Джос Стърлинг
Кристал (3)

Трета глава

Рио д’Инкурабили, Дорсодуро^[1], Венеция

Влязох в двора през вратата откъм канала и стоварих торбите върху малката градинска масичка с мозайката.

— Здравей, хубавецо! — коленичих, за да погаля по брадичката Барози, стария котарак на Nonna. Ленивият, риж генерал от котешкото царство беше превърнал дъската под масата в свой команден пост, от който съскаше предизвикателствата си към бигъла на синьора Кариера и надменно следеше птичките с очи, а те отдавна негодуваха, задето беше толкоз мързелив, че дори не ги преследваше. Чувах лаенето на Роко от апартамента на първия етаж. Синьората ме изпрати по-рано у дома (което за нея означаваше, че навън все още беше светло), за да го разходя. Извадих ключовете си.

— Барози, предупреждавам те: имаш десет секунди и после пускам Роко.

Барози присви очи. Беше прав да не се впечатлява — идеята на Роко за свирепо куче се заключаваше в това да надава картечен огън от истеричен лай. Но и най-малкият намек за ответен удар от котарака и той тичаше да се скрие в полите ми. Във Венеция жилищното пространство е оскъдно и затова кучетата са малки, но котките стават огромни, тъй като тук е котешкият рай — има много мишки и никакви коли: естественият ред беше обърнат с главата надолу.

Отключих тежката ключалка на входната врата на съседката ни и пуснах бигъла да направи една предварителна обиколка на градината, да подуши тук-там, а в това време аз се качих по външните стъпала до нашия апартамент на втория етаж. Венеция се подмладява, колкото по-нагоре се изкачва човек: апартаментът на синьора Кариера беше от късното Средновековие, с тежки дървени греди и мрачни стаи. Пристроен по-късно, нашият беше само на няколкостотин години и имаше високи тавани и много светлина. Оставих покупките на кухненския плот и погледнах към малкото дворче с прането, проснатото на въжетата, малката веранда и купищата саксии с цветя край високите стени, а после към Канале дела Гуидека — широката ивица вода, която отделяше Венеция от сателитните й острови. Слънцето вече се потапяше над крановете и покривите на предградието Гуидека отсреща и почти отвесните снопове осветяваха бледите кайсиеви стени на кухнята, като ми напомняха, че трябва да побързам, ако искам да разходя Роко на светло.

Преоблякох се в чифт черни къси панталонки и бяла тениска, свалих елегантните си обувки за работа и на тяхно място си обух маратонки. Предупреждението на Хав отпреди няколко седмици ме беше накарало да бъда по-внимателна със здравето си и затова бях започнала да тичам. За голяма моя изненада, намирах го дори за приятно. А и така си имах извинение да не отида на лекар. Даймънд не беше тук да ме тиранизира, а без нея сама никога нямаше да пристъпя прага на някоя клиника. От тичането се чувствах добре, а това означаваше, че нищо ми няма. Имах късмет да живея на една от малкото венециански улички, където беше възможно да тичаш в права линия. Широката улица „Затере“ вървеше край Канала и ставаше отлично за писта за бягане, при това не беше претъпкана с туристи.

Вързах косата си на опашка с един широк ластик, после направих няколко упражнения за загрявка, като гледах да не мисля за празнотата в апартамента. Никога преди завръщането ми от Денвър не бях живяла сама. В училище около мен вечно имаше някой — другите момичета или учителите, а след като завърших, с Деймънд деляхме апартамента. Продължавах да изпитвам усещането, че само си играя на пораснала жена, която сама се справя с живота, а сетне изведнъж вече плащах сметката за телефона, зареждах хладилника с продукти — изобщо всички дреболии, които сякаш са запазената територия на възрастните. Неусетно бях минала в техния отбор, но отвътре продължавах да се чувствам като момиче. Дори не можех да дам изблик на гнева си като хората, когато ми идваше до гуша от шефката — нямаше кой да се стресне, щом затръшна силно вратата или избухна в поток от ругатни. Бях започнала да разговарям с животните. Е, поне не чаках да ми отговорят. Може и да се превръщах в ексцентрик, но не бях полудяла.

