Джос Стърлинг
Кристал (7)

Седма глава

— Не мога да оставя хората да ме гледат в този вид! — изсъсках аз на Лили, докато чакахме Стив и Джеймс пред театър „Феникс“. Входът с белите колони се извисяваше над нас като вратата към Олимп, пазена от изваяния и наскоро позлатен феникс, който висеше над стълбите. Организаторите бяха поставили тазвечерната изложба в пищното фоайе на операта и отвътре виждах вечерните рокли в ярки цветове на дамите да се смесват със смокингите на мъжете. Келнерите с бели сака лъкатушеха между групичките от ценители на изкуството и им поднасяха деликатни хапки и шампанско във високи чаши. Това бяха боговете на международната светска сцена; аз бях един незначителен, неканен гост, а всички добре знаем какво се случва, когато смъртните си имат вземане-даване с божествата. Придърпах ръба на роклята по-надолу — тя стигаше до средата на бедрата ми, а аз не бях привикнала да показвам толкова много от краката си. — Не съм облечена подходящо.

Лили хвърли поглед на гостите и изсумтя.

— Никой от тях няма и една искра вкус към модата. Тези рокли висят в гардеробите им с години. Класика, класика, класика, скука, скука, скука. А ти, моето момиче, си облечена в рокля от последната колекция на Джулиън Макдоналд, която, освен че е с характерния му почерк, беше и гвоздеят в програмата на лондонската седмица на модата.

— В нищо с характерен почерк не съм облечена, защото съм почти разсъблечена! — Подгъвът свършваше в най-горната част на краката ми, още преди да е започнал. Дълбокото деколте отпред и на гърба говореше, че бяха спестили доста материал и от корсажа. Единственото място с покритие, беше шлейфът, който се спускаше на вълни от гърба ми и заради който роклята минаваше за вечерна.

— Изглеждаш прекрасно в кремаво и златисто. Знаеш ли, че само бродерията струва повече от една обикновена семейна кола.

— О, боже, Лили! Моля те, дръж ме далеч от червеното вино.

— Просто внимавай. Джулиън много се зарадва да ми заеме роклята — нали знае, че ще получи няколко хубави снимки в утрешните вестници. Но обещах да му я върнем в същото състояние, в което я взех.

— Идеята никак не е добра! — Ако Лили не стискаше ръката ми, щях да грабна шлейфа и да побягна с все сила, въпреки високите токчета на златните боти — като Пепеляшка, която изхвърча навън преди началото на бала.

Малкият пристъп на паника развесели Лили, но тя не допусна грешката да ме пусне.

— Вече не можеш да се откажеш. Само си помисли за отрицателните реакции на вестниците, ако Стив бъде изоставен.

— А те как, по дяволите, ще научат?

Лили завъртя очи пред наивността ми.

— Защото тайничко сме им подшушнали, че ще могат да го снимат около десет тази вечер, когато си тръгва с момичето, с което е излязъл на среща. Трябва да знаеш, че тези неща не стават спонтанно.

Двама мъже излязоха от улицата, която вървеше покрай църквата на отсрещната страна на операта. Единият беше нисък и пълен, а другият среден на ръст и слаб — кавалерите ни бяха пристигнали. Охранителят на Стив ги следваше по петите.

— Бързо, ела! Стив няма да иска да се мотаем отвън, за да не би папараците да са подранили. Импровизираните снимки никога не излизат добре. — Лили ме дръпна за ръката и ние тръгнахме зад режисьора и звездата на филма му, минахме през стъклените врати и влязохме във фоайето. Служителите в гардероба бяха готови да поемат горните дрехи и наметките ни. Едва след това Стив се отпусна и ни поздрави.

— Ей, Лили, изглеждаш прекрасно! — той целуна господарката на гардероба два пъти по бузата.

Трябваше да сподавя писъка си: намирах се в една стая с моя герой! Бях неговата дама за вечерта!!!!!

Джеймс прегърна и двете ни.

— Здрасти, Кристал. Добре ли се чувстваш?

Усмихнах му се слабо. Лили изчетка едно конче от ревера на филмовата звезда.

— Хубаво сако, Стив. Том Форд ли е?

— Да. Едно от любимите ми! — Стив се обърна към мен.

Дишай дълбоко, Кристал. Не се посрамвай.

