Джос Стърлинг
Скай (14)

Четиринайсета глава

Следващите седмици бяха мъчителни и за двама ни. Открадвахме само по няколко минути насаме в училище и не можехме да бъдем заедно по-дълго. Трябваше да внимаваме другите ученици да не ни лепнат етикета „двойка“, за да не стигне слухът до преследвачите на семейството на Зед. Това доведе до чувство за вина, защото трябваше да лъжа най-добрите си приятели какво става. Тревожех се и за лошото предчувствие на Зед, а той се ядосваше, че не може да е до мен, за да ме пази, и се изнервях, след като се стъмнеше. Цялата ситуация предизвика стрес в нас. Заплахата беше голяма.

— Случило ли се е нещо между теб и Зед, Скай? — попита Тина един следобед, докато украсявахме класната стая за Хелоуин.

Окачих низ лампички с формата на тикви над бялата дъска.

— Не.

— Между вас сякаш имаше нещо, докато той не насини окото ти. Нещо повече ли стана? Да, само малко повече.

— Какво?

Тя смутено повдигна рамене.

— Не те е ударил или нещо такова?

— Не!

— Бенедикт са малко странни. Никой всъщност не ги познава добре. Говорим за тях, разбира се, но не съм чувала някое момиче от училище да се среща с братята Бенедикт. Кой знае какви тайни крият?

Реших да отвърна на огъня с огън.

— Имаш предвид луда баба, заключена в килера? Или вуду кукли, окачени над труповете на жертвите им?

Тина се засрами.

— Не мислех такива неща.

— Зед не бие гаджетата си.

Тя се хвана за думите ми.

— Значи ти си му гадже?

Опа.

— Не точно. По-скоро приятелка.

— Трябва да призная, че се успокоих, като чух това. — Тина разпъна хартиена паяжина над таблото за съобщения. — Знаеш ли, че Нелсън се е нахвърлил върху Зед заради онова, което ти е направил?

— Не!

— Да, в съблекалнята на момчетата след тренировката по баскетбол.

— Казах му, че вината е моя, а не на Зед!

— Нелсън бди над теб изключително много. Сигурно си забелязала. Мисля, че това е неговият вариант на желанието на баба му да ни държи под око всичките.

— Някой пострадал ли е?

— Не. Треньорът ги разтървал. Задържали след часовете и двамата. Зед отново е в списъка за наблюдение за временно отстраняване от училище.

— Не исках това.

— Кое? Момчета да се бият за теб? Би трябвало да си поласкана.

— Кретени.

— Да, момчетата са кретени.

Стиснах палци.

— Виж, Зед и аз се харесваме, но няма да стане нищо повече. — Е, поне докато заплахата за живота ни не премине.

— Добре, разбирам. В безопасност си — рече Тина, но не прозвуча много убедено. — Искаш ли да дойдеш за „лакомство или номер“ с нас?

— Това не е ли за малки деца?

— Не пречи и на нас, големите, да се забавляваме. Маскираме се, ходим от врата на врата да искаме бонбони и накрая се събираме в нечий дом. Мама каза, че тази година може да отидем у нас.

— Какви костюми обличате?

— Всякакви — на вещици, дяволи, вуду магьосници с кукли, надвесили се над труп на бабичка в килера — такива неща.

— Звучи забавно.

За мое неудобство Саймън си падна по идеята да ми направи костюм за Хелоуин. Той често използваше различни материали в изкуството си и се увлече, когато допуснах грешката да му кажа, че ще ходим за „лакомство или номер“. Саймън ми направи костюм със скелет от плат, който блестеше призрачно с бяла светлина и много убедителна маска с череп за главата. Той изработи костюми и за себе си, и за Сали.

— Нали не мислите да идвате с мен? — ужасена попитах аз, когато Саймън нареди маските в кухнята в утрото на Хелоуин.

— Напротив. — Тонът му беше сериозен, но в очите му съзрях смях. — Това е точно каквото иска една тийнейджърка — родителите й да се домъкнат на купона в приятелката й в първата й вечер след наказание да не излиза.

— Кажи ми, че той лъже! — помолих Сали.

— Разбира се, че лъже. Четохме за американските обичаи за Хелоуин и разбрахме, че е наш дълг като добри, порядъчни граждани на Рикънридж да отваряме вратата, облечени колкото е възможно по-страшно, и със сладки неща да разваляме зъбите на младите от местното население.

— Ще раздавате бонбони, издокарани така?

— Да. — Саймън развълнувано почука с пръст по маската с черепа.

— Радвам се, че няма да съм вкъщи.

