Джос Стърлинг
Кристал (16)

Шестнайсета глава

На следваща сутрин аз и Стив придружихме Даймънд, Скай и Феникс до полицейския участък, за да дадем заедно показания. Нито една от тях не пожела да остане в старомодните дрехи, които контесата им беше дала. Лили им зае своите дънки, пуловери и тениски и сега момичета изглеждаха усмирени, но продължаваха да събират накъсаната картина от спомените си.

— Сякаш се опитваш да съшиеш дреха от паяжини — довери ми Даймънд, докато вървяхме след другите по слънчевия тротоар покрай езерото. Леден вятър надипли сиво-сините води; пастелните тонове на вилите бяха като весело украшение на студените дълбини. — Конците продължават да се оттеглят, като оставят огромни дупки, където би трябвало да има, знам ли и аз — тя въздъхна, — просто повече материя.

— Трейс ти изпраща поздрави. — Тази сутрин с Хав проведохме дълъг разговор. Братята му пожелаха да ме използват като посредник, но той беше строг с тях и не им позволи да ме засипят с прекалено много съобщения. Най-важният въпрос за тях беше да излязат под гаранция, за да видят дали ще могат да спасят нещо от срещата на четири очи, след като сега момичетата вече разбираха кои са.

— Много мило от негова страна. Но какво ще стане, ако никога не си го спомня?

— Тогава ще трябва да започнете отначало, като Сол и Карла. — Една от двете ни трябваше да устои на пълната паника, с която тази възможност ни застрашаваше.

— Но как ще живея с него, след като връзката е еднопосочна? Все едно съм изгубила крака си, но продължавам да опитвам да ходя на него.

— Хората оцеляват след невероятни обстоятелства, Ди. Ще се оправиш.

Полицейският участък се помещаваше в яркожълта сграда, която приличаше повече на основно училище, отколкото на местния център на реда и закона. Единствено дискретният надпис Carabinieri върху черната врата свидетелстваше за по-сериозните й функции. Присъствието на филмовата звезда сред нас помогна много да ни забележат — не се наложи да чакаме, за да ни приемат, а начаса бяхме въведени в стаята за разпити. През нощта контактите на Трейс и Виктор бяха работили зад кулисите и рапортът за изчезналите хора във Венеция пасваше със спасителната операция. Ясният разказ на Даймънд за грозния край на моминската й вечер много помогна на случая ни, макар че той беше предимно събран от моето описание на събитията, тъй като нейните спомени липсваха. Тя не можа да даде информация кой е провел акцията по отвличането, но заяви, че контесата е била във Венеция и в крепостта и че Даймънд не е имала желание да отива там, тъй като е планирала да прекара времето си вкъщи в приготовления за сватбата.

— Били сте държани против волята ви, така ли? — попита офицерът. Беше същият, който беше арестувал братята снощи — инспектор Карминати, според табелката на вратата му.

Даймънд се намръщи.

— Много ми е трудно да кажа какво се случи. Мисля си, че са ни дали нещо, с което да ни накарат да им съдействаме.

— Наркотично вещество?

— Вероятно. — Това беше най-близкото обяснение, което Даймънд можеше да даде на въпроса защо пред куп свидетели тя и другите момичета са имали вид на доволни гости на старата дама.

— В такъв случай трябва да направим кръвни тестове. — Офицерът си записа. — Ако изобщо са останали някакви следи в тялото ви. Господин Хю, каква е вашата роля в случилото се?

Преведох въпроса на Стив.

— Просто помагах на приятелите ми да спасят момичетата от крепостта. — Стив скръсти ръце, без да издава и намек, че съжалява за участието си в приключението.

— Защо не потърсихте нашата намеса?

Това беше въпрос за един милион долара, а? Голяма част от действията ни изглеждаха нелогични, защото не желаехме да разкрием на никого савантската страна на въпроса и само висшите офицери от международните полицейски сили знаеха за съществуването ни, но информацията беше поверителна. За зла участ, повечето от тях се намираха в Рим и нямаха почти никакво влияние тук на север.

