Джос Стърлинг
Кристал (13)

Тринайсета глава

Когато тръгнахме нагоре в планината, избрах да се кача в колата на Стив и Лили, което означаваше, естествено, че и Хав дойде с мен. Беше късно. Температурата беше паднала доста под нулата. Бях благодарна на Лили за якето с пух, което беше изровила от гардероба си за мен. Беше ме издокарала така, че да мина за обаятелната партньорка на Стив, в случай че някой наблюдаваше с бинокъл хеликоптера отдолу и затова носех грим и марков екип за ски.

— Цяла нощ ли хората от снимачния екип стоят на площадката? — попитах аз, като се чудех през колко човека трябваше да минем по пътя си.

— Неколцина са разквартирувани в едно бунгало наблизо — обясни Стив, — но повечето слизат вечер в Малчезине. Сега само пазачите са останали там. Има прекалено много техника, която не може да стои без надзор. — Той караше умело по заледения път и укрепваше вярата ми в собствените му думи, че е надежден пилот. Струваше ми се, че по странен начин Стив се радваше, че прави нещо истинско, а не играе просто герой пред камерата. Боровите гори от двете ни страни бяха зловещо празни — плътни сенки под клоните, които задушаваха всякакъв друг живот. Малко по-нагоре започна и снегът, който противодействаше на падането на нощта със сиянието от бялата покривка.

— Разкажете ми за вашия савантски свят. Колко общо наброявате? — попита Стив.

— Повече отколкото мислиш. — Хав пое разговора. — Гледаме да се прикриваме колкото се може повече, защото притежаваме способности, които много хора биха поискали.

— Да, като теб — нали лекуваш. Би могъл да натрупаш състояние.

Хав леко се наежи до мен — като котка, чийто кожух бяха погалили на обратно.

— Вероятно, но тук не става дума за пари, или поне не би трябвало да е така. Причината да не се разкриваме, е, че има прекалено много нуждаещи се, а ние не стигаме да обикаляме по всички посоки. Аз не мога да излекувам всички хора, затова трябва да намеря свой път и да върша добро, когато ми се удава възможност, вместо да изцедя себе си в напразния опит да излекувам света.

Стив срещна очите на Хав в огледалото.

— Знаеш ли, колкото повече слушам, толкова повече ми напомня моя живот. Славата ми дава сила, но аз трябва да внимавам как я използвам. Ако кажа „да“ на прекалено много добри каузи, никога няма да ми остане време да живея. Звучи жестоко, но човек трябва да намира баланс.

Лили погледна картата.

— Завий наляво, Стив.

— Да, знам. Карал съм дотук няколко пъти.

— Сигурно е чудесно да…

— Аз нямам нищо против да имам дарба като твоята — рече Лили на Хав. — Можеш да промениш нещата — да спасяваш човешки животи, да лекуваш рак.

— Не съм сигурен, че мога да лекувам рак. При лечението трябва много енергия, а болест като тази е неин унищожител. — Хав беше в мрачно настроение и не отговори с шега, както му беше обичаят. Всички се тревожехме за случилото се с Карла, Даймънд, Скай и Феникс и поради тази причина той беше необичайно замислен. — Но работата е там, Лили, че макар да делим света на саванти с дарба и обикновени хора, това не е истина. Ти също имаш дарба — да шиеш. И това по свой начин е ценен талант.

Лили се обърна назад и му се усмихна широко.

— Ау, благодаря ти. Знаех си, че те харесвам.

— Именно савантите смятат, че техните дарби ги освобождават от съобразяването с обикновените правила — като разликата между доброто и злото: ето за това трябва да се безпокоите.

— Като контесата ли?

— Точно като нея, и сина й, и другите мъже, които арестувахме в Лондон. Те имат свободна организация и разделят света на сфери на влияние, сякаш някой им е дал правото да постъпват така. Гордея се, че ги спряхме.

— Дано само момичетата ви не платят цената за това — рече Стив.