— Хайде, Роко, да тръгваме! — Заподскачах надолу по стъпалата с олекнало сърце, щом видях простия ентусиазъм на бигъла, шляпащите му уши с цвят на карамел и наперената му бяла муцунка. Тръгнахме по края на Дорсодуро в посока обратна на часовника, а целта ни беше забележителната часовникова кула на пиаца Сан Марко. Тя се издигаше над покривите като квадратна ракета върху много чудновата площадка за излитане. Центърът на Венеция прилича малко на знака Ин и Ян. Известният площад Сан Марко и розовият Дворец на Дожите се намират в дебелата част в черния Ян; аз живеех точно на върха на белия Ин. Канале Гранде, който разделя двете, беше извитата линия по средата. Три моста, разположени на равно разстояние един от друг, свързват двете страни на града, и сред тях беше и прочутият Риалто, точно по средата. Ако човек знаеше пътя (а чужденците по правило лесно се губеха в лабиринта от улички даже и с карта), тогава само за двайсетина минути можеше да се придвижи между забележителностите, а скочи ли в някой vaporetto, тоест воден автобус, щеше да стигне и за десет.

Стигнах края на „Затере“ доста бързо. Седнах на стъпалата на църквата „Санта Мария дела Салюте“ и гушнах Роко. Часовниковата кула на Сан Марко отсреща се къпеше в злато от залеза. Туристите на върха й сигурно виждаха чуден спектакъл, докато вечерта се спускаше над лагуната. Чудех се дали някой не ме гледаше през бинокъла си. Помахах за всеки случай.

Май трябваше да премисля отново дали наистина не полудявах.

Дори да живее във Венеция, човек трудно би могъл да я види с нови очи. Толкова пъти е описвана от писатели, художници и режисьори, че вече прилича на красива, ръчно изработена яхта на повърхността на Адриатическия залив, но затрупана цялата от миди до задушаване. Понякога се налага да я извадиш от водата и да я остържеш от налепите, докато отдолу се покажат голите дъски, иначе ще се килне на една страна от тежестта. Може би бях проектирала върху града собственото си колебливо разбиране за света, но за мен основната истина, голите дъски, беше, че врялата и кипяла в историята Венеция стоеше на ръба на разрушението и може би нямаше да дочака края на века заради глобалното затопляне и покачването на морското равнище и сега беше последният шанс да се види културното наследство. Изправен пред такава съдба не чак толкова далеч на хоризонта, животът тук беше още по-сладък: слънчевите площади, папагалите, които подсвиркваха от прозорците на горните етажи, тесните, криволичещи улички, тайните кътчета; групите от работници, художници, студенти, които свързваха града в едно цяло като брънките във верига; ежедневните приливи от туристи, които заливаха града, а после и отливите им. Скъп и уединен, градът не беше удобно място за живеене, но всички имахме някаква особена причина да изберем да дойдем тук. Аз бях избрала града заради семейството ми и щастливите спомени за Nonna, но освен това ми се искаше да живея на някое неповторимо място, което да подхранва въображението ми. И Даймънд изпитваше същото, макар че никога не бяхме обличали чувствата си в думи. Просто и двете обичахме Венеция — любов, която не бях изпитвала към никой друг град, където бях живяла.

Една частна моторна лодка спря на пристана пред църквата, а бялата й диря порозовя на залеза. Облечена цялата в черно, на брега слезе дребничка дама, подпомогната от плещестия лоцман в спретната тъмносиня униформа. Веднага я познах — всеки, който беше поживял една-две години във Венеция я познаваше. Контеса Николета притежаваше един от малките острови близо до Лидо^[2] — дългата, тясна бариера между Венеция и Адриатическо море. Лагуната беше осеяна с подобни самостоятелни територии: едни от тях бяха някогашни инфекциозни болници, а други монашески колонии. Владението на контесата не беше далеч от тук, близо до къщата на Елтън Джон и недостъпния за простосмъртните хотел, в който отсядаха всички звезди за филмовия фестивал през септември. Говореха, че било малко бижу, разположено удобно срещу града, но същевременно голямата й къща осигурявала пълно уединение. Само най-старите италиански фамилии и рок звездите притежаваха такава собственост. От стълбите на църквата човек можеше да зърне единствено покрива на къщата и дърветата наоколо. Иначе имението си оставаше съблазнителна загадка и във въображението ми беше станало толкова примамливо, колкото и градината зад дебелите стени за Мери Ленъкс от „Тайната градина“^[3]. Възрастната дама също беше савант и ме познаваше, или поне беше близка с Даймънд, и вероятно досега беше забелязала съществуването ми.

Подпряна на ръката на кормчията, възрастната жена тръгна с несигурна походка към църквата заедно с другите хора, които отиваха на службата. Роко се разлая и привлече вниманието й към мен. Станах. Човек не бива да седи, когато някой италиански благородник благоволи да го поздрави.

