Джос Стърлинг
Скай (19)

Деветнайсета глава

Първо звуците ми подсказаха факта, че съм в болница. Не отворих очи, но чувах приглушения шум в стаята — бръмчене на апарат, шепот на хора. И миризмите — дезинфектанти, непознати чаршафи, цветя. Чувствах болка, притъпена от лекарства, но все още спотайваща се в мен. Ръката ми беше превързана и усещах подръпването на превръзка в косите си и сърбеж от шевове. Бавно отворих очи. Светлината беше твърде ярка.

— Скай? — Сали мигновено се озова до мен. — Жадна ли си? Лекарите казаха, че трябва да пиеш много течности. — Тя ми подаде чаша и видях, че ръката й трепери.

— Дай й минутка, скъпа — рече Саймън и застана зад нея. — Добре ли си?

Кимнах. Не исках да говоря. Съзнанието ми все още беше объркано, пълно с противоречиви образи. Не можех да проумея кое е реално и кое — въображаемо.

Сали подпря главата ми и поднесе вода към устата ми. Отпих една глътка.

Сега по-добре ли си? Можеш ли да използваш гласа си? — попита тя.

В главата ми звучаха твърде много гласове — моят, на Зед, на мъж, който твърди, че е мой приятел. Затворих очи и извърнах лице. — Саймън! — разтревожено извика Сали.

Не исках да я разстройвам. Вероятно ако се престорех, че не съм там, тя отново щеше да бъде щастлива. Това понякога имаше резултат.

— Тя е в шок, Сали — успокои я Саймън. — Дай й шанс.

— Но Скай не е била такава, откакто я видяхме за пръв път. Познавам го по очите й.

— Тихо, Сали. Не бързай да правиш изводи. Скай, имаш колкото време ти е необходимо, чуваш ли? Никой няма да те притиска.

Сали седна на леглото и хвана ръката ми.

— Обичаме те, Скай. Дръж се за това.

Аз обаче не исках обич, защото нараняваше.

Саймън включи радиото и го настрои на станция, която предаваше спокойна, приятна класическа музика. Звуците ме погалиха като милувка. Бях слушала музика през всичките години, прекарани в домове на осиновители и приюти за сираци. Говорех само като пеех странни, кратки, полуналудничави песнички, които съчинявах сама и това караше хората около мен да мислят, че съм ненормална. Предполагам, че наистина бях. Но после се запознах със Сали и Саймън, които се погрижиха да направят нещо за мен. Те бяха много търпеливи и ме чакаха да изляза от унеса и аз го направих. Оттогава не пеех. Не можех отново да ги подложа на това.

— Добре съм — изграчих, въпреки че не бях добре. Мозъкът ми представляваше склад за отпадъци, пълен с различни детайли.

— Благодаря ти, миличка. — Сали стисна ръката ми. — Нуждаех се да чуя това.

Саймън се залови да подрежда цветята и няколко пъти се прокашля, за да изчисти гърлото си.

— Ние не сме единствените, които искат да знаят, че си добре. Зед Бенедикт и семейството му отдавна чакат във фоайето за посетители.

Зед. Объркването ми нарасна. През ума ми като електрически шок премина паника. Бях осъзнала нещо важно за него, но отново затръшнах вратата.

— Не мога.

— Той е свястно момче. Ще отида да им кажа, че си се събудила и ще обясня, че в момента не си готова да приемеш посетители. Но се опасявам, че и полицаите чакат да говорят с теб. Трябва да ги пуснем да влязат в стаята.

— Не знам какво да им кажа.

— Кажи им истината.

Саймън излезе, за да съобщи новината на семейство Бенедикт. Направих знак на Сали, че искам да седна в леглото. Забелязах, че лицето й е напрегнато и уморено.

— Откога съм тук?

— Беше в безсъзнание дванайсет часа, Скай. Лекарите не можаха да обяснят защо. Много се притеснихме.

