Джос Стърлинг
Скай (17)

Седемнайсета глава

Стаята ми беше на последния етаж на недовършен небостъргач хотел в улицата на Лас Вегас, известна като Стрип. Знаех къде се намирам, защото никой не ми пречеше да гледам през грамадния прозорец от тавана до пода. Небето беше озарено от светлините на казината — неонови палми, пирамиди, влакчета на ужасите, всичките блестящи с безумни обещания. Отвъд този тънък пласт лудост, покрай блещукащите предградия, беше пустинята — тъмна и мъдра. Допрях чело до студеното стъкло, опитвайки се да успокоя водовъртежа от чувства, който бушуваше в мен. Главата ми се въртеше.

След дългия полет кацнахме на някакво летище и ме наблъскаха в друга черна кола, този път лимузина. Надеждите ми да избягам от Гейтър и О’Халоран рухнаха, когато влязохме в подземен паркинг и ме прехвърлиха в хотела с частен асансьор. Замъкнаха ме в мансардата, оставиха ме в стаята ми и ми казаха да си лягам. О’Халоран ми обясни, че засега моето участие е свършило, и ме посъветва да си почина.

Да си почина? Ритнах бялото кожено кресло, поставено до прозореца. Петзвездният хотел беше затвор. Можеше да си вземат телевизора с плосък екран, банята с джакузи и голямо легло с балдахин и да си ги заврат… Имах няколко творчески идеи къде.

Тъй като не ме бяха наранили физически, в момента не се тревожех за съдбата си. Най-мъчителна беше мисълта, че Зед и родителите му преживяват същински ад. Трябваше да им изпратя съобщение, че съм добре. Вече бях опитала по телефона и не се изненадах, че линията е прекъсната. Вратата беше заключена и от тази височина не можех да привлека вниманието на никое живо същество, освен на птиците. Оставаше телепатията. Зед така и не беше отговорил на въпроса ми дали може да разговаря с братята си в Денвър, но беше успял да се свърже с мен през трите километра между домовете ни. Възможно ли беше да общуваме през стотиците километри между Колорадо и Невада? Дори не знаех на какво разстояние сме един от друг.

Потърках глава, спомняйки си за болката, която изпитвах, докато водех онзи „местен“ телепатичен разговор. Трябваше да имам предвид и О’Халоран Дали поддържаше щита си сега, когато бяхме извън обхват? Той знаеше, че имам малко способности като савант, затова вероятно не очакваше да опитам нещо толкова амбициозно, но ако взимаше предпазни мерки и засечеше непохватните ми опити, О’Халоран щеше да се вбеси и можеше да ме накаже.

В далечината лумнаха фойерверки, част от нощно увеселение в някои от другите казина хотели. Моят хотел се наричаше „Гадателката“. Виждах отражението на кристалната топка, която се въртеше на покрива, в стъклата на сградата на отсрещната страна на улицата. Само част от нея беше завършена. Над останалата част стояха като стражи кранове. Офисите, апартаментите и търговските центрове чакаха края на рецесията, за да бъдат скелетите им облечени в нещо по-привлекателно от железни греди. Върху купчините боклуци, осеяли строежа вдясно, бяха избуяли плевели, които показваха откога е замразен строителният проект — нещо, което собственикът не беше предвидил, въпреки името на хотела. Може би е трябвало да се обърне към савант, който да го посъветва.

Увих ръце около тялото си. Зед ми липсваше толкова осезаемо, че се изненадах. За разлика от него аз не знаех какво ще ми поднесе бъдещето. Трябваше да рискувам и да обезпокоя О’Халоран, но можех да увелича шанса си, като избера момент, когато той би трябвало да спи. Погледнах часовника си. Беше полунощ. Реших да действам в малките часове.

Извърнах се от прозореца и огледах стаята си, търсейки нещо, което би ми помогнало. Бях съблякла скиорския екип, защото ми стана много горещо, и бях надянала хотелския халат, но ми трябваха дрехи, защото се чувствах в неизгодно положение само с дългата хавлия. Върху едната възглавница имаше спретнато сгъната нощница. Разгънах я. На нея беше избродирана емблемата на хотела и изглеждаше като нещо, което човек би си купил от магазин за подаръци. Питайки се дали някой се беше сетил да остави още дрехи, аз отворих гардероба и открих купчина наредени тениски и къси панталони. Означаваше ли това, че похитителите очакват да остана тук известно време?

