Джос Стърлинг
Скай (24)

Двайсет и четвърта глава

Жената агент на ФБР, с която се бях запознала преди месеци, ме посрещна в тоалетните на летище „Маккарън“ в Лас Вегас, за да ми сложи микрофон.

— Здравей, Скай Аз съм Аня Ковалски Помниш ли ме? — попита тя и извади устройството.

— Да, разбира се.

Ковалски ми се усмихна в огледалото. Лъскавата й кестенява коса блестеше на светлината на лампите.

— Признателни сме ти за онова, което правиш за нас.

— Може ли да побързате, моля ви? Сали може да дойде да ме търси всеки момент.

Тя се усмихна на разтревоженото ми отражение.

— Едва ли. Местен репортер я интервюира за мнението й за стандартите на летището. Няма да я пусне скоро.

— И той е?

— Един от нашите хора. — Ковалски закрепи мъничък микрофон в ластика на сутиена ми — Това трябва да свърши работа. Не го покривай твърде много и внимавай да не го удариш с нещо, например с чанта, защото онзи, който слуша, ще получи силно главоболие.

— Добре. Това ли е всичко? Няма ли батерия или жичка?

— Не. Вътре има малка зареждачка и ще работи двайсет и четири часа. Няма жички, които да го издават.

— Но излъчва сигнал, нали?

— Да. Ние ще чуваме, каквото чуваш и ти.

— Може ли някой да разбере, че го нося?

— Само на теория. И могат да подслушват само ако знаят честотите на ФБР. Не сме имали проблем досега.

— Ами ако Даниъл Кели вече има информация от някой от вас?

Тя направи гримаса.

— Тогава ще се отприщи хаос. Но ние ще измъкнем теб и родителите ти, не се тревожи.

Сали се перчеше, когато се върнах при нея.

— Онзи млад мъж наистина се интересуваше от мнението ми — похвали се тя. — Напълно се съгласи с мен, че летището е безлично и се нуждае от предизвикателни произведения на изкуството, може би крава или череп с диаманти на Деймиън Хърст. Все пак това е Лас Вегас.

— Като ще е гарга, да е рошава. Защо не леглото на Трейси Емин? — измърмори Саймън, който нямаше добро мнение за художествените инсталации. — Повечето хора, които се мотаят из летищата, имат такъв вид, сякаш се нуждаят от сън.

— Трябваше да се сетя за това. — Сали ми намигна.

— Мисля, че някой от разтеклите се часовникови циферблати на Салвадор Дали ще бъде по-подходящ — предположих. — Времето изглежда разтегливо за международните пътници.

Родителите ми спряха и изумено се втренчиха в мен.

— Какво? — попитах смутено.

— Ти разбираш от изкуство! — ахна Сали.

— Да. И какво от това?

Саймън се засмя от удоволствие.

— Минаха толкова години и аз си мислех, че не възприемаш нищо от нас! — Той ме млясна по бузата.

— Но няма да плискам боя върху нищо неподозиращи платна — измънках, доволна, че съм им дала повод да бъдат щастливи. Чувствах се достатъчно зле, че ги вкарвах в този капан.

— Не бихме и очаквали. Всъщност мисля да ти забраня да се опитваш. Представяте ли си да имаме още един шантав художник в семейството?

Саймън хвана за ръцете мен и Сали и ни поведе към чакащата пред летището кола.

Вмъкнах се на задната седалка и реалността на случващото се завърна. Не беше същият автомобил, с който ме закараха в склада, а совалка между хотела и летището, но пак почувствах ледени тръпки по гърба.

„Зед?“

„Всичко е наред, Скай. Виктор и аз сме две коли след вас. Ще изостанем и ще предадем преследването на друг агент, но няма да те изпуснем.“

„Може ли да разговаряме така?“

„Докато стигнеш до хотела. Предполагаме, че Мария Кели е оцелелият експерт по щитовете, затова не трябва да рискуваме.“

„Кажи ми пак, колко трябва да изтръгна, за да се намесят ФБР?“

„Кели трябва да признаят за участието си в отвличането ти или да направят нещо незаконно сега, например да се опитат да фалшифицират спомените ти, което е по-вероятно. Допълнителен бонус ще бъде, ако видиш или чуеш двамата Кели, избягали от затвора.“

„Как да ги накарам да го направят?“ Сега ми се струваше много по-трудно да изпълня стратегията, за която бях мислила само в абстрактно отношение.

„Уредили са нещата, за да те доведат тук, затова сигурно имат план. Играй по свирката им, докъдето можеш. Предполагаме, че ще се опитат да те разделят от Сали и Саймън.“

„Да им позволя ли?“

Почувствах, че на Зед му е неудобно да отговори.