Стив сви рамене.

— Това беше най-бързият начин да намерим изход от ситуацията.

— Контесата не се е оплакала, че вие сте нарушили границите на владението й с хеликоптера, затова няма да ви повдигна обвинение, но нека ви кажа, господин Хю: в Италия не обичаме дружинниците, които взимат закона в свои ръце. Това тук не ви е някой от вашите филми.

Стив не остана никак впечатлен.

— Не, това тук е много по-странно. Трябва да затворите онази стара жена там горе — тя е напълно неконтролируема.

Предпочетох да не превеждам точно това мнение.

— Той ви изказва благодарностите си и казва, че разбира.

Офицерът поназнайваше повече английски, отколкото даде да се разбере, защото изсумтя презрително, като чу свободната ми интерпретация на думите на Стив.

— Ако кметът не беше толкова впечатлен от факта, че в неговата област се снима филм, не бих се поколебал да пратя приятеля ви да си стяга багажа, все едно дали е звезда, или не.

Усмихнах му се безпомощно, сякаш да му кажа: какво бих могла да направя аз, едно момиче, за да обуздая една мегазвезда?

— Ясно е, че в случая има нещо, което аз не разбирам. — Офицерът подреди книжата си. — Но не мога да направя нищо повече за вас, тъй като вашите приятели вече са на път за Верона, където ще бъдат разпитани и където ще могат да поискат пускане под гаранция. Ако искането им бъде удовлетворено, може да излязат още тази вечер.

— Ами Уил Бенедикт?

— Мъжът в болницата ли?

Кимнах.

— Той също е под арест, но там обстоятелствата са усложнени заради прекомерната сила, използвана срещу него. Проучваме случая. Предлагам ви да включите името му в искането за освобождаване под гаранция.

— А какво ще стане с обвиненията за отвличане?

— Стъпка по стъпка, синьорина. Трябват ни доказателства в подкрепа на твърденията ви. Досега свидетелските показания сочат, че сестра ви и нейните приятелки са били доброволни гости на контесата и, изглежда, са пристигнали тук по свое собствено желание. Но насилственото заминаване, понесено на плещите на съпрузите им, буди подозрения.

— Не може ли да разберете, че това просто не звучи правдоподобно? Те не познават контесата — защо биха пожелали да отседнат при нея и да игнорират собственото си семейство? За бога, та тя ме захвърли на един остров в лагуната! Имах късмет, че не получих хипотермия.

Суровото му лице за миг омекна.

— Имате ли свидетел?

Спомних си банкера от Милано.

— Да! Оставих визитната му картичка във Венеция. Много почтен свидетел. Дори каза да се свържем с него, ако ни трябват показанията му.

— В такъв случай ви предлагам да го послушате. Но във Венеция. Контесата вече се завърна в дома си, тъй като крепостта беше поразена от пожара. Ако срещу вас е извършено престъпление, изглежда, то се е случило там. Няма смисъл да си търсите правата при мен.

Не бях очаквала такова предложение, нито такъв тон.

— Значи ми вярвате, така ли? Мислех си, че ще вземете нейната страна.

Инспектор Карминати се изправи и ни даде знак, че разпитът е приключил.

— Може да съм полицай в един затънтен край на Италия, но не съм идиот, синьора Брук. Аз също чета вестници. Ако тези мъже са били част от операцията, довела до ареста на графа на Монте Балдо, както вие твърдите, тогава не би ме учудило, че майка му търси да си отмъсти. А и всички тук познаваме графа — той винаги е бил неприятна вест. Не се изненадвам, че правосъдието най-сетне го е заловило.

— Значи вие…

Той вдигна ръце и ме прекъсна.

— Независимо какво е личното ми мнение по въпроса, ние трябва да се подчиняваме на закона. Дотук единствените нарушения, към които беше приведено нещо близко до доказателство, са извършени от братята Бенедикт. Предлагам ви да побързате да докажете, че са имали сериозно основание за действията си.