— Ей, ти си Кристал, нали така? Много ти благодаря, че прие да участваш в тази лудост. — Той се приведе напред и ме целуна два пъти, както Лили. — Страхотна рокля!

— Благодаря — изписуках аз.

Той ме погледна с разбиране. Предполагам, че всяко нормално момиче се държи необичайно в негово присъствие, и не му беше за първи път да принизява някого до бръщолевещ идиот.

— Ето каква е сделката, Кристал: цялото събитие е в чест на мой приятел, затова ще сръбнем по малко шампанско, ще поздравим един-двама души, ще подкрепим каузата, а после се разделяме. — Той потри ръце като опитен майстор. — Чака ме тежка вечер — ще играем покер с момчетата от снимачния екип в хотела, затова искам да си тръгнем след около час. Това устройва ли те, Кристал?

Думите му не бяха особено ласкави, но нямаше да искам пълното му внимание цяла вечер.

— Напълно.

— Отлично. Хайде да вървим при другите гости. — Той ми предложи ръката си и аз я взех. Молех се да не разбере, че треперя на десетсантиметровите си токчета. За радост, фактът, че се извисявах над него, не го смути. — Е, разкажи ми за себе си. Лили спомена, че участваш като статист във филма. — Той хвърли поглед на отражението в стената от огледала, докато минавахме.

— Да, така е.

— Искаш да станеш актриса, така ли?

Това беше толкова далеч от амбициите ми, че не се сдържах и се разсмях.

— За нищо на света!

Той ми се усмихна бързо, а аз едва не си глътнах езика, когато поех взрива от кобалтовосините му очи. В живота харизмата му беше още по-очевидна, отколкото на екрана.

— Започвам да те харесвам все повече и повече. Момичетата, които мечтаят да станат актриси, са досадни като трън в петата, а аз непрестанно срещам такива. С какво се занимаваш?

— Шия карнавални костюми — нали знаеш, като маските и роклите, с които бяхме облечени през почивните дни. Това е венецианска традиция.

— Това е доста интересно. — Той ме потупа по ръката и аз си помислих, че жестът му показваше снизходителност — браво на вас, малките хора. — Струва ми се, че за пръв път излизам на среща с някой, който прави нещо с ръцете си. Излизал съм с жени, които правят сцени, разбира се, но никога с някой, който прави полезни неща — като костюмите. Излизам на среща с талантлива шивачка, значи имам скрита дълбочина, нали така? — Той ми намигна, за да подкопае сериозността на егоцентричния си коментар, но според мен вероятно мислеше точно това, което каза. Той ме поведе плавно през тълпата, а хората извръщаха глави, когато се спирахме край тях — слънчогледи, които следваха слънцето. Без да издава с нищо, че бе забелязал реакцията им, Стив ме отведе право при художника, на чиито творби трябваше да се възхитим. А досега не бях успяла дори да зърна изложените творения. Докато прекосявахме напряко през множеството, минах на сантиметри от една скулптура на измъчен клоун и улових една обезобразена балерина върху платно, опръскано цялото в боя, и заключих, че театърът беше темата на изложбата.

Стив подаде ръка на един дребен мъж, облечен в електриковосиньо.

— Здрасти, Себастиан, страхотно шоу, страхотно. — Не че беше видял нещо от него.

— О, Стив, ти успя да дойдеш! — Художникът се завъртя притеснено в малък кръг, а шампанското се плисна по пръстите му, когато премести чашата от едната си ръка в другата, за да се ръкува със Стива. Аз отстъпих назад, като внимавах да не изцапам роклята. — Колко мило само от твоя страна!

— Не бих пропуснал изложбата! Позволи ми да те представя на приятелката ми Кристал… ъм… Кристал. — Бузите ми пламнаха. Стив не знаеше фамилията ми, или може би беше я забравил. — Тя е моден дизайнер от Венеция.

Какво съм била?

Себастиан Пери (успях да разбера как се казва, благодарение на брошурата, която стискаше един от гостите) ме целуна, сякаш бяхме стари познати.

— Кристал, толкова ми е приятно да се запознаем. За коя марка работиш?

Не можех да продължа да се преструвам, че съм нещо, което не бях, дори ако това беше обичайният начин на действие за Стив.

— Мисля, че не сте разбрали добре, господин Пери. Аз работя при една шивачка на венециански костюми, карнавални костюми.