Спасителният отряд отби на разклона на пътя. Те щяха да скрият автомобила и да влязат в крепостта през оградата, като намерят благодарение на дарбата на Уил най-слабо охраняваното място. Сол последва нашата кола до мястото. Сиянието от снега осветяваше вертолетната площадка, макар че нощта беше паднала в долината на езерото. Филмовият екип беше наел огромен паркинг, предназначен за скиорите, които идваха през почивните дни, и беше разделил асфалта на сектори за автомобилите и хеликоптерите на продукцията. Добре че с нас бяха Лили и Стив, защото съвсем обяснимо пазачите не горяха от желание да пуснат толкова късно конвой от два джипа, който да превземе тяхното парче земя.

— Здравейте, момчета, как вървят работите? — попита ги Стив безгрижно.

— Всичко е спокойно, господин Хю — рече предпазливо главният пазач.

— Дойдох да направим едно кръгче с приятелите ми с хеликоптера. Само ще проверя някои неща преди полета, но вие не ни позволявайте да ви отвличаме от задълженията ви.

— Не са ми казали нищо за това, сър. — Пазачът провери графика си.

— Полетът не е официален. А и хеликоптерът е мой. — Усмивката на Стив избледня, напомняйки на мъжа деликатно кой беше мегазвездата тук. Мъжът отстъпи.

— Добре, господин Хю. Преди да си тръгнат техниците го напръскаха със спрей против замръзване, но внимавайте.

— Да, ще внимавам.

Преместиха бариерата, за да влезем, и ние минахме край автомобилите за филма, а после стигнахме до площадката на хеликоптера и паркирахме.

— Докарал си личния си хеликоптер през целия път от Америка до тук? — попита Хав.

Усетил хапещия студ, когато отвори вратата, Стив потърка ръце.

— Не. Наех го, за да мога да се разхождам наоколо без спорове. Не се тревожете — същият е като този, на който съм летял у дома. — Той отиде до най-малкият от трите хеликоптера — една черна „Газела“ според надписа на опашката. Привлечени от асоциацията с касовия хит, компанията собственик беше сложила надпис с големи букви точно на корпуса — специално за знаменития им клиент: „Стив“. Хъм, фина работа.

— Той истински ли е? — прошепна Хав. — Срещу това не мога да се състезавам.

Сгуших се по-близо до топлината му.

— Аз и не бих опитала. Той живее в свят на измислени герои и се опитва да прилича на тях. Бих предпочела моят герой да е малко по-земен.

— Какво успокоение! Хайде, мисля, че е готов.

Слязохме от колата и отидохме при другите край „Газелата“. Усещах потока от телепатични съобщения, затова останах на разстояние от господин Бенедикт.

— Добре — рече Сол. — Момчетата са прескочили оградата и сега се насочват към задната стена. Не съм сигурен на какъв периметър се простира заглушаващото поле, но те все още са вън от него. — Той замълча, заслушан в гласовете, които прелитаха насам — натам. — Стив, Виктор каза, че може да отлиташ. Мини над покрива няколко пъти, след това им поднеси Хав на тепсия в двора пред входната врата. Докато той се спуска, момчетата ще се прехвърлят през задната стена, както се разбрахме. Хав, дръж връзка, за да ти кажем кога да прекратиш отвличането на вниманието им. Айвс ще даде на късо алармите и видеонаблюдението, докато пазачите преследват Хав, и това допълнително ще ги обърка. Стив, ти ще кръжиш отгоре и ще чакаш сигнал от Кристал, за да кацнеш. И ако всичко мине добре, момчетата ще натоварят момичетата при вас преди контесата да се усети какво става.

— Разбрано. — Стив потърка ръце. — Бих предпочел да направим няколко репетиции, но предполагам, че най-добре ще бъде да импровизираме, в случай че нещо се обърка.

— Боя се, че си прав. Телепатичната връзка може да пропадне, ако контесата реши отново да ни заглуши. В такъв случай най-важното е момичетата да бъдат отведени на сигурно място, дори ако това означава да оставим момчетата сами да измислят как да се измъкнат оттам. Става ли?

