Джос Стърлинг
Кристал (9)

Девета глава

— Кристал, извинявай, че се усъмних в способността ти да организираш едно фантастично моминско парти. — Даймънд се облегна на балкона на контеса Николета, който гледаше към градината, опасана със зидове. От двете страни на пътеката като часовои се възправяха кипарисите — почетна стража от частното пристанище, на което пристигаха и последните гости, а смехът им стигаше до нас, докато чакахме да ги посрещнем. Сестра ми изглеждаше прекрасно в сребристата вечерна рокля и нашата булчинска диадема. За себе си бях ушила небесносиня рокля без презрамки, така че и аз се чувствах доста специална, макар че ми беше малко студено.

Внимание: да ушия нещо с ръкави за другия път, когато ще ходя на зимно парти.

— Всичко стана много лесно, когато и контесата се включи. Впрочем, каква е нейната дарба? Не знам почти нищо за нея.

Даймънд взе да си играе с гривната и камъните уловиха огъня от факлите, които лумтяха ярко в пръстените от двете страни на главния вход. Откритите пламъци придаваха на мястото привкус от отминал свят, който отиваше отлично на ронещите се камъни на имението. Всички сгради във Венеция се разпадат заради морския климат. Домакинята ни и други подобни на нея собственици винаги е трябвало да водят битка с времето, за да видят кой ще спечели: ремонтите или разрухата.

— Знам, че е могъщ телепат, но у мен остава впечатлението, че вече не използва дарбата си много често. Има син, струва ми се, също савант, и внуци. Твърди, че вече е престаряла, за да се занимава с това, и оставя телепатията на по-младите. Веднъж ми каза, че положението й във Венецианското общество я удовлетворява, а за него не й трябва дарбата на савант, само разумни инвестиции, които с развитието на световната икономика са работа, запълваща ежедневието от сутрин до вечер.

Много ми харесваше отношението към живота на контеса Николета. По-късно щях да я попитам какво можех да направя, ако и на мен не ми се „занимава“ с дарбите на савантите. Макар да притежаваше дарба, тя живееше, без да я използва и опитът й можеше да ми помогне в моето необичайно положение.

— Ей, Даймънд, това е просто… Просто невероятно! — провикна се Ана, една от най-близките приятелки на Даймънд. Тя взе набързо стъпалата и прегърна силно сестра ми — Поздравления!

Благодаря, но всичко е благодарение на упоритата работа на Кристал — рече Даймънд щедро.

Ана ме целуна по бузите.

— Да имах и аз сестра като теб. Моята е още в пелени.

Връчих на Ана маската и украшението й за коса.

— Ето, това е за теб.

— О, прекрасни са! Това ще е най-страхотно парти на всички времена! — И тя забърза към салона, за да нагласи бижутата си.

Всички гости бяха еднакво възбудени от необичайните накити за партито. Синьора Кариера остана назад и остави за мен похвалите, но аз я виждах как хвърля доволен и професионален поглед на ръчните ни изделия. Моята работодателка сияеше в огромна емералдовозелена рокля със сако в същия цвят. Тя вече се беше сприятелила с майката на младоженеца, Карла, която въпреки многото воали изглеждаше прекрасно в червената си рокля за фламенко, припомняйки си своя латиноамерикански произход. Скай беше облечена в синя рокля, но по-тъмна от моята, а Феникс гореше в искрящо оранжево, което стоеше много добре на кадифения цвят на кожата й и тъмната й коса.

Потупах се сама по гърба: след една трудна седмица, по всичко личеше, че партито ще мине гладко.

В салона се чу удар на гонг.

— Вечерята е сервирана — произнесе напевно икономът.

Даймънд въздъхна.

— О, прекрасен е! Иска ми се да имах и аз иконом, който да оповестява вечерята. Така звучат толкова важно.

— Вечерята наистина ще бъде важна. Все още не си се запознала с готвача Луиджи.

— Онзи Луиджи с не много лютото, но пикантно представление, така ли?

— Точно той. — Усмихнах се, когато си припомних наивния разговор преди няколко дни. Искаше ми се да можех да върна отношенията ни с Хав към тогавашната лекота, но всичко така се беше объркало. — Чудно ми е как ли се погаждат момчетата с екзотичната Лола? Даймънд ме хвана за ръка и ме поведе навътре.

Желая им успех. Но едва ли ще надминат нашето парти.

Вечерта мина, както се надявах. Ястието беше превъзходно. Колкото и пари да й струваше този мъж, за да се разпорежда в кухнята й, той заслужаваше всяко пени. Групата също се оказа неочаквано добра. Бях си помислила, че контесата ще наеме група, която ще изпълнява по-сериозен, почти класически репертоар, но тя познаваше Даймънд добре и беше ангажирала музиканти, които свиреха аранжименти на съвременна поп музика и джаз. На моминските вечери хората празнуват годините на свободен живот и бандата беше преценила добре своите младежки хитове, на които всички пригласяхме и танцувахме, необезпокоявани от присъствието на момчетата, които да ни гледат как се кълчотим. Вечерта беше прекрасна. Откакто се преместих във Венеция и оставих старите си приятели, бях забравила колко е забавно да излезеш за една вечер навън с момичетата.

Вечерта отлетя като миг и в полунощ моторната лодка се върна, за да пренесе гостите обратно във Венеция. Този път си тръгнахме в обратен ред на пристигането ни: първо бяха италианските приятелки, после и семейството.