Срещнах се с приятелите си пред бакалията в седем часа. Всичките бяха маскирани като вещици, призраци, духове и зомбита. Атмосферата беше идеална — тъмна и безлунна вечер и дори имаше мъгла, която добавяше към сатанинската тема. Зоуи беше облечена с фантастичен вампирски тоалет с наметало с червена подплата и си бе сложила големи бели зъби. Тина беше избрала да се издокара като вълшебница, с островърха шапка и дълго наметало, а на лицето си беше нарисувала сребристи звезди. Нелсън беше издокаран като зомби — не много умно от негова страна (ха — ха). Чувствах се малко неловко с прилепналия си по тялото костюм на скелет.

Нелсън почука с пръст по пластмасовия ми череп.

— Чук-чук, кой е тук?

— Аз — Скай.

— А аз кой съм, Скай?

— Престани, Нелсън.

Той се засмя.

— Изглеждаш страхотно. Откъде намери този костюм? Под наем ли го взе?

Махнах маската си.

— Не. Саймън ми го направи.

— Жесток е.

— Той и Сали седят вкъщи с подобни тоалети.

Нелсън закачливо започна да ме дърпа по посока на дома ми.

— Няма начин. Трябва да отидем там.

Сръгах го в ребрата.

— Ако го предложиш на другите, лично аз ще извадя мъртвия ти мозък през ушите и ще нахраня с него приятелите ти зомбитата.

— Ох! Хубава визуална заплаха. Харесва ми.

Стана ми малко студено с моя костюм.

— Може ли вече да тръгваме, Тина?

— Да, хайде.

Тина раздаде на всички фенери с формата на тиква на пръчки и ние тръгнахме по улиците, забавлявайки се на маскарада. Покрай нас минаваха родители с малки деца, облечени в различни странни костюми. Страшната тема сякаш малко се разми някъде по пътя, защото видях, че е напълно приемливо да си облечена като любимата си принцеса, ако си момиченце от детска градина, или като Спайдърмен, ако си момченце. Ударението падаше главно върху „лакомство“, отколкото „номер“. Видях две по-големи деца, които се сражаваха с водни пистолети, но повечето бяха твърде заети да събират бонбони, за да нанесат някакви щети на къщите, където не отваря никой.

Когато наближихме дома на Тина, от мъглата се появи върколак, който се присъедини към нашата група. Имаше маска на лицето, кичури коса на ушите и рошави лапи. Във всяка друга нощ това би предизвикало тревога, но на Хелоуин на никого не му мига окото.

— Зед? — хлъцнах аз.

— Тихо. Не искам никой да знае, че съм тук. И не мисли за мен в случай че някой слуша, нали се сещаш.

Започнах да се кикотя, нелепо радостна, че той се е измъкнал, за да ме види.

— О, Върколако, ти си майстор на маскировката и заблуждаваш лошите с хитростта си.

— Сливам се с обстановката, нали? Знаех, че ще излезеш по тъмно, и ето ме тук.

Не ми трябваше напомняне за неподправения ужас, който ни измъчваше в тази нощ на престорен страх, но бях по-щастлива сега, когато Зед беше до мен.

Около врата ми се уви рошава лапа.

— Не съм сигурен дали одобрявам костюма ти. Не можа ли да си сложиш наметало или нещо друго?

— Наистина ми е студено. Саймън не помисли за това, когато ми направи костюма.

Той свали наметалото си и го преметна на раменете ми.

— Баща ти е направил костюма? Нима говорим за същия човек, който иска да те заключи, докато станеш на трийсет години? Да не би да е претърпял промяна на личността, откакто го видях последния път?

— Артистичен е. Не мислеше как ще изглежда дъщеря му, а само да постигне подходящ вид за Хелоуин Той и Сали са вкъщи с подобни костюми.

Зед се засмя тихо.

— Каза ли на родителите си, че излизаш? — попитах.

— Не. Те продължават да мислят, че трябва да се отбраняваме от дома си. В момента съм в гаража и човъркам мотоциклета си. Хавиер ме прикрива.

— Как ще реагират?

Зед се намръщи.

— Не виждам. Със семейството е трудно. В една къща със саванти има толкова много възможности, че бъдещето се замъглява като смущения по мобилен телефон. И нещо странно — забелязах, че колкото по-близо съм до теб, толкова по-малко виждам за теб.

— Това означава ли, че сега мога да те бия на карти?

— Вероятно. Но няма да ти помогна със спасяване на дузпа и това е недостатък.

— Нямам нищо против. Не е приятно да знам, че виждаш толкова много през цялото време. Чувствам се някак… знам ли… затворена в клетка от бъдещето.

— Да, и аз предпочитам така. По-нормално е.

Стигнахме до дома на Тина. Тя наистина се беше постарала. На всеки прозорец се хилеха изрязани тикви, а верандата беше украсени с паяци, прилепи и змии. Майка й отвори вратата, облечена като магьосница с огромни изкуствени мигли и лакирани в кървавочервено нокти. Големите братя на Тина бяха в задния двор и палеха огън с подкастрени клонки от градината.

