Джак Дю Брул
700 метра под земята (5)

4.

Марсел Ролан Д’Авежан стисна телефона толкова силно, че кокалчетата на ръката му побеляха. Някаква отдалечена част на съзнанието му се изплаши, че може да го строши.

— Какво сте направили? — попита той, повишавайки тон, и в обикновено лишения му от акцент английски се прокраднаха френски нотки.

— Нещата излязоха от контрол — отвърна човекът от Америка. — Какво мога да кажа? Всички са мъртви. — Говореше така, сякаш смуче захарна пръчка.

— Можеш да кажеш — отвърна Д’Авежан с едва овладян гняв, — че си кръгъл глупак, който не може да следва дадените му разпореждания. От вас се искаше да откраднете един проклет камък от група учени, не да ги застрелвате.

Човекът, който се обаждаше, беше професионалист и знаеше, че част от работата му е да успокоява клиенти, когато нещата не вървят, както са очаквали. Това най-често означаваше да ги остави първо да изпуснат парата. Корпоративни акули като Д’Авежан бяха от най-неприятния тип: мислеха си, че живеят в суров и жесток свят, но когато пред тях се разкриеха истинските граници на човешкия упадък, започваха да хленчат като изплашени деца. Мнението му не се бе променило въпреки факта, че от две години работеше за компанията на Д’Авежан като специален съветник на неговия отдел за глобална сигурност.

— Не мога да твърдя, че беше напълно необходимо — отвърна бившият войник. — Но, от друга страна, смъртта им ще забави разследването.

— Не го казваш сериозно — изпуфтя французинът.

— Ще го сметнат за терористичен акт, а не кражба. А това е съвсем друг вид разследване. Повярвайте ми. През първата седмица ФБР ще преобърне всеки камък в Минесота, за да търси следи от Ал Кайда. Част от хората ми вече се прехвърлиха в Канада с мострата и до два часа ще са във въздуха. Не по-късно от утре следобед ще довършим операцията в Щатите и ще напуснем страната. Дотогава федералните от Вашингтон дори няма да са кацнали в Сейнт Пол.

Изминаха няколко дълги секунди. Наемникът знаеше съвсем точно какво става в ума на Ролан Д’Авежан. Беше същото, каквото се бе случило с него, когато най-новият член на неговата спецгрупа бе открил огън без заповед преди пет часа. Младият войник бе помислил, че един от студентите посяга към оръжието си. Разбира се, онзи нямаше никакво оръжие. Това бяха само хлапета от колежа и двама изплашени преподаватели. Въпреки допуснатата грешка той осъзна още преди да е изтекла кръвта на първата жертва, че няма друг избор, освен да се примири с обстоятелствата и да се възползва максимално от тях. Приемай, нагаждай се, превъзмогвай. Това мото бе научил много отдавна.

Почти усещаше как се променя гневът на неговия началник, докато приемаше обстоятелства, които бяха извън неговия контрол. Колкото по-бързо го направеше, толкова по-лесно щяха да се прехвърлят към следващата фаза от операцията.

— Сигурен ли си, че никой не ви е проследил? — попита Д’Авежан. Вече се владееше по-добре. Беше преодолял първоначалния шок да се превърне в съучастник на убийства, макар да не бе пряк участник в тях.

— Някой се опита да ни изблъска от пътя, минхер — призна наемникът. — Размина се с нас и остана в канавката. Зарязахме пикапа на две мили от целта и се прехвърлихме в резервните коли. Никой не ги бе виждал и се отдалечихме от района преди да е пристигнала полицията.

— Не ми харесва, че някой от работниците се е опитал да ви спре — озъби се Д’Авежан.

— Аз също не бях особено щастлив — отвърна човекът от Америка. — Не зная как ни е проследил, но беше твърдо решен да не ни позволи да се измъкнем.

— Възможно ли е да е видял какво е станало в мината?

