Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Саванти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Finding Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Джос Стърлинг

Заглавие: Скай

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Егмонт България ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Елисавета Балтова

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1012-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10295

История

  1. — Добавяне

Единайсета глава

Първият лек сняг заваля в средата на октомври. Гората изглеждаше невероятно. Листата бяха обагрени във всевъзможни цветове — като разноцветни опаковки на бонбони. Сали и Саймън прекарваха повечето дни кипящи от вълнение за предизвикателството да рисуват навън. Когато изпаднеха в такова настроение, въпреки че се стараеха да запомнят, те често забравяха за обикновени неща, например за родителската среща на дъщеря си и кога за последен път са я виждали на обяд или вечеря. Понякога се чувствах малко самотна, но сега поне имах пиано у дома, което да ми прави компания. В Ричмънд обаче ателието им беше на тавана, а тук се намираше на километър и половина в центъра.

И ето защо те пропуснаха малката драма, във фокуса на която се озовах.

Машината за клюки в гимназията в Рикънридж работеше на пълни обороти върху сагата Зед Бенедикт/Скай Брайт. Аз си мислех, че това е само „ходене“, а Зед смяташе, че съм му сродна душа и че трябва да ме пази, но отказвах да обсъждам и двете мнения. Всичко това предвещаваше бурни времена. Но какво може да очакваш с момче като Зед? Връзката с него никога нямаше да бъде безоблачно плаване.

Тина ме остави на ъгъла на моята улица. Тя ме тормозеше заради Зед и не ми вярваше, като й казвах, че той е неизменно мил и добър с мен, откакто е решил да обърне нова страница и да ме убеди, че идеята да бъдем заедно е добра.

— Не може да те целуне на стъпалата пред дома ти и да си тръгне. Той не е невинен и стеснителен — настояваше тя.

— Така беше. — Вече започвах да се дразня. — Той е много по-добър, отколкото изглежда. — Поне аз мислех така.

— Да, защото те желае.

Увих кичур коса около юмрука си и го дръпнах силно — алтернатива на писък. Всички, от съучениците ми до учителите, предвиждаха, че от връзката ми със Зед ще произлезе някакво бедствие. Те бяха твърдо решени да му отредят ролята на злодей, а на мен — невинна госпожичка, която ще си навлече беля. Нелсън непрекъснато се тревожеше и мърмореше злокобни предупреждения какво ще направи със Зед, ако нещата се объркат. Получавах закодирани съвети от различни жени, членове на персонала, да не позволявам да отида по-надалеч, отколкото искам. И без това вече ме бяха налегнали песимистични мисли и като ги чувах, повтаряни от други хора, увереността ми отслабваше.

— Пак ли си сама, Скай? — извика госпожа Хофман, когато се върнах от училище.

— Предполагам.

— Искаш ли да дойдеш за малко? Изпекла съм шоколадови сладки с орехи.

— Благодаря, но… трябва да пиша домашни.

— Тогава ще ти донеса.

— Би било чудесно.

Вече се бях научила как да се оправям с госпожа Хофман Никога не влизаш в дома й, освен ако нямаш цял час свободно време, защото беше невъзможно да се измъкнеш от разговор с нея, колкото и да се гърчиш като Худини, окован във вериги. На твоя територия беше малко по-лесно и госпожа Хофман винаги уважаваше изискванията на образованието, когато бяха предложени като извинение.

Тя се тръгна, когато аз извадих учебниците. Дъвчейки сладка, аз се качих в стаята си, за да уча по история.

„Скай, добре ли си?“

След няколко седмици съпротива най-после трябваше да призная, че мога да го чувам в главата си. „Зед?“ Погледнах през прозореца, очаквайки да видя колата му на улицата.