„Така родителите ти ще бъдат в по-голяма безопасност.“

„Не се тревожи за мен.“

„Не мога да не се тревожа.“

Завихме към входа на казино хотела „Гадателката“.

— Да, точно така беше името! — рече Сали и изщрака с пръсти. — Знаех си, че има нещо общо с панаирите. — Тя оправи копринения шал „Матис“ върху сакото на костюма си от тънка вълна. — Добре ли изглеждам, Скай?

— Много професионално. — Съжалих, че Сали прахосва усилията си заради престъпници.

На Саймън винаги му личеше, че е художник, каквото и да облечеше. Днес беше с любимото си черно джинсово яке и джинси — неговият вариант на костюм.

— Какво изумително място! — удиви се той, докато вървяхме във фоайето покрай редици игрални автомати и сервитьорки с оскъдни цигански костюми. Беше същински лабиринт. В някои магазини продаваха евтини боклуци, а в други — дизайнерски стоки. — Такава абсолютна липса на вкус, че само по себе си е произведение на изкуството.

Вдясно от нас прозвуча клаксон и от автомата започнаха да се сипят монети в скута на изпаднал в екстаз мъж с лъскав син анцуг. За миг настъпи тишина, когато другите комарджии погледнаха късметлията, а после всички възобновиха заниманията си.

— Бих искала да нарисувам лицата им — замислено каза Сали, оглеждайки жена с отчаяно изражение, седнала на високо столче пред автомат с плодове. — Надеждата и безнадеждността са осезаеми. Липсата на естествена светлина внушава чувство за свят на престъпност и порок, досущ страна на изгубени души.

Свят на престъпност и порок? Представих си, че съм в ад с управляващи демони, семейство Кели.

Пиколото ни заведе до асансьорите.

— Госпожа Тоскана ще ви приеме в кабинета си — обясни той. — Западната кула, третия етаж.

Кабинката с огледала ни закара до нивото на мецанина. На главния етаж на казиното имаше тераса и най-различни игри, от рулетка до покер. Тъй като беше средата на следобеда, повечето хора бяха облечени неофициално и атмосферата беше спокойна. Очаквах елегантност в стил Джеймс Бонд, а видях плажни забавления. Сукното блестеше в наситеното зелено на съмнително обещание, а пластмасовите чипове, които всъщност представляваха милиони долари, засилваха илюзията, че всичко е само безобидно развлечение. Водачът ни заведе до двойни врати с месингова табелка с надпис „Генерален директор“. Щом влязохме вътре, крещящият блясък на хотелското обзавеждане се замени с тишина и изисканост — елегантна маса с формата на буквата „Г“ за посетители, свежи цветя върху ниска стъклена масичка и спретнато облечена секретарка, която ни посрещна и ни покани в кабинета на шефката си.

Първото, което забелязах, беше редицата екрани, които показваха какво става във всички части на хотела. Имаше кадри в едър план на масата за карти, както и по-общи картини на публичните зони. И после видях Мария Кели, която стоеше до прозореца и гледаше към атриума на хотела, протегнала едната си ръка. Настръхнах. Тя беше отрова и аз не я исках близо до родителите си.

— Саймън, Сали, за мен е удоволствие да се запозная с вас след разговорите ни по телефона. А това сигурно е Скай?

Усмивката й беше дружелюбна, но чувствата й разказваха друга история, проблясвайки между студеното синьо на пресметливостта и червения оттенък на насилието. Надявах се, че лицето ми няма да издаде отвращението ми, че я виждам отново. Трябваше да се преструвам, че не помня нищо.

— Да — отвърна Саймън. — Благодаря, че ни поканихте.

Мария Кели ни направи знак да седнем на трите стола срещу бюрото й.

— Надявам се, че този уикенд ще ви даде възможност да разберете хотелите ни, клиентите ни и художествените им вкусове. Стаите ни варират от скромни до уникални и предпочитанията на гостите ни са също толкова разнообразни.

Работата, която тя предлагаше на родителите ми, беше измама. Видях това в жълтата светлина, която засия около нея. Доставяше й удоволствие да разказва измислената си история, същинска котка, която си играе с мишка.

— Съставила съм пълна програма за вас и помощниците ми ще улеснят престоя ви. Това обаче несъмнено звучи много скучно за дъщеря ви.

— Скай ще бъде доволна да бъде с нас — отговори Сали. — Тя не е придирчива.

— Не, не, няма да е необходимо. Може би ще предпочете да открие какво има да предложи Лас Вегас на младите хора.

Саймън се размърда неспокойно на стола.

— Много сте любезна, госпожо Тоскана, но знаете какво преживя напоследък Скай. Не искаме да я оставаме сама на непознато място.