Стив кимна.

— Лесна работа — обади се Хав.

— Хав, ти единствен ще бъдеш сам през повечето време — рече Сол. — Уил казва да гледаш да си довлечеш задника на мястото на срещата при автомобилите, защото не иска да се връща да те търси.

— Кажи на големия брат да не се тревожи за мен.

Но беше ясно, че Уил и Сол се безпокояха за участието на Хав и тъй като и двамата имаха дарбата да предусещат опасност, думите му съвсем не ме успокоиха.

— Хавиер, косата ми побеля от теб повече от всичките ми синове взети заедно — Сол се намръщи, после се поправи. — За да съм справедлив — от теб и от Зед. Опитай тази вечер да не прибавяш нови бели косми.

Хав прегърна баща си.

— Ще дам всичко от себе си.

— Хайде да започваме представлението. — Стив се качи в пилотската кабина. Сол ми помогна да седна на задната седалка.

— Пазете се. Карла никога няма да ми прости, ако някой от вас пострада, докато се опитвате да я спасите.

Хав ме прегърна, докато двамата седяхме отзад и гледахме как пилотът ни подготвяше хеликоптера за излитане. Той не беше голям, но можеше да побере петима пасажери, ако се посбутат. Планът ни нямаше да се осъществи, ако на земята нямаше сняг, който да ни направлява — беше почти същото като светлините за кацане. При дадените обстоятелства всички ясно си давахме сметка, че Стив рискува много, за да ни помогне.

За погълнат от себе си бог на киното, той не беше лош, нали? Попитах Хав трябваше да използваме моя вид телепатия, макар че аз бях още неуверена — като клатушкащо се дете на първото си колело без помощни гуми, но воят на двигателя беше толкова оглушителен, че разговорът беше невъзможен дори в изолираната от шум кабина, а Стив щеше да ни чуе по микрофона на слушалките, които носехме.

„Чувам те ясно и силно, сладкишче. Леле! Какъв мощен мост си построила! Може да се наложи да го посвиеш малко.“

„Извинявай.“

„Не се извинявай. С малко късмет, той ще мине през всяка една бариера, която старата вещица ще изгради. Колкото до твоя приятел тук — поносим е, стига да пази ръцете си за себе си“, призна Хав.

„Той ме целуна само веднъж и целувката му нямаше нищо общо с твоята.“

„Радвам се да го чуя. — Той замълча. — Моите бяха по-добри, нали?“

Не се стърпях и се пошегувах, за да поразведря непоносимото напрежение, което и двамата изпитвахме.

„Едно е сигурно, бяха различни.“

„Различни като по-добри или различни като по-лоши?“ — Ръката му се стегна около кръста ми — предупреждение да внимавам.

Обърнах се към Хав.

„Неговата целувка беше мила.“

„Мила ли? — Хав обърна думата в ума си. — Това не звучи особено впечатляващо.“

„О, аз останах впечатлена, че той се погрижи да ме предпази от глутницата репортери.“

„И?“

„Какво «и»?“ Не бях ли малката госпожица Невинност?

„Как беше в сравнение с моите?“ — Изръмжа той.

„Развълнува ме малко, трябва да призная… но от твоите ми хвръкнаха чорапите.“

Той ме целуна по челото, точно между очите, за да накара споменът да остане.

„Добре. Само не забравяй целувките ми, Кристал Брук. А аз мога и по-добре, обещавам.“

„Обзалагам се, че можеш. Жалко, че сега не е време да разберем.“

„Да, когато всички са в безопасност, аз и ти имаме да уреждаме една недовършена работа.“

„Да, предполагам, че е така.“ Не бях сигурна какви ходове да предприема в тази връзка. Знаех, че сме отредени един за друг, но това не означаваше, че можех да се хвърля като Даймънд със затворени очи в обятията на сродната душа.

