Джос Стърлинг
Скай (22)

Двайсет и втора глава

Изпитах облекчение, когато излязох навън. Спомените бяха надвиснали в главата ми като отровен облак, но чисто белите склонове го отвяха — поне за момента. Всичко искреше. Ако се съсредоточах, можех да преброя всяка борова игличка и всяка снежинка, толкова ясни бяха възприятията ми. Днес планината не ме плашеше, а ме освежаваше.

Карла ми беше дала грейка, с която приличах на кюфте, но Зед, изглежда, мислеше, че ми стои добре.

— Детските писти? — попитах. Дъхът ми излизаше на облачета като на змей.

— Не, там има твърде много хора. — Зед засенчи очи и огледа планината, давайки ми възможност да оценя колко висок и опасен изглежда в прилепналия за тялото му морскосин скиорски екип, същинска акула по снежните склонове. Той ми се усмихна, когато забеляза, че му се възхищавам, и закачливо повдигна вежди няколко пъти.

— Харесваш ли онова, което виждаш?

Сръгах го.

— Млъкни! Трябва да престанеш да унижаваш хората.

Зед се засмя.

— Добре, ако обещаеш да ме научиш.

— Мисля, че си безнадежден.

Това го развесели още повече. Когато най-после спря да се смее, той ме прегърна.

— Е, Скай, готова ли си? Качваме се нагоре, където има едно спокойно място. Щях да те водя там в онзи ден, когато стреляха по нас в гората, но мисля, че е още по-хубаво през зимата. Ще се качим с лифта и после ще вървим надолу.

На върха на планината беше много по-тихо, отколкото през почивните дни. Хосе не обслужваше сергията, затова не спрях да си купя поничка и да побъбря, както обикновено правех. Зед ме поведе встрани от оживените писти и навлязохме в гората.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? Знаеш какво се случи последния път, когато отидохме в гората.

Преметнал ръка на раменете ми, той ме потупа окуражително.

— Татко и мама държат преграда около това място, а Трейс, Виктор и Уил го наблюдават. Би трябвало всичко да е наред.

— Мисловна преграда?

— Да, отпраща хората, кара ги да мислят, че са забравили включени фаровете на колите си или че трябва да се срещнат с някого в града. И това ми напомни да те попитам как преодоля преградата ни снощи?

Повдигнах рамене.

— Почувствах я, но бях твърде отчаяна, за да ми пука.

— Не би трябвало да можеш да го правиш. Затова Трейс и Виктор бяха толкова подозрителни към теб, че се появи като гръм от ясно небе.

— Може би преградата не е била толкова силна, колкото мислите.

— А може би ти си по-силна, отколкото смятаме. Трябва да разберем.

— Само не сега, моля те. — Не исках да имам нищо общо със савантите. Способностите им бяха твърде чудати.

— Не. Сега е време за игри.

Излязохме на открито и земята изведнъж се спусна в страховит наклон, извит като буквата „У“. Върховете отвъд долината се извисяваха на хоризонта като публика от великани, дошли да гледат шоуто.

— Еха!

— Страхотно е, нали? Малцина идват тук, защото не води доникъде, но на мен ми харесва. Тук можеш да караш екстремен сноуборд, без да ти се пречкат разни досадни скиори като брат ми.

— Не съм готова за екстремен сноуборд.

— Знам. Ще караме бавно. — Той пусна сноуборда си на снега. — Карала ли си сърф?

Засмях се.

— Не знаеш много за Лондон, нали? В Ричмънд не сме точно плажни девойки.

Зед се ухили.

— Тогава какво правеше по цял ден?

— Имаме парк със сърни и елени. Може да караш велосипед. Има и Темза, ако обичаш гребането.

— Изплюй камъчето.

— Аз… ами… пазарувах. Имам златен олимпийски медал за това. И свирех, разбира се.

— Време е да разшириш хоризонтите си. Затичай се и после се плъзни.

— Какво?

— Довери ми се. Направи го.

Чувствайки се повече от глупаво, го направих.

— Добре, значи водиш с десния крак.

Как разбра?

— Това е кракът, който ти избра, за да се плъзнеш. Сега ще те наглася в правилната поза. — Зед нагласи сноуборда и ми показа къде да сложа краката си. Прегърна ме през кръста и ме залюля напред и назад. — Това е равновесие.

— Това е оправдание да ме опипаш.

— Знам. Страхотно е, нали?

За моя изненада се оказах много по-добра на сноуборда, отколкото със ските. Падах често, разбира се, но по-скоро като средно ниво ученик, отколкото като пълния идиот на ските.