Когато излязохме от кабинета му, открихме, че Лили и Джеймс Мърфи ни чакат в приемната.

— Всемогъщи боже, Стив, в какво си се забъркал? — режисьорът беше бесен. — Пресата е опънала палатков лагер отвън. Един слух, че Стив Хю се е разходил до полицейския участък, и те се изсипват на цели тумби. Да не говорим какво причини на снимачния график.

— Успокой се, Джеймс — рече Лили и потупа ирландеца по гърдите, за да му напомни да се овладее, преди да е получил инфаркт. — Всичко наред ли е, Стив?

Актьорът протегна ръка.

— Имам нужда от една прегръдка.

Лили поруменя лекичко, но се съгласи.

— К… какво? — Джеймс поклати глава, когато двамата се целунаха. — Няма да питам.

— Кристал и семейството й трябва да се приберат във Венеция. — Стив извади слънчевите си очила и се приготви да избегне фотоапаратите. — Можем ли да им осигурим шофьор?

— Да. Но ти ще останеш тук, нали? — попита Джеймс подозрително.

— Засега. Не мисля, че ще мога да направя нещо за тях, освен да привлека нежелано обществено внимание. Как ти се вижда това, Кристал?

— Повече от добре. Ти беше невероятен. Истински герой!

Стив се усмихна самоиронично.

— Хубаво е да знам, че ми е в кръвта.

Лили го прегърна през кръста.

— Гордея се с теб!

— Ще излезем през задния изход — Джеймс даде няколко бързи разпореждания по телефона си. — Ще уредя шофьорът ми да закара Кристал и приятелите й у дома. — Горкият Джеймс бързаше да ме отстрани от орбитата на Стив, защото съвсем очевидно аз бях подривен елемент. — А ти, скъпи мой, трябва да си закараш задника горе в планината и да направиш номера преди времето да се е развалило.

Стив мушна ръката си в задния джоб на Лили, а тя мушна своята в неговия.

— Благодаря ти, Джеймс, и извинявай за всичко. С Лили ще ти обясним по пътя нагоре, но те предупреждавам — няма да повярваш на нито една дума.

Режисьорът простена.

— Само ми кажи, че не ме чака скъпо съдебно дело.

— Надявам се, че не.

— Има ли кого да застрелям за случилото се?

— Изпревариха те, но това изобщо не е за смях.

Джеймс размаха пръст пред мен.

— Кристал, напомни ми защо изобщо те пуснах да се приближиш до филма ми? — Той не ми беше сърдит, просто беше ядосан от ситуацията, в която го бях въвлякла.

— Защото съм висока, господин Мърфи.

— Отсега нататък, Мърфи — измърмори той под нос и ни подкара през задната врата, — никога недей да работиш с деца, животни и високи момичета.

 

 

Рио д’Инкурабили, Дорсодуро, Венеция

В наше отсъствие бяха доставили сватбената рокля. Синьора Кариера я беше приела от куриера вместо Даймънд и я беше закачила в стаята й, така че тя да е първото нещо, което сестра ми щеше да види, когато се прибере у дома.

— О, боже! — Тя седна на леглото и се взря в роклята. — Не мога да облека това нещо.

— Роклята е красива, Ди. Дай си няколко дни. Сватбата е чак в събота, а дотогава може да успеем да върнем спомените ти. — Докоснах благоговейно дантелената рокля — беше великолепна. Исках Даймънд да се чувства прекрасно, когато я облече, и да не бъде отчаяната, празна жена, която не може да си спомни най-важните хора в живота си.

— Ще се обадиш ли на мама и останалите вместо мен? Не знам какво да им кажа. — Тя се покашля. — Дори не знам що за хора са.