„Къде си?“

„У дома. Искаш ли да дойдеш?“

„Как… Не, почакай. Как разговаряме така, от далечно разстояние?“

„Ей така, можем. Искаш ли да дойдеш?“

„Избор между това да седя сама вкъщи или храбро да се срещна със семейството на Зед?“

„Мама е в Денвър. Айвс е на някакъв конгрес «Айнщайн» на годината. Тук сме само аз, татко и Хавиер.“

„Добре, ще дойда. Живееш горе до лифта, нали? Мисля, че ще мога да те намеря.“

Тръгнах надолу по стълбите и взех якето си от закачалката.

„Не! Не искам да идваш сама. Стъмнява се. Ще дойда да те взема.“

„Не се страхувам от тъмното.“

„Аз пък се страхувам. Подигравай ми се.“

Зед прекъсна разговора. Седях на най-долното стъпало и масажирах слепоочията си. Беше по-трудно и уморително да разговарям с него от голямо разстояние. Това беше още нещо, за което исках да го питам.

Десетина минути по-късно чух джипа. Наметнах якето си, грабнах ключовете и изскочих от къщата.

— Сигурно си нарушил всички правила на уличното движение, за да дойдеш толкова бързо.

Зед ми се усмихна мило.

— Вече бях тръгнал, когато ти се обадих.

— Наричаш го „обаждане“? — Седнах на предната седалка и потеглихме през градчето. — Можеше да използваш мобилен телефон като всички други хора.

— Покритието е лошо тук. Има твърде много планини.

— Това ли е единствената причина?

Ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Не. Така те чувствам по-близо.

Трябваше да помисля по този въпрос.

— Разговаряш ли с някой друг по този начин?

— Със семейството си. Ние имаме най-ниските сметки за телефон в долината.

Засмях се.

— А с братята си в Денвър?

Зед сложи дясната си ръка на облегалката на седалката и докосна врата ми.

— Защо задаваш толкова много въпроси?

— Извинявай, Зед, но това не е нормално.

— За нас е нормално. — Той зави по пътя, който минаваше покрай скиорските хижи и водеше към дома му. — Ще спра.

— Защо? Какво има?

— Нищо. Съмнявам се дали ще имаме възможност да останем насаме, когато пристигнем в къщата, затова искам да те целуна.

Дръпнах се леко назад.

— Зед, наистина ли искаш да бъдеш с мен?

Той разкопча предпазния ми колан.

— Категорично да. Ти си всичко, което искам и от което се нуждая.

— И все пак не разбирам.

Зед допря глава до моята. Почувствах горещия му дъх в ухото си.

— Знам, че не разбираш. Опитвам се да ти дам времето, което ти е необходимо, за да ме опознаеш достатъчно добре и да ми имаш доверие.

— А целувките?

Той се подсмихна.

— Трябва да призная, че те са за мен. Егоист съм в това отношение.

Бащата на Зед ни посрещна пред къщата. Беше с работен гащеризон и носеше кутия с инструменти. Нещо в начина, по който се движеше, показваше, че знае как да си служи с ръцете си, роден инженер. Домът на семейство Бенедикт представляваше дървена хижа с пристройки, боядисана в цвят на ванилов сладолед, сгушена до началото на лифта на върха на града.

— Ето те и теб, Зед. — Господин Бенедикт избърса с парцал мазните си ръце. — Видях те, че идваш.

Неизвестно защо Зед изглеждаше обезпокоен.

— Татко!

— Знаеш, че не можем да контролираме тези неща, ако не се съсредоточим. Ти забрави да си изградиш щит. Скай, радвам се да те видя отново. Мисля, че така и не ни запознаха както трябва. Аз съм Сол Бенедикт.

От къщата изскочи Хавиер.

— Здравейте!

— Ох, не и ти — изпъшка Зед.

— Защо?

— Татко видя Скай и мен.

Хавиер вдигна ръце.

— Невинен съм. Изобщо не бях близо до съзнанието ти, въпреки че се досещам какво е станало.

— Не ходи там — предупреди го Зед.

— Какво означава „близо до съзнанието ти“? — попитах подозрително.

Тримата очевидно се почувстваха неудобно. Бих се заклела, че вратът на Сол се зачерви.

— Разговаряхте ли с него, докато пътувахме с колата?

— Не точно.