— Нека видя как го правиш ти, готин — подразних Зед, след като достатъчно пъти бях падала на дупето си, за да се откажа.

— Добре, Палечке. Настани се удобно ей там и не мърдай. Ще ти покажа как се прави. Трябва само да се кача малко по-нагоре по хълма.

Седнах до малка скала и се загледах в склона да видя Зед, но той се забави много, докато стигне до началото на спускането си.

— Ехо!

Изведнъж над главата ми се стрелна сноуборд и Зед се приземи на шест метра пред мен.

— Фукльо! — засмях се. Трябваше да се досетя, че той ще ми изпълни този номер.

Зед нарами сноуборда и тръгна към мен, като през цялото време се хилеше.

— Какво ще кажеш? — извика той.

— Хмм. — Втренчих се в ноктите си. — Сносно.

— Сносно! Беше перфектно.

— Ами, премина един друг и направи салто във въздуха. Дадох му десетка.

Той хвърли сноуборда и ме събори в снега.

И аз искам десетка.

— Не и без троен аксел.

— Това е във фигурното пързаляне, глупаче.

— Моят човек го направи, докато се връщаше, и получи максималния брой точки.

Зед изръмжа във врата ми.

— Аз съм твоят човек. Признай. Тук няма друг.

Изкикотих се.

— И все пак не мога да ти дам десетка за скока.

— Тогава да те подкупя ли? — Зед започна да ме целува по шията и устните. — Е? Как се представих?

Надявайки се, че в момента усещането му за бъдещето временно е прекъснато, аз незабелязано сграбчих шепа сняг.

— Хмм, нека си помисля. Струва ми се, че… ти трябват още тренировки! — Преди той да успее да реагира, аз натъпках снега във врата му и Зед изкрещя.

— Това е война. — Той ме претърколи, но аз се отскубнах, задъхвайки се от смях. Побягнах, но Зед ме настигна с няколко крачки и ме вдигна във въздуха. — Мястото ти е в преспата. — Той намери дълбока купчина сняг и ме хвърли.

— Още повече муниции! — Бързо направих снежна топка и я хвърлих по него.

Топката направи обратен завой във въздуха и ме удари в лицето.

— Измамник! Не играеш честно!

Зед се преви на две от смях на гнева ми.

— Достатъчно! В тази игра участват двама. — Спомних си за ласото и яйцето и си представих, че дърпам клона над главата и после го пускам. Клонът отскочи и го обсипа със сняг. Доволна от резултата, аз безразлично потрих ръце. — Така ти се пада!

Зед изтръска снега от шапката си.

— Не трябваше да ти казвам, че си савант. Ти си опасна.

Заподскачах, пляскайки с ръце.

— Аз съм опасна! Опасна! Йо-хо, аз съм опасна!

— Но все още не владееш способностите си! — Снегът под мен се размести и аз паднах по гръб в пряспата. Зед се наведе над мен застрашително вдигнал снежна топка в ръката си. — Е, как се представих със сноуборда?

Усмихнах се.

— Определено десетка. Не, единайсет.

Той хвърли встрани снежната топка.

— Хубаво. Радвам се, че се вразуми.

 

 

По-късно през деня прекарах известно време сама. Разходих се в гората зад къщата, подреждайки спомените, които беше отключил Уриел. След фаталната кавга на родителите ми — мисълта, за която беше непоносима, — ранното ми детство беше хаотичен кошмар от непрекъснати местения, безразборни грижи и липса на обич. Пълният ужас настъпи, когато леля ми тръгна с наркодилъра.

Зачудих се какво ли е станало с другите от семейството ми. Имали ли са майка ми и баща ми родители и други братя или сестри, при които да отида? Това беше загадка и подозирах, че отговорите не са хубави. На шест години, аз имах съвсем бегла представа за обстоятелствата около мен и знаех, че разчитам на двама ненадеждни възрастни да се грижат за мен. Преживяването беше ужасяващо. Не знаех как да ги накарам да ме обикнат, затворих се в себе си и взимах малки мерки срещу хулигана Фил, който ме биеше.

Възхищавах се на себе си за това, въпреки че можех да избегна болката, ако си бях държала устата затворена.

Помъчих се да си спомня още. Името си. Изглеждаше лесно, нещо, което би трябвало да помня.

— Скай, добре ли си? — Зед беше решил, че съм размишлявала достатъчно дълго и беше излязъл да ме търси, носейки чаша.

— Добре съм. Мисля.

Той ми даде чашата.

— Стига си мислила. Ето, направих ти горещ шоколад. Не е толкова хубав като в кафенето, но поне ще те сгрее.

