Джос Стърлинг
Кристал (21)

Двайсет и първа глава

Булката сияеше в бяла дантела върху сатенена рокля. Младоженецът беше елегантен в сутрешния си костюм. Кумът (Виктор) беше опасно впечатляващ в сиво. Шаферките и шаферите изглеждаха измамно ангелски в жълто и бяло.

Хав, който слушаше вътрешния ми коментар, докато гледахме как младоженците вървяха по пътеката, се наведе към мен.

— Забрави да добавиш, че кумата също не изглежда зле в кремавата си рокля. Дизайнът твой ли е?

Кимнах.

— И ти не изглеждаш чак толкова ужасно в костюма си.

— Сладкишче, кажи истината такава, каквато е. Да вървим ли?

Взех ръката му и двамата тръгнахме след родителите. Не можех да устоя на любопитството, затова за миг надзърнах в Уриел — не беше обстойно разглеждане, само колкото да доловя основното.

— Интересно. Южна Африка — измърморих аз.

Хав се усмихна на изненаданото изражение на брат си, когато Уриел усети дарбата ми леко да го докосва.

— Вярно ли е?

Насочих вниманието си към Уил.

— Виждам… ливади с лалета. Вятърни мелници с мишки в тях.

— Изобщо не се изненадвам — прошепна ми Хав.

— О, знаеш ли онази детска песничка? Хайде да му купим билет за Амстердам.

— Ами Вик?

— Хъм. — Третият брат имаше много щитове около ума си, но аз се промъкнах, за да надзърна. — Ето това вече е неочаквано.

Стоманеният поглед на Виктор се изви към нас.

— Кое? — подкани ме Хав.

Прехапах устни.

— Не е ли редно първо на него да кажа?

— Ей, сестричке по душа, заедно сме в тази лодка.

— Добре. Затвор. В Афганистан.

Хав се препъна в собствените си крака.

— Предлагам ти да му съобщиш.

— Какво стана със „заедно сме в тази лодка“?

— Но това е Вик!

— Пъзльо!

— Добре, ще му кажа. Все някога.

— Не забравяй да споменеш, че е невинна и се нуждае от помощта му.

— И това ли можеш да кажеш? — Хав ме дръпна от редицата от хора, които фотографът нареждаше за снимката. Тези неща винаги се проточваха с часове. Почитателите на Стив бяха пристигнали на тълпи и се намираха зад барикадите, издигнати от филмовия екип. Стив и Лили дори не ги забелязваха — това беше обичайното им ежедневие все пак — и си говореха щастливо с Айвс и Феникс, докато чакаха да ги повикат за снимката. Двамата с Хав си намерихме едно усамотено местенце до входа на църквата, където на стената до нас орляк ангели лудуваха и се опитваха да се изкачат вкупом по една стълба в рая.

Свих рамене.

— Просто инстинкт за приятелката на Вик. Енергията й е… добра и смела.

— Харесват ми инстинктите ти.

— Ето ти още един тогава. Феникс ми каза, че си отложил медицината заради мен?

Той кимна.

— Ще направя, каквото е нужно.

— Нужно е да следваш първоначалния си план. Където отидеш ти, там отивам и аз.

— Сигурна ли си?

— Сто процента.

Той почувства, че повтарям негови думи.

— Това да не е част от шоуто на Кристал и Хав?

— Искаш да кажеш на Хав и Кристал, нали?

— Да, и това също.

Той стисна нежно раменете ми.

— Тогава какво ще кажеш за Ню Йорк?

Засмях се тихичко. Феникс беше познала.

— Мисля, че е страхотно, стига ти да си там.

— Благодаря ти. — Той ме целуна толкова нежно, че усетих как душата ми се разтваря като листенцата на роза.

— Ей, Кристал, Хав, стига сте се мотали! — викна Зед. — Фотографът вас чака!

С неохота ние се разделихме и открихме, че семействата ни се усмихваха снизходително. Във въздуха летяха конфети и се вееха над главите ни в посока към самотните острови в лагуната.

— Ей сега идваме! — викна Хав. После снижи глас. — Само още една целувка.