Джос Стърлинг
Скай (21)

Двайсет и първа глава

Слязох в кухнята, облечена в дрехи, твърде големи за мен, джинси и риза с навити ръкави и чифт вълнени чорапи на Зед вместо домашни пантофи. Свиквах родителите ми да ме гледат с онова стъписано, обезнадеждено изражение, по което познавах, че съм ги разочаровала, но се страхуват да ми кажат, за да не припадна.

— Здравей, обич моя, готова ли си да се върнеш у дома? — малко нетърпеливо попита Саймън, подрънквайки с ключовете на колата на дланта си.

Зед дойде при мен, мълчаливо вдъхвайки ми смелост с присъствието си.

— Бих желала да остана още малко, моля. Мисля, че те могат да ми помогнат. — Посегнах към ръката на Зед зад гърба ми.

Сали докосна гърлото си.

— Колко време?

Повдигнах рамене. Неприятно ми беше, че им причинявам болка.

— Докато разбера дали това ще има ефект.

Карла затвори очи за миг, напрягайки мислите си към бъдещето, а после се усмихна и ме погледна.

— Искрено вярвам, че можем да ти помогнем, Скай. Моля те, довери ни се. Домът ви не е далеч. Можете да дойдете за няколко минути, ако се тревожите за нея.

— Сигурна ли си, миличка? — попита Саймън.

— Сигурна съм.

Сали все още не се беше примирила с раздялата.

— Но какво могат да направят те за теб, а ние не можем?

— Не знам. Струва ми се, че така е правилно.

Тя ме прегърна.

— Добре, ще опитаме. Твоето момче ще се грижи за теб.

— Да.

Сали кимна.

— Да, виждам. Ако не стане, не се безпокой. Ще опитаме нещо друго и ще продължаваме, докато решим проблема.

— Благодаря.

Родителите ми с нежелание се отправиха към дома ни, оставяйки ме с деветимата Бенедикт в кухнята им.

— Родителите ти ми харесват — тихо каза Зед и сложи ръка на раменете ми — Борят се за теб, нали?

— Да. Късметлийка съм, че ги имам. — Съзнавах, че имаме публика. Все още не ме бяха представили на Уриел, слабото, смугло момче, което стоеше до Уил. Двамата ме гледаха така, сякаш бях някакво екзотично същество. Сродната душа на Зед. Уриел беше най-малко физически внушителният в семейството и най-много се страхувах от него, защото можеше да чете миналото.

Карла плесна с ръце.

— И така, малки мои…

Малки? Тя беше най-дребната в семейството.

— Закуска! Трейс и Уриел — чинии. Хавиер — ножове и вилици. Айвс и Виктор, вие направете палачинки. Уил, ти донеси кленовия сироп.

— Ами Зед? — недоволно измърмори Айвс, изваждайки дълбока купа.

Карла ни се усмихна.

— Той е зает, успокоява момичето си и точно това трябва да прави. Седнете, вие, двамата.

Зед ме сложи на коленете си и аз се настаних да се забавлявам на представлението. Най-опасните момчета в Рикънридж бяха съвсем различни у дома. Въпреки че бяха големи мъже, Трейс и Виктор не смееха да отговарят на майка си и изпълняваха задачите си заедно с всички други. Те не криеха способностите си пред мен и аз скоро свикнах да ги виждам да извикват неща, които им трябват, да долитат в ръцете им. Беше невероятно интересно. Осъзнах, че разбирам как го правят. Силата ми се появи като бяла светлина, съвсем слаба, като нишка. Трябваше да се съсредоточа, иначе щях да я изпусна. Зачудих се дали и аз мога да правя същото. Наблюдавах как Трейс повдигна едно яйце от кутията и после, предавайки се на импулсивния си подтик, си представих как го улавям като с ласо със способността си. За моя изненада яйцето се изплъзна от контрола му, промени посоката си и полетя към нас. Зед ме накара да се наведа точно навреме. Яйцето се разби в стената зад нас и потече към пода.

