Серия
Саванти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seeking Crystal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6гласа)
Сканиране
Еми(2019)
Корекция и форматиране
Epsilon(2022)

Издание:

Автор: Джос Стърлинг

Заглавие: Кристал

Преводач: Кристина Георгиева

Година на превод: 2013 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1030-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17478


На сестра ми Джейн, с която заедно обиколихме Венеция на лодка.

Първа глава

Денвър, Колорадо

Вечерта, когато животът ми се преобърна, започна с един наистина великолепен десерт — малинов чийзкейк, полят с черен шоколад. Двете със сестра ми тъкмо бяхме пристигнали в Америка и се борехме с отвратителното изтощение след полета от Италия. Толкова бяхме уморени, че имахме нужда от кибритени клечки, за да държат очите ни отворени, а натежалите ни глави клюмаха и заплашваха да се откъснат от вратовете ни. От опит знаехме, че трябва да се помъчим да останем будни, докато дойде някакъв разумен час за лягане, в противен случай биологичният ни часовник никога нямаше да се приспособи. Затова вместо да се строполим в леглата, както на мен ми се искаше, излязохме да вечеряме навън. Щом се налагаше да жертваме съня в името на каузата, поне заслужавахме по един превъзходен сладкиш за награда, и аз не се разочаровах.

По време на десерта Даймънд грижливо и без апетит правеше дисекция на своята порция, като взимаше съвсем по малко с лъжичката си. Аз отдавна бях излапала моя.

— Реши ли какво ще правиш утре, докато аз съм на конференцията? — попита ме Даймънд. — Можеш да слушаш от задните редове, но се съмнявам, че темата „Престъпления сред савантите — как да се справим с нарушителите?“ ще бъде най-забележителното събитие в живота ти.

Познаваше ме толкова добре. Можех спокойно да мина и без да слушам лекциите на шепа хора, надарени с изумителни извънсетивни възприятия[1], които обясняват колко ненадминати са в решаването на световните проблеми. Започвах да се прозявам само при мисълта за това, а ако трябваше и да ги слушам, без да разбирам почти нищо от техните работи, вероятно щях да изпадна в кома.

— Може би все пак ще я пропусна.

— Едва ли те ще имат нещо против. — Даймънд се зарази от прозявката ми, но прикри своята в салфетката.

— Кои „те“?

— Нали вече ти казах.

Наистина ли щеше да си остави половината десерт недояден? Разгледах го замислено, като въртях с пръсти вилицата си.

— Така ли? Извинявай. Сигурно съм изключила точно тогава. Нали ме знаеш — дойдох с теб заради разходката.

Даймънд въздъхна. Беше вдигнала ръце от мен и вече не ме караше да се съсредоточавам върху нещата, които според нея трябваше да чуя, приемайки, че бях инат и слушах само тогава, когато на мен ми харесваше. Не им е лесно с мен на по-големите в семейството.

— Тогава пак ще ти повторя, защото на светските събития неизбежно ще се срещнеш с някои от участниците. — Гласът й както винаги беше безкрайно търпелив към мен. — Конференцията се организира от семейство Бенедикт — влиятелни саванти в Америка. Неколцина от тях работят към полицията.

— Значи това влиятелно семейство е помолило международния миротворец Даймънд Брук да бъде техния звезден лектор. — Усмихнах й се широко. — Късметлии са, че си приела.

— Стига, Кристал, не е така. — Даймънд изглеждаше очарователно смутена, когато похвалих брилянтния й ум. — В обществото на савантите няма звезди, всички работим заедно.

Да бе, друг път. Оставете я какви ги приказва. На всички ни беше ясно, че тя беше необикновена. За разлика от мен. На тези екскурзии и обиколки аз бях просто носачът на Даймънд.