— Разбира се. — Взех телефона и слязох в градината, за да се обадя на мама и да й кажа, че златното й момиче беше изгубило много от спомените си. Това беше най-трудният разговор, който някога съм провеждала. Майка ми направи прибързаното заключение, че вината е моя, след като аз бях организирала моминската вечер. Струва ми се, че тя не проумяваше сериозността на случилото се с дъщеря й и гледаше на цялата работа като на продължение на срама, който им бях докарала със снимките във вестниците. Толкова бях свикнала да бъда семейната издънка, че ми трябваше време да си припомня, че веднъж поне бях невинна.

— Чакай малко, мамо! Не можеш да ме виниш! — прекъснах я на средата на лекцията й върху ролята ми в съсипването на живота на сестра ми. — Даймънд не ме обвинява, а и аз знам, че не съм отговорна за действията на контесата.

— Но какво ще стане със сватбата!

Умът на майка ми имаше удивителната способност да се концентрира върху тесни проблеми. Вероятно поради тази причина никога не се беше запитала какви могат да бъдат по-широките последици от дарбата ми.

— Сватбата не е важна тук. Важни са Даймънд и другите момичета.

— Пристигам незабавно. Аз ще… ще накарам Топаз да ми запази билет.

Струваше ми се, че в момента нямаше да мога да се справя с още един човек в апартамента. Мама нямаше да ни помогне, а щеше да бъде бреме, което кръжи и кърши ръце. Не бях осъзнавала как след смъртта на татко тя самата се нуждаеше от грижи, но братята и сестрите ми бяха обърнали повече внимание на това. Нищо чудно, че Даймънд беше заела мястото й, за да се грижи за мен.

— Моля те, изчакай малко. Ще се справим.

— Но Даймънд има нужда от мен!

Унило си помислих за многобройните пъти през последната година, в които аз се нуждаех от майка, но аз никога не съм била на дневен ред.

— Даймънд сега се нуждае от спокойствие. Тя не ни помни добре и за нея може да е болезнено, ако и ти пристигнеш тук.

— Ще се обаждаш ли всеки ден, за да ме държиш в течение как е?

— Разбира се. Стига да може, дори тя самата ще ти се обади.

— Пристигам във вторник, каквото ще да става.

— Вторник е добре. Запазили сме ти стая. Надявам се дотогава да сме разрешили ситуацията.

— Кристал, а кой я разрешава?

— Аз.

Мълчание.

— Разбирам.

— Трябва да имаш повече вяра в мен, мамо. Аз съм търсач на души.

— Какво?

— Търсач на души.

— Не може да бъде! Те са… те са такава рядкост.

Сетих се за един стих от Библията — онзи, за пророка, когото никой не разпознава в родния му град. За семейството ми аз винаги щях да бъда голямото разочарование.

— Защо не попиташ братята и сестрите ми защо досега не са забелязали? Защо ти никога не си го разбрала? — поех дълбоко дъх и си напомних, че горчивината беше грозна и безсмислена. — Но все едно. Хубаво е, че съм търсач, защото имам най-голям шанс да възстановя връзките със сродните души.

— О, Кристал.

— Не се тревожи, мамо — работя по въпроса. Сега трябва да затварям.

— Надявам се да успееш. — Тя подсмръкна. — Нали знаеш, обичам те много.

— Да, добре.

— Обичам те. — Тонът й сега беше твърд. — Ти винаги си била любимката на баща ти, неговото малко момиченце, и аз чувствах, че трябва да компенсирам това с повече внимание към другите, но това не означава, че съм те обичала по-малко от тях.

— Така ли? — Въпросът ми беше искрен. Винаги съм мислела, че не дава пет пари за мен.

— Не бях добра майка към теб, нали? Съжалявам.

Един телефонен разговор нямаше да стигне да оправи отношенията ни.

— Виж, ще си поговорим, когато пристигнеш във Венеция. О, между другото, аз също намерих своята сродна душа. Хав Бенедикт. По-малкият брат на Трейс.

— Какво?!