Синьора Кариера ме прегърна майчински, когато се качи на втория курс.

— Отлична, отлична работа свърши, Кристал! Трябва да се гордееш със себе си.

— Благодаря ви.

— До понеделник, ако не се видим преди това. — Не можа да се стърпи да не ми припомни работата, но в този момент ми беше все едно. Бях започнала да чакам с нетърпение творческото въодушевление на магазина й. Когато виждах колко красиво стои на момичетата изработеното от нас, се чувствах удовлетворена.

Докато чакахме завръщането на моторната лодка, контеса Николета покани гостите от семейството в личната си всекидневна. Икономът ни сервира питиета и ние се отпуснахме, но не много, върху старинните мебели. Тъй като се уплаших да не би да заприличам на Златокоска в някой от нестабилните й столове, аз се упътих към рояла, за да разгледам семейните снимки. Както Даймънд беше казала, контесата имаше син. Имаше купища негови снимки: на една караше яхта, на друга ски, на трета беше застанал пред операта във вечерно сако. Доста спортна натура, макар да беше прехвърлил петдесетте.

Контесата дойде при мен край пианото. Ръката й — цялата в изпъкнали вени — стискаше дръжката на абаносовия бастун.

— Познаваш ли го? — попита ме тя.

— Не, но предполагам, че това е синът ви.

— Да, Алфонсо. Той е настоящият граф на Монте Балдо, разбира се.

— Във Венеция ли живее?

Тя подсмръкна.

— Живееше тук някога.

— О! И къде е сега? — Запитах се дали старата жена се чувстваше разстроена, задето единственото й дете я беше оставило сама в старостта й.

— В затвора.

О-ха.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Вината не е твоя, Кристал. — Ястребово светлите й очи се насочиха към другите в стаята, сякаш търсеха виновника сред тях. — Не му провървя.

Бях заинтригувана, че не използва „невинен“, но щеше да е много невъзпитано от моя страна да отвърна на щедрото й гостоприемство с натрапчиви въпроси. Винаги можех да проверя информацията за него в Гугъл. Арестуването на графа на Монте Балдо заради престъпления едва ли е останало незабелязано, без значение къде се бе случил епизодът. Реших, че ще бъде проява на такт, ако сменя темата.

— Контеса Николета, имах намерението да ви питам как живеете, без да използвате дарбата си?

— Какво искаш да кажеш? — Старата дама изправи рамката, която бях преместила.

— Ами, моята дарба е наистина жалка и аз не мога да общувам чрез телепатия.

— Така ли? — Тя се вгледа в лицето ми за момент. — Това ще е проблем.

— Да, вече е проблем. Прилошава ми, когато опитам. Даймънд казва, че живеете съвсем добре, след като сте се отказали да използвате способностите си на савант. Питах се, дали не бихте ми дали съвет, защото, изглежда, и аз съм в същата лодка, така да се каже, но не по свой избор?

Съжалих на мига, че я попитах. Устните на контесата се свиха, а очите й пробляснаха с презрение. Изведнъж бях захвърлена двеста години назад във времето и разбрах как се е чувствал някой селянин, навлякъл си гнева на графинята.

— Ние не сме в една лодка, Кристал! Даймънд греши. Аз използвам дарбата си непрестанно, както сама си на път да узнаеш. Просто хората не помнят, че съм го направила — това е разликата.

Поведението й ми се стори зловещо. Реших да се оттегля при сестра ми.

— Съжалявам, ако съм ви оскърбила, контеса. Мисля, че думите ви обясняват всичко.

Пръстите й сграбчиха ръката ми като нокти на птица.

— Стой тук. Най-хубавата част от този фарс тепърва предстои! За нищо на света не би искала да пропуснеш това парти!

— Какво става? — вдигнах очи и видях, че край вратите се бяха появили прислужниците и икономът.

— Синът ми беше арестуван в Лондон, благодарение на семейство Бенедикт. Графът на Монте Балдо в италиански затвор! Това е нетърпимо! Даймънд ми предостави идеалната възможност за отмъщение!

Не изчаках да чуя повече.

— Даймънд! — викнах аз и се отскубнах от старата жена. — Бягай оттук!

— Твърде късно е за това! — контесата даде знак на един от прислугата да ме задържи.

— Кристал, какво става? — Даймънд тръгна към мен, но икономът препречи пътя й и я бутна обратно на стола — след изисканата вечер, неочакваната ярост на жеста ме стъписа.

Контесата посочи с бастуна си Даймънд, Скай, Феникс и Карла.

— Знам си цената. Техните сродни души срещу свободата на сина ми! Тук са четири от тях. Семейство Бенедикт ще направят всичко, за да си ги върнат обратно.

— Тази жена е луда! — изстреля Карла. — Феникс, Скай, направете нещо! — Тя затвори очи, за да изпрати сигнал за тревога до съпруга си.

— Твърде късно! — обяви контесата. — Прекалено, прекалено късно! — тя притисна с ръце слепоочията си и аз усетих как силата й запулсира на вълни от нея, заливайки цялата стая. Паднах на колене — това беше форма на телепатично нападение, което притискаше умовете на всички ни като приливна вълна. Повърнах. Контесата ме сграбчи за косата, вързана на кок на главата ми, и ме дръпна, за да я погледна. — Когато бях по-млада, дете, се прекръстих и започнах да се наричам Заличителя. Няма да си спомниш защо.

Тъмнина.