Усетил нуждата ми от успокоение, Хав хвърли поглед към Стив, но той не ни обръщаше внимание, защото беше зает с управлението на хеликоптера. Но може да започнем отсега да я уреждаме по малко. Той се наведе да ме целуне — устните му бяха топли и нежни. Приближих се, целунах го, опитах се да кажа чрез устата си онова, което все още не бях признала — че го обичах и бях вцепенена от ужас заради онова, което се канеше да направи. Той описа малки кръгове по гръбнака ми, както беше направил на снимачната площадка, а вълшебният допир стопи напрежението ми. Премести ръката си, здраво притисна врата ми и пое контрол над ъгъла, под който се срещаха устните ни, а аз бях щастлива да го оставя да се нагърби с командването. Момчето се целуваше като шампион и аз с готовност усвоих няколко съвета. За няколко мига се разтревожих, че той ще забележи непохватността ми, но после забравих всичко и се наслаждавах на целувката. Това не беше тест, който трябваше да изкарам, а вричане, размяна на чувствата, които изпитвахме един към друг.

Той се откъсна от целувката. „Всичко е наред, ще се оправим. Каквото и да се случи тази вечер, аз ще се върна при теб.“

„Държа те отговорен за думите ти. Предупреждавам те: ще те убия, ако позволиш нещо да ти се случи.“

„Отлично. Мил, скромен отговор от моята разбираща сродна душа. Не съм ли късметлия?“

— Ей, влюбените гълъбчета, може би искате да знаете, че вече приближаваме крепостта — викна Стив в слушалките ни и не прозвуча никак обиден от романтичната целувка, на която бе свидетел. Може би почивката му идваше добре. — Ще се спусна надолу. Време е да се маскираме, така че да не ни познаят.

Сложих си ски шапката и очилата. Хав вече беше облечен в своя ски екип. Той си сложи каската и очилата, малко неудобно, защото трябваше да държи слушалките, за да може да държи връзка със Стив. Огледа терена около крепостта, като го сравняваше с видяното на сателитното изображение.

— Мястото е добро за началото на спускането. — Той посочи една тераса пред приземния прозорец на крепостта — същата всекидневна, където бяхме видели Даймънд и останалите. — Колко ниско можеш да слезеш?

— На около метър от земята. Няма никакъв вятър, така че няма да се боря с природните сили.

— Първо ще хвърля ските и после ще скоча. Ще ми трябват няколко секунди, за да си ги сложа. Ако можеш, използвай хеликоптера, за да ме прикриеш.

— Добре.

— Бъди много, много внимателен, помолих го аз.

— Нали трябва да се върна при теб? Естествено, че ще внимавам.

— Минаваме втори път! — викна Стив. — И, да, Хюстън! Привлякохме вниманието им! Подгответе се за ролята на глупава филмова звезда. — Наклонихме се към него и нададохме бойни крясъци и се засмяхме на охранителя, който изскочи от тунела, за да провери какво става във въздуха над тях. — Вземи шампанското, скъпа. Зад седалката ми е.

— Шампанско ли? — намерих бутилката в една кутия до краката ми. Той се ухили широко.

— Аз съм Стив Хю. Трябва да мисля за репутацията си. Никога не летя на сняг без Дом Периньон Отвори леко задния прозорец и изстреляй тапата към него. Това ще разсее всичките му съмнения относно намеренията ни да се държим като кретени.

Беше необичаен момент да осъзная, че досега не бях отваряла бутилка шампанско, но трябваше бързо да се уча — ръцете на Стив бяха заети, а Хав се приготвяше да скочи.

— Стига ли ти толкова отвличане на вниманието, Хав? — попита Стив.

— Отлично. Ще скоча от другата страна.

Стив направи кръг и започна да снижава хеликоптера, сякаш се канеше да кацне на терасата. Охранителят се втурна обратно в сградата, събра подкрепление и се върна в градината.

Стив помаха на комитета по посрещането, наклони напред хеликоптера, после го залюля, сякаш пилотът беше на градус.

— Коктейл от шампанско желаете ли?

Повдигнах металната част и се изненадах, че от това тапата не изхвърча.

