Джак Дю Брул
700 метра под земята (19)

18.

В следващия миг светът около Мърсър взе рязък завой от лошо към още по-лошо.

От радиото се разнесе тревожен сигнал: разтърсващият нервите вой на системата за аварийно оповестяване, дразнещ звук, който хората предпочитат да спират, когато слушат радио или гледат телевизия. Но в тези части на страната, където местните си даваха сметка, че природата все още не е укротена, подобни сигнали можеха да означават разликата между живота и смъртта.

Когато ужасяващият звук затихна, го замени безизразен глас, който започна да изрежда названия на селища. Не значеха нищо за Мърсър, ала Рони Бътлър внезапно се напрегна. Каквото и да се случваше — случваше се тук.

Гласът междувременно продължи:

— Получихме съобщение, че инженерите от армейския корпус са предизвикали аварийно изпускане на вода от язовира Уилбър Бери в горната част на Блеър Крийк. Всички, които досега не са изпълнили нареждането за евакуация и живеят в районите около Блеър Крийк, трябва да знаят, че нивото ще се покачи с още метър и половина над досегашното си равнище.

Мърсър реши, че няма смисъл да слуша останалото.

— Да вървим!

На лицето на Рони внезапно се изписа неприкрит страх. Мърсър я улови за ръката и я дръпна към вратата. Не би се забавил с якето, ала ключовете от джипа бяха в джоба му. Хвърли на Рони една яркожълта мушама, нахлузи якето, отвори вратата и издърпа Рони навън. Водата продължаваше да се излива от стрехите и през завесата й той забеляза, че към къщата се приближава пикапът с надуваемата лодка и подсиленото окачване.

Това беше спасителният екип, който бе видял по-рано, и този път Мърсър се зарадва на появата им. Без съмнение тези хора бяха тукашни и знаеха как най-бързо да се измъкнат от опасността.

Едва когато пикапът спря на входа на алеята в него се пробуди някакъв животински инстинкт. Изведнъж забеляза, че червеният предупредителен панел на покрива не примигва, светлините също не бяха запалени. Ако бяха дошли да спасяват Рони Бътлър въпреки желанието й, щяха да пристигнат с надут клаксон и мигащи светлини. Нямаше да се промъкват безшумно.

Пътникът до шофьора отвори вратата и скочи на асфалта. Мърсър виждаше само очертанията му през завесата на дъжда, но веднага усети, че нещо не е наред. Не беше съвсем сигурен, но му се стори, че мъжът държи пистолет.

Реши да не чака докато и шофьорът слезе от пикапа, дръпна Рони в къщата и затвори вратата. Беше почти сигурен, че не са ги видели. Изтича в кухнята и взе пушката от мястото, където тя я беше оставила.

— Заредете я — каза Рони.

Той я погледна въпросително.

— Да не мислите, че посрещам хора на прага си с пълна пушка?

Мърсър завъртя учудено глава, взе патрона, който му подаваше, и го пъхна в патронника.

— Сачми или бренеке?

— Сачми за глигани. — Тя извади от едно чекмедже още няколко патрона и му ги подаде.

— Ще свършат работа. Залегнете до печката. — Беше стара изработка, от времето, когато не са пестели стомана за бяла техника, и щеше да й осигури добра защита.

Той се върна при предния прозорец. Не виждаше първия мъж, но вторият бе слязъл от пикапа и пресичаше моравата.

Сърцето на Мърсър подскочи. Това беше той. Водачът, старшият на групата, същият, когото бе видял да излиза от тунела след хладнокръвния разстрел на Ейб и хората му. Пристъпваше като котка от джунглата, бърз, уверен, смъртоносен. С партньора му вероятно бяха откраднали пикапа от спасителите.

Мърсър опря пушката на рамо, но не бързаше да стреля. Разстоянието бе твърде голямо за стрелба със сачми и той свали оръжието, пое си бавно въздух и се опита да не позволи на чувствата да попречат на разсъдъка.

— Кои са тези хора? — попита с пресипнал шепот Рони.

— Убийци.

— Без майтап? — Тя го погледна. — Кой? Защо?

— И те като мен търсят големия пай от мостра 681. Нямам представа как са ви открили.