Нещо ме накара да вдигна глава. Семейство Бенедикт излизаха от болницата. Зед забави крачка пред прозореца на стаята ми и погледите ни се срещнаха. Изпитах ужасяващо чувство в стомаха си. Страх. Той спря и сложи ръка на стъклото, сякаш да ме докосне. Свих ръце в юмруци върху завивката. Дълбоко в себе си чувах звън — дисхармоничен и бурен. Каната с водата на нощното шкафче се разтресе, лампата на тавана се заклати и звънецът за повикване на сестрата изскочи от подставката и се сгромоляса на пода. Изражението на Зед стана по-мрачно и звукът — по-пронизителен. И после дойде Сол и прошепна нещо в ухото му. Зед кимна, погледна ме за последен път и отмина. Звукът заглъхна и вибрациите спряха.

Сали потърка ръце.

— Странно. Сигурно е бил земен трус. — Тя върна звънеца на мястото му. — Не знаех, че Лас Вегас е в земетръсен район.

Нямах представа дали бях аз или Зед. Дали той ми беше толкова ядосан, че искаше да ме разтърси? Или страхът ми се опитваше да го отблъсне?

Чувствах се вцепенена и позволих на Сали да среше и да сплете косите ми.

— Няма да те питам какво се случи, миличка — каза тя, като внимаваше да не дръпне косата около раната ми, — защото трябва да разкажеш всичко на полицията и на ФБР, но само искам да знаеш, че ти не си виновна за случилото се. Никой няма да обвини теб.

— Двама мъже са умрели, нали? — Гласът ми прозвуча някак отдалеч. Имах чувството, че се наблюдавам отстрани как говоря със Сали, докато всъщност съм скрита дълбоко в себе си и се тая зад толкова много врати и ключалки, че никой не може да стигне до мен. Само там се чувствах в безопасност.

— Да. Полицията и ФБР пристигнали едновременно след няколко подадени сигнала. Имало е голямо объркване в комуникациите и лявата ръка не знаела какво прави дясната, така да се каже. Двамата мъже били убити в престрелката.

— Единият се казваше Гейтър. Имаше къдрава коса, завързана на опашка. Той се държеше добре с мен. — Не можах да си спомня защо се сетих за това.

— Тогава съжалявам, че е мъртъв.

Някой на вратата се изкашля. На прага стоеше Виктор Бенедикт заедно с някакъв непознат човек с черен костюм.

— Може ли да влезем? — Виктор ме погледна особено съсредоточено. Трусът не беше минал незабелязано и той ми се виждаше предпазлив, сякаш очакваше бомба или нещо подобно.

— Моля, заповядайте. — Сали стана от леглото и им направи място.

— Скай, това е лейтенант Фарстайн от полицията на Лас Вегас. Той иска да ти зададе няколко въпроса. Имаш ли нещо против?

Поклатих глава. Фарстайн, мъж на средна възраст с бронзов слънчев загар и оредяла коса, придърпа стол до леглото ми.

— Госпожице Брайт, как сте? — попита той.

Отпих глътка вода. Фарстайн ми харесваше. Инстинктът ми подсказваше, че той е искрено загрижен за мен.

— Много объркана.

— Да, чувството ми е познато. — Фарстайн извади тефтерче, за да провери фактите, които беше записал. — Вдигнахте на крак полицията на два щата и ФБР, но се радваме, че ви намерихме жива и здрава. — Той замислено почука с пръст по страницата. — Може би е най-добре да започнете отначало и да ни разкажете как ви отвлякоха.

Напрегнах паметта си, за да си спомня.

— Стъмняваше се. Бях ходила на ски. Всъщност само падах със ските.

Виктор се усмихна и лицето му ми напомни на Зед, когато имаше по-нежно изражение.

— Да, чух, че сте взимали уроци.

— Колата на Тина се повреди.

Фарстайн провери записките си.

— Автомонтьорът е открил, че някой е пипал клемите на акумулатора.

