговорих иронично.

— На всички казвам, че ти провървя. — Зед подръпна ремъка на чантата на рамото ми.

Стомахът ми потръпна. Жестът беше почти собственически. Какво правеше Зед Бенедикт? Държеше се мило с мен?

— Аз пък им казвам, че са ми помогнали. — Изгледах го сурово. Каква беше играта му? Наистина ли ми беше казал какво да направя? Побърквах се, защото не знаех кое е реално и какво съм си въобразила.

— Разкрит си, Зед. Всички знаем, че не завъртя топката, както правиш обикновено. — Тина ми се усмихна притеснено. Не беше пропуснала да забележи как той небрежно докосна ремъка на раницата ми.

Зед вдигна ръце в знак, че се предава.

— Само приспивах Скай с фалшиво чувство за сигурност. Следващия път няма да й е толкова лесно.

Зоуи подсвирна, забавлявайки се на неизказаното флиртуване в разговора, макар че Тина и аз не изпитвахме същото.

— Няма да стане. Зед Бенедикт, ти си създал образа на най-гадното момче на годината и сега знаем, че си падаш по беззащитни дребни блондинки с влажни очи.

— Зоуи! — възразих. Подмятането й беше твърде сходно с „русото зайче“. — Не ме изкарвай тъпа.

— Госпожица Привлекателна отново показва характер! Знаех си, че имаш такъв скрит някъде — рече Зоуи, възхитена от раздразнителната ми реакция.

— И ти щеше да бъдеш такава, ако изглеждаше като мен. Никой не ме приема сериозно.

Ядосах се още повече, когато тримата прихнаха да се смеят.

— Значи съм смешна, така ли?

— Извинявай, Скай — Тина вдигна ръка, за да ми попречи да тръгна възмутено. — Но ти изглеждаше толкова настървена, когато го каза, че…

— Да, много страшна — съгласи се Зоуи, която се мъчеше да не се разсмее. — Като Бамби с картечен пистолет „Узи“.

— И за да сме наясно, никой от нас не те мисли за тъпа — каза Тина. — Нали?

— Определено не — добави Зоуи.

— Но трябва да се съглася със Зоуи — обади се Зед, сдържайки усмивката си.

— Изобщо не си гадна като мен. Може би трябва да ти давам уроци. Бъди внимателна, чу ли? — Той леко докосна ръката ми и тръгна. Стомахът ми изпърха няколко пъти.

— Леле, страхотно дупе — въздъхна Зоуи, докато гледаше в гръб Зед.

— Не говорете за задника му! — гневно рекох аз и това отново ги оживи. Пак ли ме предупреждаваше Зед?

— Ще се опитаме, но е трудно, когато ти говориш такива неща — ухили се Зоуи, без да обръща внимание на другите от класа, които влизаха в лабораторията. Закачките към мен бяха далеч по-приятни от всичко, което можеше да предложи учителят по биология.

— Дупето не е мое — настоях.

— Но мисля, че може да бъде твое. Зед определено се върти около теб. — Зоуи нарами чантата си.

Тина се дръпна, за да пусне Зоуи да влезе, и тихо каза:

— Само се шегувахме, Скай, но сериозно, имам чувството, че Зед крои нещо. Не съм го виждала да се държи така добре и така мило с някое момиче.

Погледнах в коридора, за да се уверя, че той наистина си е тръгнал.

— Забелязала си?

— Трудно е да го пропусна. Последния път, когато бяхте заедно, ти страшно го засегна.

— Да, но той пак е господин Арогантен.

— И още нещо. — Тина подръпна ремъка на чантата ми, за да докаже твърдението си. — Зед винаги стоеше на разстояние по-рано, но сега вече не е така. Той не е твоят тип.

Намръщих се.

— А кой е моят тип?

— Пак някой Бамби. — Тя се усмихна, когато аз изпъшках. — Имам предвид някой нежен. Виждам, че харесваш романтичните неща — дълги разходки, рози, такива работи.

— Зед не е ли такъв?

— Не е необходимо да ти го казвам. За някое кораво момиче това би било добре, но ти си по-крехка, нали?

Наистина ли бях такава?

— Може би. Не знам каква съм.

— Ще бъдеш внимателна, нали?

И Зед ми беше казал същото.

— Не знам какво да мисля. Той не може да очаква да си падна по него след начина, по който се държи с мен.