— Господин Пери! — изсмя се сподавено художникът. — Скъпа, маниерите ти са безукорни, но моля те, наричай ме Себастиан, иначе ще се почувствам сякаш съм на сто години. — Нервността му се беше разсеяла и той смигна кокетно на Стив. — Разбирам защо си избрал това момиче: кукличка е. — За първи път (и може би за последен) някой, който беше по-нисък от мен с трийсетина сантиметра, ме наричаше кукличка. Сърцето ми се стопли към него веднага. — Кристал, искам да науча повече за това, с което се занимаваш. Традиционните театрални умения като изработването на маски ми лежат на сърцето. — Той махна с пръст към друго платно, на което от разстояние изглеждаше като купчина посечени тела на участници в карнавала.

Но Стив вече ме дърпаше след себе си.

— После, Себастиан Сега трябва да отида и да привлека купувачи за картините ти.

— Върви, миличък, и ще съм ти задължен завинаги!

Стив вече се отдалечаваше. Хвърлих поглед назад и видях как художникът на шега се тупа по сърцето, за да разсмее малкия си кръг. Знам как се чувстваше — Стив беше човек на действието и можеше да накара сърцето на всеки човек да препуска.

— Откъде познаваш Себастиан? — попитах го и поех чашата с искрящото шампанско, която Стив успя да грабне от един поднос.

Очите на Стив блуждаеха из залата и търсеха най-добрия ъгъл за снимката във вестника.

— О, откъде познавам всички останали? Срещнах го на едно събитие, подобно на това тук. Купих си няколко от картините му, защото финансовият ми съветник каза, че цената им щяла да се качи.

От изложените творби аз реших, че харесвам художника повече от произведенията му.

— Къде ги закачи? — Опитвах се да си представя някоя от тези кошмарни картини, закачена на стената в малкия ми апартамент. Тъкмо бях свалила плаката на „Здрач“ и го бях сменила с Моне.

— О, съхраняват се в някъде в някой трезор. Нямам свой дом в момента, живея в къща под наем и имам няколко човека, колкото да я поддържат. През повечето време работя. Личният ми асистент се е усъвършенствал в стягането на куфарите. Здрасти, Мери, отдавна не съм те виждал! — И той се спря да разговаря за втори път тази вечер, а дамата се оказа журналистка от „Ню Йорк Таймс“ Аз останах по края на шоуто на Стив, а ситуацията ми се стори много позната. Не беше ли почти същото, когато бях в компанията на Даймънд в кръговете на савантите? Мисълта да се прочуя никога не ми се беше струвала толкова притегателна. Предпочитах хората да чакат на опашка, за да поговорят с мен, отколкото да бъда залепена като опашка за вечерта, за да придам блясък на образа му. Стив беше приятна компания, но след като спрях да боготворя с притаен дъх героя си, осъзнах, че той не се интересуваше нито от мен, нито от нещо друго — интересуваше се единствено от кариерата си. И защо трябваше да се интересува от друго? Цялата вечер беше попаднала в категорията „танту за кукуригу“

В главата ми започнаха да минават диви мисли. Може и да бях паразит, но не бях безсилна. Ако исках да стана наистина зла, можех да объркам напълно малкото му пътуване във водите на общественото внимание. Представих си как се обръщам към следващия журналист и казвам: „Здравейте, аз съм Кристал. Знаете ли, че Стив обича да рита малки кученца и когато бил на десет, хвърлил хамстерчето на сестричката си в тоалетната и пуснал водата?“ Това щеше да е лъжа, но цяла седмица след това щеше да му се наложи да погасява слуховете, докато се забравят.

И щеше да заведе дело срещу мен.

Не че щях да кажа нещо толкова глупаво — просто се наслаждавах от усещането да флиртувам с ръба на пропастта. Хав щеше да разбере шегата. Отсега нататък, щом погледна новия брой на някое клюкарско списание и видя как приятелката на някоя известна личност го стиска за ръката, винаги щях да се питам дали не замисля камикадзе, за да стане реална.

Стив прекъсна за миг разговора си с местния кмет и погледна часовника си — една от онези играчки, които струваха доста скъпо. Моята „златна“ гривна се продаваше за двайсет евро. Питах се дали присъстващите щяха да усетят разликата? Сигурно си имаха бавачки, които ги учеха на подобни неща, още преди да са научили азбуката. Стив въздъхна и сложи ръка на раменете ми.

