Джос Стърлинг
Скай (18)

Осемнайсета глава

Събудих се едва в средата на утрото. Небето беше светлосиньо през тъмните стъкла и пухкави облачета изпъстряха безупречната му повърхност. Чувствах се вцепенена. Измих си зъбите с предоставените от хотела четка и паста и се облякох. Струваше ми се странно да нося къси панталони посред зима, но климатикът в хотела се грижеше вътре винаги да бъде лято. Стомахът ми къркореше. Прегледах съдържанието на минибара и си взех шоколадова бисквита и кока-кола, а после седнах да чакам. Бях в разгара на криза, но нещата бяха странно спокойни. Окото на бурята.

Не рискувах отново да се свържа със Зед. О’Халоран вероятно беше буден и аз не знаех достатъчно за изграждането на щит, за да опитам. Само се надявах, че Зед е получил съобщението ми да не идва. Трябваше ни план за бягството ми, а не втори заложник.

На вратата се почука. Не очаквах такава вежливост от страна на похитителите. В стаята влезе Гейтър, който носеше поднос.

— Ставай, сладкишче. Добре ли спа?

— Не съвсем.

Той не обърна внимание на отговора ми и остави подноса на масичката до прозореца.

— Закуска. Яж бързо. Шефът иска да те види.

Не бях сигурна дали ще мога да хапна нещо. Реших да не ядосвам Гейтър с отказа си да се подчиня на такава дреболия и повдигнах капака. Не, щеше да ми се догади от яйцата. Отпих от портокаловия сок и изгризах една препечена филия. Гейтър не излезе от стаята. Стоеше до прозореца и се преструваше, че стреля по птиците, които летяха над сградите, показвайки ми опашката си, завързана с кожена лента. Изглеждаше във весело настроение, съвсем не нервен за участник в отвличане. Хрумна ми, че организаторът на похищението сигурно контролира хотела, иначе Гейтър нямаше да е толкова спокоен, че ме държат тук.

— Нахраних се, благодаря — казах и станах. Фактът, че щях да се срещам с шефа, не вещаеше нищо добро за плановете им за мен. Опитах се да измисля сценарий, в който не ме убиват, за да не ги разпозная, но не можах да си представя такъв.

— Добре, да вървим. — Той ме хвана за рамото и ме изведе в коридора. Завихме наляво, минахме покрай асансьора и отидохме в чакалнята. Макар че стъклата бяха матирани, видях хора, седнали около маса в заседателна зала. Гейтър почука веднъж, изчака да светне зелената лампичка и после влезе, като ме влачеше след себе си.

Страхът изостри образите. Помъчих се да възприема колкото мога повече информация в случай че по някакво чудо бъда освободена. Около масата седяха трима души. Погледът ми беше привлечен от най-възрастния — мъж с боядисана черна коса и тъмен слънчев загар, който натискаше бутоните на блекберито си. Костюмът му беше дизайнерски, въпреки че изборът му на вратовръзка не беше сполучлив — мандариновият й цвят не подхождаше на кожата му. Той седеше начело на масата. От другата му страна бяха по-млад мъж и жена. Фамилната прилика беше силна и аз предположих, че те са му деца или близки роднини.

— Ето я, господин Кели. Ще чакам навън. — Гейтър ме побутна към масата и излезе.

Господин Кели ме гледа мълчаливо известно време, допрял един до друг върховете на пръстите си. Другите очевидно го чакаха да направи първия ход и това ме оставяше безпомощна. Знаех само, че семейство Бенедикт са помогнали за осъждането на двама от фамилията Кели. Съдейки по самоуверената му позиция начело на масата, предположих, че гледам известния Даниъл Кели, главата на бизнес империята Кели, човекът, чието лице се появяваше на деловите страници в пресата по-често от Доналд Тръмп и Ричард Брансън, взети заедно.

— Ела тук. — Кели ми направи знак да се приближа.

Без желание заобиколих масата.

— О’Халоран каза, че си савант.

— Не знам. — Пъхнах ръце в джобовете си, за да прикрия факта, че треперят.