— И аз не знам още какво ще правя. Може би ще обиколя по магазините. — Остъргах и последните следи от шоколадовата заливка в чинията, а с остриетата на вилицата нарисувах завихрен водовъртеж. — Трябва да си купя нови дънки, а Денвър ми прилича на отлично място за изгодни сделки и много по-евтино, отколкото у дома. Поне за това ме биваше — умеех да пазарувам.

Заради лекомислените ми планове лицето на Даймънд доби загрижено изражение и чувствителните й кафяви очи се изпълниха с безпокойство. Последваха сестринските й напътствия — просто не можеше да се стърпи, макар че и двете бяхме толкова капнали, че клюмахме на масата.

— Кристал, нали разбираш, надявах се, че ще използваш следващите ден-два и сериозно ще се замислиш за бъдещето си. Подбрах цяла купчина с брошури на различни училища, така че да можеш отново да се явиш на изпитите. В хотела са, в куфара ми.

Свих рамене. Не ми се говореше за бъдещето, не и докато все още усещах приятния вкус на шоколада.

— Ако пък не искаш отново да държиш изпитите, тогава защо не помислиш да изучиш някой занаят? Винаги си обичала модата и дизайна. Може да попитаме синьора Кариера дали ще има нужда от още един чифт ръце покрай карнавала. Ще ти бъде от изключителна полза да научиш как за кратко време се шият толкова много различни костюми. Знам със сигурност, че точно сега синьората е претрупана с работа, защото шие и облеклата за голяма холивудска продукция, която ще снимат във Венеция идния месец.

Думите й прозвучаха интригуващо, но тогава се появи жизнерадостният келнер и с театрален жест напълни отново чашите ни с кафе. Сигурно и той „отмаряше“, преди отново да се хване на работа — точно като мен. Макар че да си призная, на деветнайсет кариерата ми още стоеше на площадката за излитане.

— Хареса ли ви вечерята, дами? — попита той, впил поглед в сестра ми с надеждата за трошица похвала. Виждах, че вече е хлътнал до уши в Даймънд, както ставаше с повечето притежатели на Y хромозомата.

— Благодаря, всичко беше прекрасно. — Тя го дари с една от най-топлите си усмивки и когато вдигна поглед, тъмната й коса се люшна едва. Подстригана спретнато на черта, Даймънд имаше чертите и прическата на Клеопатра, изиграна от Елизабет Тейлър. Но тъй като майка ни беше египтянка, приликата й с кралицата беше истинска. Баща ни бил британски дипломат, назначен в Кайро, където се влюбил в мама, взел я за жена и набързо я отвлякъл със себе си. Може да се каже, че сме едно истинско интернационално семейство — двете с Даймънд живеем във Венеция, горе-долу на средата на пътя между корените ни в гористите графства около Лондон и прашните брегове на Нил. Нямах усещането за силна национална принадлежност. Италия не беше родната ми страна — просто живеех там. Кой знае, чувството, че бях без корени, може би беше още една част от неудовлетвореността ми от мен самата.

Келнерът — самото въплъщение на учтивостта — най-сетне се обърна да поиска и моето мнение.

— Десертът хареса ли ви?

— Да, беше страхотен. — Усмихнах му се, но вниманието му вече беше скочило обратно на сестра ми. Той се оттегли доволен, а погледът му се задържа само върху Даймънд. Не го винях — бях наследила забележителния външен вид на фараоните, с грамаден нос и ясно изразени вежди, само че без красотата им, а на всичкото отгоре лицето ми беше обрамчено от лъвската грива от рода на баща ми. Наследствените черти у савантите обикновено бяха доста оплетени и ние не правехме изключение. Майката на баща ми е била венецианка с косите, характерни за италианците от севера — изобилие от буйни къдрици в цялата гама цветове от землистокафяво до изсветляло от слънцето русо. Понякога този тип коса се среща у старите майстори, но моята не беше гладка и вълниста като у Мадоната, а приличаше на развълнувано море от ситни къдрици. В компанията на сестра ми винаги се чувствах като шугава лъвица до една пригладена, изтънчена писана.