— Така ли? — Потърках чело. Следващите стъпки бяха колебливи. — И после Зед и Хавиер ме убедиха да се кача в една кола. Заключиха ме в багажника. Не, не го направиха. — Потрих носа си. — Виждам ги да го правят, но не ми се струва вярно.

— Скай. — Гласът на Виктор беше тих и настойчив. — Какво виждаш?

— Казвате, че двама от братята Бенедикт са отговорни за отвличането ви? — намеси се Фарстайн.

Нещо изщрака в главата ми и картините започнаха да преминават с лекота, плавно и без болка.

— Те се преструваха, че са ми приятели, но всъщност искаха да ме наранят.

— Знаеш, че това не е вярно, Скай. — Виктор се вбеси и стисна устни.

Фарстайн го стрелна с поглед да мълчи.

— Агент Бенедикт, не трябва да прекъсвате свидетелката. И тъй като знам, че сте роднина на онези, които тя обвинява, предлагам да излезете и да изпратите някой ваш колега, който може да слуша безпристрастно.

Виктор се приближи до вратата, с гръб към стаята, но не излезе.

— Онова, което казва тя, е невъзможно. Аз бях с братята си, лейтенант. Те нямат нищо общо с отвличането й — „Скай, защо говориш така?“

Погледнах като обезумяла към Сали.

— Той ми говори в главата ми. Кажи му да престане. — Притиснах юмруци до слепоочията си. — Причинява ми болка.

Сали застана между мен и Виктор и хвана ръката ми.

— Господин Бенедикт, мисля, че е най-добре да си вървите. Разстройвате Скай.

Обърнах пълните си със сълзи очи към Фарстайн.

— Аз ги застрелях, нали?

— Не, Скай, вие не сте виновна за смъртта на онези хора.

— Мъртви ли са Хавиер и Зед?

Фарстайн погледна обезпокоено Сали.

— Не — внимателно отговори той. — Мъртви са двамата мъже, които устроиха засада в склада.

— Гейтър и О’Халоран — казах. — Савантът.

— Какъв? — попита Фарстайн.

„Кой от двамата, Скай?“ — настойчиво попита Виктор.

— Махни се от мен! — Скрих главата си под завивките. — Излез от главата ми.

Фарстайн въздъхна и затвори тефтерчето си.

— Виждам, че повече вредим, отколкото правим добро, госпожо Брайт. Ще оставим Скай да си почине. Агент Бенедикт, искам да говоря с вас.

Виктор кимна.

— В коридора. Успокой се, Скай. Ще дойда пак.

Двамата излязоха. Отметнах завивките. Сали ме гледаше със страх в очите.

— Полудявам, нали? — попитах я. — Не мога да си спомня… И чувствам, че онова, което си спомням, не е правилно.

Тя погали ръката ми.

— Не си луда. Възстановяваш се след травма. Това изисква време. Смятаме, че хората, които са ти го причинили, вероятно са мъртви, загинали в престрелката. Полицията проверява фактите.

Искаше ми се някой да провери фактите в съзнанието ми. Мислите ми бяха като разкъсана украса, изоставена след купон и развяваща се на вятъра — без цел и без котва.

— Ако Зед и Хавиер не са ме отвлекли, тогава защо аз мисля, че са го направили?

 

 

Денят на благодарността дойде и отмина. Единственият знак беше вечерята с пуешко месо в болницата. Съзнанието ми не се проясняваше. Чувствах се като бряг след преминаване на приливна вълна — с разхвърляни по пясъка остатъци, всичките различни и непознати, разтрошени на парчета. Съзнавах, че в мен бушува силно чувство, но не можех да разбера какво и да проумея кое е било реално и кое — фалшиво. Бях отприщила в себе си нещо и не го контролирах. И резултатът беше катастрофален.