— Няма начин. — В гласа на наемника се долови непоколебимост. — По-вероятно е видял убийството на оператора на асансьора и си е помислил, че може да си поиграе на Рамбо. Но в края на краищата усилията му се оказаха напразни. Това не е нещо, което да ви безпокои, минхер.

Марсел Ролан Д’Авежан най-сетне престана да стиска телефона. Не че имаше значение, ако го беше счупил. Отнасяше се към смартфоните за по петстотин евро като към консуматив, също както се отнасяха към тях и трафикантите. По един за всяка сделка. След това го хвърляш и сменяш номера и картата.

— Обади ми се, когато приключите със задачата.

— Д’Авежан прекъсна връзката, блъсна телефона в бюрото и извади батерията, след което пусна останките в отвора на шредера за документи до бюрото. Машината издаде ужасен звук, който продължи около шейсет секунди, докато превръщаше чудото на електрониката в парчета от пластмаса, мед и спойки. Това, че Д’Авежан изхвърляше по няколко телефона на седмица, не означаваше, че е готов да замърсява околната среда.

В края на краищата нали цялата тази операция целеше спасяването на планетата.

Пое си бавно въздух. Ръцете му трепереха, стомахът му се чувстваше сякаш вътре внезапно са се озовали няколко змии. Хора бяха мъртви заради решения, които бе взел — не като резултат от някой ужасен инцидент в някое от многото индустриални предприятия, които управляваше, а защото бяха убити. Застреляни хладнокръвно, по простата причина че са свидетели и че убийството е най-лесният начин да се решат проблемите с тях.

Една от змиите се стрелна нагоре по хранопровода и го принуди да преглътне примесена с жлъчка слюнка. Той изтича в облицованата с мрамор баня на кабинета си и успя да се наведе над тоалетната миг преди стомахът му да се свие отново и да изхвърли останките от закуската. Д’Авежан се задави и плю, за да си изчисти устата, сякаш би могъл също така лесно да прочисти и съвестта си. Стомахът му се сви отново, мощен спазъм, който сякаш разкъсваше червата му, но този път не произведе нищо повече от оскъдна миришеща гадно гъста течност, която той избърса от устата си с кърпа. После проми доказателствата за вината си, но остана на колене и продължи да плюе в тоалетната чиния бълвоча, който се надигаше от стомаха му.

Изминаха още две минути преди най-сетне да се надигне и да си измие зъбите. Едва след като се изплакна с антисептичен разтвор посмя да се погледне в огледалото.

Беше на четирийсет и четири и благодарение на редовния тенис с двама различни спаринг-партньори бе в добра форма. Косата му, все още повече пипер, отколкото сол, от известно време бе показвала тенденция към излиняване и той си направи възможно най-скъпата имплантация, която можеше да уреди — не че някой би могъл да го забележи, благодарение на невероятните умения на пластичния хирург.

Целта му бе да съхрани това, което природата бе създала от него, до четирийсет и петия си рожден ден. Беше чел, че това е върховата възраст за всеки мъж. Силата и мъжествеността все още бяха в зенита си, ситните бръчки и мъдрото изражение придаваха зрелост и дълбочина. Д’Авежан бе твърдо решен да спре доколкото може стрелките на времето и поне засега се справяше успешно с тази задача. Изглеждаше доста по-млад от действителната си възраст и много от приятелите му го закачаха за това и казваха, че вероятно някъде вкъщи е скрил свой портрет, който продължава да старее. Той се смееше и опираше пръст до устните си, сякаш подканяше човека отсреща да запази тайната му.

Днес обаче лицето му бе необичайно бледо, нямаше и следа от тена, който бе получил при едно скорошно пътуване до Дубай. И обикновено яркосините му очи, без съмнение най-привлекателната част от лицето му, бяха подути и зачервени, сякаш е плакал. Той докосна с пръст крайчеца на едното и усети една капчица да плъзва по пръста. Беше се просълзил, докато повръщаше, и дори не го бе усетил.