— Савант си. Виждам го. Колко жалко, че си забъркана в тази история. — Той ми отправи усмивка, която не изразяваше абсолютно никакво съжаление, разкривайки невъзможно равни зъби.

Мъжът вдясно от него се размърда.

— Татко, сигурен ли си, че Бенедикт ще се предадат срещу нея?

— Да, ще се опитат. Няма да се сдържат да не се помъчат да предпазят невинно момиче като нея.

По-младият Кели си наля чаша кафе.

— Ами полицията? Сигурно вече са се включили.

— Няма да могат да я проследят до нас. Пък и тя ще им каже точно каквото й наредя. — Господин Кели се облегна назад на стола. — Интересно. В съзнанието й има тъмни петна.

Разтревожена, отстъпих назад. Той някак четеше мислите ми. Зед ми беше казал, че издавам твърде много за другите саванти. Бързо започнах да изграждам защитни стени.

Той лениво забарабани с пръсти по масата.

— Тюркоазени. Момичешки цвят, не мислиш ли?

— Но не са много силни — отбеляза младата жена, която имаше мазния вид на дива котка, красива, но смъртоносна. — Мога да ги разруша, татко.

— Не, още не я искам сломена.

Светът ми се продъни. Бенедикт мислеха, че е замесен само един савант, и не очакваха, че семейство Кели имат способности като техните. Нещата изведнъж се усложниха много повече.

— Чудиш се какво ще правим с теб, нали, Скай? — Кели протегна ръка към мен. Лицето му се намръщи от неудоволствие. Имаше такъв вид, сякаш страдаше от силно разочарование и искаше и другите да страдат заедно с него.

Предпочитах да докосна змия, затова не извадих ръцете си от джобовете.

— Няма да те убием, ако това си мислиш. Ти не си наш враг. — Той спусна ръката си. — Аз съм бизнесмен, а не убиец.

— Тогава какво ще правите с мен?

Кели стана и оправи сакото си. Приближи се до мен и ме заобиколи, преценявайки ме като художествен критик, на когото показват нова творба. Присъствието му стържеше по нервите ми като дисхармонична музика.

— Ти ще станеш моя много добра приятелка, Скай. Ще кажеш на полицаите, че нито аз, нито семейството ми имаме нещо общо с отвличането ти и че две от момчетата Бенедикт са те похитили за техните отвратителни и зли цели — Той се усмихна злорадо. — Знаеш колко лесно могат да сгрешат савантите — толкова много сила, толкова тънка връзка със здравия разум. Фактът, че те умират, докато опитват да ти попречат да избягаш, не е трагедия, но спестява на американските данъкоплатци парите да ги държат в затвора до края на живота им.

— Харесва ми — обади се младият мъж. — Мисля, че е по-добре да ги опозорим, отколкото да ги убием.

— Знаех, че ще ти хареса, Шон. Казах ти, че може да разчиташ на мен да измисля подходяща отплата за чичовците ти.

Зяпнах ги.

— Вие сте луди! Никога няма да ме принудите да кажа на полицията такава лъжа дори ако ме заплашвате! И няма да ви позволя да убиете Зед… или братята му! Няма!

Гневът ми се стори смешен на Кели.

— Каква забавна малка чужденка, нали? Съска и плюе като разгневено котенце и е почти толкова заплашителна. — Той се засмя. — Разбира се, че ще кажеш каквото ти заповядам, Скай. Виж, това е моята дарба. Ще помниш онова, което аз искам да помниш. Хората го правят, например надзирателите, които много скоро ще освободят братята ми от затвора, като мислят, че са получили заповед от губернатора. Няма смисъл да се противиш. Аз съм добър в пречупването на волята на другите хора. Забогатял съм от това и ти няма да направиш изключение.

О, Боже, той беше като Виктор. Но наистина ли можеше да ме накара да кажа и да направя нещо толкова нехарактерно за мен? Разбирах, че да накара двама надзиратели да изтълкуват погрешно дълга си, може би е възможно, но нямаше да ме убеди да се съглася с изфабрикуването на цяла сложна лъжа, абсолютно противоречаща на доказателствата. Можех ли да се забравя дотолкова, че да предам Зед, моята сродна душа?