— Тя знае? — тихо попита Сол. — Откъде?

Зед повдигна рамене.

— Случи се неволно. Чухте какво каза мама за нея. Скай е мост. Трудно е да го преминеш.

Мост? Това пък какво беше?

Сол ми направи знак да вляза пред него в къщата.

— Синът ми говори ли ти в съзнанието ти, Скай?

— Ами… може би.

— Казвала ли си на някого?

— Не. Това звучи малко шантаво.

Той, изглежда, изпита облекчение.

— Ние предпочитаме хората да не знаят за това. Благодаря ти, че си го запазила в тайна.

— Няма за какво.

— Имаш ли проблем с това?

— Не, но се притеснявам, когато Зед, изглежда, знае какво си мисля, преди да съм си го помислила. — Да не споменавам за сродните души.

Бръчиците около очите на Сол станаха по-дълбоки — мълчалив смях.

— Да, всички се чувстваме така със Зед. Когато беше малък, той не вярваше, че Дядо Коледа се спуска през комина, за да остави подаръците. Но човек постепенно свиква с това.

Домът им беше много приветлив — смесица от разнообразни предмети от цял свят, разпръснати из дневната, най-много от Латинска Америка. Атмосферата излъчваше семейно разбирателство. Надникнах зад ъгъла и видях огромно количество скиорски принадлежности, натрупани в килера.

— Еха!

— Да, ние гледаме сериозно на карането на ски, въпреки че Зед предпочита сноуборда — ласкаво се усмихна Сол.

— Обществен враг номер едно — подхвърли Хавиер и се престори, че застрелва брат си.

— Сноубордистите и скиорите не се ли разбират?

— Не през цялото време — отвърна Сол. — Ти караш ли ски?

Зед сигурно прочете отговора в мислите ми.

— Не?

— Англия не е известна с хубав сняг.

— Татко, имаме спешен случай. Интензивни уроци още щом падне първият сняг.

— Разбира се. — Сол ми кимна делово.

— Мисля, че няма да бъда много добра със ските.

Тримата Бенедикт се спогледаха.

Хавиер се засмя.

— Да, права си.

Колко странно. Между тях определено ставаха неща, които не можех да разбера.

— Какво правите?

— Гледай напред, Скай — рече Сол. — Ела в кухнята. Карла ни е оставила пица.

По време на приготвянето на вечерята имаше още странни моменти. Всичко започна нормално, но после се пренесе в страната на небивалиците. Оказа се, че Сол прави превъзходни салати. Хавиер заяви, че дори Зед не може да съсипе пицата, затова го остави да наглежда фурната.

— Проблемът му е, че вече вижда храната прегоряла и мисли, че няма какво да направи, за да промени нещата. — Хавиер вдигна крака на стола и разтри мускулите на прасеца си. — Как ще стане този път? — извика той на брат си.

Какво ли имаше предвид?

— Както никога досега — уверено отвърна Зед и сложи тавата във фурната.

— Е, Скай, как ти се вижда училището? Обзалагам се, че другите ученици са досадни. — Хавиер замери с геврече малкия си брат.

— Добре. Малко по-различно е от онова, с което съм свикнала.

— Да, но гимназията в Рикънридж е по-добра от много други. Повечето деца изучават предметите, които харесват.

Взех си шепа крекери от масата между нас.

— Ами ти? Казаха ми, че си добър на слалом. Като за олимпийски състезател.

Той повдигна рамене.

— Може би, но не мисля, че ще стигна толкова далеч.

— Защото се виждаш как падаш и не можеш да направиш нищо, за да го промениш?

— Опа! — засмя се Хавиер. — Хей, Зед, твоето момиче е отмъстително, а? Върна ми го, че ти се подигравах за готвенето.

— Браво на нея. — Зед ми кимна одобрително. — Не вярвай на всичко, което той ти казва, Скай. Мога да готвя.

— Да, колкото Скай може да кара ски.

От купата с плодове се изстреля лимон, който уцели Хавиер право в носа. Подскочих на стола.