Запомни какво си казала.

— Не знам дали той ме ухажва.

Тина погледна часовника си и ме повлече в лабораторията.

— Не знаеш, а?

 

 

Бързо научих, че гимназията в Рикънридж е обсебена от спорта. И нямам предвид абсурдността на мажоретките. Манията беше по-силна от странното желание да носиш къси полички и да размахваш помпони. От всички се очакваше да отидем и да подкрепим нашия отбор дори да не играем. В Англия изобщо не беше така. Дори не знаех дали единайсети клас в колежа ми има отбор.

— В бейзбола става дума да завземаш бази и да отбелязваш точки, нали? — повторих аз и си взех пълна шепа пуканки. Бащата на Зоуи, който продаваше на сергията за безалкохолни напитки и закуски, ни беше дал огромни порции и ни бе почерпил с газирана вода. — Ако батерът не удари топката при три добри хвърляния, той е вън от играта. При трима играчи аут, инингът свършва и започва друг, като ролите на двата отбора се сменят.

Тина намести слънчевите очила на очите си и протегна крака. На тази надморска височина беше хладно, но слънцето беше силно.

— Да.

— И са избрали да носят тези странни униформи, защото… — Мислех, че дори Зед изглежда смешен в дългите бели „наполеонки“. Играчите приличаха на пораснали деца, събрали се на някакво чудато пижамено парти.

— Предполагам, че заради традицията.

— За защита — възрази Зоуи, която се оказа фанатичка по бейзбола. Имаше ръкавица и всичко останало. — Кожата ти трябва да е покрита, защото понякога завземаш базата с пързаляне.

Отборите заемаха позиции. Нашият батер току-що беше изгорял и Аспен се готвеха да приключат ининга.

— Зед ли е най-добрият ни играч?

— Би могъл да бъде, но е малко непостоянен. Влудява треньора. — Зоуи отвори газираната си вода. — Всичките му братя, с изключение на моя прекрасен Айвс, бяха в отбора, докато учеха в Рикънридж, но никой не кандидатства за стипендия със спорт. Треньорът Картър се мъчи да убеди Зед — последният му шанс за братята Бенедикт, — но не може да го накара.

— Хмм. — Наблюдавах как Зед прокарва пръсти по топката. Лицето му беше сериозно от съсредоточеност, но някак унесено, сякаш чуваше музика, която никой друг не можеше да долови. Първото му хвърляне беше безупречно. Зрителите изкрещяха одобрително.

— Той е във форма — отбеляза Зоуи.

— Здравейте, момичета. — Нелсън скочи до Тина, като я сръга в ребрата.

— Хей, Нелсън, накара ме да разсипя пуканките си! — възмути се тя.

— Ще ти помогна да ги събереш — предложи той, оглеждайки коленете й.

— Не, няма. — Тя бързо изтръска пуканките от краката си.

— Разваляш ми забавлението.

— Това вече ме накара да се почувствам по-добре.

Нелсън въздъхна драматично и после се настани да гледа мача. След разговора ни в кабинета по музика аз изпитвах големи симпатии към него и се надявах дългогодишната му игра да спечели обичта на Тина да се увенчае с успех. Тя обаче не го насърчаваше много.

— Зед е в зоната днес — отбеляза Нелсън, когато Зед отново хвърли топката.

— Да. — Тина разсеяно му предложи шепа пуканки. Беше твърде погълната в играта, за да си спомни, че му се сърди.

— Той непрекъснато поглежда към тази секция със скамейки между хвърлянията, а? — Нелсън отпи газирана вода от кутията й.

— Чудя се защо ли — невинно подхвърли Зоуи, а после развали ефекта, като се изкикоти.

— Зед не знае, че съм тук. — Изчервих се, щом разбрах, че съм потвърдила причината за интереса му.

Нелсън кръстоса крака до Тина.

— Знае, сладурче, знае.

— Стой. — Зоуи ми направи снимка с мобилния си телефон. — Искам да уловя мига за идните поколения. Момичето, което привлече вниманието на всемогъщия Зед. Всички ние, местните, се борим за него. — Тя ми показа изображението на моето одобрение. Беше използвала приложение и ми бе лепнала корона, но пак изглеждах малко по-добре, отколкото на снимката за личната ми карта. — Той се среща само с момичета извън града. Мисля, че онази там е една от бившите му. Май се казва Хана, капитанът на мажоретките на Аспен.