Магнитът за туристите, „Хард рок кафе“, се пълнеше със студенти и пътешественици, шумът се усили, а безбройните поръчки теглеха нашия келнер ту в една посока, ту в друга. Погледът ми беше привлечен от една стъклена витрина, която според надписа помещаваше автентично яке с военна кройка, принадлежало на Майкъл Джексън Забавлявах се с причудливата илюзия на отражението ми, от която изглеждах така, сякаш главата ми се подава от врата ми. Отново се прозинах. За какво говорехме? А, да.

— Значи искаш от мен да работя за синьора Кариера, така ли? Та това ще е робски труд. — Познавах добре шивачката на костюми, която живееше в апартамента под нас във Венеция — често разхождах кучето й, когато тя беше заета. Беше приятна съседка, но като шеф щеше да е придирчива. Изтръпнах, щом си помислих как ли щеше да започне да се разпорежда с времето ми.

Даймънд побутна десерта встрани.

— Крайно неприятно ми е да гледам как си пилееш живота.

— И на мен ми е крайно неприятно да пилеем пари. Дай насам чинията. Чийзкейкът горчи.

— Моля?

— Страхотен е, това искам да кажа.

Сестра ми въздъхна и премълча, че с моите метър и осемдесет почти трябва да внимавам с килограмите. Не че съм била дебела, но — чакайте, как ми казваше? — о, да, в сравнение с останалите ми сестри, благословени със среден размер, аз съм била амазонка[2]. Не давах пукната пара. Кого съм тръгнала да впечатлявам? Момчета не ме канеха на срещи, защото бях по-висока от тях и те се бояха да не станат за посмешище. Най-дружеският прякор от всички, които бях изтърпяла в пансиона в Англия, беше „Бобеното стъбло“[3].

— Кристал, не си мисли, че не разбирам. Загубата на татко преди изпитите през последната ти година в училище беше ужасна — говореше Даймънд нежно.

Набодох на вилицата ново парче и го лапнах въпреки болката, която ми причиниха думите й. „Ужасна“ много бегло описваше емоционалното опустошение, което бях преживяла. В нашето семейство баща ми беше единственият ми поклонник и винаги заставаше на моя страна, когато ме сравняваха в мой ущърб с шестимата ми по-големи братя и сестри. Височината ми го забавляваше и при всяка възможност ме наричаше „малкото ми момиче“, въпреки че щом застанехме един до друг, можех да видя плешивото му теме, опасано с къдрици. Какво чудно имаше, че така ефектно изгърмях на изпитите. Заедно с него, смъртта му ми отне и най-хубавата част от мен самата.

Даймънд ме докосна леко по ръката и опита да ме утеши, но подобни жестове не можеха да стигнат мъката.

— Мама ме помоли да се грижа за теб и едва ли е очаквала от мен да те оставя да се шляеш така безцелно. Тя би искала да те види как се залавяш с нещо, което ти е на сърцето.

— Добър опит, Даймънд, но и на двете ни е ясно, че след като е отгледала шест деца, мама се е изчерпала дотолкова, че не се тревожи много-много за мен. — Родила съм се десет години след Даймънд — шестата поред в котилото от седмина на родителите ни, и съм била пълна изненада за всички, но най-вече за майка ми, която отдавна, както смятала, била прехвърлила детеродната възраст. — Тя е на върха на щастието, че е станала баба. Колко са вече?

— Общо дванайсет. Топаз има шест, Стийл две, Силвър едно, а Опал три.

— Добре, че ти водиш отчет. Ужасна леля съм. Та мама има дванайсет сладки внучета, които може да глези и то без да носи отговорност за тях. Надали ще си загуби ума от тревога по мен.

Вечният миротворец в семейството ни и на земното кълбо поклати глава. После завъртя леко пръст и келнерът скочи, за да ни донесе сметката.

— Мама се безпокои за теб, но напоследък, след татко, не е добре със здравето.