Полицията на Лас Вегас сне всички подозрения от Зед и брат му. Тогава защо ги бях обвинила? Терзаех се от вина, че ги бях въвлякла в тази история, и ми беше неудобно да виждам когото и да е от семейство Бенедикт. Накарах родителите си да обещаят, че няма да ги пускат при мен. Не можех да ги погледна в очите. Виктор обаче дойда няколко пъти с Фарстайн, за да провери дали съм си спомнила още нещо. Извиних се на него и на полицая за объркването си, но нямаше да се изненадам, ако Виктор ме беше намразил.

— Кошмари, госпожице Брайт — това е — с практичен тон заяви Фарстайн. — Преживели сте нещо много страшно и съзнанието ви е объркано.

Той беше любезен, но разбирах, че ме отхвърля като безполезна в разследването си. Всички бяха съгласни, че съм била отвлечена, но никой не можеше да докаже, че е замесен друг, освен двамата мъже в склада. Аз бях ключовият свидетел, но не им отварях никакви врати.

При последното си посещение Фарстайн ми донесе колода карти и букет цветя.

— Заповядайте, госпожице Брайт. Надявам се, че ще ви помогнат да се почувствате по-добре. — Той извади картите и ги разбърка. — Сигурно ви е много скучно тук. Повечето хора обичат да посещават моя град. Съжалявам, че вие прекарахте толкова лошо при нас. — Фарстайн цепи картите и ги раздаде.

Виктор стоеше настрана и ни гледаше от вратата.

— Няма да поквариш момичето, нали, Фарстайн?

— Не може да си тръгне от Лас Вегас, без да заложи нито веднъж.

— Не знам много игри — признах.

— Тогава ще играем на „Война и мир“.

— Ако победя?

— Получаваш цветята.

— А ако загубя?

— Пак ще получиш цветята, но трябва да ми дадеш едно за бутониерата.

Фарстайн си тръгна, закичен с карамфил на ревера.

Виктор остана и се загледа през прозореца. Безпокойството му беше очевидно.

— Скай, защо не искаш да видиш Зед?

Затворих очи.

— Той е много разстроен. Никога не съм го виждал такъв. Знам, че се обвинява за случилото се с теб, но това го съсипа.

Не отговорих.

— Тревожа се за него.

Виктор не беше човек, който се доверява на хора извън семейството си, затова сигурно се безпокоеше. Но какво можех да направя аз? Едва събирах смелост да се събудя сутрин.

— Снощи се е сбил.

— Сбил се е?

— Добре ли е?

— Било е по-скоро словесна схватка, отколкото юмручен бой.

— С кого се е сбил?

— С две момчета от Аспен. Сам си го е търсел. И за да отговоря на въпроса ти, Зед не е добре. Боли го душата, сякаш кърви отвътре, където мисли, че никой друг не вижда.

— Съжалявам.

— Но няма да направиш нищо по въпроса?

В очите ми бликнаха сълзи.

— Какво искаш да направя?

Той протегна ръка към мен.

— Престани да го изолираш. Помогни му.

Преглътнах. Във Виктор имаше някаква безпощадност, която не ми позволяваше да се скрия зад оправданието за объркването си, и тя беше страшна и същевременно предизвикателна.

— Ще… се опитам.

Ръката му се сви в юмрук, преди да я спусне.

— Надявам се да го сториш, защото, ако с брат ми се случи нещо лошо, няма да бъда доволен.

— Това… заплаха ли е?

— Не, истината. — Виктор поклати глава. Раздразнението му беше очевидно. — Ще го преживееш, Скай. Започни да се вглеждаш извън себе си. Това ще ти помогне да оздравееш.

 

 

В края на ноември ме изписаха от болницата, но родителите ми бяха решили да послушат съвета на лекарите и да не ме водят направо вкъщи.

— В Рикънридж има твърде много тревожни асоциации — каза им доктор Питърс, консултант психиатърът. — Скай се нуждае от абсолютна почивка и никакъв стрес. — Тя им препоръча възстановителен дом в Аспен Записаха ме и ми дадоха самостоятелна стая — нещо, което можахме да си позволим единствено благодарение на щедростта на анонимен благодетел от Лас Вегас, който беше чул за моя случай по новините.