Закашля се, засрамен от проявената слабост. Марсел Ролан Д’Авежан — ненавиждаше да го наричат само Марсел и позволяваше само на жена си да му казва Роли — бе мегамилионер, постигнал всичко със собствените си ръце. Преди почти трийсет години бе наследил малка металургична фабрика от брата на единия си дядо, заклет ерген, и я бе превърнал в една от най-успешните индустриални компании в Европа. Благодарение на факта, че имаше опит в обработката на титан, компанията бързо бе станала водеща в бизнеса със строежа на самолети някъде по времето, когато старецът внезапно бе започнал да страда от необяснима имунонедостатъчност, която по-късно щеше да стане известна във Франция като СИДА — или СПИН в англоезичния свят.

Младият Ролан бе дясна ръка на стареца и се зае със задачата да ръководи Нантския металургичен завод — както се наричаше по онова време според традицията, установена от неговия прадядо още преди Първата световна война. Ролан Д’Авежан премести фокуса на бизнеса и създаде „Юродайн“, истински металургичен конгломерат, където годишните заплати надхвърляха четири милиарда евро, а в петте филиала на компанията работеха над осемдесет хиляди служители. „Юродайн“ се превърна в доминиращ производител на турбини за реактивни самолети, използвани както от военни, така и от цивилни машини. Под негово ръководство компанията отдавна бе надхвърлила пределите на металургичния бизнес и се занимаваше с изграждането на хидравлични системи, транспорт на стоки и пътници, производство на стоки за бита като хладилници и прахосмукачки под различни търговски названия, както и с добив на електроенергия — след като придоби общо четири атомни електроцентрали във Франция и още една в Чешката република.

При изкачването си нагоре Ролан неведнъж бе прекрачвал моралните и законови граници. Някъде в началото дори бе платил, за да пребият сина на негов конкурент, за да сплаши съперника си и да го принуди да се отдръпне. Разбира се, беше мамил с данъци, беше бъркал в пенсионни фондове, беше раздувал цени, беше подкупвал, шантажирал и продавал съзнателно дефектни резервни части, но за пръв път му се случваше да се замесва в убийство.

Сега, когато и тази граница бе пресечена, не му оставаше нищо друго, освен да го приеме и да продължи. Чувстваше се по-уверен. Забеляза няколко издайнически петънца бълвоч на яката на ризата. Свали си сакото, развърза луксозната вратовръзка и съблече ризата. Една от многото му мании бе да носи риза само по веднъж. Беше започнало като прищявка, когато почна да печели добре, сякаш си казваше: „Аз съм преуспял и мога да си го позволя“.

В последно време, когато залозите ставаха все по-големи и стресът оказваше своето влияние, някогашната му мания се превърна в нарастващ страх от бацили. В повечето случаи успяваше да го овладее, но когато наоколо нямаше хора, които да го забележат, започваше да се мие постоянно — използваше силно дезинфектиращи сапуни, и да се къпе при всяка възможност. Чрез интернет се запозна анонимно със специалист, който произвеждаше по поръчка силни дезинфектанти, на ръба на риска за употреба от хората, но пък почистваха кожата в дълбочина.

Когато беше принуден да търпи компанията на други хора, неизменно си носеше флаконче с дезинфектант за ръце. Ако го попитаха, обясняваше, че има неприятно кожно заболяване и ръцете му са чувствителни към някои химикали. Като се имаше предвид изграденият му облик на защитник на околната среда, превърнал „Юродайн“ в „зелена“ компания още преди това да бе станало модно, хората бяха готови да му простят подобни странности.

Той отвори стария, датиращ от осемнайсети век гардероб и извади една от двайсетте еднакви безупречно изгладени и колосани ризи с монограм на десния маншет и истински кокалени копчета. Материята полегна върху кожата му, гладка като коприна. Предната вечер жена му бе излязла с приятели и Д’Авежан бе взел един от своите специални душове. Гърдите му изглеждаха сякаш са били изтъркани с промишлена шкурка.