— Значи затова се премести в онова малко апартаментче близо до Топаз, в което няма стая за гости, така ли? — Чуй се само, Кристал! Гласът ми беше пропит с горчивина. Трябваше да сложа край. Даймънд не ми беше виновна за нищо. Със смъртта на татко, мама беше изгубила не само съпруга си, беше изгубила своята сродна душа, както ние, савантите, наричахме съпрузите си. Аз самата нямах сродна душа и не можех да го усетя, но с интелекта си разбирах, че за един савант това беше равносилно на смърт. Когато баща ми почина, мъката на мама взе мястото под прожектора на сцената и единствено Даймънд ми се притече на помощ, когато с несигурна крачка излязох от училище, стиснала една шепа двойки в ръка, без никакво бъдеще.

— Извинявай, уморена съм. Права си. Ще обмисля идеята ти за костюмите. Едва ли ще мога отново да се явя на изпитите.

— Добре. Ти имаш потенциал. От теб искам просто да му намериш посока. — Даймънд ми подари специалната си усмивка. Имаше изключителната дарба да дарява покой на неспокойните души и аз без да искам се почувствах малко по-добре от утехата й. В обществото на савантите уменията й се търсеха много и често я молеха да посредничи между враждуващите групи. Ние, савантите, се раждаме с една-две дарби в повече от другите хора — да речем, имаме способността да предсказваме бъдещето, да местим предмети с ума си или да разговаряме чрез телепатия, но когато толкова много надарени хора общуват един с друг като китка примадони в операта „Феликс“ и всички се борят да са в центъра на вниманието, това може да доведе до спречквания. В семейството ни Даймънд беше най-способна. Беше интересно да я видиш как укротява запенилото се куче пазач на някой ищец, докато то започне да се умилква като кутре. В една или друга степен, всичките ми братя и сестри имаха някаква дарба. Всички, без мен.

Аз съм точно като онова, което в света на Хари Потър наричат „безпомощен“[4].

Нали съм била седмото поред дете, та всички очаквали да се появя на бял свят и да го разтърся с гръм и трясък с възможностите си. Вместо това момичето, което им се пръкнало, можело да ви посочи къде сте си захвърлили ключовете. Да, съвсем вярно. Аз съм като сигнализатор за загубени вещи на ключодържателя ви. Виждам предметите, към които сте привързани, като космически боклук, който обикаля около земята, и при нужда мога да ви дам упътване къде да откриете нещото, което сте затрили. Не мога да осъществявам телепатична връзка — щом се свържа с друг савант, сякаш налитам право в облак от нефункциониращи сателити и веднага бивам изхвърлена извън орбита, така че съм почти напълно безполезна, а дарбата ми не е нищо повече от фокус за развлечение и помощ за разсеяните. И все пак семейството ми бързо се усети как да се възползва от нея.

Ето например вчера. Докато чакахме на летището, Топаз ми се обади, но не за да ме попита как съм. „Кристал, Фелисити си е забравила якето някъде в училището. Ще бъдеш ли така мила да ми кажеш къде е?“ Дъщерята на сестра ми Топаз беше най-голямата забравана на света.

Дарбата ми не отказваше даже и от разстояние, стига да беше разумно. В този случай ни деляха шестнайсетина километра — бяхме на летище „Хийтроу“ и се прекачвахме в друг самолет. Достатъчно беше да направя няколко маневри из работите, които се въртяха из ума на Фелисити и… „Паднало е зад масата за рисуване.“

„И какво, по дяволите, търси там? Както и да е. Благодаря ти, миличка. До скоро.“

Ето такива разговори провеждам непрекъснато с братята и сестрите ми. Аз съм момичето, към което се обръщат, за да намерят ненужните вещи в живота си.