— Много жалко наистина, господин Букари, но чакат Кристал на друго парти, а аз обещах да я придружа до там.

Кметът каза много ласкателно и много италианско, че красивите момичета винаги се търсят.

— Да, знам. Аз самият срещам трудности да я опазя от други мъже. — Стив целуна опакото на ръката ми и от устата му думите прозвучаха нарочно, сякаш двамата бяхме двойка.

Кметът ми хвърли един поглед.

— Та ти си Стив Хю! Няма да имаш проблем да опазиш приятелката си. Ако и ти имаш проблем, тогава за нас, останалите, няма никаква надежда! — Малката групичка около кмета се засмя на остроумието.

Изпълних ролята си и като се облегнах на ръката на Стив, придадох си подходящо захласнат вид за случая. И наистина, все още бях захласната по него, но само когато си представях екранното му присъствие, а не мъжа до мен. Какво говори това за мен? Повърхностна?

Върнахме се обратно в гардероба. Стив ме огледа от главата до петите и изражението му стана сериозно.

— Сложи си малко гланц на устните и без палто.

— Моля?

— За глутницата журналисти, захарче. Нали за това дойде?

Сигурно за това бях дошла, но краката ми не бяха студени, бяха станали ледени. Дали добре бях премислила всичко? Не. Оставих се Лили да ме принуди да участвам в това, без да ми даде време да помисля. Втурнах се да гоня някаква мечта, която не бях сигурна, че искам.

Без палто ли? Ще замръзна.

— Всичко ще свърши за минутка. Асистентът ми ще го вземе. — Той посочи един млад мъж, който седеше в стол край вратата и чакаше. Той изпълняваше едновременно две роли и беше също и негов охранител. — Джон, моля те, вземи палтото на госпожица Кристал.

— Брук, казвам се Кристал Брук.

Но Стив беше прекалено зает да проверява как му стои косата, за да ме чуе, но охранителят ми отговори.

— Ще се погрижа за палтото ви, госпожице Брук — рече той и ми се усмихна мило.

— Благодаря, Джон. — Приведох се по-близо — в негово лице усетих съюзник. — Той често ли върши такива постъпки?

— Непрестанно, госпожице. Но ще свикнете.

Засмях се и поклатих глава.

— Втори път няма да ме уловиш как оставям дупето ми да замръзне заради едната известност. Правя го заради Лили.

Охранителят ми се усмихна, но видях, че не ми повярва. Допусках, че в жадния за известност свят на Лос Анджелис думите му бяха равностойни на обета на закоравял пияница, който казва, че повече няма да докосва чашката.

— Готова ли си? — попита ме Стив, а в това време аз мушнах гланца в дамската си чантичка.

— Винаги готова!

— Пресата ще иска да научи името ти. Предполагам, че Лили вече го е дала на секретаря ми?

Така ли? Изобщо нямах представа как ставаха тези неща.

— Предполагам.

Стив обви ръката си около мен.

— Ще минем бързо през тях. Усмихвай се и се помъчи да изглеждаш така, сякаш сме добри приятели. Разбра ли?

Още една изигран епизод в живота му на актьор. Колко тъжно.

— Разбрах.

Излязохме от уединението на гардероба и се насочихме право към бурята от светкавиците на фотоапаратите.

— Ей, Стив, как върви филмът?

— Отлично, момчета, благодаря — отвърна Стив.

— Кристал, Кристал, погледни насам, съкровище!

Тъй като не очаквах, аз извърнах глава към посоката, от която дойде викът. Вече знаеха коя съм. Вероятно приличах на сепнат заек.

Усмихвай се, глупачке, рекох си аз.

Репортерите се нахвърлиха върху нас. Името ми отскачаше от всички страни като пинбол. Този път ръката на Стив наистина ми вдъхна увереност.

— Оставете малко място на момичето да диша! — пошегува се той.

— Стив, какво каза Джулиан, когато научи за новата ти връзка? — провикна се друг репортер.

Стив сви рамене.

— Защо не я попитате? Вижте, момчета, с Кристал трябва да тръгваме. Чакат ни.

— Кристал, какво ще кажеш за слуха, че ще правиш кариера като модел на „Пейдж 3“?

Какво!