Закопча ризата, завърза вратовръзката на идеален възел и се върна в кабинета. Панорамният прозорец — кабинетът беше разположен на трийсет и петия етаж — гледаше към Ла Дефенс, търговския център на Париж, и Булонския парк, втория по големина градски парк, побрал в себе си прочутия хиподрум Лоншан. Към всичко това, естествено, се добавяше и забележителен изглед към Айфеловата кула. Беше късна утрин. Пътищата гъмжаха от коли, по Сена сновяха туристически корабчета и въпреки това градът изглеждаше свеж и чист.

Д’Авежан си наля чаша перие от бара, майсторски скрит под перваза на прозореца, и позволи на стомаха си да се облекчи с едно оригване. И какво като научният екип на Джейкъбс е избит? Не ги познаваше лично, а смъртта им щеше да спаси милиони, дори милиарди в недалечното бъдеще. Не си ли заслужаваше тяхната жертва? Д’Авежан, разбира се, съжаляваше, че бяха платили най-високата цена, но това само щеше да допринесе за спасяването на човечеството. Побърза да предположи, че не са страдали. Наемникът, с когото работеше, бе истински професионалист и би се погрижил да стане така. Представи си как падат още с първия куршум и се зарече да не чете за случая в медиите. За съвестта му щеше да е по-добре, ако поддържаше илюзията за бърза смърт, отколкото да научи, че са загинали в мъки.

Изхвърли празната зелена бутилка в кошчето и насочи вниманието си към високотехнологичния терминал „Блумберг“, безценно средство в света на финансите, място, където не се допускаха чужди лица.

Провери последните цени за „Юродайн“ и направи неизбежното сравнение с неговия пик преди няколко години. Те също бяха жертва на кредитния срив в глобалния пазар за недвижима собственост, макар че продължилото след това снижение на цените на неговата компания можеше да се отдаде на недъзите на съвременното общество, неспособно да различи гората заради дърветата. Доскоро „Юродайн“ бе в позиция да се превърне в един от световните лидери в производството, съхранението и разпространението на зелена енергия. Но вместо това енергийният филиал на компанията бавно подкопаваше печалбите, които трупаха други подразделения, и я завличаше към дъното. Тази сутрин акциите бяха спаднали с още половин евро само защото един договор с испанска компания беше „преоценен“, което на езика на финансите означаваше прекратен.

Още не се бе отърсил от тези неприятни мисли, когато личната му секретарка го повика по интеркома.

— Мосю Д’Авежан, мосю Пикфорд ви търси по телефона. Както винаги твърди, че е спешно.

Д’Авежан направи кисела физиономия. Ралф Пикфорд бе паразит, хранещ се от разпада на енергийния пазар. Или поне така мислеше Ролан за него. В действителност американският милиардер бе един от най-хитрите играчи в бизнеса и същевременно държеше най-големия пакет акции на „Юродайн“ след контролния пакет на самия Д’Авежан.

Той въздъхна уморено, покашля се и отвърна с твърд глас:

— Свържи ме с него, Одет. — И вместо да чака Пикфорд да заговори пръв продължи със същия тон: — Ралф, моментът не е подходящ. Ако ме търсиш, за да ми кажеш, че испанците са се отказали от сделката, вече го зная от снощи, но предпочитам засега да остане в тайна. Зная също така, че акциите са паднали с още половин евро, и не е необходимо да ми се напомня, че ако цената слезе с още десет процента, ще трябва да продаваш, за да намалиш размера на данъците си, и че изтеглянето ти може да има катастрофални последствия за компанията.