— Естествено, напълно съм съгласна с вас. Затова помолих малкия си брат да се грижи за нея. Сигурна съм, че тя ще се забавлява. Може да отидат на следобедно представление. „Цирк Солей“ е изумителен. Не може да го пропусне.

Идеята за забавление на Шон Кели беше да източи чувствата ми и да обърка съзнанието ми. Значи такъв беше планът — да ме дадат на Морския лъв, докато занимават родителите ми в хотела. Надявах се, че Виктор и Зед са чули това и ще се намесят, преди играта да загрубее.

— Искаш ли, миличка? — попита Саймън.

— Да, добре — отвърнах, без да събера сили да благодаря на Мария.

— Чудесно. — Бръчиците около очите на Сали се свиха в усмивка на облекчение. — Тогава ще се видим на вечеря, миличка.

— Запазила съм моята частна трапезария за вас. Ще се запознаете и с другите членове на старшия персонал. — Мария се усмихна, показвайки скъпи зъби — Но Скай може би ще предпочете да хапне хамбургер с Шон. Той я чака навън. Трябва да обсъдя някои делови въпроси с родителите ти, Скай. Надявам се, че не възразяваш.

— Добре. — Тя беше истинско чудовище. Изпращаше ме при гадняра отвън, като се преструваше, че ми прави услуга. — Ще се видим по-късно.

— Да свирим по слух — щастливо каза Саймън. — Върни се, когато се наситиш, обич моя.

Станах с нежелание. Единствената компенсираща част от плана беше фактът, че родителите ми щяха да бъдат далеч от опасността. Проверих новия си телефон в джоба на джинсите си. Виктор ми го беше дал сутринта. Каза, че е програмирал неговия телефон и някои други номера за спешни случаи.

— Дръж телефона си включен, Саймън. Ще ти се обадя, след като разгледам забележителностите.

— Не бързай, ако се забавляваш. — Сали се усмихна заговорнически на Мария.

Това беше малко вероятно — освен ако не видех как слагат белезници на домакините ни.

 

 

Бях забравила колко отблъскващ е на живо Шон. Не се дължеше на факта, че е дебел, защото това би го направило дружелюбен и весел. Противни бяха влажната му длан, мазната му усмивка и малкият мустак, който приличаше на стоножка.

— Скай Брайт? Много ми е приятно да се запозная с теб. — Той ми подаде ръка, която поех, но побързах да пусна.

— Здравей. Ти си Шон, нали?

— Да. Мария ме помоли да се грижа за теб.

„Да, и още как!“

— Какво искаш да видиш първо? Игралните маси? — Той ме поведе към асансьора.

— Разрешено ли ми е да залагам? Непълнолетна съм.

Шон ми намигна.

— Да речем, че това е уредено специално за теб. Ще ти дам безплатни чипове и може да играеш, без да загубиш нито цент от твоите пари. Щедър съм — ще ти позволя да печелиш.

— Много си любезен. — „Ами!“

Той ме заведе при масата и взе чипове на стойност хиляда долара.

— Това е за начало.

— Не знам правилата на нито една игра с карти.

— Тогава да опитаме рулетката. Това е детска игра.

Всичко беше като въртене на рулетка. Черно или червено? Ние ли ще спечелим, или семейство Кели?

— Добре. Звучи забавно — рекох с престорено въодушевление.

Бързо загубих половината пари чрез неправилни решения, а после спечелих четвърт от тях с едно късметлийско залагане. Разбрах как може да се пристрастиш към играта. Винаги имаше надежда, че следващия път рулетката ще се завърти в твоя полза. Не се изискваха никакви умения, само късмет.

— Още веднъж? — Шон прибра с греблото печалбата ми.

— Добре. — Бутнах почти всичките си пари на залагане на друг играч на четно число.

Загубих.

— Ех — въздъхнах, опитвайки се да не покажа раздразнението си, че всичките тези пари се връщат в казиното. Това беше леприконско злато, като в „Хари Потър“.

„Заложи всичко на петнайсет“ — прошепна Зед.

Прикрих с ръка усмивката си. Знаех, че той щеше да е непобедим, ако играеше хазарт. Поставих останалите чипове на петнайсет. Шон поклати глава.

— Сигурна ли си, Скай? Такова залагане е рисковано.

— Да, обичам да живея опасно — усмихнах се дръзко.

Другите играчи се ухилиха снизходително на новобранския ми ентусиазъм.

— Ами — провлачено каза мъж с шапка „Стетсън“ от Тексас, — щом красивата дама твърди, че петнайсет черно носи късмет, тогава и аз ще заложа парите си при нейните. Трийсет и пет към едно — страхотен залог, ако спечелиш.