Контесата първо потупа Роко, а после се обърна към мен:

— Кристал Брук, нали така? Как си, мила? — попита ме тя на италиански. Лоцманът спря, за да може контесата да размени няколко думи с мен. Изражението му беше скрито зад чифт огледални слънчеви очила. Помислих си, че трябва да е доста търпелив, за да понася честото й спиране — тя имаше толкова много познати в града. Но в подобни случаи той се беше научил да остава напълно безизразен.

— Добре съм, благодаря ви. Започнах работа при синьора Кариера.

— Ах, да. Чух, че е получила голяма поръчка от филмовата компания. Какво щастие и за двете ви!

Засега щастието беше доста приглушено поради огромната работа около шиенето на костюмите. Едва бях успяла да видя отблясъка от звездния прах на Холивуд.

— А вие как сте, контеса Николета?

— Sempre in gamba. — Смешен израз, който грубо се превежда с „все още съм на крака“. Ястребовите й черти се набръчкаха в усмивка, а избледнелите й сини очи пробляснаха. Лицето й ми напомняше на Мария Калас — оперната дива: с голям нос, все още черни вежди и осанка на кралица, нищо че беше малко прегърбена. — Имаш ли новини от очарователната ти сестра? Мислех, че досега трябваше да се е завърнала от Америка.

— Даймънд реши да поостане. Не сте ли чули? Откри сродната си душа.

— О, небеса! — Контесата сключи ръце и заплашително се олюля. Добре, че лоцманът все още здраво я стискаше. — Ох, ох, толкова се радвам за нея. Кой е щастливецът?

— Трейс Бенедикт. Произхожда от семейство саванти, които живеят в Колорадо. Изглежда, семейството е доста известно в полицейските кръгове. Познавате ли ги?

За миг изражението на старата жена замръзна, докато отслабналата й памет претърсваше данните в мозъка й. Сетне лицето й се проясни.

— А, да. Чувала съм за тях. Колко… интересно. Не знам дали са достатъчно добри за Даймънд. Не знам изобщо дали има някой достатъчно добър за нея.

— Разбирам какво искате да кажете, но той ми се струва отлична партия за нея.

Камбаните забиха, за да известят началото на службата. Контесата стисна ръката на лоцмана, за да му даде знак, че е готова да влезе в църквата.

— Поздрави я от мен, Кристал. Очаквам да те видя, когато се отбия да получа костюмите си за Карнавала. — Празненствата преди Великите пости, които организираше, бяха известни и привличаха много личности от висшето общество от целия свят. — Стига синьора Кариера да успее да ме вмести тази година.

Усмихнах й се и я уверих, че ще успее. Никой не би постъпил толкова глупаво, че да върне с пренебрежение редовния си клиент, дори когато в града имаше филмов екип. Режисьорите идваха и си отиваха. Контеса Николета беше вечна.

Двамата с Роко тичахме на връщане. Влязохме в двора и отключих. Синьората вече се беше прибрала. Омърлуших се, когато видях купчините платове, които беше взела със себе си. Имаше злия навик да си носи работа вкъщи и тъй като живеех отгоре, беше започнала да си мисли, че само чакам да си плюя на ръцете. Подобни страхове обаче не измъчваха Роко ни най-малко: той се хвърли към стопанката си с буен ентусиазъм, заподскача около нея и заблиза пръстите й. Синьората беше тънка и грациозна жена със светлоруса коса и успешно съумяваше да прикрие факта, че вече наближаваше седемдесетте. Носеше очилата си на диамантена верижка на врата си и в момента те се удряха в гърдите й, докато тя изтръскваше едно прекрасно парче кадифе в изумруденозелено.

— Как мина разходката? — попита ме. Предположих, че се обърна към мен, макар че гледаше към Роко.

— Добре, благодаря. Видяхме контеса Николета. Отиваше на църква. Каза, че ще се отбие скоро за поръчката си.

Синьора Кариера прокара разсеяно ръка през косата си.

— Ай, ай, ай! Как ще се справим? — Устните й се извиха в тънка усмивчица, когато си помисли за печалбата. — Но ще се справим. Искаш ли да вечеряш с мен? Очаквам специални гости и, естествено, си послужих с хитринка — купих лазаня от ресторанта отсреща.

Хареса ми идеята да мога да поговоря с някой друг, освен с котката.

— Да, с удоволствие. Кого сте поканили?