— Хайде да влезем, да постоим малко и да се измъкнем — предложи Зед. — Искам да бъдем само двамата за час и нещо. Онези откраднати моменти в училище ме убиват. Постоянно се безпокоя, че ще влезе някой и ще ни види.

— Добре, но аз не мога да се измъкна твърде рано.

— Там вътре ще стоя далеч от теб. Ако някой ме познае, няма да си помисли нищо лошо. Тина всъщност ме покани.

Събрахме се в кухнята. Майката на Тина ни поднесе грамадна купа, пълна с пуканки и зелено желе, което трябваше да тъпчем в устата на другия със завързани очи. Това не беше възможно, когато носиш маска с череп, затова я махнах и се включих в играта. Зед не свали маската си на върколак.

Залових се да тъпча желе в устата на Нелсън, докато Тина ми даваше указания. Той размаза повече желе върху мен, отколкото натъпка в устата си.

— Пфу! Ще трябва да се изкъпя — изкрясках, когато лъжицата уцели врата ми и по гърдите ми се разля желе.

— Да захапваме ябълки, пуснати във вода! — предложи Тина. — Това би трябвало да помогне.

Не можах да захапя ябълката. Зоуи се оказа най-добра в тази игра.

— Защото устата й е голяма — обясни Тина и се наведе, когато Зоуи плисна вода към нея.

Трябваше да се прибера у дома в полунощ и исках да остана насаме със Зед, затова в десет и половина се извиних.

— Ще можеш ли да се върнеш сама? — попита Тина, докато преглеждаше песните на айпода си, за да ги пусне и да танцуваме.

— Да, ще ме вземат.

— Добре, ще се видим утре.

— Благодаря за купона. Беше превъзходен.

Тина се засмя.

— Обожавам британския ти английски, Скай „Беше превъзходен“ — имитира ме тя. Заливайки се от смях, Тина сграбчи Нелсън и го завлече в средата на кухнята да танцуват.

Излязох на верандата и видях, че Зед ме чака.

— Готова ли си? — попита той.

— Аха. Къде ще ходим?

— Да тръгнем към дома ти. На главната улица има кафене, което трябва да е отворено.

— Там безопасно ли е?

— Би трябвало. Ще седнем в някое сепаре в дъното. Колкото и високо да оценявам сливането с обстановката, не искам да стоя с тази маска цяла нощ.

Вдигнах черепа.

— Да си го сложа ли? Чувствам се глупаво, като го нося.

— Хората ще искат да видят кой е с костюма на скелет, ако не си го сложиш.

— Добър довод. — Наместих черепа на главата си и се засмях. — Това е втората ни среща, нали така?

— Казах ти, че ще измисля нещо по-хубаво. — Той преплете пръсти с моите — космати нокти с кости на скелет.

Кафенето беше пълно с родители, които си почиваха и седяха на топло, след като цяла вечер бяха обикаляли градчето с развълнуваните си деца. Наложи се да чакаме, докато се освободи сепаре в дъното.

— Какво ще пиеш? — попита Зед.

— Горещ шоколад с всички екстри.

Той ми донесе висока чаша, отгоре със сметана и меки захарни бонбони и шоколадова бъркалка. За себе си беше избрал кафе без нищо друго.

— Не знаеш какво изпускаш. — Въздъхнах в захлас, когато вкусих лепкав бонбон с шоколадов сироп.

— По-приятно ми е да гледам теб. — Зед отпи малка глътка от кафето си. — Съзнавам, че срещата не е в луксозно заведение. Извинявай.

— Да, познаваш ме. Седя и пресмятам колко си похарчил. Следващия път очаквам черен хайвер и петзвезден ресторант.

— Мога да се изръся за хамбургер, ако си гладна.

Дръпнах лапата на костюма му.

— Не ставай глупав. Следващия път аз черпя. Ще се редуваме и ще делим по равно.

Той погали ръката ми, разпращайки приятни тръпки на възбуда по гърба ми.

— Нямам нищо против да си поделяме сметките, но предпочитам аз да черпя, когато съм те поканил на среща. Няма да ми хареса, ако ти платиш за мен.

Засмях се.

— Израснал си в каменната ера.

— Познаваш татко и братята ми. Представих ти доводите си.

Тръгнахме по вече тихите улици. Заснежените върхове на планината блестяха на лунната светлина. Звездите представляваха бели точици на черното небе, далечни, но светли и ярки.

— Карат ме да се чувствам толкова дребна — рекох, представяйки се всичките километри между нас и най-близката от тях.

— Неприятно ми е, че трябва да ти го кажа, Скай, но наистина си дребна.

Сръгах го в стомаха и Зед услужливо изохка, макар да бях сигурна, че не го заболя.

— Хей, изумявах се колко умопомрачителна е вселената. Имай малко уважение.