През шестте години, откакто тексаският нефтен магнат бе закупил голямо парче от „Юродайн“, Ролан се бе държал с него със сдържана сърдечност, освен в случаите, когато се налагаше да раболепничи. Нямаше представа защо напоследък си позволява да говори така агресивно с човек, който практически можеше да разори компанията му само с едно телефонно обаждане.

Очевидно самият Пикфорд не бе очаквал толкова неприязнено посрещане, защото за няколко секунди на линията се възцари тишина.

— Хъм — изръмжа той накрая. — Май тази сутрин някой е нахлузил тесните слипове.

Д’Авежан бе прекарал доста време сред американци и си даваше сметка, че в техния свят това е почти обида.

— Нося боксерки, Ралф, и тестисите ми се чувстват добре в тях. Имаш ли нещо конструктивно за казване, или се обаждаш да се оплачеш, че си изгубил петдесет милиона долара, откакто звънна камбаната на борсата?

— Не се залъгвай, Ролан. Изгубих петдесет на пазара, но спечелих сто след като изместих испанците. Тази информация също е само за вътрешна употреба. От месеци знаех, че смятат да се оттеглят в последната минута. Страната им е пред фалит, а те продължават да се заиграват с профсъюзите и да им правят мили очички, вместо да дръпнат шалтера и да хвърлят вината върху външни сили. Постъпиха днес с теб точно както направиха с онази китайска фирма за слънчева енергия преди два месеца. Ако не си забравил, фирмата им тогава ритна канчето, а изпълнителният директор си направи коктейл от приспивателни таблетки и водка, за да се отърве от срама. Когато китайското правителство е най-големият ти работодател, няма начин да се измъкнеш невредим, ако си изгорил няколкостотин милиона юана, припечелени с кървава пот от твоя народ.

— Всичко това е много интересно, Ралф, но накъде всъщност биеш? — Ролан отново бе изненадан от твърдостта, с която се обръщаше към най-големия акционер. При други обстоятелства поне щеше да се извини за провала с испанците.

— Това, което казвам, е — заговори Пикфорд и този път не прикриваше тексаския си акцент, — че накарах моите счетоводители да прегледат отново сметките на компанията и както се оказа, никой от тях няма ни най-малка представа какво е станало с осемдесет и седемте милиона долара, които си похарчил, за да купиш нещо на име „Търговска компания «Драконът на късмета»“ от Гуанджоу, Китай, преди осем месеца. „Драконът на късмета“ е бил основан в деня, когато си го придобил, и доколкото можахме да определим, не разполага с никакви активи, освен номер на пощенска кутия в централната пощенска служба на Гуанджоу.

— „Драконът на късмета“ ще бъде нашият таен склад в Южен Китай — отвърна Д’Авежан и в гласа му се долови досада, сякаш въпросът е маловажен. — И тъй като разговаряме двамата с теб и знам, че телефоните не се подслушват, седемте милиона долара бяха за легитимиране на търговското название и всички останали чиновнически тъпотии, когато правиш бизнес в Китай. Нищо чудно дотук. Останалото обаче е за подкупи. Някои сега, други в обозримото бъдеще. По-добре да разполагаме с готова сума в началото, отколкото да я събираме, когато ни се наложи.

— Струва ми се доста големичка — изръмжа Пикфорд.

Ролан се опита да го обясни на език, който американецът би разбрал.

— През последното десетилетие Китай измина дълъг път. Вече не можеш да правиш сделки с шепа мъниста и лъскава басма, както са постъпвали вашите предци американците с индианците. Китай държи доста козове на различни места по света. Повярвай ми. Всичко по-малко от сто милиона си е кражба и аз говоря за евро, не за вашите девалвирали зелени хартийки.

— И какво ще получим за тези пари? — попита с нескрито съмнение нефтеният магнат.

— Права за производство при заплата приблизително четирийсет цента на час за служител, долар на час за надзирателите и техниците и абсолютно никакви възражения от когото и да било що се касае до замърсяването на околната среда. От друга страна, ще категоризираме производството като „зелено“ и ще използваме въглеродните му емисии за една от големите ни фабрики в Европейския съюз.