В този момент зазвъня телефонът. Беше стенен апарат с дълъг спираловиден кабел, какъвто Мърсър не бе виждал от години. Тя се пресегна, взе слушалката и отстъпи назад, приведена зад печката.

Мърсър я чу, че говори, но не обърна внимание, докато обикаляше от стая в стая и следеше придвижването на противника. Моравата бе плувнала в дъждовна вода и разкаляна, приличаше на траншеи в ничия земя през Първата световна война. Той забеляза, че единият от мъжете наблюдава къщата иззад близкото дърво.

— Господин Мърсър? — повика го Рони. Мърсър се намираше в спалнята. Предполагаше, че имат още минута-две, докато противникът оглежда терена. Дръпна се от прозореца и се върна в кухнята.

— Шърман Смитсън се обади — продължи Рони. — Искаше да ме предупреди за тези типове. Нападнали са го в къщата му преди няколко часа и са го оставили завързан в килера. Измъчвали са го, за да им каже името ми.

Мърсър се учуди, че не са го убили, за да прикрият следите. Помисли си, че може би са го оставили жив с някаква цел, ала не се сещаше каква може да е тя.

— Каза, че е успял да се измъкне само благодарение на това, че приятелката му решила да го изненада и дошла в къщата му въпреки бурята. Били само двама и не знае дали има още.

Мнението на Мърсър за Смитсън се подобри неимоверно. За архивист той, изглежда, схващаше добре кое е важно в момент като този.

— Колко нагоре по течението е язовирът, който споменаха?

— На десет мили.

Мърсър пресметна времето след съобщението и скоростта на прииждащия потоп и реши, че имат шанс. Протегна ръка да отведе Рони при задната врата.

— Рони, ще се опитаме да се измъкнем, инак ще се озовем в капан, когато водата започне да приижда. Можете ли да тичате?

— Не толкова бързо, колкото някога, но само се опитайте да ме спрете.

— Добре, сега ще отворя вратата и ще изляза на верандата. Един от тях е зад онова дърво.

— Дървото при спалнята ли?

— Да. Веднага щом изляза искам да хукнете с всички сили към моя джип. Вратите не са заключени, така че скачайте на задната седалка и лягайте долу. Аз ще се опитам да ги задържа с пушката.

Тя го погледна разколебано.

— Можем да го направим, Рони. До колата ми няма и двайсет крачки, а един изстрел от тази пушка може да отнесе главата на човек.

Този път тя кимна и стисна устни, показвайки, че е твърдо решена да го направи.

Мърсър отвори вратата и тъкмо се готвеше да излезе, когато вляво от него прозвучаха изстрели. Вторият противник бе от другата страна на къщата и бе прескочил перилата на верандата. Мърсър се дръпна назад, завъртя пушката с лявата си ръка натам и натисна спусъка. Изстрелът едва не изтръгна оръжието от пръстите му, но той успя да го задържи, а в дясната ръка вече стискаше нов патрон, готов да презареди. Стреля отново и подаде предпазливо глава. Вторият нападател беше изчезнал. Може да го беше ударил в гърдите и сега да лежеше в тревата, но най-вероятно се бе хвърлил назад при изстрела.

Погледна в другата посока и видя, че водачът бяга по диагонал между досегашния си пост зад дървото и пътя. Тичаше с гладките премерени движения на олимпиец.

Мърсър се обърна към втория нападател и видя, че той също тича към откраднатия пикап, сякаш по петите го гонеха хрътките на ада.

Изведнъж разбра какво става. И какво ги е изплашило толкова.

Затвори вратата и погледна Рони.

— Има ли таван, или стълба към покрива?

— Да. Какво става?

— Водата от язовира идва по-бързо, отколкото предполагахме. Къде е капакът?

— В килера зад кухнята.

И го поведе натам. Мърсър погледна през прозореца и видя, че потокът е погълнал половината от задната морава и вече се плиска в основите на къщата. Всъщност стигаше почти до прозореца. Достатъчно бе нивото да се покачи още малко и стъклото щеше да поддаде на напора — а ако издържеше по чудо, щеше да го строши някое повлечено дърво.

Вдигна очи и видя, че в долината нахлуват огромни талази.

Неведнъж се бе изправял срещу какви ли не опасности, но този път бе сигурен, че ще умре.