— Кой го направи? — ядосано извика Карла. — Хавиер? Няма да ти позволя да замерваш с яйца гостенката ни!

Хавиер се обиди.

— Не бях аз. Защо винаги мислиш, че аз съм виновен?

— Защото обикновено си ти — сухо каза Уил, бутна Хавиер в гърба и го накара да изпусне приборите на масата.

— Кой го направи? — повтори Карла, твърдо решена да получи отговор.

— Който и да е, ще излеем останалите яйца във врата му — изръмжа Зед и покровителствено уви ръка около кръста ми.

— Кой? — отново попита Карла, разкривайки, че не се нуждае от висок ръст, за да изглежда заплашителна.

— Аз бях — признах.

Челюстта на Зед увисна. Открих, че изумлението е оцветено в блестящо сребристо.

— Гледах ви как правите тези неща и се запитах дали и аз мога. Улових с ласо яйцето.

Уил избухна в смях и накара приборите да танцуват на място с едно махване на ръката. Ножовете и вилиците се поклониха и после се наредиха спретнато.

Сол седна до масата.

— Видяхте ли? Какво означава това?

Почувствах, че страните ми поруменяват. Искаше ми се да намеря копче, което изключва склонността ми да се изчервявам.

— Ами… местенето на предмети… е като бяла линия. Предполагам, че чувствам енергия.

— Тя вижда и чувствата, татко — добави Зед. — Може да каже дали лъжеш.

— Много полезно. — Виктор ме погледна с пресметливост, която не ми хареса. Той беше на много ниско емоционално ниво в сравнение с другите или може би беше по-добър в изграждането на щитове.

Извърнах очи от него.

— Лечението е синьо. Когато се потопи в бъдещето, госпожа Бенедикт леко избледня. Не съм сигурна за останалите, но мисля, че всяка дарба има свои характерни особености.

„Ами телепатията?“ — попита Сол.

Трепнах. Все още не ми харесваше усещането, че някой друг е в главата ми.

— Не я виждам. Поне не знам какво да търся.

— Телепатията изисква най-малко енергия от всички дарби, когато се прави близо до човека, с когото общуваш. Сигналите може да са твърде слаби, за да ги доловиш.

Потърках слепоочията си, когато си спомних за болката, докато разговарях със Зед от голямо разстояние. Къде бях, когато го правех? В склада ли?

Зед ме придърпа към себе си.

— Не мисли за това в момента, Скай. Виждам, че ти причинява болка.

— Защо не мога да си спомня?

— Точно това смятаме да разберем — решително заяви Сол. — Но след закуска.

— Ами училището? — Знаех, че Зед и Айвс вече би трябвало да са тръгнали.

— Семейно съвещание. Ще пропуснем часовете — ухили се Айвс и сложи пред мен първата палачинка. Ученолюбивият му образ някак се разми, когато видях колко се радва, че няма да ходи на училище.

— Като онзи ден през септември ли? — обърнах се към Зед. — Ти не дойде един петък.

— А, да. Помагахме на Трейс да открие хората, които застреляха семейство в онази сделка с наркотици.

Спомних си колко изтощен беше той в онази събота, когато се срещнахме в изоставения град на хълма.

— И тези семейни съвещания… Събирате се да видите какво ще стане?

— Да, но постигаме резултати — отвърна Трейс и седна с чинията си. — Хванахме копелето… — Той погледна майка си, която се намръщи. — Негодника. Ще го съдят в началото на годината.

— Не трябва да се тревожиш за нас, Скай — добави Зед, който знаеше какво мисля, въпреки че не притежаваше моята дарба да тълкувам чувствата. — С това се занимаваме.

— Семейният бизнес — съгласи се Хавиер и поръси с кленов сироп палачинката си. — Мрежата на савантите работи както трябва.

— И ние се гордеем с нея — заключи Виктор и почука с пръст по празното място пред себе си — Къде е моята?