Почувствах абсолютно неоправдана ревност. Момичето имаше великолепни крака до сливиците и буйна, лъскава кестенява коса — пълна противоположност на мен. Мажоретките, които смятах за безумно смешни, в нейно лице бяха много сексапилни. Надявах се, че Зед не е забелязал.

Естествено, че е забелязал. Нали е мъж? И тя го приемаше радушно. Тина, Нелсън и Зоуи все още обсъждаха любовния ми живот, докато аз се бях изгубила в мъгла от ревност.

— Щом е англичанка, сигурно е достатъчно екзотична за вкуса на Зед. Не е от скучния стар Рикънридж — размишляваше Тина.

За пръв път някой намекваше, че да си англичанин, е предимство. Опитвах се да се слея с останалите, но може различието да беше хубаво нещо.

— Мисля, че е по-добре Зед да остави на мира Скай — каза Нелсън, разкривайки готовността си да ме защитава. След като вече го познавах по-добре, мислех си дали да не го преквалифицирам в доктор Защита.

Тина кимна.

— Да, хайде да се съюзим срещу него и да я пазим от него.

Зоуи я перна с програмата си.

— И да развалиш забавлението? Само си помисли — Зед се среща с момиче от Рикънридж. Това ще бъде най-вълнуващото нещо, което се е случило тук след Треската за злато.

— Изобщо не преувеличаваш — безучастно отбеляза Тина.

Никога!

— Извинявайте, но аз съм тук. Хубаво е, че планирате любовния ми живот или по-скоро липсата му, но може би и аз имам мнение — намесих се, отчасти развеселена и отчасти раздразнена от тях.

Тина ми предложи пуканки.

— И какво е то?

— Всъщност нямам представа, но се мъча да намеря отговор. Както вече ти казах, между мен и Зед никога няма да има нищо. Аз дори не го харесвам.

Зоуи завъртя очи.

— Скай, не е необходимо да харесваш момче като него, само излез на среща с него — един-два пъти ще бъде достатъчно. Това ще ти спечели слава за цял живот.

— Какво? Да го използвам?

— Разбира се.

— Зоуи, това е извратено.

— Знам. Страхотна съм, нали?

Вълнението на тълпата нарасна, когато Зед отново хвърли топката.

Зоуи скочи на крака и изигра кратък танц на победата.

— Ако не друго, това момче е много способно! Треньорът ще се гръмне, ако не успее да го накара да кандидатства за стипендия.

Нелсън подсвирна.

— Трябва да го направи. Зед е твърде добър, за да пропилее таланта си.

Но после нещо се обърна. Видях го в промяната на изражението на Зед. Унесеният му поглед изчезна и той сякаш се върна в настоящето и заприлича на всеки друг играч на терена. Хвърлянето му се превърна от забележително в само много добро. Следващият батер успя да го изкара почти извън игрището. Учениците от Рикънридж изпъшкаха.

— Винаги прави така — оплака се Зоуи — Увлича се, а после отстъпва. Щеше сам да победи Аспен, но сега…

Сега те отвръщаха на удара. Зед повдигна рамене и отстъпи мястото на питчъра на съотборник, оставяйки му честта да довърши Аспен.

Зед можеше да го направи. Бях убедена в това. Можеше да ги разкатае, но предпочете да отстъпи. Както каза Зоуи, постъпката му беше влудяваща.

— Защо го прави? — зачудих се на глас.

— Кое? — Тина смачка програмата и я хвърли в кошчето за боклук. — Отдръпва се, преди да нанесе фаталния удар?

Кимнах.

— Изгубва интерес. Може би не му е по сърце. Учителите все му повтарят, че е прекалено арогантен, за да работи върху непоследователността си.

— Може би.

Но не бях сигурна. Зед продължи да играе добре, но аз бях убедена, че в него има нещо друго, което не показва на всеки. Той нарочно играеше малко невъодушевено. Исках да знам защо.

 

 

Рикънридж победи Аспен, но героят на мача беше избран от гостите. Зед се сля с тълпата около капитаните, без да търси внимание. Прие въодушевена прегръдка от Хана с дългите крака, но бързо се дръпна и отиде да се ръкува с играчите от противниковия отбор. Знаех, че в отборните спортове човек е част от цялото — така беше и с оркестрите, — но все пак нежеланието му да изпъкне ме порази като странно. Зед можеше да бъде солистът, но се примири с втората цигулка.