— Рони! — извика той, докато тя посягаше да дръпне въжето на сгъваемата стълба. — Дръж се!

Вълната удари къщата, издигна се толкова, че закри прозорците, и кухнята потъна в непрогледен мрак. Мърсър очакваше стъклата да се строшат и си пое дълбоко въздух, преди водата да е нахлула. Вместо това цялата къща се залюшка като пияница и той падна на пода. Нещо се откъсна отдолу, където напречните греди се опираха в каменните основи. Къщата бе построена да издържи яростния напор на торнадо, но не можеше да мери сили с безжалостния натиск на водата.

Мърсър се вкопчи в печката и в същия миг къщата се изтръгна от основите. За кратко той долови миризмата на пропан от разкъсаната тръба на печката и чу над рева на водата стърженето на металните тръби, които се издигаха към приземния етаж от основите. Внезапно в кухнята просветля — къщата заподскача като коркова тапа върху вълните и се понесе по течението, за да се озове след минутка в малко по-спокойни води. Завъртя се, заклатушка се, ала по някакъв начин успя да остане цяла.

Но това не можеше да продължи дълго. Във всекидневната вече нахлуваше вода от процепите в пода и през вентилационните отвори.

Мърсър се изправи и размаха ръце. Не можеше да повярва, че е жив. Наложи се да се подпре на стената, за да запази равновесие, а през това време къщата описа още един бавен и изящен пирует.

— Рони? — извика той. — Рони!

— Тук съм — дойде приглушеният й глас от килерчето. Мърсър пристъпи към нея, сякаш крачеше по палубата на мятан от тайфун кораб. Рони лежеше на пода и върху нея се бяха посипали кутии и консерви. Той й помогна да се изправи. И тя като него се клатушкаше, но като че ли не беше пострадала.

Той отърси малко брашно от косата й.

— Знаеш ли, ако решиш някога да оставиш косата си бяла, доста ще ти отива.

Въпреки преживяното тя се разсмя чистосърдечно.

— Но нали каза, че твоят приятел Хари предпочитал червенокоси?

Мърсър погледна през рамо към големия кухненски прозорец. Светът отвън бе калейдоскоп от въртяща се вода и дъжд. Къщата се носеше върху вълните към Мисисипи.

Водата вече се бе покачила до глезените им.

— Трябва да се махаме оттук — заяви той, хвана я за ръка и я поведе към предния край.

Екна изстрел и прозорецът се пръсна с трясък на парчета, които полетяха навътре. Мърсър бе забравил напълно за нападателите. Избегнали прииждащата вълна, те се бяха качили в надуваемата лодка и сега кръжаха около плуващата къща в очакване да удари техният час. Той се изруга за глупостта си — беше оставил пушката в кухнята.

Лодката бе само на няколко метра от входната врата и единственото, което спираше нападателите да не скочат на площадката, бе, че къщата продължаваше да се върти около оста си. При това завъртане площадката бе останала извън обсега на нападателите, но при следващото щяха да имат по-добра възможност да се прехвърлят. Мърсър изтича в кухнята за пушката, сграбчи я и се завъртя. Къщата също се въртеше, но Мърсър успя да заеме позиция при задния прозорец на кухнята тъкмо когато той се изравняваше с надуваемата лодка. Натисна спусъка. Пушката изтрещя и предният край на четириметровата надуваема лодка изригна във фонтан от накъсана гума, след като няколко камери се пръснаха едновременно.

Мърсър не знаеше дали е уцелил някой от нападателите, но се съмняваше да е имал подобен късмет. Нямаше опасност лодката да потъне, тъй като корпусът й се състоеше от множество изолирани камери, ала управлението й щеше да стане неимоверно трудно.

Забърза през къщата. Леденостудената вода вече се бе покачила до коленете и трябваше да полага усилия, за да стигне до килера. Част от мебелите плуваха. През пръснатото предно стъкло нахлуваше дъжд. Мърсър зае позиция до прозореца. Лодката трябваше да се появи при следващото завъртане на къщата, но не я виждаше. Мярна няколко дънера, понесени от придошлата река, и розовите трупове на удавени прасета, но не и бялата надуваема лодка.