„Завърти я“, рече Хав, развеселен от неумелостта ми.

Направих каквото ми каза и тапата изхвърча през прозореца, а след нея бликна и пенлива струя. Пазачите се уловиха за пистолетите си, но сетне се отказаха с отвращение, когато видяха шампанското да струи по затрупаните от сняг лехи.

Въздушната струя зад мен ми подсказа, че Хав е скочил. Наведох се над рамото на Стив.

— Хав е долу. — Постарах се отстрани жестът ми да заприлича на целувка по бузата.

Стив кимна и започна да прави остър вираж в посока, обратна на замъка. Докато се въртяхме, успях да видя как Хав се изправя, след като беше закопчал ските си.

— О, не! — От шума в хеликоптера никой не чу как простенах, когато го видях да изиграва един бърз танц на войната върху терасата и да размахва пръсти, сякаш искаше да каже „хванете ме, ако можете, загубеняци“. Той извика нещо на пазачите, после се отблъсна и с един скок взе края на терасата.

„Трейс?“

„Кристал? Доста силна връзка си направила.“ Усетих как Трейс се потърка по слепоочията.

„Извинявай, нямам време да я оправям. Хав тръгна. Кажи на Айвс да действа.“

„Добре.“

Стив направи още едно кръгче около замъка. Двамата гледахме как дребната черна фигура на Хав лъкатушеше през стръмните градини. Двама от пазачите бяха изчезнали, само за да се появят от гаражите, яхнали снегомобили. Те се втурнаха да го преследват, а другите гледаха, докато икономът робот държеше връзка с тях по радиостанция.

— Твоят човек е бог на ските! — възкликна Стив.

И това беше точно така. Сякаш гледах как острието на бръснач прорязва бялата коприна. Хав премина зигзагообразно по алеята с класическите статуи, прескочи няколко стъпала и приклекна ниско, за да набере скорост бързото му спускане по една тясна пътека, оградена с плет от двете страни.

— Дано знае, че има компания — отбеляза Стив. Мъжете със снегомобилите познаваха терена и сега минаваха напряко по пътя покрай градините, така че да избягнат препятствията, с които Хав така се забавляваше, и отиваха право към края на пистата.

„Бог на ските, чуваш ли ме? Тук летящото сладкишче.“

„Казвай.“

„Две снежни чудовища ще те пресрещнат на лятната къща.“

„Прието, централа. Как се справят другите?“

Смених мисловните канали и намерих моста към Трейс. Този път беше малко по-неясен, но още работеше. Това доказваше, че моят вид телепатия можеше да победи заглушителното поле на контесата.

„Къде сте, момчета?“

„Скай не се поддава на опита на Виктор да я приспи. Може да е дребна, но се бори като тигър. Зед тъкмо се опитва да я хване. Мама, Даймънд и Феникс вече спят. Чакай — и Скай е готова. Излизаме навън.“

Потупах Стив по рамото и с жест му показах, че трябва да кацне.

Неочаквано Трейс нахлу обратно. „Уил е ранен. Контесата стреля по нас в коридора с някакъв древен револвер. Приземете хеликоптера.“

Видях как пазачите на терасата се обърнаха към къщата — те също бяха чули изстрела. Спасителната операция бързо излизаше от релси.

„Хав, Уил е ранен.“ Видях как Хав залитна, а после продължи със слалома си. В хеликоптера нямаше достатъчно място, щом носеха и ранения. Трябваше да сляза.

— Стив, имаме прострелян с пистолет и вероятно една луда, въоръжена жена, която стреля по нас от крепостта.

— Лоша ли е раната?

— Не знам. Къде е най-близката болница?

— От другата страна на езерото.

Това означаваше на километри оттук, а ситуацията се утежняваше от товара с момичета с промити мозъци и шайка пазачи, хукнали към нас.

— Имаме нужда от Хав. — Това не се случваше наяве. „Хав, трябва да се върнеш при хеликоптера. Трябва да успеем да се сместим, за да можеш да се погрижиш за брат ти.“

„Добре.“ Не знаех как щеше да се върне от подножието на хълма обратно до върха, но долових у него решимост.