— Да те закарам ли у вас? — предложи Тина. — Ще возя и Зоуи, и Нелсън.

Те живееха на другия край на града, но Тина винаги ме взимаше и връщаше. Колата й беше двуместна и трябваше да се натъпчем като сардели. Освен това не беше позволено. Пък и нямаше да навреди, ако първо закара Зоуи и после остане насаме с Нелсън…

— Предпочитам да вървя. Трябва да напазарувам някои неща за Сали.

— Добре. Ще се видим утре.

Колите се наредиха на опашка, за да излязат от паркинга. Изчаках, докато автобусът на Аспен се изниза и зави зад ъгъла. Тръгнах, оставяйки тълпите зад гърба си. Колкото по-нататък вървях, толкова по-тихо ставаше. Покрай мен забързано премина госпожа Хофман, отправяйки се надолу по хълма — съдия Безпощадна на мисия, леко осветена в уверено в моралните си принципи синьо. Потърках очи и образът й стана нормален. Тя ми махна с ръка, но за щастие беше от другата страна на улицата и не се наложи да спра да побъбрим. Автомонтьорът Кингсли мина с пикапа си и натисна клаксона.

Влязох в магазина и Лийни, якият продавач, когото бях опознала през последните няколко седмици след случката със соса от копър, настоя да му разкажа за мача, докато опаковаше продуктите ми. Непрекъснато се изненадвах колко много се интересуват местните хора от сполуките и несполуките на училищния отбор. Смятаха го за нещо като „Манчестър Юнайтед“, а не за група тийнейджъри аматьори.

— Как ти се вижда училището? — попита Лийни и внимателно сложи яйцата най-отгоре в чантата.

— Добре. — Взех нов комикс от лавицата и го хвърлих в кошницата. Родителите ми не пропускаха да изтъкнат, че ги презират, и вероятно затова аз ги харесвах толкова много.

— Чувам разни неща за теб, Скай. Носи ти се славата, че си много симпатична. Госпожа Хофман направо е влюбена в теб.

Да, тя сияеше в синьо от обич според шантавия ми мозък.

— Ами, тя… тя е…

— Неудържима. Като ракета с топлинно насочване. Но е по-добре да те харесва, отколкото да те мрази — мъдро отбеляза Лийни и после ме изпрати до вратата. — Трябва да се прибереш, преди да се е стъмнило, чу ли?

По пътя се простираха сенки като големи мастилени петна, просмукващи се в земята. Стана ми студено с тънкото ми яке и ускорих крачка. Рикънридж беше уязвим за внезапни промени на времето. Това беше реалността на живота в планината. Също като живота до стария ни съсед в Ричмънд, особено своенравен старец. Никога не знаех кога ще се промени настроението му — в един момент ме обливаше със слънчеви усмивки на дядо, а в следващия сипеше порой ругатни. Започна да вали лека суграшица, която опръска тротоара с мокри петна, големи колкото монети, и го направи хлъзгав.

Свърнах в една тиха улица и чух, че някой бяга зад мен. Вероятно някой тичаше за здраве, но въпреки това не можах да превъзмогна нервното учестяване на пулса си. Ако бях в Лондон, щях сериозно да се разтревожа, но в Рикънридж нямах чувството, че ме дебне крадец. Стиснах дръжките на пазарската чанта, смятайки да я използвам като оръжие за всеки случай.

— Скай! — Някой сложи ръка на рамото ми.

Изкрещях и замахнах с чантата, но видях, че зад мен стои Зед. Той хвана чантата, преди да го удари.

— Едва не ми докара сърдечен удар! — Притиснах чантата до гърдите си.

— Извинявай. Мисля, че ти казах да не излизаш по тъмно.

— Защото може да изскочи някое момче и да ме уплаши до смърт?

Зед се подсмихва и ми напомни за другата му самоличност, Върколака.

— Не се знае. В планината живеят всякакви странни хора.

— Е, ти го доказа убедително.

Усмивката му се превърна в ухилване.

— Дай ми я. — Той издърпа чантата от пръстите ми — Ще те изпратя до вас.

Какво ставаше? Да не би да му бяха присадили друг характер?

— Не е необходимо.

