Джос Стърлинг
Скай (23)

Двайсет и трета глава

В осем и половина бях в гимназията в Рикънридж. От двете ми страни вървяха Айвс и Зед. Чувствах се странно. Нямаше ме само няколко седмици, но все едно бяха минали месеци. Както очаквах, привлякох виновно заинтригувани погледи. Не беше необходимо да чета мислите им, за да знам какво се върти в главите им — „Ето я онази, която беше отвлечена. Чухме, че превъртяла. Полудяла.“

— Не е вярно, Скай — прошепна Зед. — Никой не те мисли за луда. Те разбират.

Влязохме в канцеларията, за да регистрирам завръщането си. Господин Джо скочи от бюрото си и ме прегърна.

— Малката Скай! Ти се върна! Много се бяхме разтревожили! — Той избърса сълза от окото си и подсмръкна, отчасти искрено, отчасти наслаждавайки се на драмата. — Сигурна ли си, че си готова?

— Да, господин Джо.

Той погледна преценяващо братята Бенедикт.

— Ще се грижите за нея, нали?

— Да, господине — обеща Зед.

— Направете го. — Господин Джо ми даде карта, която да занеса в класната стая. — А сега тръгвай. Няма да искаш да закъснееш в първия си ден отново на училище.

Всички се надпреварваха да ми помогнат отново да се върна към учебния процес. Дори Шийна и Вампирските невести се държаха добре с мен, сякаш бях крехък стъклен балон, който можеше да се пръсне на парчета, ако кажат нещо грубо.

Странно, но тъпите им подмятания за зайчето ми липсваха. Бях изостанала по всички предмети, но вместо да представят това като проблем, учителите организираха специални програми за наваксване за мен и учениците ми предлагаха да използвам записките им. Тина вече беше преснимала нейните. Осени ме прозрението, че те отдавна са ме приели като неотменна част от училището и гледат на мен като на една от своите.

През обедната почивка отидох със Зед на репетиция в кабинета по музика. Предполагах, че само ще гледам, но господин Кинийли не искаше и да чуе, и ме сложи на пианото.

— Но концертът е идната седмица! — възразих.

Той извади със замах партитура от чантата си.

— Права си. Имаш достатъчно време да научиш творбата, която избрах за теб.

— Очаквате да свиря соло?

Огледах присъстващите в стаята, надявайки се да намеря подкрепа от съучениците си, но дори Нелсън се хилеше на тактиката на господин Кинийли.

— Нима очакваше да не свириш соло? Защо се учиш да свириш на някой инструмент, ако не искаш да те чуят? — попита учителят.

Мисля, че той нямаше да разбере какво удоволствие ми доставя да свиря за себе си, затова си замълчах.

— Не съм сигурна дали съм готова.

— Глупости. Най-добрата реакция на тежък удар, какъвто ти си преживяла, е да отвърнеш на удара.

Споделях тази философия.

— Добре, ще погледна нотите.

Господин Кинийли се отправи към цигуларите, подхвърляйки през рамо:

— По-добре направи повече, отколкото само да ги погледнеш. Името ти вече е в програмата. Казах на Нелсън да те впише веднага щом чух, че си дошла на училище сутринта.

 

 

Виктор се беше облегнал на колата си след часовете и ни чакаше да излезем от сградата. Той имаше лоша, но не и съвсем неочаквана новина за мен.

— Мария Тоскана, по-известна като Мария Тоскана Кели — Виктор ми показа снимка на дъщерята на Даниъл Кели на лаптопа си, докато седяхме на задната седалка на неговата „Тойота Приус“. — Омъжила се за италиански граф, но го зарязала преди две години и се включила в империята на татко. Бих казал, че съпругът е извадил късмета да се измъкне.

Оказваше се, че инстинктът ми е верен.

— Те се опитват да се доберат до мен чрез родителите ми.

— И чрез теб — до нас. Сметката на Кели с Бенедикт нарасна, след като застреляхме двама от техните хора в склада. Това може да е уликата, която търсим.

Ръката на Зед се уви около раменете ми. Той изопна гръб, разтревожен от опасната ситуация, която назряваше.

— Не можеш да използваш Скай и родителите й, Виктор.

Виктор затвори капака на лаптопа си.

— В момента удряме главите си в тухлена стена и не на последно място заради местонахождението на двамата бегълци. Цялото семейство трябва да е зад решетките, а ние не опазихме дори затворниците. Това е отчайващо, меко казано.