Дарбата ми е по-скоро напаст, отколкото благословия. Това е особено неприятно, тъй като да си роден савант означава, че в цялата история има един нежелан край — на всички нас до един им е отредено да открият любовта, която ни допълва, единствено в нашия двойник савант, или сродна душа, както е станало с родителите ми. Те са имали невероятен късмет, че са се срещнали, тъй като двете души се зачеват някъде по света по едно и също време. Така животът ни минава в търсене на другия, но шансовете ни да го открием са нищожни, тъй като той, или тя, може да принадлежи към друга раса и да живее на другия край на света. Помислете си само — ако вашият спътник в живота умре, вие ще бъдете съсипани точно както мама след смъртта на баща ми; или пък когато най-сетне се срещнете, той може вече да има свое семейство. Слушала съм разкази, в които хората откриват своята сродна душа едва когато остареят. Че вие може дори да не говорите на един и същи език. Братята и сестрите ми имаха различна сполука: Стийл беше късметлия и на двайсет и пет срещна своята сродна душа от Япония чрез една агенция за запознанства само за саванти. Неговата сестра близначка, Силвър, не дочака да намери половинката си и вече има един бурен развод зад гърба си. Топаз живееше щастливо със съпруга си и макар че той е страхотен човек, всички знаем, че имаше друг за нея. Опал откри своята сродна душа в Йоханесбург и сега живее там. Най-малкият ни брат, Питър, още чакаше — точно като мен и Даймънд.

За себе си не тая много надежди — ако моят двойник съществува, той ще бъде или удивително надарен, така че да компенсира недостатъците ми, а това би ме обрекло на живот в неговата сянка, или ще притежава същите хилави способности като мен и ще бъде толкова слаб, че едва ще се разпознаем. Всеки път, когато установявам телепатична връзка, това води до сериозни странични ефекти. А савантите можеха да кажат дали са намерили половинката си само след като умовете им се срещнат. Гадна работа да си на мое място! В повечето случаи. Но аз добре знаех какви са слабостите ми, затова гледах да избягвам компанията на другите саванти, та може би идеята да се захвана с шиене на костюми не беше толкова лоша.

Даймънд оправи сметката и ние се приготвихме да си вървим. Денвър се намираше на километър и половина надморска височина и есенните вечери там бяха хладни, затова се позабавихме, докато се закопчаем догоре, докато се увием в шаловете и наденем ръкавиците. Излязохме на улицата и за кратко се объркахме накъде да тръгнем в непознатия град.

— Тук въздухът е толкова разреден. — Даймънд надзърна между небостъргачите към звездното небе. — Във Венеция винаги можеш да различиш какво вдишваш.

— Защото въздухът на морското равнище винаги е влажен или смърди на отводнителни канали. Струва ми се, че ако поживеем още малко там, ще ни пораснат хриле и ципи между пръстите. — Хванах я под ръка и я поведох към хотела. Беше само на няколко преки оттук и не беше трудно да се ориентирам по мястото, на което бях тикнала куфара си. Беше необичайно да вървим в каньона от извисили се нагоре сгради, глазирани с анонимни стъкла, защото бяхме свикнали с натруфените, криволичещи и ронливи венециански улички.

Даймънд ме последва без въпроси, защото знаеше, че притежавам инстинктите на пощенски гълъб.

— А ти откъде знаеш, че вече не са ми пораснали ципи на краката? Аз живея в апартамента на баба много преди теб.

Засмях се тихичко.

— Кълна се, Nonna имаше ципи. Като истинска потомствена венецианка тя беше наполовина русалка.

— Денвър е толкова по-различен от морето. — Даймънд се завъртя на място полузамаяна от изтощението. — Странно, но в този град се чувствам като у дома си, сякаш част от мен вечно е чакала да дойда тук.

— Даймънд! — системата ми за предупреждения закъсня само с миг. От тъмната уличка в пролуката между магазините със спуснатите кепенци излязоха трима мъже и отрязаха пътя ни за отстъпление. Мернах някакви черни качулки, лица, покрити до средата с шалове, призрачни ножове — злодеите на всеки град.