— Благодаря. Нужна ми е доза шоколад.

Зед ме хвана за лакътя и ме поведе към къщата.

— Знаеш ли, шоколадът съдържа особени вещества, които те правят щастлив?

— Не ми трябва оправдание, за да ям шоколад. — Отпих и го погледнах изкосо. Отпред на косата му извън шапката имаше няколко снежинки. Днес очите му бяха весели — светло синьо-зеленото на речни плитчини на слънчева светлина. — Да не би и ти тайно да си употребил същите вещества?

— Какво?

— Защото изглеждаш щастлив.

Той се засмя.

— Не се дължи на шоколад, а на теб. Това означава да си сродна душа. Ти си моята доза щастие.

Не, не беше така. Родителите ми доказваха, че да имаш сродна душа е пагубно. Преструвах се пред Зед, че всичко е наред, но не можех да поема риска. Това смазващо прозрение ме накара да се почувствам така, сякаш съм се спуснала със ски от скала и все още падам свободно във въздуха. Как щях да кажа на Зед и семейството му, че след като бях видяла какво се е случило с мама и татко, аз не мога да бъда онова, което те очакват? Когато им съобщях тази новина, нещата щяха да загрубеят. Зед щеше да ме намрази. Аз самата вече се мразех.

С този проблем, надвиснал над мен, семейство Бенедикт избраха точно тази вечер, за да подготвят дома си за Коледа. Имах чувството, че съм Юда на Тайната вечеря. Сол и Трейс се качиха на тавана и се върнаха с купища кутии с украса.

— Гледате много сериозно на коледната украса — удивих се и докоснах красива стъклена топка със златисто ангелче вътре. Това бях аз — затворена в мехур от паника, без да съм в състояние да се освободя.

— Разбира се, Скай — отвърна Карла. — Купуваме разни неща, докато пътуваме. Семейството ми от Мрежата всяка година ми изпраща специални украшения. Ще ги обидя, ако не ги закача.

Зед, който стоеше зад майка си, завъртя очи.

— За мама украсата никога не стига. Когато приключим, ще ти се струва, че си в коледното отделение на огромен универсален магазин.

За семейство Бенедикт нямаше надуваем Дядо Коледа. Всяко украшение беше изящно изработено и уникално. Видях издялан от дърво туземен комплект от Южна Америка, низ лампички с формата на ледени висулки от Канада и топки от венецианско стъкло. Отчасти копнеех да принадлежа към това голямо семейство от надарени хора, но не го заслужавах, след като отхвърлях начина им на живот. Скоро щях да им го кажа, защото не беше честно да ги оставям да се държат с мен като с една от тях. Вече бях взела решение да се откъсна от това бъдеще. Но минутите летяха, а аз не можех да събера смелост да говоря.

„Момчетата“, както Карла наричаше мъжете в семейството си, донесоха елха, отсечена от двора им. Беше два пъти по-висока от мен и изпълни стаята чак до тавана. След обичайните ругатни за изгорели крушки и липсващи кабели Сол и Виктор увиха лампичките около елхата. Най-младите членове на семейството трябваше да сложат украсата. Зед ме повдигна на гърба си, за да поставя украшение на по-високите клони. Карла разказа история за всяко — или нещо за човека, който й го е подарил, или за мястото, откъдето го е купила. Разбрах, че семейството им е огромно и се простира оттук до Аржентина и има далечни разклонения в Азия и Европа. Моето семейство от трима ми се стори съвсем малко.

— А сега ще пеем коледни песни! — обяви Карла и донесе поднос с греяно вино, още горещ шоколад за мен и сладки курабии с канела.

Трейс изпъшка престорено. Съдейки по аурата на веселие, която блесна около него, аз предположих, че той само изпълнява очакваната от него роля на музикалния инвалид в семейството. Настаних се на голяма мека възглавница на пода, отдръпвайки се от компанията с моята гузна съвест, и започнах да наблюдавам как Сол настройва цигулката си, Зед изважда китарата и Уриел сглобява флейтата. Те изсвириха много хубава китка традиционни коледни песни. Някои мелодии бяха толкова натрапчиви, че имах чувството, че се пренасям назад във времето, когато са ги пели за пръв път. Едва тогава осъзнах, че Уриел сияе в бронзова светлина. Той не само свиреше стари песни, но и отчасти се намираше в миналото.

— Трябва ни вокалист — заяви Уриел. — Трейс?

— Добре, ако искате да разваля всичко — отвърна той и понечи да стане, но Уил го блъсна на мястото му.

— Скай? — попита Айвс.