— Режисьорът и главната дизайнерка от филмовата компания. Обадиха ми се точно след като ти си тръгна. — Тя отряза едно конче от подплата от меката, златиста тъкан.

Помислих си за последните няколко маски, които ми оставаше да довърша, и за роклите, чиито ръбове бяха само тропосани отгоре-отгоре.

— Но ние не сме готови!

Тя сви рамене, сякаш искаше да каже „какво можем да направим?“

— Знам, но те са нетърпеливи да видят каква работа сме свършили до тук. А и добре разбират, че не можем да им доставим костюмите преди събота. Снимките започват в неделя, така че ако не харесат подхода ми, няма да имаме почти никакво време за промени.

Вече започнах да съжалявам, че бях приела поканата. Ако поискаха да направим многократни промени, познайте кого щяха да накарат да свърши всичко, докато шефката ми се оправяше с редовните клиенти?

— Но за повече нямам време сега. — Синьора Кариера остави ножичките си. — Защо не се качиш да се преоблечеш. Сложи си рокля, лилавата, струва ми се, ще е добре. — Синьората ме огледа с професионално око. — Да, така цветът на лицето и косата ти ще изпъкнат най-добре. Поразителен също като чертите ти.

Задавих се от смях.

— Аз имам нещо, което може да изпъкне?

— О, я стига, Кристал! — рече тя енергично. — Изобщо не разбирам откъде ти е щукнала тази мисъл, че си грозна.

От огледалото например, помислих си аз.

— Това е просто абсурдно! Не искам да слушам повече. Ти не си от момичетата, които са само красиви, а от тези, чиито лица спират вниманието върху себе си. Много жени могат да минат за красиви, но се броят на пръсти онези, които могат да те поразят.

Ченето ми увисна. Но съгласете се — електрическата палка също може да те порази.

Веднъж започнала по темата, синьората се разгорещи и вече нищо не можеше да я спре.

— Виж само най-добрите модни агенции. Те не се хвърлят върху онова, което всички смятат за красиво, а избират запомнящи се лица, модели, които могат да носят дрехите, а не да оставят дрехите да носят тях. Ето това, бела, си ти.

Охо! Леле! Охо! След две скапани седмици, неочаквано се почувствах висока три метра, но сега ми беше приятно.

— Благодаря. Ще отида да се преоблека.

Насърчителният мирис на лазанята във фурната ме окуражаваше и аз, без да бързам, започнах да се приготвям за вечерята. Все пак гостите, с които ми предстоеше да се срещна, бяха свикнали да общуват с най-изтънчените светски люде на планетата. Не исках да опозоря нито Венеция, нито себе си. Вгледах се в лицето си в огледалото, нанесох лек грим и се помъчих да видя онова, което синьора Кариера описа преди малко. Поразителна? Хъм. Все така виждах само себе си — катранени вежди, странно оцветени очи, буйна коса. Но може би ако се престорех, че съм красива, както тя ми беше казала, може би тогава щях да започна да се превръщам в човека, който тя виждаше, а не аз. Струваше да се пробвам. Добавих и едно колие, което бях направила от мъниста в дръзки цветове от венецианско стъкло, нанизани на сребърна тел, и чифт обеци, останали ми от Nonna. Вече бях готова. Огледах се в огледалото. Все така продължавах да не виждам никаква красота, но успях да видя нещо запомнящо се.

Режисьорът, Джеймс Мърфи, беше дружелюбен ирландец, макар и доста неспокоен в момента заради многомилионната продукция, която теглеше на гърба си. Не беше много висок — когато се ръкувахме, забелязах, че стърча над него с пет-десет сантиметра, но той компенсираше височината си с ширина. Под сакото си носеше сиво поло и дънки — калифорнийска разновидност на шефския костюм. Главната дизайнерка, Лили Джордж, беше удивително млада за длъжността си и според мен приближаваше трийсетте. Тя имаше непослушна руса коса, бледа кожа, тънка фигура и по необичаен начин съчетаваше деликатния си външен вид с дрезгав глас и груб смях. Допадна ми веднага.

Мърфи отпиваше от десертното италианско вино, изтегнат на древната кушетка на синьора Кариера. Трудно беше човек да полегне удобно на този уред за мъчение, но не вярвам на синьората да е имала достатъчно време, че да поседне на него и да установи този факт.