Единият сграбчи дръжката на дамската чанта на Даймънд и я преряза. Тя безразсъдно я стисна, но мъжът дръпна ожесточено чантата и запрати сестра ми встрани. Притекох й се на помощ, но другите двама ме нападнаха. Приземихме се в канавката една върху друга, а в това време мъжете се мъчеха да ми измъкнат чантата. Единият ме удари с лакът в стомаха и се изправи, а другият блъсна главата ми в бордюра.

След това всичко стана размазано. Чуваха се тежки стъпки и някакъв звук, който много приличаше на рева на разгневен звяр.

— Полиция! — Предпазителят на пистолет изщрака и се върна на мястото си. — Остави я!

Някой изруга и последва бързото отстъпление на меките подметки на три чифта маратонки. Лежах по гръб, някак странно полунадигната от паважа, а звездите се въртяха.

Мъжът, който ни се притече на помощ, изтича при сестра ми. Тя седеше на земята и притискаше чантата до стомаха си. Главата ми пулсираше, но се изправих на колене и се придърпах по-близо до тротоара, преди следващият камион да ме е премазал.

— Добре ли сте, госпожо? — Спасителят ни се приведе над нея.

— Да, да, благодаря ви. Разминах се само с уплахата. — Даймънд трепереше, а очите й бяха плувнали в сълзи, събуждайки инстинкта на всеки мъж да я защити.

Той й подаде ръка да стане. Струва ми се, че дори не ме забеляза — аз стоях в сянката между уличните лампи, а сестра ми беше окъпана в светлина. Ръцете им се докоснаха, двамата ахнаха и се надигнаха на крака.

— Боже мили! Та това си ти! Чувам те в главата си! — Даймънд зяпаше нагоре към спасителя си, сякаш той беше Дядо Коледа и носеше подаръци за всичките й рождени дни наведнъж. Ако се потопях и погледнех към тях с очите си на савант, щях да видя как всичкият й завихрен космически боклук сега се беше съсредоточил върху него като върху магнит, който привлича метални стружки.

— Да, аз съм наистина. — После, без да кажат и дума, той я хвана в ръцете си и я целуна.

Уха! Не знаех какво да правя — да им ръкопляскам ли, или да се разсмея. Все едно гледах някой клиширан романтичен филм — любов от пръв поглед и спонтанна прегръдка като в онази известна фотография на моряка, който целува медицинската сестра в деня на победата над Япония на Таймс Скуер.

Дали ревнувах? Разбира се, и още как.

Най-сетне двамата се отделиха един от друг.

— Кой си ти? — Най-накрая сестра ми прояви здрав разум и си спомни, че дори не се бяха запознали.

— Трейс Бенедикт. А ти?

— Даймънд Брук.

Той нежно взе лицето й в ръце, сякаш държеше най-ценната вещ на света.

— Чувал съм името ти. Дошла си тук за конференцията, нали? Приятно ми е да се запознаем, Даймънд.

— И на мен, Трейс. — Очите й се преместиха върху устните му.

О, не! Само не пак!

И той пак се надвеси над нея, но този път я целуна ласкаво и нежно, целувка за „добре дошла“ на неговата сродна душа. Не смеех да дишам. Не бях такъв егоист, че да съсипя най-щастливия миг в живота им с моите оплаквания, нищо че имах леко мозъчно сътресение и бях омазана с неописуеми неща от канавката. С един пръст изстрелях от крака си опаковката на сандвич от Макдоналдс. Гадост! Даймънд щеше да си спомни за мен. Все някога.

— Не е за вярване, че се появи в живота ми така изневиделица. Толкова дълго те чаках. — Трейс поглади скулите й с пръст и помилва ъгълчето на красивите й устни. — Трябва да си призная, че в мен се зароди надежда, когато те видях в списъка на гостите и обърнах внимание, че си на моите години…

— Ние никога не спираме да се надяваме и когато срещнем друг савант, все се молим да е Той или Тя, нали така? — Даймънд се усмихна свенливо.