Поклатих глава.

— Не пея.

— Имаш слух. Свирил съм с теб, помниш ли? — увещаваше ме той. Почувствах паника и изпитах желание да се скрия.

— Не пея.

Уриел затвори очи за миг.

— Но си пяла.

— Вече не.

— Защо не, Скай? — тихо попита Зед. — Ти вече преодоля проблемите на миналото. Видя спомените и можеш да ги прибереш. Днес е ново начало.

Само че не беше началото, което той очакваше. О, Боже, помогни ми.

Карла раздаде курабиите, опитвайки се да разчупи напрежението.

— Оставете горкото момиче на мира. Не е необходимо да пее, ако не иска.

Но аз исках. Въпреки безпокойството знаех, че като музикант, бих искала да пея, да използвам гласа си като инструмент.

— Хайде, аз ще пея с теб. — Зед протегна ръка.

— Всички ще пеем — предложи Уриел. — „Радост за света“?

— Ще свиря на саксофона — рекох уклончиво. Мама ми го беше донесла, защото знаеше, че се нуждая от музика за утеха, когато изпитвам безпокойство.

Семейство Бенедикт доказаха, че не само могат да пеят, но и да пеят в съзвучие като хор. Дори Трейс опита няколко басови ноти, без да се изложи.

Накрая Зед ме прегърна.

— Справяш се страхотно със саксофона. Знаеш ли, че този инструмент е най-близък до човешкия глас?

Кимнах. Моят тенор саксофон сякаш пееше вместо мен. Може и да беше близък до човешкия глас, но аз почувствах, че това не е достатъчно за Зед. Той искаше всичко и знаеше, че се въздържам.

Зед ми отстъпи стаята си за нощта и отиде да спи при Хавиер. Въпреки състоянието си на тревожност, аз бях психически изтощена и успях да поспя — първата необезпокоявана почивка след отвличането ми. Сутринта се събудих и установих, че съзнанието ми е работило през нощта, за да се изясни и подреди като компютър, извършил процес на дефрагментация. След като се бях препъвала покрай ранните си спомени, аз си спомних всичко за Лас Вегас. Кели ме беше разглобил парче по парче. Беше ме накарал да си мисля ужасни неща за Зед и Хавиер и бе осеял с графитите си съзнанието ми. Мразех го заради това. Сега обаче аз отново владеех ума си и можех да различавам истината от лъжата. Това изискваше най-малкото празнуване. Изгаряйки от желание да споделя разкритието си, аз хукнах да търся Зед.

— Хей! — Нахлух в стаята на Хавиер, която беше съседната. Зед лежеше на пода, увит в спален чувал, а Хавиер се беше изпънал на леглото с отворена уста и хъркаше. — Зед!

— К-какво? — Той се измъкна от спалния чувал и ме притисна до себе си, защото вероятно предположи, че ни нападат. — Какво се е случило?

— Знам кой ме отвлече! Спомних си всичко.

Хавиер се изтърколи от леглото.

— Скай? Какво става?

Изведнъж осъзнах, че стоя там само по дълга тениска и гащета. Трябваше да намеря време да си облека още дрехи.

— Може ли да повикаш Трейс и Виктор, Зед? — попитах, отстъпвайки назад. — Трябва да им кажа нещо.

Зед вече се беше разсънил. Той се ухили и ме потупа по дупето.

— Отиди и облечи моя халат. Ще ги изкарам от леглата и ще се срещнем в кухнята. Мама и татко също ще искат да чуят.

Разказах им какво съм си спомнила, докато пиех чай. Английските ми навици надделяваха, когато се чувствах неудобно. Спомените бяха ужасяващи — хотелът, Даниъл Кели, който насила втълпяваше образи в съзнанието ми, синът му, който обикаляше около мен като голяма бяла акула.

Виктор записваше на касетофон историята ми и кимаше, сякаш аз потвърждавах неща, които той подозираше.

— Още едно семейство саванти извън Мрежата — замислено каза Сол, когато приключих с разказа си. — Саванти без сродни души, които да създадат равновесие. О’Халоран сигурно е работел за тях. Изглежда, тази работа е по-сериозна, отколкото мислехме.

— Аз знам как да манипулирам съзнанието на хората — каза Виктор и пъхна касетофона в джоба си, — но никога не бих си помислил да го правя в такава степен.

— Защото Кели е лош, а ти си добър — обадих се. — Не се шегувах, когато казах, че това е като обир на мозъка. Той ми го открадна, опитвайки се да ме накара да ви намразя. — Хванах ръката на Зед под масата. — Образите все още са в главата ми, макар да знам, че са фалшиви.