— Това е лудница, нали? — попитах без заобикалки Саймън, докато Сали подреждаше малкото ми неща в шкафчето. Стаята ми имаше изглед към заснежената градина. Видях момиче, което се разхождаше край езерото, изгубена в собствения си свят, докато една сестра излезе да я прибере.

— Частна клиника — поправи ме Саймън. — Все още не си готова да се върнеш в училище и не можем да си позволим да останем повече в Лас Вегас, затова тук е най-доброто място, където можеше да дойдеш.

Сали се изправи и затвори чекмеджето.

— Можем да се върнем в Англия, Саймън. Скай може да се почувства по-добре сред старите си приятели.

Стари приятели? Поддържах връзка с някои от тях във Фейсбук, но предишната близост някак се изпаряваше, колкото по-дълго не бях там. Нямаше да е същото.

Саймън ме прегърна.

— Ако ще се оправят нещата, ще го направим, но едно по едно, а?

— Трябва да изнасяме лекции в Центъра за изкуство — обясни Сали. — Но единият от нас ще идва през ден. Искаш ли да видиш някои приятели от Рикънридж?

Започнах да си играя с въженцето на завесата.

— Какво сте им казали?

— Че си реагирала зле на травмата от отвличането. Нищо твърде сериозно, но ти трябва време да се възстановиш.

— Сигурно мислят, че съм луда.

— Мислят, че страдаш. И наистина е така. Нали те виждаме.

Бих желала да видя Тина и Зоуи. И Нелсън също, ако иска да дойде.

Ами Зед?

Допрях чело до студеното стъкло и в съзнанието ми изведнъж изплува спомен — небостъргач и неонови реклами. Потреперих.

— Какво има, обич моя?

— Сега виждам други неща, в които няма логика.

— Със Зед ли са свързани?

— Не. — Осъзнах, че наистина не са свързани със Зед. Той не беше там. И аз протаках. Бях обещала на Виктор, че ще се опитам. Може би ако видех Зед, това щеше да ми помогне да си изясня нещата. — Да, бих искала да видя и Зед — само за малко.

Саймън се усмихна.

— Добре. Момчето ужасно се тревожи за теб и се обажда на всеки час през деня и по-голямата част на нощта.

— Ти запя друга песен за него — измърморих, когато изведнъж си спомних ясно спора ни за Зед преди месец. Зед не каза ли, че ме обича? Тогава защо имах чувството, че той е мой враг?

— Не може да не харесваш човек, който влиза в клопка, за да спаси момичето си.

— Така ли?

— Не си ли спомняш? Зед е бил там, когато са те ранили.

— Да, беше, нали?

Саймън стисна рамото ми.

Виждаш ли? Започваш да си спомняш.

 

 

Следващият ден премина спокойно. Четох роман от купчината, която ми бяха донесли, и не излязох от стаята си. За мен се грижеше добра като същинска майка жена от Калифорния, което знаеше много за зимите в Колорадо. Тя влизаше и излизаше през деня, но през повечето време ме оставяше сама. Около пет, точно преди да свърши смяната и, болногледачката почука на вратата.

— Имаш посетители, миличка. Да ги поканя ли да влязат?

Затворих книгата. Пулсът ми се учести.

— Кои са?

Тя погледна списъка.

— Тина Монтерей, Зоуи Стюарт и Нелсън Хофман.

— Аха. — Изпитах смесица от облекчение и разочарование. — Разбира се, покани ги.

Тина първа подаде глава в стаята.

— Здравей.

Имах чувството, че не съм я виждала цяла вечност. Не съзнавах колко ми липсват буйните й, червеникавокестеняви фитили и ексцентрично лакираните й нокти.

— Елате. Няма много място, но може да седнете на леглото. — Бях на стола до прозореца, притиснала колене до гърдите си. Усмивката ми беше толкова крехка, че не исках да злоупотребявам с нея.