Във въздуха към него се понесе чиния с прясно изпържена палачинка. Зед закри с ръка очите ми.

— Без ласо.

Засмях се.

— Обещавам да не правя повече експерименти с храна.

 

 

След закуската настроението стана сериозно. Сол излезе за малко, за да провери дали помощниците му контролират всичко на лифта, а после се върна и изтръска снега от ботушите си.

— Готови сме — обяви той. — Да отидем в семейната стая.

Зед ме заведе в помещение в другия край на къщата, което служеше като стая за игри. Трейс и Виктор преместиха масата за тенис, а Уриел и Айвс наредиха в кръг възглавниците на пода.

— Искаме да седиш до Зед — каза Сол и се настани срещу мен.

— Какво ще правите? — Вече се чувствах нервна. В какво се бях забъркала?

— Ще подходим като към разследване. — Трейс седна от дясната ми страна. — И това е напълно уместно, защото смятаме, че ти се е случило нещо в резултат на престъпление.

— Да, имам чувството, че са обрали мозъка ми — признах.

— Всеки от нас ще използва дарбата си, за да прочете съзнанието ти — нищо агресивно, само докосване, за да доловим коя е най-силната следа. — Трейс погледна Зед. — Трябва да хвана ръката ти, ако Зед я пусне, за да имам контакт с теб и да позволя на дарбата си да работи. Би трябвало да мога да ти кажа къде си била преди склада. Не е необходимо да се мъчиш да си спомняш. Ако си била физически някъде, трябва да мога да те открия. Момчето чудо, седмият син, ще канализира нещата, тъй като има най-силните способности от всички нас.

Погледнах Зед.

— Вярно ли е?

— Да, аз съм като екран, който показва информация. И сравнява резултатите. Виждам онова, което виждат другите.

— И дори не му трябват батерии — подхвърли Уил и седна от другата ми страна.

Те се шегуваха, но сега разбрах мрачността на Зед и напрежението от злините, на които беше принуден да стане свидетел. През него се канализираше не само неговото шесто чувство, но и на другите и това означаваше, че той вижда нещата от всички аспекти и в по-голяма дълбочина от останалите. Нищо чудно, че Зед имаше чувството, че се плъзга към злото, ако не намери котва.

Вторият син, Уриел, който правеше докторска дисертация, бутна настрана Уил.

— Здравей, Скай. Все още не се познаваме официално. Аз съм единственият разумен човек в семейството.

Виждам.

— Дарбата ми е да чета спомени, всичко свързано с миналото. Знам, че се страхуваш, че мога да разкрия тайните ти, но не се тревожи. Не мога да те принудя да ми покажеш миналото си. Мога само да отворя врати, които ти си заключила.

— Разбирам. — Почерпих сила от топлината на гърдите на Зед на гърба си, докато седях между краката му. — Ами ако искам да държа вратата затворена?

— Тогава ще бъде затворена. Но ние смятаме, че трябва да започнеш да съставяш пълна картина на всичко, което ти се е случило, за да разбереш кое е реално и какво си въобразяваш.

Намръщих се. Това не ми харесваше.

— Като музиката е, Скай — рече Зед. — Оркестриране на партитура с всеки инструмент поотделно. От известно време си се придържала към мелодията, но може би си забравила баса или основни ноти.

— Имаш предвид какво се е случило, когато съм била малка?

— Именно.

Тъмни пространства. „Прекрасни пластове на болка и изоставяне.“ Кой ме беше описал така?

— Мислим, че когато видиш какво има отвъд всичките ти врати, ще ти бъде по-лесно да ги затваряш за другите хора и няма да им позволяваш да четат мислите ти толкова лесно. В замяна това ще ти даде контрол над по-скорошните спомени. Нещо като откриване на ключови късове в картинен ребус.

Това определено беше нещо, което исках, колкото и да се страхувах от процеса.

— Добре, вижте какво има в съзнанието ми.