„Свалете долу хеликоптера, защото излизаме.“ Това беше Трейс.

Главата ми се въртеше от всички тези различни гласове и настоявания.

— Сега, Стив!

Стив спусна „Газелата“ точно в центъра на обръщалото и изключи двигателя.

„Какво става с контесата?“ Попитах Трейс.

„Обезоръжена е. Зед използва способностите си, за да измъкне пистолета от ръцете й. Идваме.“

Когато ги видях да излизат от прохода, отворих вратата на хеликоптера. Уриел носеше майка си на ръце, Трейс Даймънд, Айвс Феникс, а Зед ги следваше със Скай. Последен от сградата излезе Виктор, който подкрепяше Уил.

— Не мога да ги кача всичките. — Стив беше стигнал до същото заключение като мен.

— Момичетата ще седнат на седалките. Уил и Хав на пода. Аз отивам с момчетата. — Не бях свикнала да се разпореждам, но някой трябваше да вземе решение. Скочих навън. — Хав идва насам.

Трейс сложи Даймънд на моята седалка, а майка му до нея. Когато и двете бяха настанени, Айвс и Зед оставиха своите сродни души, а Трейс клекна, за да превърже грубо рамото на Уил и да спре с притискане кръвотечението.

— Сложи го да легне на пода — предложих аз.

— Имаме си компания! — изстреля Стив и посочи иконома и хората му, които тичаха към нас откъм прохода.

Зед протегна ръка и древната решетка започна да скърца и да стърже. Айвс сложи ръка на рамото на Зед, за да му помогне. Решетката се спускаше бавно, но не успя да спре мъжа, който беше най-отпред. Уриел свали с юмрук две статуи на нимфи от двете страни на стълбите към терасата. Те паднаха върху иконома като двойка припаднали фенове на Стив.

— Къде е Хав, когато ти потрябва? — измърмори Виктор. Той излезе от хеликоптера, след като беше навил на руло едно одеяло, което да сложи под главата на Уил.

— Ще трябва да вдигна тази красавица във въздуха — предупреди Стив. — Не ми се иска да пробият резервоара, ако решат да стрелят по нас с пистолетите си.

Хав едва ли влачеше крака насам.

— Идва — сопнах се аз. Хав, къде си?

Усетих да се раздават юмруци. Беше свалил единия от мъжете от снегомобила му — онзи, с размерите на канара, който ме беше докарал по-рано. „При теб съм след минутка.“ Той използва ските си, за да повали и втория мъж, скочи на снегомобила и тръгна към нас, като остави мъжете да се претърколят в една пряспа. Предупреди братята ми — двама ме следват по петите.

— Хав идва, но не е сам. Взел е един снегомобил, но двамата мъже го преследват с другия. — Вече чувахме рева на моторите нагоре по хълма.

— Кристал, скрий се там! — нареди ми Трейс и посочи дърветата покрай алеята.

При операцията, която течеше, се затичах към боровете, без да споря. Петимата братя Бенедикт наклякаха около хеликоптера, готови да го защитават от всяка страна. В един от прозорците на крепостта се чу експлозия и ми подсказа, че Айвс тъкмо бе спрял един от охранителите да се прицели от горните етажи. Усетих зад гърба си налягането на рязко разширяващия се въздух, затова се шмугнах сред дърветата и се скрих зад най-близкото дърво. Погледнах към крепостта и видях огънят да облизва пердетата на един от прозорците. Дано пламъците отвлекат вниманието на няколко човека от прислугата и след нас да има по-малко преследвачи.

Един снегомобил спря на обръщалото. Хав скочи от него и хукна към хеликоптера. Виктор се размени с него и пое управлението на снегомобила. Хав скочи вътре и Стив отлетя в мига, в който вратата се затвори. Отдъхнах си облекчено. Хав беше в безопасност, както и Уил и останалите пътници. Сега оставаше и ние да се измъкнем оттук.