Затръшнах тази мисъл дълбоко зад всичките прегради в съзнанието си. Кели не трябваше да научава какво представлява Зед за мен, защото безмилостно щеше да използва тази слабост, знаейки какво биха направили за другата си половина савантите.

„Абсолютно гениално, Скай — упрекнах се. — Какъв момент само да приемеш Зед за своя сродна душа.“

И преди се страхувах, но сега бях направо ужасена.

— Виждам, че започваш да вярваш, че мога да го направя. — Кели пъхна блекберито в джоба си. — Не се тревожи. Няма да страдаш. Ще мислиш, че казваш истината. Разбира се, ще трябва да те държа близо до мен, за да съм сигурен, че ще продължаваш да пееш същата песен година и нещо, докато всички забравят, но ние ще се погрижим за това, нали, Мария?

Младата жена кимна.

— Да, татко. Може да й намерим място като прислужница в някой хотел, когато тя напусне гимназията и заживее в Лас Вегас. Спомените за Рикънридж ще бъдат твърде болезнени, за да се върне там.

— Но родителите ми… — Това беше по-лошо от кошмар.

Кели въздъхна неискрено.

— Те ще имат чувството, че не са успели да те защитят, и аз ще ги убедя, че искат да ти дадат време да се оправиш след травмата. Знаем всичко за тях и за осиновяването ти — и колко крехко е психическото ти състояние. Убеден съм, че те ще бъдат твърде заети с кариерата си, за да се тревожат много, стига да им кажеш, че си щастлива. А ти ще им го кажеш.

Откъде знаеше толкова много Кели?

— Разказваш какъв ще бъде животът ми.

— По-добре е, отколкото да те убия, а това е единствената възможност за избор.

Шон се приближи до баща си. Беше една глава по-висок от него, но много по-дебел, и шкембето му се изливаше над тънкия кожен колан, който придържаше широките му панталони. Имаше мустак а ла Зоро, който изглеждаше смешно на човек само няколко години по-голям от мен, сякаш някой му го беше нарисувал на шега, докато е спял, а той още не е забелязал.

— Ти каза, че в нея има тъмнина?

Кели се намръщи.

— Не я ли усещаш?

Шон хвана ръката ми, доближи я до носа си и помириса дланта, като затвори очи, сякаш се опитваше да долови лек парфюм. Помъчих се да я дръпна, но той я стисна още по-силно.

— Да, сега я усещам. Чудесни пластове на болка и изоставяне.

Почувствах, че паниката ми се засилва, докато Шон ме докосва. Спокойствието, което се борех да запазя, се разкъса като хартия на разопакован подарък.

— Защо не ми я дадеш? Ще ми достави удоволствие да източа чувствата й. Усещам, че тя ще ми гарантира часове на забавление.

Даниъл Кели се усмихна отстъпчиво на сина си.

— Толкова ли е силна емоционалната й енергия?

Шон кимна.

— Не бях чувствал такова нещо.

— Тогава може да я имаш, след като тя изпълни целта си със семейство Бенедикт. Само гледай да е добре, за да убеди семейството си, че е тук по собствена воля.

— Ще се погрижа за това. — Шон Кели целуна дланта ми и пусна ръката ми. Потреперих от погнуса и я избърсах в късите си панталони — Хмм. — Той облиза устни. — Ти и аз ще се опознаем много добре, сладка моя.

— Какъв си ти? — Увих ръце около тялото си и отстъпих към прозореца. Исках да изкрещя в лицето му, но това само щеше да им покаже колко съм уплашена.

Мария Кели нетърпеливо завъртя очи.

— Брат ми е рудокопач на чувства и се забавлява, като извлича емоции от мозъците на другите хора. Трябва ми нова прислужница, татко. Не е честно. Не е добро за бизнеса. Тя няма да ни е от полза, ако Шон я обсеби, и ти го знаеш. Последната издържа само един месец, преди да се наложи да се отървем от нея. — Гласът й се извиси в хленч.