— Толкова пъти съм бил представян на възможни кандидатки със същата дата на раждане. Слава богу, че ти се оказа моята сродна душа.

Аз въздъхнах и разтрих слепоочията си. Сценарият им не беше особено оригинален, но за главоболието ми не можех да ги виня.

— Последното нещо, което съм очаквала, когато приех поканата, е да срещна тук моята сродна душа. — Сестра ми беше очарователна — едновременно щастлива и свенлива.

Той се наведе, вдигна чантата й и я подаде.

— Ти си миротворецът, нали?

— Точно така. Притежавам малка консултантска фирма във Венеция.

— Във Венеция ли? В Италия?

— Да не би да има друга Венеция? — В очите й проблясна нежна закачливост.

— Ако питаш за Америка, има. Колкото искаш. Някъде към седем-осем Венеции Значи в Италия, а? — Той я целуна лекичко, сякаш се знаеха отдавна, без да може да откъсне ръцете си от нея. — Аз работя в денвърската полиция. Ще трябва да измислим нещо с разстоянията, но се чудя какво.

Брей, този не си губи времето. Срещнаха се преди няма и пет минути и вече ще се мести у нас.

— Мога да работя от всяка точка на света. Само трябва да помисля за Кристал… — Изведнъж тя си спомни за съществуването ми и се отблъсна от него. — Кристал, божичко, Кристал, добре ли си?

Аз им помахах немощно от тротоара.

— Добре съм. Вие, двамата, продължавайте. Не искам да ви развалям цуни-гунито.

С няколко бързи крачки Даймънд се намери до мен.

— Боли ли те нещо? Не мога да повярвам, че те оставих да стоиш на тротоара, а ти си ранена. Трейс, моля те, помогни ни.

Бързо схванах, че зет ми беше способна душа. Нямаше нужда сестра ми да го подканя, за да ми помогне да докуцам пред една врата. На ключодържателя му висеше малко фенерче и той светна с него в лицето ми.

Примигнах и закрих очите си с ръка.

— Има оток на главата, но зениците й реагират на светлината. Май ще е най-добре да я закараме в болницата. Просто за всеки случай.

Паниката ме разкъса като токов удар.

— Нищо ми няма. Наистина. Не искам да ходя в болницата. — Последният път прекарах там осемнайсетия си рожден ден. Татко ме беше извел на вечеря да отпразнуваме деня, но получи инфаркт още преди да поръчаме. Специалната ми вечер завърши в болницата, откъдето трябваше да съобщя новината за смъртта му на мама и цялото семейство. Само като си спомнех и пак ме налягаше онова грозно усещане, сякаш пропадам през някакъв отвор в нищото.

Но слава богу, Даймънд знаеше, че за нищо на света няма да стъпя там доброволно.

— Тя не обича болниците. Но все ще можем да повикаме лекар, който да я прегледа в хотела, нали?

Трейс извади телефона си.

— Имам по-добра идея. Ще повикам брат ми. Той ще я прегледа по-обстойно от който и да е апарат в спешното отделение.

Бележки

[1] Събирателно понятие в парапсихологията. Към извънсетивните възприятия спадат ясновидството, телепатията. Б.пр.

[2] Според древногръцката митология войнствен народ от силни, едри жени. — Б.пр.

[3] „Джак и бобеното стъбло“ е английска приказка за деца, в която Джак разменя кравата на семейството срещу вълшебни бобени зърна, които стават толкова огромни, че го отвеждат в страната на великаните високо в небето. — Б.пр.

[4] Както обяснява Рон в „Хари Потър и стаята на тайните“: „Безмощен е такъв, който е роден в магьосническо семейство, но няма никакви магически сили. Тоест обратното на вълшебник, роден в семейство на мъгъли.“ Преводът на откъса е на Мариана Екимова-Мелнишка. — Б.пр.