— Синьора, ако имаме време, дали ще можем да видим костюмите преди вечерята? Знаете каква визия се опитвам да пресъздам: потискащата вечер на Карнавала — час, в който на сцената излизат влюбените и похитителите. — Той нахвърли няколко щрихи на идеите си във въздуха и за малко не ни окъпа целите във виното си. — Нашият герой ще бъде облечен в характерния си черен костюм, но искам да бъде обграден от бляскавите цветове на чудатите костюми на гуляйджиите. Те трябва да бъдат негова противоположност: диви, цветни, шумни.

Филмът беше третият епизод на успешен шпионски трилър и в него главният герой — горчив съвременен вариант на Бонд — беше мъж, който по-често минаваше от страната на злото, отколкото на доброто. С него изгря звездата на актьора Стив Хю — само един тлеещ поглед на русия хубавец към камерата стигаше, за да смрази кръвта, да съблазни и да накара почитателките му да примират с копнеж.

О, май пропуснах да ви кажа — голям фен съм му.

Синьора Кариера кимна и се изправи.

— Да, имаме време да видим няколко костюма. Кристал ще дефилира пред нас.

Оставих колата си.

— Така ли?

Лили Джордж се надигна от канапето край прозореца.

— Отлично! Влюбих се в онези, които вече ни изпратихте. Извинявайте, че в последния момент поискахме да ушиете още няколко, но щом видя какво сте произвели, Джеймс просто се забрави и направи сцената много по-голяма. — Тя погледна режисьора с любящо отчаяние.

— Кой, moi? Да съм се забравил ли? Няма такова нещо. — Джеймс се усмихна широко.

— Покажете ми само как да ги съчетая, за да мога да дам напътствия на хората си в неделя как да облекат статистите.

Минахме в свободната стая на синьората, където лежаха карнавалните костюми. В основата си те представляваха рокля от осемнайсети век за жените, бричове и жакет от същата епоха за мъжете, върху тях се намяташе широко наметало, наричано домино, плюс маска и шапка. Именно маските правеха костюмите неповторими и точно в тях се проявяваше умението на синьората — беше ненадмината, когато трябваше да се измисли съвременен вариант на традиционните мотиви, като използваше градски теми като графитите или технологиите, за да създаде от старомодното нещо изключително ново. Но първо трябваше да ме напъхат в роклята, а това означаваше да навлека страховит брой корсети и фусти, за да докараме правилния силует. Роклята беше от червена и бяла коприна, избродирана със злато, и ми беше точно по мярка.

Лили ме накара да застана в ъгъла на стаята.

— Да, да, отлично! Джеймс иска дългите сенки на статистите да падат върху снимачната площадка. Чудесно ще се получи. Трябва да се извисяват над Стив като исполини. — Останах разочарована, когато научих от Лили, че любимият ми актьор бил висок само някакви си един седемдесет и пет. Оказа се, че повечето звезди били високи колкото него, защото камерата ги предпочитала така. — Я вдигни качулката. Така е още по-добре. А коя маска да бъде?

Синьора Кариера подбра една кървавочервена; една върху друга в нея се застъпваха думите Смърт, Грях, Опасност, Страст и така образуваха нежна дантела, която покриваше две трети от лицето ми.

Лили погали маската с върха на пръста си.

— О, искам и аз такава. В лоши дни ще я нося в офиса и така ще всея страх от Бога у момичетата ми в ателието. Хайде ела, да покажем и на Джеймс.

През следващия половин час те ме въртяха и мушкаха, докато не изкараха на бял свят потенциала на всеки един от костюмите. Дори ме накараха да облека мъжкото домино и маската, за да могат да видят общия ефект. Всички костюми бяха одобрени и тримата се понесоха на крилете на творческия ентусиазъм, докато умуваха какво може да се направи с дрехите. Без да смея да се обадя, аз също бях завладяна от всеобщото настроение и си припомних колко много обичах часовете по текстил в училище, защото като фокусник от плата можех да правя различни форми и линии, но нищо подобно на това тук по мащаби и бюджет.

По време на разкошната вечеря от местни миди, след които дойде ред на лазанята и зелената салата, Джеймс вдигна тост за домакинята:

— Синьора, вие надминахте очакванията ми. Изработили сте всичко така, както ни го скицирахте, но сте прибавили и щипка вълшебство. Филмът ще стане фантастичен.

— Grazie tante^[4]. Никога нямаше да се справя без помощта на асистентката ми. — И тя щедро посочи към мен.

Лили ме докосна леко по ръката.

— Кристал, ела на снимките в неделя. Ще бъдеш една от статистките. Няма да се налага да правиш нищо по-различно от това, което прави тази вечер, но просто изглеждаше превъзходно. Ръцете ме сърбят да те облека както му е редът. Какво ще кажеш, Джеймс?