— Какво мислиш, че мога да направя? — попитах.

— Може да ти сложим микрофон, когато се срещнете с Мария Тоскана Кели.

— Но Скай ще попадне в капан! — възрази Зед. — Не, тя няма да го направи, Виктор.

— След като знаем за срещата, ще обърнем нещата срещу Кели и ще ги уличим. Тези хора няма да спрат да ни преследват, докато не ги заловим. Мисля и за Скай, освен за нас. Тя е една от нас.

Играех си с ремъците на училищната си чанта. Можех да помогна на семейство Бенедикт, ако се съгласях. Ако не се предприемеше нещо, те никога нямаше да дишат свободно. Това беше най-малкото, което можех да сторя, тъй като изпитвах все по-силна паника от мисълта за савантите и стигах до извода, че най-доброто и безопасно нещо за мен беше да избягам. Трябваше да кажа на Зед, че нямам намерение да бъда нещо друго, освен негово временно гадже. Много скоро щеше да се наложи да се върна в Англия и да напусна света на савантите.

— Не го слушай, Скай — тихо каза Зед.

— Но аз мога да помогна.

Той изглеждаше изпълнен с решителност.

— Предпочитам да знам, че си добре и в безопасност дори това да означава, че опасността за семейството ми не е преминала.

— Какъв смисъл има? Всички ще бъдем в нещо като затвор с надзирател Даниъл Кели.

— О, Боже, Скай, не ми причинявай това. — Зед допря чело до моето. Безпокойството му стигаше до мен на черни вълни, изпъстрени със сребристи мълнии.

Той ме закриляше и беше време да ми позволи да му върна услугата. Аз не бях крехката госпожичка в беда за каквато, изглежда, ме мислеше. Ако не можех да бъда смелата партньорка, от която Зед се нуждаеше, тогава най-малкото исках да се уверя, че онези хора няма да наранят него и семейството му.

— Ще го направя за всички нас — и защото така е правилно да постъпя. Не искам да тежи на съвестта ми, че не съм сторила нищо, когато съм имала възможност да променя нещата. На кого още ще открадне мозъка Даниъл Кели, ако не помогна да го спрат?

— Виктор! — замоли се Зед. — Не можеш да позволиш да й се случи нещо лошо.

Виктор кимна сериозно.

— Обещавам. Скай е една от нас, нали? Няма да позволя на онези гадняри да я докоснат. И тя няма да отиде без защита.

Зед все още не беше убеден. В някои отношения той беше като родителите ми и мислеше, че аз съм твърде крехка, за да се изправя пред заплахите на света. Исках да му докажа, че греши. Можех да се справя със ситуацията.

— Каква защита? — попитах.

Зед не се отказваше.

— Млъкни, Скай. Няма да го направиш. Виждал съм на какво са способни онези хора. Няма да позволя да се забъркваш в тази история.

Сръгах го в ребрата.

— Нямаш право да ми заповядваш да мълча, Зед Бенедикт. Държиш се така, сякаш трябва да бъда пазена в памук. И аз съм виждала лоши неща. Знаеш го.

— Не и по този начин. Не искам това да ти въздейства.

— Значи ти можеш да пълниш главата си с ужаси, а аз не мога?

— Да.

— Това е глупаво — и женомразко.

— Зед, нуждаем се от Скай — настоя брат му.

— Не се меси, Виктор — троснато казах аз.

— Слушам.

Втренчих се гневно в тях.

— От известно време смятам да ви го кажа. Ти се нуждаеш от помощ, Зед, за да се справиш с нещата, които семейството ти тъпче в главата ти. Знам, че това те ядосва и изнервя, и си го изкарваш на други хора, например учителите, защото не можеш да стигнеш до хората, извършили злините…

— Един момент, Скай — опита се да ме прекъсне Зед.

— Не, ти почакай един момент. Не съм свършила. Случайно знам много повече от другите какво правят със съзнанието неприятните преживявания. Трябва ти време да се съвземеш, и без да е надвиснала над теб заплаха на Кели И за да ти дам това време, ще отида в Лас Вегас, за да сритам задника на Даниъл Кели.

— Добре го каза, Скай. — Виктор изръкопляска, докато Зед ме гледаше гневно.

— А сега, да се връщаме към работата — казах оживено. — Каква защита имаш предвид, Виктор?