— Ще ти се реванширам, скъпа. — Даниъл Кели наложи авторитета си върху ситуацията, като рязко замахна с ръка. — А сега, достатъчно по този въпрос. Трябва да започна да обработвам гостенката ни. Полицията вече я търси и източникът ни съобщи, че семейство Бенедикт са напуснали базата си. Време е властите да се насочат към тях. Хайде, Скай. Искам да запомниш нещо. — Даниъл Кели се огледа за мен, но аз вече бягах. Нямаше да се предам покорно на мисловната му манипулация.

— Шон! — изрева той.

Бях по-бърза от дебелата мазна поничка. Минах през няколко врати и хукнах към асансьорите, надявайки се да намеря някой да чака на етажа или поне стълбището. Бях забравила обаче кой е навън. Стигнах само до коридора, когато Гейтър ме сграбчи. Хвана ме и ме повали на земята, изкарвайки въздуха от белите ми дробове. Главата ми се удари в плочките, но аз продължих да ритам и да хапя. Той ме задържа на една ръка разстояние от себе си и ме разтърси.

— Престани, сладкишче. Ако правиш каквото казва шефът, няма да пострадаш.

От главата ми закапа кръв. Зрението ми се замъгляваше.

— Доведи я тук — заповяда Кели.

Гейтър ме завлече в заседателната зала.

— Не се ядосвайте много, господин Кели — помоли го той. — Момичето се уплаши, нищо повече.

— Напротив, изобщо не съм ядосан. Тя е играчка в ръцете ни. — Кели погледна лъскавия си часовник „Картие“. — Когато я предадем на властите окървавена, те ще й повярват с още по-голяма готовност. А сега я сложи да седне. Започвам да я обработвам. — Той беше напълно студен и се държеше така, сякаш аз бях само поредната скучна точка от дневния му ред, с която трябва да се занимава.

Опитах се да го одраскам и да се освободя.

— Не, остави ме на мира!

Гейтър ме блъсна на един стол и ме завърза с еластични пластмасови белезници. Дори не можах да избърша кръвта от лицето си и трябваше да я оставя да се стича по брадичката ми и да капе по гърдите ми. Цялата треперех.

— Тя е в шок — с отвращение каза Мария. — Няма да вкараш много в мозъка й, когато е в това вцепенено състояние.

Шон се промъкна зад мен, сложи ръце на раменете ми и вдъхна дълбоко.

— Не е вцепенена. Прекрасно — страх, гняв и ужасяващо очакване — чудесна комбинация.

Мария блъсна ръцете му.

— Недей. Засилваш чувствата й Не искаме да изпадне в кататония.

— О, не. В нея има твърде много борбеност, за да поеме скоро по този път.

Гейтър неспокойно пристъпи от крак на крак.

— Ще й правите ли онова нещо с ума, господин Кели?

Бизнесменът вдигна глава.

— Не ми се струва правилно — смотолеви Гейтър.

Мария го блъсна настрана.

— Колко си жалък! Знаем, че мразиш способностите ни, но не забравяй кой ти плаща заплатата, Гейтър.

— Трябваше да ми позволите да застрелям двамата Бенедикт — измърмори той.

— Само че не улучи — язвително каза Мария. — Всичко това ми омръзна, татко. Може ли да продължим? Трябва да прегледам описа на спалното бельо.

Даниъл Кели хвана главата ми и я стисна. Почувствах как присъствието му прониква в мен и се опитва да вземе превес. Сливане и придобиване. Издигнах защитните си стени и се представих как трупам тоалетката, леглото и всичко, което мога да докопам, за да му попреча да преодолее щита ми Не можах да не съзра картини на онова, което той се опитваше да втълпи в съзнанието ми. Кели ми внушаваше как Зед и Хавиер ме подмамват на улицата и ме затварят в багажника на очукана стара кола. Държат ме там, докато се преструват, че ме търсят, и после ме откарват под носа на местната полиция. Затварят ме в изоставен склад, подиграват ми се, че съм повярвала, че Зед ме обича, измъчват ме…

Не! Треснах вратата пред внушенията му. Никой Бенедикт не беше направил подобно нещо и не би го сторил на никого. Помни истината. Гейтър и О’Халоран Самолетът. Хотелът. Мисли къде си.