BlackBerry-то на режисьора забръмча. Той погледна натам и провери съобщението си.

— Изглеждаше фантастично, Кристал! Непременно ела. Може да ти хареса. Има доста висене и чакане, но така е с филмите. Боя се, че сега ще трябва да тръгвам. Стив току-що е кацнал с хеликоптера си в хотела и иска да говори с мен — изглежда, пресата е пуснала някакъв слух. Благодаря ви за вечерята, синьора: срещата с местните е много важна, когато снимаш на жив терен. Въздушният мехур на света на киното може да попречи на човек да се докосне истински до мястото.

Синьора Кариера стана да го изпрати. Лили не тръгна с него, а остана и като отпи глътка вино, отпусна се назад с доволна, мила усмивка, точно като котарака Барози след обилна вечеря.

— Приятен човек — казах й и завих капачката на минералната вода.

— Така е, Джеймс е чудесен — Лили замислено завъртя един кичур от късата си коса. — В момента е напрегнат заради огромните суми, които са вложени в проекта, но никога не си го изкарва на хората си. Наистина ми е приятно да работя с него. — Унесеният й поглед бързо се концентрира върху настоящето и проблясна дяволито. — Твоята синьора също си я бива.

— Работяга е, това е вън от съмнение — усмихнах се аз.

— Но също и творец, когато стане дума за дрехи. Има много какво да науча от нея.

— Затова ли остана? Искаше да се посъветваш с нея?

Лили се засмя.

— Естествено. Когато две шивачки се съберат на едно място, не могат да пропуснат възможността да си поговорят на езика на дрехите с някой, който си разбира от работата. Но освен това и ти ме заинтригува, Кристал. Не очаквах да намеря във Венеция някой като теб.

Свих рамене.

— Само отчасти съм италианка. Една четвърт. Ходих на училище в Англия, където все още живеят майка ми и една от сестрите ми. Останалата част от семейството е пръсната по всички краища на света.

— Не говорех за националността ти. Говорех за външния ти вид. Някой някога отправял ли ти е предложение? Явно е, че на ръст си достатъчно висока, но има нещо в лицето ти, което просто крещи да бъде фотографирано. — Лили допря един в друг палците и показалците си и ме улови в кадър.

— Ами, ъ, не. Ти си вторият човек, който ми го казва; другият беше синьората по-рано днес. Сигурно ми е ден, в който талантът ми бие на очи. — Засмях се на иронията. — Смешно е, защото винаги съм си мислила, че изглеждам странно в сравнение с другите момичета.

— Така е.

В този момент тъкмо отпивах и почти изплюх водата от устата си. Преглътнах и успях да кажа кисело едно благодаря.

— Не, чуй ме, Кристал. Имаш необикновено лице, но очите ти — какъв цвят са според теб?

— Светлокафяви?

— Не позна. — Тя поклати глава. — Наистина са поразителни — златни петънца, леко загатнат лешник и зелено. Имаш окраската на хамелеон. Ще излизаш различно на снимките в зависимост от това какъв цвят носиш.

Домакинята ни се върна и прекоси кухнята като платноходка.

— Остана ли ви място за сладоледа?

— Да, аз искам — отвърна Лили. — Тъкмо казвах на Кристал, че трябва да помисли дали да не стане модел.

От кухнята се чу как вратата на фризера се отвори. Синьората се върна с голяма кутия от местния сладолед.

И аз й казах, че има данни, но тя слуша ли ме?

Помогнах й да извади чинийките за десерта — прекрасни антики, поръбени със златни листа.

— Започвате да ме убеждавате, но винаги съм считала, че чертите ми са прекалено едри.

— Ах, но точно там е работата — рече ми Лили. — Я да вземем Джулия Робъртс и Ан Хатауей — устите им са големи като самолетоносачи, но това с нищо не е спънало кариерата им. — Лили прие голямата порция ягодов сладолед, докато аз срамежливо очертах с пръст устните си. Самолетоносач ли? — Имам познати в бизнеса. Ако се интересуваш, направи си няколко студийни портрета и аз ще ги разпратя тук-там. Всъщност, настоявам. Ще уредя някой от фотографите на снимачната площадка да те снима безплатно. Нещо ми подсказва, че от теб ще излезе модел и когато станеш богата и известна, искам първа да затръбя, че аз съм те открила.

Синьората изпухтя оскърбено.