— Чувал ли си за дарба като на сина му? — обърна се Зед към Сол и окуражително стисна пръстите ми. — Не ми харесва, че той отвлече Скай и влоши нещата.

Сол замислено потърка брадичката си.

— Индианците уте говорят за хора, които живеят от чувствата на другите. Те са паразитите в света на савантите.

— А дъщерята? Каква е нейната дарба? — попита Трейс.

— Може би умее да изгражда щитове, поне тя говореше, че ще пробие моя, но не беше достатъчно силна, за да се мери с Даниъл Кели Той беше много силен. Съпротивлявах се, докогато можах.

— Вероятно по-дълго, отколкото тя е очаквала — отбеляза Виктор. — И не е минало както трябва, нали? Ти непрекъснато си задавала въпроси.

— Ще го арестуваш ли?

Той отпи от кафето си.

— Въпросът е там, Скай, че това не е доказателство, което мога да използвам, за да арестувам Даниъл Кели Той е властен човек и парите му купуват мълчанието на много хора. Никой съдия няма да приеме разказа ти особено след объркана история, която ти вече представи на полицаите от Лас Вегас, обвинявайки други.

— Зед и Хавиер.

— Да. Те се оказаха от разследване, когато аз доказах, че Зед и Хавиер нямат нищо общо с отвличането ти, но това те дискредитира като свидетел.

— Разбирам. Тогава нямаше смисъл да разказвам всичко това.

— Разбира се, че имаше. Сега знаем истината и свързахме нещата, които не разбирахме или нямаше как да знаем. За нас е безценна информация, че има други саванти, които работят на тъмната страна. — Той иронично изкриви устни на този холивудски термин. — Да, и в нашия свят на саванти има тъмна страна. Може да попаднем на всякакви клопки, ако тънем в невежество. Това поражда и вероятността къртицата във ФБР да не знае, че те правят такива неща. Даниъл Кели може да е манипулирал някой от колегите ми и да го е принудил да ни предаде. Трябва да видя кой е бил във връзка с него.

Почувствах се по-добре, като разбрах, че съм била полезна. Съживена от тази мисъл, аз погледнах часовника си. Седем и половина.

— Знаете ли какво? Искам да отида на училище днес. — Бих дала всичко, за да се почувствам нормална отново и да бъда с приятели, които не могат да променят мислите ми, да ги четат или да взривяват разни неща. Пък и това щеше да отложи големия разговор със Зед, който знаех, че предстои.

— Какво? — Зед потърка брадичката си. — Имаш идеално оправдание да пропуснеш часовете, а ти искаш да отидеш?

— Не ми харесва да кръшкам. Кара ме да се чувствам болна, сякаш Даниъл Кели е победил.

— Щом поставяш така въпроса, тогава трябва да отидем. По-добре да се приготвям. Пфу, не си направих труда да преговоря за теста по физика, защото мислех, че ще бъде с теб тук днес.

Сол се намръщи.

— Ако използваш Скай като оправдание, за да се измъкваш от задълженията си, Зед…

Зед скочи и тръгна.

— Ще се срещнем тук долу след двайсет минути, Скай.

— Само ще кажа на родителите си какво смятам да правя.

Сали и Саймън бяха щастливи, че се чувствам достатъчно добре, за да отида на училище.

— Ти беше абсолютно права, миличка — бъбреше Сали по телефона. — Нуждаела си се от смяна на обстановката и домът на семейство Бенедикт е бил най-доброто място, където си могла да отидеш.

— Довечера ще се върна. — Беше твърде болезнено да бъда със семейство Бенедикт, след като бях решила да отхвърля света на савантите.

— Чудесно. Планираме почерпка за теб — малко пътуване.

— Не в Лас Вегас? — изпъшках, като се сетих за новата идея на Саймън.

— Щом се чувстваш по-добре, тогава ще забравиш лошите спомени и ще видиш какво има да предложи градът.

— Не искам да се местя там.

— Нито пък аз, миличка. Но познаваш Саймън. Той трябва да проучи нещата докрай и после ще реши какво да правим.

Нямах желание да отивам пак в града, където живееха семейство Кели.

— Коя е жената, с която е във връзка Саймън?

— Госпожа Тоскана, очевидно приятелка на господин Роденхайм.

— Кой е хотелът й?

— Забравих. Може би беше „Цирк“? Нещо такова.

Това не ми говореше нищо, но случайността беше твърде подозрителна. Реших да спомена за предложението на Виктор, за да бъда сигурна.

Добре, Сали. До скоро.