Господин Бенедикт дръпна завесата, а Айвс запали свещи в стаята, като изщрака с пръсти. Спомних си, че той може да взривява разни неща. Успокоих се, като видях доказателство, че Айвс контролира дарбата си. Свещите ухаеха на ванилия и канела. В къщата беше тихо. Чувахме далечните звучи на хора, които се забавляваха на пистите, тътена на кабинките на лифта, когато минаваха над стълбовете, и шумоленето на дърветата, но в стаята, в това убежище, беше тихо. Почувствах как ме докосват различните дарби на всеки Бенедикт — лека милувка, нищо тревожно. Зед беше увил ръце около мен и седеше спокойно, без да се притеснява.

Лечителят Хавиер заговори пръв.

— Скай, със здравето ти абсолютно всичко е наред. Не виждам признак на психично заболяване. Усещам само безпокойството ти.

Зед разтри врата ми.

— Видя ли, че не си луда?

— Не виждам ясно бъдещето й — призна Карла. — В момента има множество възможни пътища.

— Но аз разбрах къде е била — обади се Трейс. — В стая в първокласен хотел — копринени чаршафи и дебел, мек килим. Вероятно са те държали там, преди да те заведат в склада. Ако имаме дрехите, които си носила, може би ще ти кажа повече.

— Заплахата не е преминала — каза Сол, използвайки дарбата си да усеща хищниците, които ни преследват.

Уил кимна.

— Усещам, че те търси повече от един човек, Скай.

Обърнах се към Зед.

— И ти ли го усещаш?

— Аха. Освен това разбрах, че двамата в склада са били онези, които стреляха по нас в гората. О’Халоран е бил савант, изключително добър в изграждането на щитове. Чудя се дали затова чувствам някакъв пласт в съзнанието ти — нещо чуждо. Видя ли го, Уриел?

Уриел успокояващо докосна коляното ми.

— Да, и мисля, че знам какво е, въпреки че не ми е ясно как се е озовал там. Скай, родителите ти са художници, нали?

Кимнах.

— Знаеш ли какво се случва понякога с творбите на старите майстори? Открадват ги и рисуват друга картина отгоре. Трябва да обелиш новия пласт, за да видиш оригинала. Някой е направил нещо подобно със спомените ти.

— Да, почувствах, че това е правилно. Кое е оригиналът и кое — фалшификатът.

— Затова трябва да се върнем към основата.

— Ще видят ли всички? — Достатъчно неприятно беше да съживяват миналото ми пред очите ми Не исках публика.

— Не, само Зед, аз и ти — отговори Уриел. Цветовете му пулсираха в нежно розовото на състраданието. — И няма да кажем на никого, освен ако ти не пожелаеш.

Не исках да го правя, но знаех, че трябва.

— Не се страхувай — прошепна Зед. — Аз ще бъда с теб.

— Добре, добре. Какво да направя?

Уриел ми се усмихна окуражително.

— Отпусни се и ме пусни в съзнанието си.

Всичко започна добре. Почувствах го, че изследва спомените ми — онези, когато се запознах с осиновителите си и как музиката ми помогна да се излекувам. Не бях заровила тези спомени. Когато обаче Уриел открехна вратата, водеща по-назад, изпитах страх.

„Не се съпротивлявай, Скай — предаде ми Зед. — Той няма да те нарани.“

Не се страхувах от Уриел, а от онова, което се намираше зад вратата.

„Нищо, което видим там, няма да промени отношението ни към теб“ — увери ме той.

Почувствах вълни на спокойствие, идващи от другите членове на семейство Бенедикт. Хавиер правеше нещо, за да намали учестения ми пулс.

Поех си дълбоко дъх. Добре.

Уриел отмести блокажа и образите започнаха да нахлуват като тълпа, която бърза да мине през въртележките на метрото.

Студена нощ. Кипящ гняв в кола.