Съдейки по мекото оранжево сияние около мъжа, аз разбрах, че той иска само да ме накара да се почувствам по-добре за безразсъдността ми в духа на „нещастието обича компания“, когато неизбежно изгубя всичко.

— Довери ми се — казах му сериозно. — Имам добро предчувствие.

Той се засмя и сложи голяма част от парите си на петнайсет. Увлечени в еуфорията на момента, още няколко души рискуваха по един-два чипа на същото квадратче.

Крупието се усмихна самоуверено, завъртя голямото колело и пусна топчето.

— За пръв път ли ти е, миличка? — попита моят човек от Тексас и пъхна палци в гайките на колана си.

— Да.

— Имаш хубав акцент.

— Англичанка съм.

— Приятно ми е да се запознаем. Не се разстройвай, когато загубиш парите, малка госпожице. Приеми го като урок. Де да го бях направил, когато бях на твоите години. Щях да си купя хубав апартамент във Флорида, ако не бях прахосал парите си на такива места.

Усмихнах се и кимнах, а после отново насочих вниманието си към все по-бавно въртящото се колело. Мъжът изобщо не подозираше, че е една стъпка по-близо до апартамента.

Топчето подскочи, изтрака и падна в прореза. Крупието го погледна и преглътна.

— Петнайсет черно!

Всички около масата ахнаха, с изключение на мен.

— Еха! — Моят човек от Тексас хвърли шапката си във въздуха. След това ме сграбчи, завъртя ме и ме целуна по двете страни. — Късметът е дама и това е тя!

Общата ни печалба беше внушителна. Тръгнах си с близо пет хиляди долара, а мъжът от Тексас — с няколкостотин хиляди, за ужас на Шон.

— Обещаваш ли, че ще ги похарчиш за апартамент във Флорида? — попитах мъжа от Тексас, който се представи като Джордж Мичъл Трети, защото си го представих как ги дава всичките на семейство Кели с друго прибързано и необмислено залагане.

— Обещавам, миличка. И нещо повече, ще го кръстя на теб. Как се казваш?

Скай Брайт.

— Красиво име. „Скай Брайт“, идвам! — Той размаха шапката си и се отправи към касата, подръпвайки панталоните си за колана.

Тъй като комарджиите са суеверни, скоро ме засипаха с молби за съвет за следващото завъртане на рулетката. Шон ме дръпна за ръката.

— Мисля, че е най-добре да излезем — мазно каза той. Аурата му пулсираше в червеното на гнева.

— Добре, както кажеш — отвърнах мило.

— Ще се погрижа да ти дадат печалбата. Чек?

— Ами… на името на родителите ми, моля. Все още не съм си открила банкова сметка в Съединените щати.

— Добре. — Хватката му върху ръката ми съвсем беше слаба и показваше, че контролът му се изплъзва. Шон се опита да се пошегува с това. — Трябва да те изведа оттук, преди да разориш банката. Искаш ли да съсипеш някои от конкурентите ни?

Означаваше ли това, че Шон подозира, че съм използвала способностите си на савант, за да победя колелото на рулетката?

— Мисля, че играх достатъчно. Късметът на начинаещия. Не искам да го насилвам.

Шон се овладя и продължи да действа според програмата си.

— Добре, тогава да отидем да хапнем нещо. Имаме отличен ресторант на последния етаж, с гледка към Ред Рок Каньон. Само ще оставя чиповете ти в офиса. — Той тръгна към касата. От аурата на задоволство, която го обграждаше, разбрах, че Шон няма никакво намерение да ми изплати дори един цент.

Не устоях на изкушението да проверя дали Зед още слуша, въпреки че беше рисковано. Все пак, Мария Кели беше заета.

„Слушаш ли?“

„Да. Още се смея за рулетката. Браво, мила. Не се сдържах да не ти подскажа. Виктор не е доволен.“

Гласът му в съзнанието ми ме успокои и намали страха ми.

„Един от най-хубавите ми моменти, благодарение на теб.“

Последва мълчание.

„Трябва да побързам. Виктор казва, че Даниъл Кели е на последния етаж. Мислим, че играта започва.“

„Пак ли ще се опитат да промият мозъка ми?“

„Много е вероятно, но ние няма да го допуснем. Не забравяй да поддържаш силни щитовете си. Ние ще се придвижим на позиция. На по-долния етаж има екип, преоблечени като чистачи.“

„Къде си?“

„Наблизо. По-добре да приключваме разговора, в случай че Шон слуша.“

„Мисля, че той не може, но може би Мария е някъде там. Бих казала, че тя е най-силният савант.“

„Тогава трябва да прекъснем. Пази се.“

„Да, ти също.“