Приключих разговора с тази малка слисваща новина. Исках да й дам време да надмогне неловкия изблик на ентусиазъм, преди отново да й се обадя. Изключих телефона. За известно време мама щеше да се занимава с това да разгласява новината, но се обзалагах, че братята и сестрите ми до един щяха да поискат най-новата информация директно от мен, а в следващите няколко часа аз нямаше да мога да посрещна нови разговори.

Градинската порта хлопна шумно. Надникнах иззад дървото, където стоях, и видях шестима души да влизат от улицата.

— Ей, Хав, насам!

Хав се отдели и хукна към мен, като прескочи масичката на Барози, за да скъси разстоянието.

— Толкова се радвам да те видя! — Той ме повдигна от земята с прегръдката си.

— Да ти вярвам ли?

— Разбира се!

— Уха, ще ми спукаш някое ребро, ако ме стиснеш по-силно, мъпет такъв.

Той ме пусна.

— Защо ме наричаш така, мис Пиги?

— Синоним на „идиот такъв“ в британския английски, но в добър смисъл.

— Чиста работа.

— Може ли да влезем? — викна Трейс.

— Да, всичко е наред. — Е, не беше наред, но всички знаехме какво искам да кажа. — Мисля, че правят сандвичи за обяд. Бъдете внимателни с тях, не бързайте. Те още не са… — Завъртях ръката си, без да мога да напипам точната дума.

— Не са готови — притече ми се на помощ Айвс и погледна към прозореца на втория етаж с непоносим копнеж.

— Да, нещо такова.

Хав не беше свалил очите си от лицето ми.

— Ние ще се качим след минутка.

— Добре. Аз ще направя кафе — и Айвс поведе другите по стълбите. Щом градината остана само на наше разположение, аз нападнах Хав и го повалих на земята.

— Ти — мушнах го — обеща — още веднъж — че ще се върнеш. — Тупнах го леко по гърдите. Седнах върху него и той замаха диво с ръце.

— И ето ме на.

— След като изкара нощта в затвора. Платихте ли гаранцията?

— Да, благодарение на милионите на Айвс. За първи път никой от нас не възрази, че обрахме касичката му.

— Но ако не го бяхте направили? — не можех да понеса мисълта за всичките „ако-та“.

— Тогава щях да чакам ти да ни измъкнеш от затвора. Нали си нинджа!

— Ще отрежа главите на братята ти. Помолих ги да си мълчат.

— Сладкишче, те просто не се стърпяха. Нямаше какво друго да правим в ареста, освен да си говорим. Казаха ми, че си се справила добре.

— Нищо подобно, но все пак успяхме да се измъкнем.

— Татко каза да ви предам на всички, че Уил се оправя бързо. Явно докторите са удивени от възстановяването му — сякаш някой с лечителски способности пръв го е докоснал. — Хав се ухили широко и аз го цапардосах за всеки случай. — Оух! Предавам се! Надяват се да могат да го преместят в някоя болница тук. Татко се е заел да оправи въпроса със застрахователната компания. Мога ли да стана вече?

Седнах отгоре му и се замислих.

— Знам ли, Авдрокъл. В момента се намираш точно там, където искам да бъдеш — под лапите ми.

— Браво, момичето ми! Стъпи отгоре ми, докато съм на земята. Ела насам и ми дай една целувка тогава. — Той направи мълчалив жест и посочи към устните си.

Наведох се напред и погалих лицето и врата му с косата си. Съвсем нежно, като пърхането на крила на пеперуда го целунах по устата. Той се изправи рязко, притисна ме до себе си и продължи да ме целува. Ако бях лъвица, щях да започна да мъркам.

— Извинявай, че те уплаших така — прошепна той, а аз отпуснах глава на рамото му.

— Повече никакво страховито каране на ски и без да нападаш пазачи, когато са двама срещу един.

— Ще опитам да избягвам това в бъдеще.

Подуших го.

— Миришеш на евтини цигари, Хав.

— Ако трябва да съм честен, квартирата ми през изминалата нощ не беше първокласен хотел. Хайде да влезем вътре, за да се преоблека.