— Не сме приключили — изръмжа Зед.

— Приключихме. Какво казваше, Виктор?

Виктор се ухили на брат си.

— Дамата е взела решение, Зед. На твое място бих се отказал. Скай, ще поработя с теб върху щитовете ти. Последния път бяха много слаби. Стени на спалня, нали?

Кимнах.

— Този път ще бъдат дебели като стените на Уиндзорския замък.

Усмихнах се.

— Добре.

— И имам няколко идеи какво да направиш с онзи боклук Шон, ако започне да души около чувствата ти.

— Още по-добре.

Виктор потупа ръката ми.

— Харесваш ми, Скай. Ти си борец.

— Нали? Чу ли, Зед? Повече никакви сравнения с Бамби Аз съм ротвайлер с избухлив нрав.

— Много дребен ротвайлер — отвърна Зед, все още неубеден.

 

 

Докато наближаваше уикендът, най-големият проблем беше колко трябва да знаят родителите ми за плана ни. Като майка, Карла беше на мнение да им разкажем всичко. Аз бях против, защото знаех, че те незабавно ще ми забранят да отида на срещата и ще я откажат, предупреждавайки семейство Кели, че сме ги взели на прицел. Виктор се съгласи с мен. Накрая решихме да поговорим със Сали и Саймън за вероятността похитителите все още да са в Лас Вегас, без да споменаваме за Мария Тоскана Кели.

В петък вечерта преди пътуването аз лежах свита до Зед на дивана в дома на семейство Бенедикт, докато той гледаше бейзбол. Беше ме прегърнал с едната си ръка, а с другата ядеше пуканки. Останалите от семейството се бяха изпарили, защото знаеха, че Зед иска да бъде насаме с мен, преди сутринта да ме изпрати за Лас Вегас. Аз не се интересувах толкова много от загадките на бейзбола и предпочитах да го гледам. Очите ми се плъзнаха по извивката на врата му, линията на челюстта и наклона на носа му. Как е възможно някой да бъде толкова безбожно… Единствената дума, която ми идваше на ум, беше „секси“. Не ми се струваше справедливо към нас, останалите посредствени простосмъртни. Помислих си, че той е твърде погълнат в играта, за да забележи, че го изучавам, но грешах. Зед започна да се смее.

— Скай, пак изпадаш в сантиментално настроение.

— Харесва ми да те гледам.

— Опитвам се да гледам бейзбол. Като свещено занимание е.

Притиснах се до него. Още колко дълго щях да мога да го правя?

— Не ти преча.

— Пречиш ми. Усещам погледа ти, сякаш ме докосваш.

— Имаш много красиво лице.

— Благодаря, госпожице Брайт.

— За нищо, господин Бенедикт. — Изчаках един момент и сетне прошепнах: — А сега ти трябва да кажеш: „И твоето не е лошо.“

Той отмести вниманието си от екрана към обърнатото ми нагоре лице.

— Сценарий ли има? Какъв? Като в любовните романи?

— Не. Един комплимент изисква друг в отговор.

Зед замислено сбърчи чело.

— Добре тогава. Госпожице Брайт, имате прекрасно… ляво ухо.

Замерих го с шепа пуканки.

— Издъних ли се? — невинно попита той.

— Да.

Зед премести мунициите далеч от мен, легна на дивана и ме дръпна върху себе си. Отпуснах глава на гърдите му. Пръстите на краката ни се докосваха. Започнах да очертавам малки кръгове на гърдите му, наслаждавайки се на потреперването му от удоволствие. Той беше толкова различен от мен — силен там, където аз винаги бях слаба.

— Така е по-добре. В такъв случай, госпожице Брайт, позволете ми да ви кажа, че имате най-красивото ляво ухо, дясно ухо и всичко останало, което съм имал привилегията да видя. Особено много харесвам косите ви, въпреки че се навират навсякъде. — Зед махна кичур от косата ми от устата си.

— Щом настояваш да я целунеш, добре.

— Да, настоявам. Ще искам да го запишат в Конституцията като мое лично неотменимо право. Довечера ще изпратя писмо на президента.

— Хмм. — Обърнах глава към екрана. — Какъв е резултатът?

— На кого му пука?

— Ето, това беше правилният отговор.