— Аз я открих, Лили — И двете се счепкаха коя е в правото си да поеме отговорността за несъществуващата ми слава.

— Добре, Мария. Двете я открихме.

Жените ми се усмихна с очакване. Какво можех да кажа?

— Благодаря ви.

— Нали Джеймс каза, че ще има доста да висим на снимачната площадка. Е, сега вече знаем какво ще правим в свободното време, нали? — Лили заби лъжицата си. — Чудесен сладолед, Мария.

Когато най-сетне разчистихме след гостите и се качих в апартамента си, беше станало почти полунощ. Чувствах се нелепо щастлива, затова гушнах Барози и за негово неудоволствие, затанцувахме малък валс в кухнята. Но той се измъкна от ръцете ми и изчезна през прозореца. Откакто Хав беше подхвърлил, че нещо у мен не е наред, се чувствах сякаш нямам никакво бъдеще — поне не като савант. Тази вечер Лили и синьора Кариера ми помогнаха да видя, че не е нужно пътят ми да следва този на семейството ми. Повечето хора живееха щастливо и пълноценно в нормалния свят, без да са надарени. Можех да се прочуя в него и тогава липсата ми на талант на савант щеше да бъде напълно засенчена. Трябваше само да бутна вратите, които те ми посочваха. Може би накрая нямаше да стана модел, но поне имаше откъде да започна.

Тъкмо се канех да угася нощната лампа, когато телефонът ми светна, извести, че съм получила съобщение от Даймънд. Бързо чукнах по екрана.

Утре пристигаме. Ако имаш време, приготви две допълнителни легла, моля те. Обичам те.

Две ли? За Трейс плюс още едно. Предположих, че сигурно Андрокъл ще долети, за да разбере защо лъвът все още не му е пратил отчет как е лапата. По дяволите! А беше такъв хубав ден.

Тъй като не бързах да дам обяснения на Хав Бенедикт, оставих на кухненския плот бележка за Даймънд, за да я предупредя, че ще остана на работа до късно. Следобеда синьора Кариера подхвърли, че една разходка ще се отрази добре на Роко, но за разлика от обикновено аз не сграбчих възможността, а се заех да залепвам пайетите на последните маски за филма. Тя повече не отвори дума, тъй като беше заета да показва идеите си за следващия карнавал на контеса Николета. Възрастната дама се беше отбила в магазина, както обеща, а неизменният й лоцман стоеше отвън на улицата като охранител пред вратата ни. Двете жени се кикотеха като вещици над котела и добре се забавляваха. Всяка хвърляше по щипка мотиви и зрънце цвят в палитрата от дизайни, които синьора Кариера щеше да приготви за гостите на старата дама.

Телефонът ми иззвъня. Гласът на Даймънд изпращя в слушалката:

— Здрасти, Кристал, прибрах се.

— Даймънд! Добре ли пътува? — Бръснах една пайета от нокътя си, но тя се залепи на друг пръст. Отидох до прозореца, който гледаше към малкия мост и канала на задната уличка. Светлината се гънеше по тавана като покривало от надигаща се коприна, изрисувана на вълни.

— Отлично. Нямаше закъснения благодарение на боговете на авиопътешествията. Доведох и Трейс. Той реши да направи ергенското си парти тук, след като аз вързах сродните души на братята му за моето. Ще пристигнат другата седмица. Шефовете му бяха страхотни — пуснаха го в почивка за цял месец. Можеш ли да повярваш?

Помислих си, че в полицейския отдел в Денвър бяха достатъчно умни да си дадат сметка за ползата от брака на един от най-добрите им полицаи за първокласен миротворец.

— Много се радвам и за двама ви.

— Остават две седмици до големия ден! Решихме партитата да бъдат идния петък. Ти какво ще кажеш?

— Естествено. Какво искаш да направим за твоето?

Последва кратко мълчание.

— Но нали ти щеше да организираш партито. — В гласа на Даймънд се долови обида, тъй като все още не бях започнала подготовката. А трябваше ли? Мислех си да резервираме маса, когато денят наближи.

— Не се тревожи. Просто бях много заета. Но имам една-две идеи — Или поне щях да родя все нещо, докато се прибера вкъщи.

— Хъмф. — Чувах как Даймънд си мисли колко съобразителна била, че не ме помоли да свърша нещо по-сериозно за сватбата. Не съм искала да я разочаровам, но за пореден път ми беше доказано, че съм един непрокопсаник в семейство на даровити хора. Красивите ми мечти за успех и новата надежда изгубиха малко от блясъка си. Кого заблуждавах? Дори едно парти за прекрасната ми сестра не можех да организирам, без да оплескам нещата.