— До гуша ми дойде от това хлапе. Тя съсипва всичко! — Някакъв мъж удряше по волана, а жена с хлътнали бузи оправяше грима си в огледалото. Приличаше малко на мен, но кожата й беше много лоша, сякаш не се беше хранила, както трябва, няколко месеца. Пластовете пудра не скриваха дефектите.

— Какво да направя? Аз съм единствената й роднина. — Жената млясна с устни няколко пъти, докато размазваше кървавочервеното си червило.

Вратата се отвори по-назад във времето. Други устни, розовочервени, които ме целуват. Майка ми. Ухаеше на лек парфюм и имаше звънлив смях. Дългите й коси погъделичкаха коремчето ми, когато тя се наведе да ме целуне. Изкикотих се.

На вратата се позвъни.

— Стой тук, кукличке. — Тя вдигна стената на преносимото детско креватче.

В коридора се чу недоволен глас. Татко. Ние не искаме той да ни намери, нали, мамо? Защо беше дошъл? Стиснах дългоухото си зайче и се заслушах в разговора им в коридора.

— Но ти не си моята сродна душа, Иан. И двамата го знаем. Мигел е моята сродна душа. Ще отида при него и ти не можеш да ме спреш! — Гласът на мама беше свадлив. Тя беше адски ядосана, но и уплашена. И аз се уплаших.

— Ами детето? Ами аз? Не можеш да напуснеш Англия с нея!

— Ти никога не си я искал. Ревнуваш ме от нея!

— Не е вярно. Няма да ти позволя да го направиш.

— Трябва да бъда с него. Най-вече ти би трябвало да проявиш разбиране.

— Отивай тогава. Но дъщеря ми остава с мен.

Те се приближаваха. Изхленчих. Стаята беше червена от гняв и ярко златиста от обич. Тъмната фигура на мъжа ме взе от леглото и ме притисна до гърдите си. Нощната лампа с форма на мишка се взриви и във въздуха се разхвърчаха парчета.

— Мишка! — изпищях.

Мама трепереше от гняв.

— Ти загуби твърде млада Ди, твоята сродна душа, и аз наистина много съжалявам, Иан. Но напук на всички шансове аз намерих моята сродна душа, след като се бях отказала да я търся, и трябва да бъда с него. А сега я остави!

Татко ме притисна още по-силно до себе си. Трепереше.

— Защо аз да остана без нищо, Франи? Няма да го понеса.

Мама понечи да ме вземе, но той протегна ръка към нея и книгите ми паднаха от лавицата и я засипаха.

Килимът под краката му започна да пуши. Разридах се.

— Престани, Франи! Ще запалиш къщата!

— Няма да ми я вземеш! — Гневът на мама се засилваше и леглото ми избухна в пламъци. — Няма да оставя детето си. — Тя протегна ръка и ме дръпна.

Горящото легло се завъртя във въздуха, стовари се върху нея и я блъсна към стената.

— Мамо! — изпищях със затворени очи.

Повече не ги видях.

 

 

Друг образ. Лелята с кървавочервените устни ме беше взела от болницата. Аз бях единствената оцеляла от пожара. Невидими сили ме бяха изнесли от къщата. Бяха ме намерили свита на кълбо във влажната от росата трева. Сега живеехме в апартамент. Все още ми беше студено и роклята ми беше изцапана. Бях дребничка. Главата ми не стигаше дори до дръжката на вратата. В дневната гърмеше силна музика. Бяха ми казали да не преча и затова се криех в коридора.

— Не ме гледай така! — Отново беше мъжът зад волана. Този път беше с приятел. Той ритна с крак, когато аз не се придвижих достатъчно бързо. Изтърчах назад и се притиснах до стената, опитвайки се да се престоря, че не съм там. Гледах, докато той даде нещо на другия мъж и получи пари в замяна.

— Той те измами — прошепнах.

Вторият мъж спря и приклекна до мен. Дъхът му беше отвратителен и вонеше на пържен лук.

— Какво каза, пиленце? — Изглежда му се виждах забавна.