Всичко това ми идваше в повече и ми беше трудно да го възприема. Чувствах се не на място и не бях в състояние да се съсредоточа. Чудесният контакт с висока разделителна способност, който имах със Зед, се беше разпаднал, и ме бе запратил обратно към навиците ми да си представя сцени от комикси и да виждам убити цветове и несвързани образи. Едва сега, когато ни деляха стотици километри, осъзнах, че съм свикнала с присъствието му и го приемам почти безрезервно. Въпреки че не можехме да прекарваме много време заедно, аз имах увереността, че той е близо до мен. Зед ме беше променил и правеше по-малко страшно онова, което научавах за света на савантите. Сега бях отворена за всички страхове и безумни догадки какво ще се случи. Зед беше моят щит, а не онези, които мислено се упражнявах да изграждам.

Не разбирах, че той се държи като моя сродна душа, а сега беше твърде късно да му го кажа. Или може би не беше. Вероятно можех да се свържа с него. Обземаше ме умора. Погледът ми се замъгли и трябваше да се хвана за вратата на гардероба, защото се олюлях. Ако исках да имам енергия за плана си, трябваше да поспя. Дори няколко часа щяха да бъдат от значение. Бързо нахлузих нощницата, нагласих будилника и легнах между копринените завивки.

Неоновите светлини все още пулсираха навън, когато будилникът ме събуди три часа по-късно. В небето над града кръжеше полицейски хеликоптер, който отлетя на север. На улицата долу продължаваха да се движат коли и хотелски микробуси и комарджиите не желаеха или не можеха да спрат дори в този ранен час на утрото. Наплисках със студена вода очите си, за да проясня съзнанието си.

Беше време да рискувам и да разбера дали О’Халоран спи. Надявах се, че отвличането е направило изтощителен деня му.

„Зед?“

Нищо. Изследвах мрака в главата си, усещайки отсъствието на заглушаващата пелена, която ме беше обвила в джипа. Това ми вдъхна надежда, че О’Халоран е спуснал щита си.

„Зед? Чуваш ли ме?“

Нямаше отговор. Притиснах пръсти до слепоочията си, за да се съсредоточа. Вероятно и Зед спеше.

Не, не би заспал. Сигурно не можеше да заспи, като знаеше, че съм отвлечена, и се напрягаше да чуе нещо от мен. А може би се опитвах да направя нещо невъзможно.

Започнах да крача из стаята. Пръстите на краката ми потъваха в дебелия, мек килим.

Или може би не знаех как да го направя. Замислих се за нещата за телепатията, които ми беше разказал Зед и как неволно е установил връзка с мен. Той беше казал, че аз съм мост.

Вероятно телепатията беше като изграждане на щит, само че в обратния ред? Отваряне и изграждане на връзка вместо затваряне и издигане на прегради?

Опитах отново, представяйки си, че строя тънък, извит мост между моето съзнание и съзнанието на Зед. Видях го като изображение, което излиза от рамката на комикс и разчупва условностите, за да преодолее разстоянието до следващата картинка.

След час на напрегнато мислене, от което ме заболя главата, аз почувствах промяна, лек поток от енергия в другата посока.

„Зед?“

„Скай?“ Мислите му звучаха слабо и ту се появяваха, ту чезнеха като нишка от паяжина, танцуваща на вятъра.

„Аз съм в Лас Вегас.“

Шокът му беше пределно ясен.

„Не може да бъде… Как… Лас Вегас?“

„Ти ми кажи. Ти си савантът.“

„… чудо…“

„Добре съм. Държат ме на последния етаж в хотел «Гадателката».“

„Не те чувам… Прекъсва…“

„Гадателката. Последният етаж.“

Главата ми се пръскаше от болка от поддържането на моста, но аз бях твърдо решена да предам съобщението.

„Обичам те.“

Зед не ме чуваше. Повторих къде се намирам.

„Обичам те… Ще дойда за теб.“

„Не!“

„По-лесно е от по-близо.“

„Не, не. Това е клопка.“ Мостът се разпадаше. Чувствах го как рухва. Стомахът ме присвиваше и главата ми пулсираше. Само още един миг.

„И аз те обичам, но не идвай. Те искат точно това.“

„Скай!“ Той беше усетил, че връзката прекъсва, заглушавайки последните ми думи.

„Зед.“

Свлякох се на пода. По гърба ми се стичаше пот. Гадеше ми се. Запълзях към банята и повърнах. Въпреки че треперех, почувствах се по-добре. Довлякох се до леглото, паднах по лице върху завивките и заспах.