„Бенедикт те мразят. Зед е твърде хубав за теб — готин и красив — и, разбира се, че те лъже. Ти го подозираше. Той те използва. Зед и Хавиер постъпват така с момичетата. Те трябваше да бъдат спрени, полицай. Наложи се да ги застрелям. Използвах техния пистолет.“

Не, не, не. Чувствах, че мозъкът ми се огъва под натиска на атаката. Не съм убивала никого.

Образът на пистолета в ръката ми беше ясен и ярък, до изгризаните ми нокти.

Това не съм аз. Зед и Хавиер са живи. Не съм ги застреляла. Отворих очи.

— Ще застреляте Зед и брат му?

Даниъл Кели не можа да скрие шока си, че съм се изплъзнала от контрола му. Големият му пръстен с печат се заби в лицето ми, предизвиквайки сълзи в очите ми.

— Ти може и да не натиснеш спусъка, но ще си мислиш, че си го направила.

Образите отново нахлуха в съзнанието ми, ярки червени, мастилено черни, въртящи се основни цветове. „Тежестта на пистолет на дланта ми Зед умря от ръката ми Хавиер също. Аз съм убийца, въпреки че беше при самозащита.“

Не.

„Да. Това се случи. Сгреших за тях. Семейство Бенедикт са извратени. Те искат да измъчват онези, които попаднат в ръцете им. Всичките са извратени, много извратени.“

Не е вярно. Не е истина.

Изгубих съзнание.

 

 

През следващите няколко часа винаги, когато се свестих, имах чувството, че в мозъка ми дращят парчета стъкло. Не можех да разсъждавам ясно. Струваше ми се, че съм била подложена на няколко сеанса и Даниъл Кели държи главата ми, а черните му очи изгарят съзнанието ми. Понякога там беше и Шон, който изсмукваше остатъците от нещастието ми и влошаваше нещата. Кели беше ядосан, че аз все още се съпротивлявам, но накрая се обърках толкова много, че умът ми закрещя да поема по лесния път и да се съглася с онова, което той настояваше, че е истината.

— Разкажи ми пак какво се случи, Скай — заповяда той за стотен път.

— Ти… ти ме спаси. — Преди очите ми пробягнаха образи как той пристига в болница, за да ми предложи утеха след кървавата баня в склада. Кели беше дошъл да помогне на родителите ми, беше ни осигурил частна стая и я бе платил. Беше чул по новините за случилото се и бе проявил голяма щедрост към клетото английско семейство.

— Точно така. И кой те отвлече от улицата?

— Бенедикт. Те са извратени и зли. — Не. Да. Не знаех. — Искам да се прибера у дома.

„Не, не искаш. Ти искаш да стоиш тук, в Лас Вегас, където се чувстваш в безопасност.“ В съзнанието ми си проби път образ — стая с подсилени врати и прозорци с решетки, където никой не може да ме достигне.

— Чувствам се в безопасност.

„С хората, които ти помогнаха. Шон е много мил.“

— Мил. Гейтър е мил. Той ми донесе закуска. Попита дали ме боли нещо.

„Не Гейтър. Моят син, Шон. Той ще ти помогне да се възстановиш.“

— Така ли?

„Да, ще извлече лошите чувства от теб.“

Кимнах. Това звучеше добре. Не исках да чувствам нищо.

В стаята влезе Мария, а зад нея — О’Халоран и Гейтър.

— Готова ли е? Бавиш се твърде много. Бенедикт вече са в града и отвратителният Виктор е поискал съдебна заповед, за да претърси имотите ни.

Даниъл Кели ощипа брадичката ми.

— Да, мисля, че е готова. Лекото объркване ще я направи по-убедителна. Сложете я на позиция и после изпратете съобщение на Бенедикт, че могат да я намерят в склада на старото летище. Двете момчета трябва да дойдат, иначе сделката се отменя.