Докато се оглеждаше, водата се покачи над коленете му. Къщата на Рони потъваше, а той все още нямаше план как да се измъкнат. Не мислеше, че би могъл да примами противника достатъчно близо, за да отмъкне лодката. Следващата възможност бе да открие в къщата нещо, което може да се използва като сал. Матрак изглеждаше добра възможност и той си спомни, че бе видял двойно легло в голямата спалня. Преметна пушката на рамо и тръгна към спалнята. Лодката отвън вероятно бе изостанала, защото не я видя и от прозореца на спалнята. Смъкна с бързи движения завивките, за да не се омотаят, и успя да повдигне матрака на една страна. Беше голям и неудобен и бе натежал от просмукалата се в него вода. Той опита да го издърпа в коридора.

Изведнъж Рони Бътлър нададе вик. Мърсър се опита да се отърве от импровизирания сал, ала за миг бе притиснат към стената от подгизналия „Ортопедик“. Изруга и бутна матрака назад. Реката нахлуваше през предния прозорец и къщата бе започнала да се накланя.

Върна се в кухнята тъкмо когато един от нападателите издърпваше Рони през задния прозорец. Вероятно бе скочил през него и я бе сграбчил, докато Мърсър се беше борил с матрака.

Силуетът на нападателя се очертаваше на фона на светлия прозорец, но Мърсър не смееше да рискува да стреля, за да не уцели Рони. Вместо това повдигна цевта и когато натисна спусъка, пушката бе насочена над главата на нападателя. Куршум вероятно би профучал на сантиметри над главата на похитителя. Ала тежките оловни сачми се понесоха в разширяваща се фуния.

За един кратък миг главата на нападателя се люшна, а след това се пръсна и полепна по мястото, където стената опираше в тавана, в отвратително пюре от кръв, плът и коса.

Двигателят на надуваемата лодка изрева на максимални обороти, а през това време почти обезглавеният труп се люшна към прозореца и се прекатури в бушуващите води. Мърсър изтича до прозореца и вдигна пушката, готов за нов изстрел. Лодката, с разкъсан и хлътнал във водата нос, бе на двайсетина крачки от него, отнасяна от разгневеното течение. За миг той мярна пъстрата риза на Рони, свита на дъното в краката на нападателя.

Мърсър нямаше шанс да го повали от това разстояние — не и с ловна пушка. В пристъп на гняв вдигна пушката към небето и дръпна спусъка. Нападателят завъртя глава, привлечен от звука. Мърсър можеше да се закълне, че му се усмихва подигравателно.

Къщата се завъртя и гледката се промени — прозорецът на кухнята вече гледаше по посока на движението. Това, което Мърсър видя, го накара да настръхне повече, отколкото от студената вода. Точно отпред ниско над реката се издигаше мостът с метални подпори, същият, по който бе минал, докато идваше към къщата на Рони Бътлър. Отломките, които стигаха до него, потъваха под водата, за да изскочат от другата страна и да продължат бясното си подскачане към водите на Мисисипи. Ако се съдеше по дълбочината на реката и това докъде е потънала къщата, тя щеше да удари металните перила на моста на нивото на прозорците и щеше да се разпадне.

Мърсър пусна пушката и се хвърли към килера. Сграбчи връвта и дръпна капака на покрива. От тавана се посипа прах, ала заедно с него се процеждаше и светлина. Смътно си спомни, че на покрива имаше малко прозорче.

Нямаше стълба, така че се покатери по рафтовете на килера и се шмугна в тясното пространство. Гредите на покрива се събираха над главата му — имаше място само колкото да приклекне. Дъските под него поддаваха: бяха толкова стари, че заплашваха всеки миг да се строшат.

Имаше по едно прозорче от всяка страна на покрива. Мърсър изпълзя към онова, което предполагаше, че е над спалнята на Рони; молеше се да не греши заради въртенето на къщата. Наложи се да прескача от една дъска на следващата, приведен, за да не си удари главата в тавана. През прозорчето не се виждаше нищо освен бушуващата река. От време на време някоя по-висока вълна стигаше до стъклото.

Той извика, събра цялата си воля и се хвърли право към него. Зад стъклото се мярна метална преграда. Мостът бе съвсем близо.

Сега или никога!