— Искам.

— Винаги ли получаваш онова, което искаш?

— Почти винаги.

Тръгнахме и известно време вървяхме мълчаливо. Опитах се да измисля безопасни теми за разговор, но всичко, за което се сещах, звучеше тъпо. Чувствах се неудобно от близостта му след всичките ми безумни фантазии за него. Не знаех дали той ще се държи грубо, или мило.

Зед пръв наруши мълчанието.

Е, кога щеше да ми кажеш, че си савант[1]?

Разговорът секна, преди да е започнал.

— Какво?

Той ме спря под улична лампа. През облака от светлина струеше вихрушка от суграшица, която проблясваше в мрака. Зед вдигна яката на якето ми.

— Трябва да осъзнаеш колко е изумително. — Очите му бяха втренчени в моите. Цветът им беше интересен, необичаен за латиноамериканската му външност. Бих ги определила като синьо-зелени. Цветът на река Ери в слънчев ден.

Но не можех да разбера израза им в момента.

— Кое е изумително?

Зед се засмя. Звукът отекна дълбоко в гърдите му.

— Ясно. Наказваш ме, защото се държах като кретен. Но трябва да разбереш, че не знаех, че си ти. Мислех, че предупреждавам някаква нищо неподозираща непозната да се пази да не я наръгат с нож.

Махнах ръцете му от яката си.

— Какви ги говориш?

— Имах лошо предчувствие няколко нощи, преди да се срещнем в запустелия град. И ти ли го имаше?

Разговорът беше повече от странен. Поклатих глава.

— Ти бягаш по улицата в тъмното… нож… писъци… кръв. Трябваше да те предупредя, да ти помогна.

Хубаво, помислих си. Аз смятах, че имам проблеми, но Зед беше сериозно увреден. Трябваше да се махна от него.

— Виж… Зед, благодаря ти, че се тревожиш за мен, но по-добре вече да се прибирам.

Няма да стане, Скай. Ти си моята сродна душа, моята партньорка. Не можеш да ме изоставиш.

— Не мога?

— И ти трябва да си го почувствала. Разбрах го веднага щом ми отговори. Беше като… Не знам как да го обясня. Сякаш се разсея мъгла. И наистина те видях. — Зед прокара пръст по лицето ми и аз потреперих. — Знаеш ли какъв е шансът да се намерим?

— Я стига. Спри се. Сродна душа?

— Да. — Той се ухили и ме притегли към себе си. — За нас няма половин живот съществуване. Отне ми няколко дни да преодолея шока и чаках да говоря с теб, за да съобщя новината на родителите си.

Сигурно ме занасяше. Сложих ръце на гърдите му и го блъснах.

— Зед, нямам представа за какво говориш. Но ако очакваш аз да… да… не знам какво очакваш, но няма да стане. Ти не ме харесваш. И аз не те харесвам. Преживей го.

Той не можа да повярва.

— Да го преживея? Савантите чакат цял живот да намерят друг, а ти мислиш, че мога да го преживея?

— Защо не? Дори не знам какво е савант!

Зед се удари по гърдите.

— Аз съм савант. — Той посочи мен. — Ти също. Скай, дарбата ти те прави савант. Разбери поне това.

Бях са фантазирала глупости, но това надминаваше всичко, което бе измислило въображението ми. Отстъпих назад.

— Би ли ми дал пазарската чанта, моля?

— Какво? Това ли е всичко? Ние правим най-изумителното откритие в живота си, а ти искаш да се прибереш вкъщи?

Огледах се бързо наоколо, надявайки се да видя някого. Госпожа Хофман би свършила работа. Родителите ми — още по-добре.

Хм… да. Така изглежда.

— Не можеш!

Издърпах чантата от пръстите му и забързах по последните няколко метра до дома си.

— Скай, не можеш да пренебрегнеш това! — Зед стоеше под уличната лампа, свил ръце в юмруци, а суграшицата блестеше в косата му. — Ти си моя… Трябва да бъдеш.

— Не, не съм.

Треснах външната врата.

Бележки

[1] Хора със свръхестествени способности. Тяхната съдба е да търсят сродната си душа. В психологията това е рядко срещан синдром, разновидност на аутизма. Савантите притежават свръхестествени способности и са музикално надарени, макар и силно ограничени във взаимодействието си с околния свят. — Б.р.