Той се ухили.

— Предизвикателно е да носиш костюм на скелет. Съзнаваш ли, че блестиш на лунната светлина? Не бях излизал с такова момиче.

— А с какви момичета сте излизали, господин Бенедикт? Тина каза, че ти и братята ти не излизате с момичета от Рикънридж.

— Вярно е. Ти си изключение. Срещал съм се с няколко — предимно от Аспен. — Зед ме прегърна през кръста. — А ти?

Изчервих се. Искаше ми се да не бях започвала този разговор.

— Приятелките ми в Англия веднъж ми уредиха среща с едно момче. Беше пълно бедствие. Той беше толкова влюбен в себе си, че не беше истина.

— Искал те е само за да се фука пред другите.

— Предполагам. Срещнахме се само два пъти и ми писна. Ето защо, както виждаш, опитът ми е доста ограничен.

— Не мога да кажа, че съжалявам да го чуя. Хареса ли ти купона тази вечер?

— Игрите бяха глупави, но забавни.

— Надявах се, че ще споменеш за тях. Беше ми особено интересно да видя какво се случи с желето. — Той подуши врата ми. — Ммм. Останало е малко.

— Зед! — Протестът ми беше вял. Всъщност вниманието му ми доставяше голямо удоволствие.

— Тихо! Зает съм.

Когато „почистването“, както го нарече той, свърши, ние тръгнахме по нашата улица. От мъглата изскочиха две момчета, маскирани като убийци с брадви, и се разкрещяха с пълно гърло. Ръцете им бяха намазани с червена боя вместо кръв, а в главите им бяха забити фалшиви ножове. Единият държеше нож.

— Ето още жертви! Да убием вълка! Да убием скелета! — изрева той. — Атака!

Момчето хукна към нас. Торбата му с бонбони се скъса и лакомствата се разпиляха на тротоара. Той не спря. Кръвожадността му беше много убедителна. Замахна с ножа си към мен дори когато аз се помъчих да се дръпна от пътя му. Изпищях, защото се уплаших от него.

Зед обезумя. Сграбчи китката на момчето и изби от ръката му ножа, който изтрака на плочите. След това се хвърли върху него, прикова го на земята и изви ръцете му зад гърба.

— Престани, Зед! — извиках и махнах маската от лицето си. — Той нямаше да ми стори нищо лошо. Ножът е фалшив.

Другото момче скочи върху Зед и размаха юмруци. Тримата се затъркаляха в смесица от червена боя и смачкани бонбони. Нямаше как да се приближа до тях, за да дръпна двете момчета от Зед. Виковете ми и ругатните на биещите се изкараха навън съседите.

Госпожа Хофман изтърча от дома си.

— Полиция! Ще извикам полицията! — Тя отново се шмугна вътре.

— Не, недейте! Престани, Зед, спри!

Нещо по-лошо, излязоха и родителите ми, които бяха познали гласа ми.

— Скай, какво става, по дяволите? — извика Саймън и хукна към него.

— Спри ги, Саймън, разтърви ги!

Саймън се намеси и хвана за дънките най-дребния от тримата. Дръпна го настрана точно когато по улицата зави полицейска кола. Чу се кратък вой на сирена и после въртящи се лампи осветиха сцената. Други двама съседи стигнаха до боя, преди от колата да слезе полицай и разделиха Зед и онзи с ножа.

Ченгето огледа бъркотията и въздъхна.

— Кой ще ми обясни какво става тук? — Той извади тефтерчето си. — Познавам те, Зед Бенедикт, а това са близнаците Гордано, нали? А тази дребна… дама скелет?

— Името й е Скай Брайт, дъщеря ми — резервирано каза Саймън. — Тя не се биеше.

— Вие сте английското семейство, нали?

— Да.

— Познавам тези момчета. Добри са — продължи полицаят, гледайки близнаците. — Не съм имал неприятности с тях. Кой започна пръв?

Ченгето насочи погледа си към Зед и мен. Мислеше, че знае кой е виновен.

— Той нападна Скай. — Зед избърса кръвта от разцепената си устна.

— Да бе! Само си играех. Днес е Хелоуин, забрави ли? Зед откачи, полицай Хюсеин — Момчето с ножа се хвана за ребрата.

— Хайде да отидем в участъка, момчета. Ще повикам дежурния лекар да ви прегледа и ще се обадя на родителите ви.

Недейте, полицай! — изпъшкаха близнаците.

— Качвайте се в колата.

Зед ми хвърли отчаян поглед. Тайната ни среща щеше да бъде разкрита по скандален начин.

— И ти също, млада госпожице. Трябва да чуем и твоя разказ. Аз ще бъда зает с психопати убийци и върколаци.

— Ще я доведа — отсечено каза Саймън.

Страхотно. Втората ни среща щеше да приключи в полицейския участък.