— Ако имаш нужда от помощ, обърни се към Хав. — Даймънд не можа да скрие укора в гласа си. — Той ще организира вечерта на Трейс и е пълен с невероятни идеи. Разказа ми по време на полета — пътуване на яхта с шампанско, казино, водни ски по Канале Гранде.

— О, нима? Хав ще организира водни ски за брат си, така ли? — Виж ти! А аз си мислех за нещо като вечеря навън, а после да отидем на клуб, облечени в шантави костюми в ярки цветове. Но щеше да се наложи да вложа повече въображение.

— Всеки момент ще бъде при теб. Пратих го заедно с Роко. Това куче трябва да излиза по-често на разходка. Ако беше чула каква врява вдигна, когато се прибрахме! Та дадох на Хав карта и каишката на кучето, така че да се надяваме, че след около половин час двамата с Роко ще стигнат при теб, ако се изгубят само веднъж-дваж.

Хав се е завтекъл да ме види, след като току-що е пристигнал?

— Но защо му е да идва чак дотук?

— О, каза, че искал да види къде работиш. Аз и Трейс ще приготвим вечерята. Хайде, до скоро. Обичам те.

— И аз те обичам.

Пъхнах телефона си в джоба и забелязах, че двете синьори ме наблюдаваха с интерес.

— Даймънд е пристигнала — обясних им аз.

— Да, чухме. Ти ще организираш девическото й парти, така ли? — попита ме контеса Николета.

— Моминското парти — поправи я синьора Кариера.

Кимнах мрачно.

Старата дама цъкна с език при вида ми.

— Не се тревожи, Кристал. Аз ще ти помогна. Ще се погрижим да запомни тази вечер. Ще я направим много по-интересна от водните ски на този Хав Бенедикт, обещавам ти.

Беше чула разговора, така ли?

— Много по-интересна ли?

— О, да. На тези американци им дай единствено динамика, но само един венецианец знае какво значи истинска изтънченост. — Тя се потупа по едната страна на носа. — Сестра ти ще остане очарована.

— Благодаря ви. Спасихте ми живота. Сега Даймънд поне няма да ме убие, затова че съм оплескала всичко.

Шефката остана изненадана, че с контеса Николета бяхме толкова близки:

— Не знаех, че познавате толкова добре Даймънд, контесо.

— О, знаем се отдавна. — Старата дама махна неопределено във въздуха. Имаше предвид обществото на савантите, но синьора Кариера заключи, че бяхме далечни роднини.

Старата дама взе тежката си черна чанта, един стар „Шанел“, но много добро качество, или аз не разбирах нищо от аксесоари.

— Ще ти се обадя в началото на идната седмица с предложението ми. Много време мина, откакто не съм организирала парти в къщата ми.

В къщата й! Леле! И още едно леле! Ха сега да те видим, Хав Бенедикт: предлагаш водни ски, но аз ще вдигна залога с покана за най-недостъпното имение във Венеция!

Цялата засиях.

— Grazie mille, толкова мило от ваша страна. Даймънд ще бъде на седмото небе от щастие!

Контеса Николета взе шала и дамската си чанта.

— Естествено, само дами. Мария, надявам се да успееш да дойдеш.

Синьора Кариера ми хвърли бърз поглед.

— О, знам ли и аз. Младите момичета сигурно няма да искат една стара жена като мен.

— Глупости! Че кой друг ще осигури костюмите?

И костюми ли ще има? Даймънд просто ще се пръсне от радост, щом чуе всичко това. Аз побързах да обезпеча сделката.

— Непременно трябва да дойдете. Сестра ми не би позволила партито да мине без вас! Освен това, там ще бъде и майката на годеника й. Сигурна съм, че Карла ще се радва да се запознаете.

Шефката ми се усмихна, искрено доволна, че получи покана.

— Ще дойда с удоволствие.

Контеса Николета стигна до вратата. Побързах да й отворя. Тя се поспря и погледна с възхищение изложените маски на витрината, а лицето й доби остро изражение.

— Такова умение — тя въздъхна с уважение. — Харесвам хора, които използват дарбата си, както Бог е отредил. Довиждане, Кристал. — И като се крепеше на ръката на прислужника си, тя се заклатушка по гърбицата на един от малките мостове, които се простираха над канала отвън.

— Хей, напълно равноправно сладкишче. Намерихме те.

Обърнах се.

— Здравей, Хав.