— Какво…

— Зед! — предупреди го Сол. — Имаме гостенка.

Продължавах да се питам какво бях видяла току-що.

— Полтъргайст ли имате?

— Да, нещо такова. — Хавиер потърка носа си.

— Ще ми обясни ли някой?

— Няма да съм аз. За какво говорехме, преди да бъда така грубо прекъснат от летящ цитрус? — Той подхвърли лимона към Зед, но плодът падна внезапно на половината разстояние от купата. — Глупак — измърмори Хавиер.

— Ами… говорехме за твоето каране на ски.

Погледнах Зед, но той си подсвиркваше невинно, докато бършеше работния плот. Твърде невинно.

— А, да. Е, мисля, че няма да тръгна по пътя на професионалното каране на ски. Има много други неща, които мога да направя с живота си.

— Сигурно — рекох, но не бях сигурна дали той говори сериозно. Прозвуча ми като оправдание.

— Ще спра като шампион на Колорадо за юноши и ще се оттегля непобеден.

— И не ни позволявай да го забравим — подметна Зед.

И в същия миг с лимона стана нещо странно — пръсна се.

— Момчета! — Сол почука с кокалчетата на пръстите си върху плота.

— Съжалявам — едновременно казаха двамата. Хавиер стана и почисти.

— Пак ли няма да ми обясните? — попитах. Бенедикт ме озадачаваха, но в момента ми се искаше да избухна в смях.

— Не, няма да съм аз. Той ще ти каже — Хавиер метна парцала към Зед — по-късно. — Той изведнъж се втурна към печката. — Хей, Зед, прегорил си пицата! Нали каза, че ще бъде по-хубава от всякога. — Хавиер грабна готварски ръкавици и извади леко загорялата пица.

Зед я помириса.

— Хубава е. Само леко загоряла. Подобрявам уменията си.

Хавиер го плесна по тила.

— Какъв е смисълът да бъдеш всезнайко, когато не можеш да правиш дори пица?

И аз това се питам всеки ден — добродушно отвърна Зед и извади нож за рязане на пица.

 

 

След вечерята Зед предложи да отидем на разходка в гората отстрани на скиорската писта, за да изгорим калориите от топеното сирене.

— Хавиер има задължението да измие чиниите, защото аз сготвих, затова сме свободни — обясни той, докато ми държеше якето, за да го облека.

— Сготви?

— Добре, изгорих.

Зед хвана ръката ми и ме изведе през задната врата. Къщата нямаше градина, само ограда преди края на скиорската писта и лифта. Оттам не се виждаше планинският връх, само стръмния горист склон над станцията на лифта. Елите бяха толкова нагъсто, че образуваха балдахин над главите ни. Поех си дълбоко дъх. Въздухът беше студен и сух и опъна кожата на лицето ми. Главата ми леко се замая. Сигурно се дължеше на надморската височина.

— Нагоре или надолу? — попита Зед и посочи склона.

По-добре първо най-лошото.

— Нагоре.

— Добър избор. Имам едно любимо място и искам да ти го покажа.

Тръгнахме под дърветата. Повечето сняг от лекото преваляване по-рано през деня се беше плъзнал надолу по клоните и се бе разтопил, разкривайки тъмнозелените иглички и по-светлия оттенък на лиственицата. Въздухът беше чист и искрящ като ослепителния блясък на кристал и звездите изпъкваха още по-релефно на небето — малки светли точки. Вървяхме бавно, заобикаляйки дърветата. Малко по-нагоре имаше преспи, спускащи се по планината, докато зимата превземаше територията.

— Снегът не слиза по-надолу до Деня на благодарността — обясни Зед.

Вървяхме хванати за ръце още няколко минути. Той нежно докосваше пръстите ми през ръкавицата. Намирах за странно и мило, че това момче, със славата на най-костеливия орех в Рикънридж, изглежда доволно да се разхожда така. Зед беше интригуващ с противоречията си.