— Няма да дойдат. Останалите няма да им позволят.

— Ще се престорят, че са сами, и това ще бъде достатъчно. Другите ще бъдат твърде далеч, за да спрат онова, което ще се случи. Ние ще се обадим на полицията. Малко объркване между агенциите винаги помага.

Хванах се за главата. В това нямаше логика. Всичко това вече се беше случило, така ли? Била съм в склада и знам кой е застрелян. Ръцете ми бяха окървавени.

Мария се усмихна.

— На нашия малък савант й е трудно да си изясни фактите.

— Всичко ще бъде наред. Тя трябва само да седи тук с пистолета в ръката, докато ФБР и полицията спорят защо се е стигнало до това положение. О’Халоран, блокира ли телепатията?

Той кимна.

— Ще я държи, докато тя се приближи до някого от тях.

— Премахни ги бързо. Сложи пистолета в ръката й и се махни, преди да пристигнат ФБР и полицията. Искам да се чудят какво се е случило.

— Добре, шефе.

Кели изпука кокалчетата на пръстите си.

— След днешния ден Мрежата на савантите ще знае, че никой, който се закача с моите хора, не се измъква невредим. Ще ни оставят на мира. А сега, Скай, довиждане, докато се срещнем отново за пръв път в болницата. „Когато кажа ключовата дума, забравяш всичко, което се е случило от вчера, и помниш само онова, което аз съм ти казал.“

 

 

Гейтър ми се извини, докато завързваше краката ми и ме оставяше да седя насред празния склад.

— Прави каквото ти казвам и всичко ще свърши — рече той и прибра косата ми зад ухото.

Треперех, въпреки че бях със скиорския си екип. Тялото ми се държеше така, сякаш имаше треска, която искаше да отхвърли. Нищо не беше наред. Гейтър зае позиция на няколко крачки зад мен и се скри зад преграда от кашони. Чух го, че провери пълнителя на пистолет.

Дали беше дошъл, за да ме защитава? Не можех да си спомня. Дори не бях сигурна кой е той. Какво ми ставаше? Мозъкът ми беше като памук.

След цяла вечност в отсрещния край се чу тътрене на крака. Плъзгащите се врати се открехнаха няколко сантиметра.

— Ние сме. Дойдохме сами, както поискахте — каза Хавиер Бенедикт. Моят враг.

— Какво направихте със Скай? Добре ли е тя? — попита брат му Зед. Познавах го, нали? Разбира се, че го познавах. Той беше моето гадже.

„Не те обича. Само си играе с теб.“ Думите се разнесоха в съзнанието ми, но не си спомних защо мисля така.

Стоях тихо и неподвижно, притиснала колене до гърдите си.

„Скай? Моля те, отговори! Ще се побъркам. Кажи ми, че си добре.“

И Зед беше в съзнанието ми. Нямаше къде да се скрия. Не се сдържах и изхленчих.

— Хавиер, това е тя! Боли я.

Хавиер го задържа назад.

— Това е клопка, Зед. Ще го направим, както се разбрахме.

— Те още не са се появили.

— Кажете ни какво искате срещу Скай и ще го имате. — Гласът на Зед трепереше.

В нищо от това нямаше логика. Аз ги бях застреляла. Защо бяха тук? Защо трябваше отново да изживея кошмара?

— Излезте напред да ви виждам и ще ви кажа — отговори Гейтър.

— Не сме глупави. Можеш да ни кажеш, докато стоим тук.

Ако не излезете с вдигнати ръце, ще пусна един куршум в главата на малката ви приятелка.

Не трябваше да става така. Аз взимах пистолета, докато се боричках със Зед, и застрелвах двамата братя Бенедикт. Бях го виждала как става — мислено, в съзнанието си.

— Зед? — Гласът ми беше тънък и треперещ в празния склад.

— Скай? Дръж се, миличка. Ще те измъкнем оттук.

Не, не беше така. Всичко беше погрешно. Паметта ми беше като откъс от комикс с откъснати рамки на картинките. Бенедикт ме бяха наранили. Да. Бяха ме заключили с часове в багажника на колата си.