Мърсър скочи с главата напред през прозореца и прелетя два метра заедно с натрошеното стъкло между стоманените перила. Тупна върху настилката на моста и се претърколи, прикрил главата си с ръце, а под него уютната доскоро къща на Рони Бътлър се блъсна в моста с разтърсващата сила на тежкотоварна катастрофа.

Разлетяха се греди, стиропорна изолация, метални скоби. Къщата изригна във водовъртеж от натрошени мебели, домакински уреди и събирани цял живот спомени. Повечето от това бе засмукано под моста, но няколко парчета се посипаха върху Мърсър, като едва не го избутаха от другата страна на моста. Мърсър успя да се прикрие от този разнороден дъжд, когато чугунената вана на Рони се преобърна до него и той се прикри под нея като под черупката на костенурка.

Всичко приключи в миг. Къщата беше изчезнала и Мърсър лежеше задъхан под преобърнатата вана върху мокрия от дъжда мост на крачки от бушуващата долу стихия. От другата страна на моста се виждаха отделни островчета на цивилизацията, стърчащи от придошлата вода — телеграфни стълбове, като самотни часови, къщи, с вода почти до под стрехите. Огромни части от дигата, която доскоро бе пазила града, се бяха срутили и реката нахлуваше.

За разлика от бента, мостът се намираше на по-високо и нямаше опасност да рухне. Мърсър бе в безопасност поне за момента, но бе измръзнал до кости. Разкопча колана си и се върза за металния парапет. Тази простичка процедура му отне доста повече време заради изтръпналите му вкочанени пръсти. Постепенно умората взе да надделява и той отпусна уморено глава, а умът му потъна в благотворния мрак. Ако не се бе завързал с колана, водите щяха да го отнесат.

 

 

Събуди се след три часа, когато дъждът най-сетне бе спрял и Националната гвардия бе пратила в небето цяла флотилия спасителни вертолети. Беше почти четири следобед. Слънцето не грееше с цялата си сила, но денят бе достатъчно ярък, за да може пилотът на един блекхок да забележи вързания за моста мъж. Отначало помисли, че е заклещен труп, но тогава човекът долу вдигна изтощено ръка. След десет минути един от спасителите се спусна от вертолета с въже и изтегли пострадалия.

Един парамедик настани Мърсър на скамейката, зави го със сребристо термоизолиращо одеяло и го попита:

— Освен че си измръзнал и носиш шапка на щатския тим на Айова, надявам се, че си добре?

— Чакай да позная — успя да отговори с разтреперани устни Мърсър. — Тук всички сте фенове на университета в Индианаполис, нали?

— О, не, по дяволите! Ние сме от Илинойската национална гвардия. Признаваме само Войнствените илини.

Тези бяха дори още по-омразни съперници на „Пен“, отколкото дори хокай.

— От трън та на глог… — промърмори Мърсър.

След което разказа на спасителите си за Вероника Бътлър и въоръжения човек в лодката. Даваше си сметка, че ще последват дълги часове на разпити и попълване на формуляри, но нямаше друг начин да накара полицията да започне издирването на възрастната жена и нейния похитител.

След час вертолетът се напълни със спасени от различни покриви и дървета и се върна на отсрещната страна на реката, където Националната гвардия бе разпънала палатков лагер. Засега нямаше и следа от Рони и нейния похитител. Мъжът, когото Мърсър бе застрелял с пушката, бе изваден от Мисисипи на четири мили надолу по течението, където водата го бе изхвърлила близо до брега. Раните по тялото му съвпадаха с историята на Мърсър, но без свидетели на случката той все още оставаше под подозрение. Макар да не беше пленник в лагера на Националната гвардия не му бе позволено и да го напуска.

Чак след три часа името му бе засечено от някой от ФБР и дойде телефонно обаждане. Един ефрейтор се появи на входа на палатката и му подаде клетъчен телефон.

— Какво има? — попита Мърсър.

— Очакваното освобождение — отвърна ефрейторът. — Шефът каза, че може да си вървите когато пожелаете.

Той взе телефона.

— Мърсър слуша.

— Чудя се винаги ли край теб има само смърт и разрушение? — попита специален агент Кели Хепбърн.

Мърсър се ухили и отвърна с благодарност:

— Да, обикновено е така.