— Как успя да получиш еко сертификат? Мислех, че напоследък подгониха всички компании, които мамят или търгуват с въглеродни емисии.

— Така беше — потвърди Д’Авежан. — За какво според теб са осемдесетте милиона? Само от въглеродните кредити ще приберем много повече до третата година от началото на производството.

— А какво възнамеряваме да произвеждаме? — Пикфорд започваше да се интересува от сделката, но като истински капиталист от старата школа се отнасяше с подозрителност към онези способи за печалба, които му бяха непонятни. Да ти плащат, за да не произвеждаш въглеродни емисии, бе нещо, което все още не можеше да схване напълно.

— Няма значение — отвърна французинът. — Финансирането ще е твърдо. Можем да произвеждаме слънчеви панели или гумени кучета играчки, парите ни са гарантирани от СТЕ. — Имаше предвид Схемата за търговия с емисии, система, установена в ЕС, за да се ограничат опасните нива на газовете, отговорни за парниковия ефект. За някои това бе начин да се спаси планетата от глобалното затопляне и неговите катастрофални последствия, за други загуба на близо 300 милиарда евро годишно, а имаше и такива, които гледаха на идеята като на нова възможност за мощни финансови трансакции.

Хора като Ролан Д’Авежан виждаха в това по малко от трите. Да мислиш за запазване на екосистемата не означаваше, че не можеш да обърнеш правилата така, че да припечелиш нещо. Той продължи:

— Както неведнъж съм го казвал, Ралф, ако поставяш под съмнение начина, по който управлявам „Юродайн“, трябва да предложиш в борда на директорите да ми гласуват вот на доверие. Ако загубя, поне ще имам повече време за семейството си. Жена ми ме информира, че дъщеря ни току-що е получила стипендия от Университета в Базел и че синът ми е твърдо решен да участва през следващия сезон във Формула 3000, с надеждите да привлече вниманието на екипите от Формула 1. Последният път, когато имах време за тях, бе, когато дъщеря ми беше на тринайсет и обожаваше конете, а синът ми вярваше, че е черна американска рап звезда и се подвизаваше под името Джей Хоп, или Ли Хоп, ако въобще помня онези нелепи названия. Така че или се обади на директорите, или ме остави да управлявам компанията, както намирам за правилно, и до дванайсет месеца ще върна акциите на борсата до най-високите им нива.

— Това обещание ли е? — попита с престорена радост Пикфорд.

— Това е бизнес, Ралф. Няма обещания, освен че данъчните винаги идват и че все ще се намери някой задник, който смята, че може да върши работата по-добре от теб. А сега трябва да затварям. Оревоар. — Ролан затвори телефона преди Пикфорд да успее да каже нещо.

Известно време Д’Авежан остана загледан в стената, изкушен да повика секретарката и да я предупреди да откаже повикването, ако тексаският магнат реши да му позвъни отново, макар дълбоко в себе си да знаеше, че Пикфорд няма да го направи. Току-що, макар и не буквално, му бе казал да върви по дяволите и за известно време той щеше да направи точно това. Измина още малко време преди Ролан да се сети откъде идва тази нова увереност.

Чувстваше се по-силен от всякога, по-енергичен, сякаш току-що бе спечелил най-голямата си победа на корта или бе накарал любовницата си да крещи от сексуален екстаз и да моли за още. Дори членът му бе леко набъбнал. Нямаше да има време да се срещне с любовницата си тази вечер, но пък Одет не бе наета само заради качествата си на машинописка.