Зоуи и Нелсън последваха Тина. Всичките се чувстваха неловко.

Тина сложи саксия с розови циклами на нощното шкафче.

— За теб са.

Благодаря.

— Е…

— Как сте? — побързах да попитам. Последното, което исках да обяснявам, беше напълно объркания ми мозък. — Как върви училището?

— Добре. Всички се тревожат за теб. Наистина са шокирани. В Рикънридж не се беше случвало такова нещо.

Отместих поглед към прозореца.

— Да, предполагам.

— Спомням си, че се шегувахме за това с теб, когато дойде. Чувствам се ужасно, че точно ти трябваше да откриеш, че греша. Добре ли си?

Изсмях се глухо.

— Огледай се наоколо, Тина. Тук съм, нали?

Нелсън скочи.

— Скай, ако посочиш хората, които ти сториха това, ще ги убия!

— Мисля, че може би вече са мъртви. Поне полицията смята така.

Тина дръпна Нелсън да седне на леглото.

— Недей, Нелсън, не забравяй, че обещахме да не я разстройваме.

— Извинявай, Скай. — Нелсън прегърна Тина и целуна косите й — Благодаря.

Това пък какво беше? Не можах да не се усмихна — първата ми непресторена усмивка от много време.

— Хей, вие двамата…

Зоуи завъртя очи и ми предложи дъвка.

— Да, гаджета са. Побъркват ме. Трябва бързо да се оправиш, Скай, и да ми помогнеш да запазя разсъдъка си в училище. — Слава Богу, че Зоуи се шегуваше с лудостта. Това ме накара да се почувствам много по-нормална.

— Кога, как? — имитирах един от любимите жестове на Тина — бледо подражание на подканващия знак с дългите й нокти, но все пак беше нещо. — Подробности, сестро, подробности.

Тина смутено наведе глава.

— Ами, когато те отвлякоха, Нелсън се държеше страхотно. Помогна ми да не превъртя. Мислех, че аз съм виновна — заради колата и всичко останало.

Нелсън погали рамото й.

— Да, Тина най-после видя добрата ми страна.

— Много съм доволна — и за двамата. Вие се заслужавате — рекох.

Тина се засмя.

— Това да не е някакво китайско проклятие?

— Не, глупачко. — Хвърлих възглавницата си към нея. — Това е комплимент.

Те седяха близо час. Чувствах се добре, стига да не говорехме за отвличането. Нямах проблем да си спомням разни неща за училище и не изпитвах болка или объркване. Започнах да се чувствам като преди.

Тина погледна часовника си и кимна на другите.

— Най-добре да тръгваме. Следващият ти гост ще дойде в шест.

Прегърнах ги един по един.

— Благодаря ви, че дойдохте да видите клетото побъркано момиче.

— Няма ти нищо, което малко време да не може да излекува, Скай. Ще дойдем пак вдругиден. Сали каза, че ще бъдеш тук най-малко до края на седмицата.

Повдигнах рамене. Времето някак нямаше голямо значение за мен. Бях излязла от обичайното си ежедневие. Ще ви чакам. До скоро. Те си тръгнаха, като поздравиха някого в коридора. Приближих се до прозореца да ги видя, но от стаята си не виждах паркинга.

На вратата тихо се почука. Обърнах се, очаквайки да видя Сали.

— Влез.

Вратата се отвори и на прага застана Зед. Той спря, без да е сигурен дали е добре дошъл.

— Здравей.

Нещо заседна в гърлото ми.

— З-здравей.

Зед извади иззад гърба си голяма златиста кутия, завързана с червена копринена панделка.

— Донесох ти шоколадови бонбони.

— В такъв случай може да седнеш. — Стараех се да говоря спокойно, но отвътре чувствата ми се подмятаха като палми преди разразяване на ураган. Приливната вълна на емоциите се завръщаше.

Зед не седна. Остави кутията на леглото и застана до мен пред прозореца.

— Хубава гледка.