Изминаха няколко минути, докато лежахме заедно. Чувствах се спокойна, въпреки онова, което ме очакваше утре. Напълно спокойна. После обаче, каквато съм си идиотка, аз трябваше да издялам хармонията и да издълбая първата пукнатина между нас.

— Зед?

— Хмм?

— Не мислиш ли, че този опит да ме върнат в Лас Вегас, е твърде очевиден?

Почувствах напрежението му.

— Какво имаш предвид?

— Семейство Кели — поне Даниъл и Мария — са умни. Сигурно знаят, че вие все още ме пазите. Те очакват да заподозрете такава изненадваща покана.

Пръстите му галеха гръбнака ми, разпращайки електрически пулсации из тялото ми.

— Да, права си. И какво означава това?

Повдигнах рамене. Искаше ми се да се съсредоточа върху прекрасното усещане, което той предизвикваше, а не да се отдавам на тревожните си мисли.

— Не мога да разбера. Не виждаш ли какво ще се случи?

Той замълча за момент.

— Не мога. Виждам те в Лас Вегас — и проблясък на казино, но нищо по-нататък. Казах ти, че не контролирам онова, което виждам. И с теб, и семейството ти има твърде много променливи величини, за да получа ясна картина.

— Ами ако пак ме използват, за да привлекат семейството ти? Вероятно предполагат, че Виктор ще бъде наблизо, за да ме пази. Може да заведа в реална опасност родителите си и брат ти.

— Забрави да споменеш себе си. Знаеш, че не искам да го правиш. Ако имаш някакви съмнения, не е късно да се откажеш.

— Но семейството ти ще продължи да бъде под заплаха.

— Да.

— Не е честно.

— Не, но смятам, че вършим добра работа, когато използваме дарбите си заедно. Заслужава си. Никой друг в Мрежата на савантите не може да прави такива неща като нас.

Надигнах се на лакти.

— Не бих могла да живея по този начин — Отместих се от него и седнах на ръба на дивана. Напрежението от работата вече смазваше Зед. Той не говореше за това, но аз бих се обзаложила, че сънува кошмари за нещата, на които е станал свидетел. Какво ли щеше да направи, когато разбереше, че аз няма да остана с него и че ще избягам от страх, защото се опасявам от въпроса за сродните души много повече, отколкото от Даниъл Кели?

Той сигурно чу отзвук от страховете ми, защото ме хвана през кръста, за да не ми позволи да увелича разстоянието между нас.

— Искам да бъдеш щастлива. Ще го постигнем.

Не, нямаше да стане.

— Казваш го сега, но хората непрекъснато те разочароват. — Опитвах се да го предупредя да не инвестира прекалено много в мен. — Нещата се променят. Съмнявам се, че мнозина остават с ученическата си любов.

Изражението му помръкна.

— Не си справедлива, Скай. Преди няколко дни почувствах, че си разтърсена от разкритията за сродните души, но сродните души нямат нищо общо с ученическата любов. Връзката е много по-силна.

Все още бяхме един до друг, но вече отдалечени. Можех да обвинявам единствено себе си, защото аз бях направила крачка назад.

Опитах се да говоря разумно, като зрял човек.

— Мисля, че съм справедлива. Гледам реалистично на нещата.

— Така ли ме виждаш? — Чертите на лицето му станаха по-сурови и ми напомниха, че той неслучайно има славата, че създава неприятности — Не си ли почувствала какво изпитвам? Все още ли заключваш дарбата си?

Разбира се, че ги бях усетила — силни чувства, които ме плашеха.

— Не знам кое е нормално и кое не е. Знам, че те обичам, но не мога да направя това. — Посочих между нас.

— Разбирам. — Той седна и се премести в другия край на дивана. — Е, докато ти разсъждаваш, аз ще изгледам мача.

— Зед, моля те. Трябва да поговорим.

Той махна с ръка и купата с пуканките долетя на коленете му.

— Говорим. И дотук установихме, че аз съм само момче, с което ти се срещаш. Бягаш от чудото, че сме се намерили.

Започнах да кърша ръце. Не исках да го разстройвам, но как можех да не го направя, когато се борех за емоционалното си оцеляване? Зед не разбираше какъв е залогът за мен.

— Виж, Зед, родителите ми са се избили взаимно заради сродната душа на майка ми Не искам историята да се повтори. Нямам толкова сила тук. — Почуках с пръст по главата си.

Той кимна.