— Той излъга. Доволен е, че те измами — Люлеех се напред и назад. Знаех, че ще ме накажат, но поне другият човек беше тук.

— Хей. — Той се усмихна неискрено. — Нима слушаш какво дрънка хлапето на приятелката ми? Тя пък какво знае?

Мъжът с лошия дъх извади пакета от джоба си и го стисна между палеца и показалеца си. Вече не се усмихваше.

— Чист ли е?

— Сто процента. Гарантирам.

— Лъже — рекох. Цветът му беше противно жълт.

Лученият дъх му подаде пакета.

— Благодаря, пиленце. Искам да ми върнеш парите. Гаранцията ти не струва петдесет кинта.

Мъжът му върна парите, като се кълнеше, че е невинен.

И след това дойде болката.

По-късно го чух да казва на лекаря, че съм паднала по стълбите и съм счупила ръката си. Била съм тромава. Лъжа. Много ми беше ядосан.

И после отново бяхме в колата. В друг ден. Пътувахме, преди някой да се заинтересува от нас. Лелята с кървавочервените устни беше нервна. Оплакваше се и каза, че Той ще я зареже заради мен. И тя не ме харесваше. Твърдеше, че разбирам твърде много. Като вещица. Като тъпата й покойна доведена сестра.

— Може да я предадем на социалните служби в Бристол. Ще кажем, че не можем да се справяме с нея. — Леля ме погледна гневно.

— Първо правило — не позволявай на властите да разберат, че съществуваме. Няма да се връщаме в Бристол. Вече се преместихме. — Той попречи на друга кола да го изпревари на магистралата.

— Откога, Фил?

Откакто полицията обискира „Ръцете на играча на крикет“.

Втренчих се през стъклото в синя реклама. Видях, че най-отгоре има малък символ на самолет. Пътят водеше нанякъде, там, където имаше самолети. Прииска ми се да полетя. Запях „Заминаваме с реактивен самолет“.

— Писна ми! — Фил включи мигач, отклони се от магистралата и зави към бензиностанция. — Оставяме тук изрода.

— Какво? — Жената го погледна озадачено.

От мъжа се излъчваше тинесто зелена злоба. Цветът му беше тъмнолилав със зелени оттенъци. Догади ми се само като ги гледах. Погледнах изцапаните си къси панталонки.

— Шегуваш се, нали?

— Грешиш. Оставям я тук. Или остани с нея, или ела с мен. Ти решаваш.

— По дяволите, Фил, не мога да я зарежа ей така!

Той спря в дъното на паркинга и нервно погледна в страничните огледала.

— Защо не? Тя пречи на бизнеса ми, когато е край мен. Някой филантроп ще я намери. И тя ще бъде негов проблем, Джоу, а не наш. Детето е грешка на Франи. Тя трябваше да се отърве от нея. Момичето няма нищо общо с теб — с нас. — Той се наведе и я целуна. Цветът му беше ужасяващо жълт, който показваше голяма тлъста лъжа.

Жената прехапа устни.

— Добре, добре, дай ми минутка. Боже, нуждая се от питие. Няма ли да ни открият?

Фил повдигна рамене.

— Регистрационните табели на колата са фалшиви. Ако не слезем, камерите няма да ни заснемат. Никой в Англия не я познава. Родителите й са починали в Дъблин. Ако не смятат да я водят в чужбина, тя е никой. Кой ще я познае след толкова много време? Тя дори няма акцент.

— Значи ще я оставим и някой друг ще се грижи за нея. Няма да пострада. — Леля се опитваше да се убеди, че постъпва правилно.

— Ще пострада, ако ние я задържим. Тя е лоша за нас. Съсипва всичко, което имаме.

Жената събра смелост и кимна. Хайде да го направим.

— Трябва ни само шанс да се измъкнем. — Мъжът се обърна и ме сграбчи за тениската. — Слушай, изрод, ще мълчиш и няма да вдигаш шум. Кротувай, изрод, или ще се върнем и ще те вземем. Разбра ли?