— Махайте се! — задавено казах и в същия миг съзрях движение отсреща — връхчетата на нечии пръсти, които се вдигнаха над контейнера, зад който се криеха. Беше Зед.

Съзнанието ми сякаш се взриви от противоречиви чувства и образи — омраза, любов, смях, мъчение. Цветовете в склада се превърнаха от сиви и еднообразни в многоцветни и сложни.

Очите му се втренчиха в моите.

— Не ме гледай така, миличка. Сега съм тук. Нека говоря с човека, който те държи, и ще те освободим.

Той пристъпи напред.

„Колко са тук? Той насочил ли е пистолет към мен?“ — пак отекна в главата ми гласът на Зед.

Аз не застрелвам хора. Образът на ръцете ми, които държат пистолет, проблесна и угасна като неонова реклама.

„Какво ти е, Скай? Виждам същото, което виждаш и ти. Съзнанието ти е настроено различно към мен.“

— Той има пистолет — казах на глас. — Гейтър, не застрелвай никого. Не трябва да го правим. Аз вече ги убих, но те не умряха, а се върнаха.

— Мълчи, Скай — рече Гейтър зад мен. — А ти излез, така че да те виждам. Сигурен съм, че предпочиташ да държа на прицел теб, а не гаджето ти.

Зед излезе пред очите на всички. Не се сдържах и го погълнах с поглед. Той сякаш сменяше две различни маски — едната добра и нежна, а другата — зла и жестока. Лицето му ту се фокусираше, ту се размазваше.

— А сега и брат ти. Искам и двама ви там, където да ви виждам. Приближете се до Скай. Не искате ли да видите какво сме й направили? — подигравателно попита Гейтър.

Трябваше да избера на кого да вярвам. На добрия Зед или на жестокия Зед?

Зед вдигна ръце и направи две крачки напред.

— Вие не я искате. Разпрата на Кели е с Бенедикт, а не с нея. Тя няма нищо общо.

Какво да направя? На кого да повярвам? „Скай има добри инстинкти.“ Беше го казала мама, нали? Инстинкти. Нещо повече от инстинкти. Аз умеех да познавам какво мислят хората, да разбирам вината им, да различавам доброто от лошото. Бях заровила тази способност дълбоко в себе си, но тя беше там, под всичките безсмислици в главата ми, откакто бях шестгодишна. Бях я заключила. Сега обаче трябваше да изровя дарбата си.

Затворих очи, потърсих вратата, която щеше да отключи способностите ми, и отворих съзнанието си.

Дарбата ми за възприятие изскочи на повърхността. Усещанията, които се разнесоха из помещението, бяха страховити. Видях ги като поток от цветове. Червеното на вълнението и малко черно на страх зад мен и златистото на любовта и зеленият оттенък на вина на Зед.

Сродна душа.

Знанието за това беше там, вкоренено дълбоко като ДНК. Как не го бях видяла? Тялото ми отново се настрои на тоналността на Зед — идеално съответствие, съвършена хармония.

Тогава защо той изпитваше вина? Изследвах зеленото — Зед се чувстваше ужасно, защото беше допуснал да ме отвлекат и защото аз бях страдала вместо него. Той искаше да бъде завързан за стола с окървавено лице и дрехи.

Не знаех защо мозъкът ми е толкова объркан, но сега разбрах на чия страна съм.

— Зед! — изкрещях. — Залегни!

Пистолетът стреля. Зед вече се движеше, предупреден от предчувствието си. Разнесе се втори пукот. Имаше още един стрелец — О’Халоран — горе на гредата — и се опитваше да улучи Хавиер, който беше до вратата. Вместо да се скрие, Зед побягна към мен. Изпищях, защото в съзнанието ми се разигра сценарий, в който той ме напада и аз го застрелвам. Но ръцете ми бяха празни. Нямах пистолет.

„Виктор! Код червено! Код червено!“ Хавиер прокара съобщението през щита на О’Халоран с всичката сила, която успя да събере, предавайки на широк обхват, доловим за всеки телепат.