Освен ако, разбира се, Тина не беше права и ако той не се правеше на такъв, какъвто аз исках. Браво, Скай, знаеш как да разваляш хубавите моменти.

Снегът стана дълбок до глезените и гуменките ми не вършеха много добре работата си да пазят краката ми сухи.

— Трябваше да помисля за това — измънках и изритах бучка лед от платнената си обувка, преди да се разтопи и да намокри крака ми.

— Дарбата ми не помага много за практични неща като това, съжалявам. Трябваше да ти кажа да си обуеш ботуши.

Понякога Зед беше много странно момче.

— Какви други способности мислиш, че имаш, освен телепатията?

— Различни, но преди всичко виждам бъдещето. — Той спря на едно особено красиво място, горска полянка, покрита с дебел, чист сняг. — Искаш ли да правим фигури в снега?

Зед вмъкна въпроса в разговора толкова небрежно, че ми се зави свят.

— Започвай. Не ми позволявай да те спра.

Той се ухили, търкулна се в дълбокия сняг и размаха крака и ръце, за да направи фигура на ангел.

— Хайде, знам, че ще скочиш в снега.

— Защото виждаш бъдещето ли?

— Не, защото аз ще те съборя.

Зед бързо се изправи и преди да успея да се подготвя, ме дръпна на снега до него. Е, след като бях в снега, трябваше да направя фигура на ангел. Лежах по гръб, гледах звездите и се мъчех да не позволя на безпокойството си, че съм савант и вероятната предстояща опасност да вгорчат зашеметяващата красота на гората нощем. Чувствах до себе си Зед, който ме чакаше да направя още една стъпка към него.

Какво виждаш? — попитах.

— Не всичко и не през цялото време. Не мога да „видя“ бъдещето на семейството си или поне рядко. Ние сме много близки и има твърде много смущения и променливи величини.

— И те ли могат същото?

— Само мама, за щастие. — Той седна и изтръска снега от лактите си. — Останалите имат други дарби.

— Видял си бъдещето ми в онова лошо предчувствие?

Зед потърка лицето си.

— Може би. Но ако ти кажа какво точно видях, може или да променя нещо, или да стана причина да се случи. Не мога да знам със сигурност. Възприятията ми стават по-прецизни, колкото съм по-близо до събитието. Знам само с определена сигурност, че ще се случи нещо една-две секунди, преди да стане. Но пак може да се обърка. Това се случи на лодката — като се намесих, аз спомогнах за причиняването на онова, което се опитвах да предотвратя.

— Няма ли да ми кажеш защо няма да бъда добра скиорка?

Той поклати глава и почука с пръст по челото ми.

— Не, нито дори това.

— Добре, мисля, че предпочитам да не знам.

Ветрецът изшумоля в клоните. Сенките под дърветата потъмняваха.

— Кажи ми, как издържаш да знаеш толкова много неща? — попитах тихо. Зед беше пълна моя противоположност в много отношения — аз знаех много малко за себе си и за миналото си, а той знаеше твърде много за бъдещето.

Зед стана и ме дръпна да се изправя.

— През повечето дни това е проклятие. Знам какво ще кажат хората, как ще свърши филмът, какъв ще бъде резултатът от мача. Братята ми не разбират или не искат да мислят как се чувствам. Всеки от нас трябва да се справя с дарбата си.

Нищо чудно, че Зед имаше проблеми с взаимоотношенията си в училище. Той винаги беше една крачка пред другите, винаги знаеше и му тежеше ужасяващо чувство за безполезност, без да може да промени последиците, като прегарянето на пицата. Сърцето ме заболяваше само като си помислех за това.

— Всичко това е много странно.

Зед сложи ръка на раменете ми и ме придърпа към себе си.

— Да, разбирам. Но и ти трябва да разбереш, Скай. Предполагам, че това е нещо като да си в асансьор с музика. Свири някъде на фона, но я чуваш едва когато обърнеш внимание. От време на време обаче изведнъж зазвучава силно в главата ми. Пред очите ми се разиграват сцени. Невинаги познавам хората или разбирам намеренията им. Това става по-късно. Може и да се опитам да спра събитието, но те обикновено се случват по начин, който не очаквам. Мъча се да блокирам виденията и успявам за известно време, но щом забравя, те се връщат.