Трябваше да положи усилия, за да се върне пак към бизнеса. Това, че Пикфорд бе забелязал нередностите около сделката с „Драконът на късмета“, не бе изненадващо. Въпреки огромните си финансови средства американецът знаеше добре къде отива всеки негов долар или цент, в зависимост от посоката. Без съмнение бе отделил днешния ден, за да тормози и други шефове на компании, с които имаше общ бизнес — той се бореше за всяка, дори най-малката печалба, която можеше да изврънка от тях, за да увеличи огромните си постъпления. Този човек бе истинска алчна свиня и с времето щеше да попита отново защо „Драконът на късмета“ не отговаря на обещанията.

Д’Авежан отвори най-горното чекмедже на бюрото и извади нов смартфон от купчината. Наложи се да позвъни, за да потвърдят номера, но поне откъм негова страна разговорът щеше да е анонимен. Той набра номера и зачака, докато сигналът обиколи половината земно кълбо, прехвърляйки се от телефон на сателит, после на радиопредавател и накрая на една стара телефонна централа, скътана в сумрачен ъгъл на корабна радиорубка.

— Къде си? — попита Д’Авежан вместо поздрав. Говореше на английски, единствения език, който споделяше с човека отсреща.

— На бюрото си, отмятам бумащина. А ти?

— Не ми се прави на умник, Лев. Още ли си във Владивосток?

— Нет — отвърна капитанът на „Академик Николай Жуковски“. Отплавахме преди пет часа.

— Всичко наред ли е? — Д’Авежан съжали, че е задал въпроса, в мига, в който го зададе. Лев Жуков не би напуснал най-източното пристанище на Русия, ако не беше готов.

За щастие този път морският капитан реши да сдържи хапливите си забележки.

— Всичко, с изключение на най-важното.

— Да, зная — побърза да отвърне французинът. — Работя по въпроса.

— Няма да е зле да ускориш нещата. Имаме твърд краен срок за първия етап и за момента йонизираната среда, която поддържаме на борда, няма да може да го… как се казваше… среже. Мога да изпомпвам теравати електроенергия в стратосферата, но без подходящата среда ще е като да пикая през пожарникарски маркуч. Направи всичко възможно пожарът да не се разгаря.

— Лев, не е толкова зле — увери го Д’Авежан. — Просто нашите лабораторни кристали са по-бавни. Но от днес вече разполагаме с нов къс истински кристал. Ще уредя един вертолет да ви го достави, докато плавате.

— А ти? Ще дойдеш ли да присъстваш на своя триумф?

— Не зная. Истинският ми триумф няма да се състои още няколко месеца. Но може да прескоча само за да присъствам на това историческо начало.

— И в двата случая — изсумтя Жуков — прати марлборо. Не можах да намеря във Владивосток и ми писна да пуша тия турски цигари, дето смърдят на магарешки задник.

— Само ти можеш да познаеш миризмата, Лев — присмя му се Д’Авежан, облекчен, че корабът вече е потеглил и е извън дългите ръце на Пикфорд. Пазената в тайна от всички освен от неколцина служители на „Юродайн“ афера с „Драконът на късмета“ бе прикритие, за да се сдобият със специализирания руски кораб и да финансират някои изменения в оборудването му.

— Брей, вие, французите, сте имали чувство за хумор. Между другото, няма нищо смешно в Джери Луис, както и в онзи нещастен ваш мим.

— Няма спор за това. — Бащата на Ролан бе голям почитател на Марсел Марсо. Ролан ненавиждаше както него, така и името, което бе получил, а заедно с това и единственото си сходство с може би най-прочутия френски уличен изпълнител. Премина на сериозна вълна. — Само се погрижи да си на позиция в нужното време. Твърде много е заложено в операцията, за да се провалим точно сега.

Изключи телефона и го пусна в шредера. Беше доволен. Нещата най-сетне вървяха както трябва и скоро щяха да наберат достатъчно инерция, за да преминат границата, отвъд която не могат да бъдат спрени. Пипна се по чатала, усети, че възбудата му се е увеличила, и посегна към интеркома на бюрото.

— Одет, ще бъдеш ли така добра да заключиш вратата и да дойдеш тук?