— Ясно. Майка ти и баща ти са превъртели и ние също ще превъртим. В това няма абсолютно никаква логика, но ти вероятно го знаеш. Така както аз виждам нещата, родителите ти са си навлекли проблеми, защото съдбата им е изиграла коварен номер, и майка ти е искала да избяга от баща ти, когато е трябвало да намери сродната си душа. Направили са грешка и ти си платила за нея.

Забележката му, че мама е искала да избяга, не ми хареса.

— Опитвам се да ти обясня какво чувствам, Зед.

— А моите чувства, Скай? — Той стри на прах шепа пуканки, опитвайки се да овладее гнева си. — Аз бих стъпил в огъня заради теб. По дяволите, изправих се срещу дулото на пистолет заради теб. Но достатъчно ли е това, за да ти докажа, че те обичам? И че ти си всичко за мен? Не знам какво повече да направя.

— Моля те, не се ядосвай.

— Не съм ядосан. Разочарован съм.

Боже, това беше по-лошо.

— Съжалявам.

— Да. — Той се престори, че гледа мача, но аз виждах, че чувствата му трескаво се колебаят между гняв и обида.

Почувствах се адски гадно от онова, което току-що бях направила. Зед ми беше предложил обич, която беше уникална като яйце на Фаберже, а аз я бях разбила на пух и прах. Да те отхвърли сродната ти душа беше като да те разкъсат на две половини, но не можах да се сдържа. Причинявах му болка, защото бях ужасена. Като онзи катерач, който отрязал ръката си, за да се спаси. Болката сега беше по-добре от страданието по-късно. О, Боже, права ли бях, или просто бягах?

Объркана и уплашена, аз изключих телевизора.

— Хей! — Зед посегна към дистанционното.

— Дай ми една минута и после може да го включиш. — Пъхнах дистанционното зад гърба си. — Наистина съжалявам. Не съм най-увереният човек на света. Веднъж ти каза, че винаги се изненадвам, когато някой ме хареса. Това не е преструвка. Не очаквам хората да ме харесват, още по-малко да ме обичат. Не се чувствам чак толкова привлекателна и сега виждаш защо. Предполагам, че за теб ще бъде лош късмет да се обвържеш с мен като сродна душа.

Зед прокара ръка през лицето и косата си, опитвайки се да събере мислите си.

— Не те обвинявам.

— Знам. Ти видя какво има в мен — без разкрасяване. — Изсмях се леко истерично. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Бях оплескала нещата страхотно, но не можех да го оставя да си мисли, че не изпитвам силни чувства към него. Вероятно не можех да бъда онова, което искаше той, но можех да му докажа, че го обичам. — Ти каза, че си се изправил пред дулото на пистолет, за да ми покажеш, че ме обичаш. Е, и аз мога да направя същото за теб. Утре ще отида в Лас Вегас и ще го сторя заради теб.

Зед скочи.

— Няма да стане!

Подхвърлих му дистанционното и той инстинктивно го хвана.

— Не съм приспособена като теб за това нещо със савантите и двамата ще трябва да го преживеем. Не мога да рискувам да бъда такава с теб. Не мисля, че ще оцелея в такъв живот. — Поех си дъх. — Но планът на Виктор е единственият начин да докажа, че въпреки обърканото си състояние, те обичам.

Готово. Казах си словото. Не можех да разгадая реакцията на Зед — чувствата му бяха объркани и той беше зловещо мълчалив.

— Може… да гледаш мача. Аз ще си лягам. И ти си легни рано.

Той протегна ръка към мен.

— Скай?

— Да?

— Още те обичам — повече от всякога. Ще чакам, докато си готова.

Почувствах огромна вина. Никога нямаше да бъда готова.

— Не искам да рискуваш заради мен.

Скръстих ръце на гърдите си.

— Да, предположих.

Зед ме притисна до себе си. Големите му ръце обвиха главата ми. Топлината им проникна през кожата ми.

— Ще говоря с Виктор за опасенията ти. Ще настоявам да дойда. Чувството ми за бъдещето работи добре преди събитието дори да има смущения. Мога да помогна в предугаждането на проблемите.

— От безопасно разстояние?

— От разумно разстояние. Достатъчно близо, за да помогна, но не толкова близо, за да дам предимство на семейство Кели.

— Добре. — Потърках длан над сърцето му, мълчаливо извинявайки се за сърдечната болка, която причинявам. — Мога да се справя.