Реших, че всичко това звучи по-скоро като проклятие, отколкото дарба. Зед беше малко по-напред от другите, когато внимаваше. И после ме осени прозрение.

— Проклет лъжец! — Сръгах го в ребрата. — Нищо чудно, че побеждаваш, когато хвърляш топката в бейзбола или отбелязваш голове!

— Да, това е една от страничните ползи. — Той се обърна към мен и се ухили самодоволно. — Помогна и на теб, нали?

Спомних си за късметлийското спасяване на дузпата.

— О!

— Да, о! Пожертвах славата си на безупречен голмайстор заради теб.

— Едва ли. Ти вкара двайсетина гола.

— Не е точно така. Какво ще запомнят хората за този мач? Че аз съм вкарал двайсетина гола или че ти спаси дузпата ми? Никога няма да го преживея.

— Кретен. — Пернах го.

Зед имаше наглостта да ми се изсмее.

— Достатъчно. Ще трябва пак да те разсея, преди да ме удариш за втори път.

Той се наведе, за да ме целуне, но в същия ми внезапно залегна, поваляйки ме по гръб на земята. От ствола на дърво на метър и половина зад нас се разхвърчаха трески. В същото време чух изстрел, който прозвуча като кола, която не иска да запали.

Зед ме завлече до паднало дърво и ме бутна да се скрия зад него, предпазвайки ме с тялото си, а после изруга.

— Това не трябваше да се случва!

— Махни се от мен! Какво беше? — Опитах се да стана.

— Залегни. — Той отново изруга, този път още по-цветисто. — Някой стреля по нас. Ще извикам татко и Хавиер.

Лежах неподвижно до него. Сърцето ми биеше като лудо.

Вторият куршум се заби в дърво недалеч над главите ни.

Зед се отмести от мен.

— Трябва да се преместим! Претърколи се от другата страна на дънера и бягай към големия бор ей там.

— Защо просто не им извикаме, че стрелят по хора?

— Те не са тръгнали на лов за животни, Скай, а стрелят по нас. Тръгвай!

Измъкнах се изпод дънера, изправих се и побягнах. Чух, че Зед тича след мен. И после се разнесе трети изстрел. Зед отново ме повали на земята. Лакътят му ме удари по окото, докато падахме. Четвърти куршум се заби в дървото отпред на нивото, където допреди миг беше главата ми.

— По дяволите. Извинявай — каза Зед, докато пред очите ми танцуваха звезди.

„По-добре зашеметена, отколкото мъртва.“

„Да, но все пак съжалявам. Само не мърдай. В момента татко и Хавиер търсят стрелеца.“

„Мисля, че са повече от един.“

„Какво? — Той леко обърна глава, за да ме погледне в очите. — Откъде знаеш?“

— Не знам. Усещам ги.

Зед не постави под съмнение инстинкта ми и съобщи новината на баща си.

— Казах му да внимава. — Той застана пред мен, за да не бъда на огневата линия. — Може да е клопка, за да го принудят да излезе. Трябва да се върнем в къщата. Отвъд онзи хребет има поток. Ако стигнем дотам, ще останем скрити, ще заобиколим и ще се върнем.

— Добре. Как ще го направим?

Зед се усмихна мрачно.

— Ти си изумителна, Скай. Повечето хора вече се биха побъркали от страх. Ще пълзим — като гущери. Аз ще тръгна пръв.

Той започна да пълзи по корем на земята, прехвърли се над хребета и се скри от погледа ми. Последвах го, опитвайки се да не мисля какво ли ще е да получа куршум в гърба. Беше тъмно и не виждах какво има там долу, затова трябваше да му се доверя. Плъзнах се с главата напред към брега, претърколих се и тупнах по дупе в леденостудена вода.

„Насам“ — предаде ми Зед.