Стиснах зъби, докато държах вратата в главата си плътно затворена срещу прилива.

— Да. Ние, лудите, трябва да излизаме рано сутрин. Казаха ми, че в градината има снежен човек, който прилича на старшата сестра. — Пръстите ми трепереха, когато сложих ръце на перваза.

Зед сложи топлата си ръка върху моята, успокоявайки треперенето.

— Ти не си луда.

Опитах да се засмея, но звукът не прозвуча като смях. Бързо избърсах сълзата от окото си.

— Така ми казват всички, но чувствам, че мозъкът ми е като бъркани яйца.

— Все още си в шок.

Поклатих глава.

— Не, Зед. Нещо повече е. Виждам неща, които не мисля, че са се случили. В главата ми се явяват ужасяващи образи — неща за теб и Хавиер. Но знам, че не си такъв. И мисля, че застрелях и двама ви. Събуждам се обляна в студена пот, сънувайки, че държа пистолет в ръката си. Не съм докосвала пистолет през живота си, затова откъде знам какво изпитваш, когато стреляш?

— Ела тук. — Той ме притегли към себе си, но аз се дръпнах.

— Не, Зед, няма да искаш да ме докосваш. Аз съм… сломена.

„Не, все още не я искам сломена.“ О, Боже, кой каза това?

Зед отказа да ме слуша и ме притисна в обятията си.

— Не си сломена, Скай. Дори да си, аз пак те искам, но не си. Не знам защо виждаш онези неща, но трябва да има причина. Може би мъртвият савант е объркал някак ума ти? Каквото и да струва, ще разберем истината и ще ти помогнем. — Зед въздъхна. — Но Хавиер и аз изобщо не бяхме близо до теб, докато не те намерихме в склада. Вярваш ли ми?

Кимнах, склонила глава на гърдите му.

— Да, така мисля.

Той прокара пръсти по гърба ми, масажирайки схванатите ми мускули.

— Мислех, че съм те загубил. Не мога да ти опиша какво означава за мен да те държа в обятията си.

— Ти дойде за мен, макар да знаеше, че може да те застрелят — спомних си благодарение на Саймън.

— Носех бронежилетка.

— Пак можеше да те убият. Можеше да те улучат в главата.

Зед уви в шепи лицето ми и потърка с палец трапчинката на брадичката ми.

— Струваше си да платя цената. Без теб бих се превърнал в най-студения, най-циничния костелив орех на света, по-лош и от онези, които те отвлякоха.

— Не го вярвам.

— Истина е. Ти си моята котва и ме държиш на мястото на доброто. Бях се понесъл в лошата посока, откакто ти не искаше да ме видиш.

Обзе ме чувство на вина.

— Виктор ми каза.

Зед се намръщи.

— Казах му да те остави на мира.

— Той се тревожи за теб.

— Но ти беше на първо място.

— Извинявай, че не ти позволявах да ме видиш. Ужасно се срамувах от себе си.

— Няма от какво да се срамуваш.

— Оставих те да страдаш.

— Аз съм голямо момче. Мога да го понеса.

— Сбил си се.

— Освен това съм глупав.

Усмихнах се и потърках нос в памучната му риза.

— Не си глупав. Боляло те е.

— И все пак беше глупаво да си го изкарвам на две момчета, които са ме погледнали накриво. — Зед въздъхна, възмутен от поведението си, и после смени темата. — Знам, че в момента си объркана за много неща, Скай, но искам да бъдеш сигурна в едно — обичам те и бих дал живота си за теб, ако трябва да те спася.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Знаех. Чувствах го. Чета чувствата ти. Това ми каза, че съзнанието ми ме лъже.

Зед ме целуна по челото.

— И мисля, че когато отново намеря себе си — продължих, — ще установя, че и аз те обичам.

— Хубаво е да го знам.

Стояхме така и гледахме как изгряват звездите. И двамата се молехме скоро да получим обяснение защо е толкова объркано съзнанието ми.