Зед се хвърли върху мен, както седях свита, притиснала колене до гърдите си.

— Наведи се, Скай!

— Не стреляйте! — замолих се. — Моля ви, недейте!

Усетих, че агресивността на Гейтър и решителността му да убива се повишават в пълноводен поток с червен цвят. Гърбът на Зед представляваше ясна мишена и Гейтър се колебаеше само защото куршумът можеше да мине през Зед и да убие и мен.

— Не! — С изблик на сила, почерпена от отчаяние, аз използвах краката си, за да изблъскам Зед. Куршумът, предназначен за гърба му, попадна в пода между нас и рикошира. И после настана ад. Отекнаха изстрели и през вратата нахлуха агенти, които крещяха, че са от ФБР. Нещо жегна дясната ми ръка. Прониза ме болка. Чуха се сирени и още викове. Полиция. Свих се на кълбо и се разридах.

В суматохата някой се промъкна до мен Зед. Ругаеше и по лицето му се стичаха сълзи. Той затисна с длан раната на ръката ми.

След още няколко отривисти изстрела оръжията млъкнаха. Усетих, че в склада липсват две присъствия — на О’Халоран и на Гейтър. Бяха ли избягали?

— Доведете лекар тук! — изкрещя Зед. — Скай е ранена.

Лежах тихо и хапех устни, за да потисна желанието си да заплача. Не, те не бяха избягали. Те бяха убити в престрелката и енергията им беше угаснала.

До мен дотича полицейски медик.

— Аз ще се погрижа — каза тя на Зед.

Той ме пусна. Ръцете му бяха изцапани с моята кръв. Парамедикът разкъса ръкава ми.

— Само одраскване. Вероятно я е улучил рикоширал куршум.

— Те са мъртви — промълвих.

Зед погали косите ми.

— Да.

Какво се случи с мен?

Медикът ме погледна.

— И главата си ли удари? — Тя видя кръвта на косата ми — Кога стана това?

— Не знам. — Очите ми се насочиха към Зед. — Ти ме заключи в багажника на колата си. Защо го направи?

Зед се стъписа.

— Не съм, Скай Това ли ти сториха? О, Боже, миличка, много съжалявам.

— По-добре да проверим дали има сътресение — каза медикът. — Продължавай да й говориш. — Тя направи знак да донесат носилка, а Зед развърза краката ми.

— Аз те застрелях — казах на Зед.

— Не си, Скай. Онези мъже стреляха по нас, не си ли спомняш?

Отказах се.

— Не знам какво да мисля.

— Мисли, че вече си в безопасност.

Видях образ на мъж с оранжева кожа и костюм, който пристига в болницата, за да ме спаси. Кой беше той?

Двамата медици ме вдигнаха на носилката. Зед държеше ранената ми ръка, докато ме караха към линейката.

— Съжалявам, че те застрелях — казах му. — Но ти ме нападна.

Защо сродната ми душа би ме нападнал?

Другите Бенедикт се насъбраха около носилката. Те бяха зли, нали?

Зед избърса кръвта от лицето ми.

— Не съм те нападал и ти не си ме застреляла.

Последният, когото видях от семейство Бенедикт, беше мрачният Сол, и после ме качиха в линейката. Зед се опита да влезе при мен, но аз поклатих глава.

— Аз го застрелях — казах сериозно на медика. — Той не може да дойде с мен. Мрази ме.

— Съжалявам — каза жената на Зед. — Присъствието ти я разстройва. Къде са родителите й?

— В хотел на Стрип — отвърна Сол. — Ще им съобщя какво се е случило. В коя болница ще я закарате?

— „Сийдърс“.

— Добре, няма да отида с нея. Нека се успокои, щом мислите, че така е най-добре. — Зед с нежелание пусна ръката ми — Сали и Саймън ще дойдат. Чу ли, Скай?

Не отговорих. Доколкото си спомнях, някой от нас трябваше да е мъртъв. Може би аз. Съзнанието ми беше толкова претоварено, че трябваше да го изключа за момент. И после изпаднах в несвяст.