Кимнах. Бях толкова уплашена, че мислех, че ще се подмокря. Аурата му пулсираше в червеното на насилието, както преди да ме пребие.

Той протегна ръка и отвори вратата.

— Слез и седни ей там. Не създавай неприятности.

Разкопчах предпазния колан. Бях свикнала да се грижа за себе си.

— Сигурен ли си, Фил? — изхленчи жената.

Той не отговори и затвори вратата. Следващото нещо, което чух, беше ревът на мотора на колата. Седнах и започнах да броя маргаритките.

 

 

Когато този път отворих очи, аз не бях на паркинг край бензиностанция, а седях в обятията на Зед, на топло, и чувствах, че се грижат за мен.

— Видя ли това? — прошепнах, без да смея да го погледна.

— Да. Слава Богу, че са те зарязали, преди той да те убие. — Зед леко потърка брадичка в главата ми. Косите ми се закачиха в наболата му брада.

— И все пак не знам коя съм. Мисля, че те не споменаха име.

Леля Джоу, Фил и изродът — това сме били, когато бях на шест. Ако майка ми и баща ми, Франи и Иан, ми бяха дали име, аз го бях забравила. Родителите ми бяха саванти и се бяха унищожили взаимно, защото не контролираха дарбите си, и ме бяха оставили в ръцете на един наркоман. Много им се ядосах заради предателството.

— Човек, който казва истината, не е приет добре в дома на наркодилър. — Зед уви пръсти около китките ми и леко докосна дланите ми, за да разтворя свитите си в юмруци ръце. — И по-рано съм виждал такива отрепки, докато работех за Трейс и Виктор. Извадила си късмет, че си се отървала от онзи тип.

Когато бях малка, не разбрах каква е сделката в коридора, но сега ми стана ясно.

— Развалила съм сделката на Фил. Онзи мъж беше най-добрият му клиент. Направих го не само веднъж.

— И той те е пребивал повече от веднъж.

Свих се, защото ми беше адски неприятно, че тази грозна история се разкри пред семейство Бенедикт.

— Така мисля.

Гневът на Зед беше обагрен в пурпурночервено. Не беше насочен към мен, а към човека, който бе дръзнал да ме удари.

— Искам да го спипам и да го накарам да почувства същото, което е причинил на теб.

— Той беше лош човек и използваше леля ми. Тя беше горе-долу свястна, но не искаше да се занимава с мен. Предполагам, че вече не са заедно.

— Вероятно и двамата са мъртви. Наркотиците и продажбата им не гарантират дълъг и щастлив живот — сухо отбеляза Уриел.

Облегнах се на Зед, изтощена и наранена. Трябваше ми време, за да осмисля онова, което бях видяла, и да подредя спомените си. Не разговаряхме за това, но трябваше да се примиря с онова, което бе сторила на всички нас манията на майка ми да отиде при сродната си душа. Това пълзеше като грозно петно, което се посмукваше във връзката ми със Зед. Почувствах се омърсена и заплашена.

— Ти видя достатъчно — каза Зед. — Не очакваме, че ще си спомниш всичко веднага.

— Но разкрихме основата — рече Уриел, — и можем да градим върху нея.

Огледах другите в стаята и видях, че те не очакват отговори още днес. Виктор и Трейс бяха най-нетърпеливи за информация, но се опитваха да го прикрият.

— Нуждаем се от почивка. Заведи Скай да кара сноуборд, Зед — каза Трейс. — Ние ще се грижим да сте в безопасност.

Положих усилия и прогоних мрачните спомени.

— Под почивка имаш предвид да си счупя крака, защото това ще стане, ако се опитам да карам сноуборд.

Трейс се засмя и сериозното му лице на ченге се отпусна в ласкава усмивка, когато погледна най-малкия си брат.

— Не, Скай, нямах предвид това. Той ще се грижи за теб.