— Истина ли е, че си на петнайсет?

О, боже.

— Не им обръщай внимание — прошепна Стив, а хватката на ръката му се стегна от гняв. — Търсят сензация. Джон, запомни кой зададе магарешки въпрос и го изтрий от списъка ни.

Тогава тълпата блъсна някого, той стъпи върху вълнистия шлейф и аз усетих, че роклята се сцепи, но съдирането не спря.

— Джон! Палтото ми! — извиках аз умолително и притиснах с лявата ръка долната част на гърба си.

Стив продължи да върви.

— Не спирай. Почти свърши.

Но на мен ми дойде до гуша от тази връзка между господар и слуга. Гневът ми умъртви обожанието ми към моя герой.

— Стив Хю, ако не искаш утре бельото ми да лъсне по вестникарските будки, спри веднага! — и аз се шмугнах под ръката му, и грабнах палтото от Джон, който бързаше да ме наметне с него. Той поне имаше хубав изглед към проблема. Наметнах палтото си, но с такъв замах, че да шибна най-настоятелните репортери през лицата. — Така. Сега вече можем да вървим.

Тръгнах с гневни крачки и високо вдигната глава напред. Един миг трябваше на Стив да осъзнае, че съм потеглила. Той се втурна да ме настигне, улови ме за ръката и ме завъртя към него.

— Беше великолепна, скъпа! — викна той силно, а сетне ми залепи една целувка по устните. Притисна се към ухото ми. — Сега ще трябва да избират какво да сложат на първа страница — това или превъзходното ти дупе.

Отпуснах се в ръцете му. Той не се опитваше да се възползва от мен в най-неподходящ момент, а се мъчеше да ми помогне.

— Благодаря ти — прошепнах му аз.

— За нищо — той потупа палтото на гърба ми точно върху оскърбителната цепка. — Не бива да се тревожиш — все едно е коя снимка ще изберат, и двете ще ме поласкаят.

Прибрах се в безопасния уют на стаята си в десет и трийсет и половин час по-късно чух Хав, Даймънд и Трейс да влизат. Вече бях признала пред Лили за злополуката с роклята, но тя ми каза, че това е без значение — стигаше да споменат в снимките, че почти са я свалили от гърба ми, след като са я раздрали. Според нея цялата история със Стив и сцепената рокля била много вълнуваща и ще помогне на дизайнерите да направят някои промени в линиите на моделите си.

Но за мен историята не беше никак вълнуваща. По-скоро се чувствах като голямото парче месо, което дават на животните в зоологическата градина на закуска. Ако можех чрез някакво вълшебство да изтрия всички дигитални снимки с мен, бих направила магията. Но знаех, че вече е прекалено късно и фотографиите се разпространяват по света. Бях проверила в интернет — още не ги бяха качили, но нямаше да е за дълго. Потърсих и други подобни гафове със съдрани дрехи на богатите и известните, за да се утеша, и намерих няколко далеч по-смущаващи от моите.

Даймънд подаде глава от вратата. Бях се сгушила в леглото по пижама.

— Здравей, Кристал.

Затворих лаптопа рязко.

— Как мина денят?

— О, чудесно, благодаря. Мирът и хармонията бяха възстановени.

До нея се показа Трейс.

— Беше великолепна. Толкова ми хареса да я гледам, докато работи.

— Да, Ди е невероятно способна. — Усмихнах им се сияйно, но усмивката ми крещеше „изкуствено, изкуствено!“ Само ако научеха.

— Здравей, сладкишче — Хав пъхна главата си в стаята. Ама какво ставаше? Това да не им беше пижамено парти.

— Здравей. Хареса ли ти в Рим?

— Фантастично! Можех да откарам там цяла седмица. При теб как мина денят?

— Хъм. — Излязох на среща с красив филмов актьор и може би са ме снимали по гащи, които се подават от гърба на роклята, а самата нея почти никаква я нямаше. Боже, дано не са успели! — Добре мина.

— Отлично. Ще се видим утре сутринта.

Не, нямаше да се видим, стига да успеех да избягам, преди да са станали. Може би ако отвъртя бушона и рутерът спре да работи, а после изкупя всички вестници в радиус от половин миля наоколо, тогава щях да се почувствам по-добре?

До утре, лека нощ.

Вратата се затвори. О, боже! Какво направих?