Джак Дю Брул
700 метра под земята (12)

11.

Хърбърт Хувър, президентът? — попита Хепбърн, смутена от резултата.

Мърсър кимна.

— Преди да се заеме с обществена работа по време на Първата световна война, когато създава филантропска организация, спасила много мъже, жени и деца от гладна смърт в Белгия, Хувър е спечелил милиони като минен консултант и предприемач. Имал е бизнес в Китай, Русия и Австралия. И още няколко места, ако не се лъжа.

— Той е бил Мърсър преди Мърсър да стане Мърсър — закима Хари. — Разбира се, Хувър е бил и квакер, което означава никакъв алкохол, така че предполагам е бил по-трезва версия на Мърсър, преди Мърсър да стане Мърсър.

— Благодаря, че ме превърна в легенда. — Мърсър погледна Кели. — Мостра 681 може да е геоложки образец, който е намерил по време на професионалната си дейност. И да ни осигури пробива, който търсим.

— Как?

— Президентската библиотека „Хувър“ — обясни той. — Нямам представа къде се намира, но би трябвало да е архивирала всичко, което се знае за Хувър или е свързано с него преди, по време на и след неговото президентство. Ако той е намерил тази „мостра 681“ или има някаква връзка с нея, там ще търсим ключа.

Тя се наведе за миг над таблета.

— Намира се в Уест Бранч, Айова. Това е по-близо до град Айова, отколкото до Девънпорт — ако ни помага въобще с нещо.

— Познанията ми по география за Айова са доста ограничени, така че ще приема думите ти за верни. Някаква информация за връзка?

— Имам телефонен номер и имейл адрес. Как искаш да подхванеш това?

От самото начало Мърсър бе подозирал, че случаят има връзка с научните изследвания, които са правили Тюнис и Джейкъбс, и не беше изненадан, че тя търси неговия съвет за начина на работа.

— Ще се обадим сутринта и ще попитаме дали знаят нещо за геологична мостра 681, която Хувър е намерил или притежавал в някой момент от живота си.

— Само това?

— Все отнякъде трябва да започнем — отвърна той.

— Нека твоите хора се опитат да измъкнат информация от компютрите в университета за експеримента, който са готвели в Минесота.

Тя поклати глава.

— Дори и да ми отделят повече хора, и в двата университета цари паника, което означава, че управите им ще възразяват срещу всяка подобна намеса. Нито една администрация не би ни позволила да влезем в градчетата без заповед и без преди това да ни срещне с адвокатите си. Ще ни трябват съдебни разпоредби, за да погледнем в компютрите им, а в момента страдаме от недостиг на склонни да ни окажат помощ съдии.

— Проклетата конституция — подхвърли насмешливо Мърсър.

Хепбърн разпери безпомощно ръце.

— Виж, аз съм най-обикновен служител. Дори съм се клела да я защитавам. Но ме е яд, когато други я използват, за да си прикриват задниците, вместо да защитават правата. Тези колежански адвокати повече се боят, че може някой татко да ги съди, отколкото да се разкрие самоличността на убийците.

Мърсър не можеше да възрази на това.

— В такъв случай ще е по-добре аз да се обадя в библиотеката. По-добре цивилен да прояви интерес.

Кели очевидно не харесваше идеята, но беше наясно, че засега е най-доброто, което могат да направят, и затова кимна.

— Все пак нашите хора са успели да накарат няколко души да дадат неофициални изявления — продължи тя. — Доктор Тюнис е била климатолог и изглежда експериментът, който са подготвяли с Ейб Джейкъбс, има за цел да обори някои табута в тази сфера. Един от разпитваните казал, че ако се окажели прави за нещо, Ал Гор трябвало да върне Нобеловата си награда. Не зная какво може да означава това и дали е добро и лошо за промяната на климата.

Мърсър се постара да не завърти очи. Като геолог с опит той смяташе, че ако някой твърди, че е открил нови тенденции в земната система, особено отнасящи се до нещо толкова хаотично като климата, след като разполага с не повече от един-два века достоверна информация, най-вероятно се самозалъгва — и което е по-лошо, залъгва и другите.

— Това е емоционална тема за мнозина — поде той предпазливо — и за проучването й се отделят милиарди, така че университетите се стараят да са благоразумни. Ти продължавай да дълбаеш в тази насока, но аз се надявам, че ако изровим нещо, то ще е в библиотеката на Хувър.

Агент Хепбърн довърши сандвича и уискито и попита:

— По кое време ще им се обадиш?

— Те са час след нас, така че в десет и трийсет наше време.

— Ще съм тук да чуя разговора. Искаш ли нещо за сутринта? Понички? Кифли?

— Шоколадови понички — обади се развълнувано Хари.

— Нищо — отсече Мърсър. — Нищо, благодаря.

— Аз ще я изпратя — предложи Хари и посегна към сакото си и каишката на Драг. Мърсър знаеше, че ще продължи да настоява да получи понички. Беше успял да ограничи малко злоупотребата на Хари с цигари, но не и да спре стария си приятел от твърдото му намерение някой ден да изпадне в хипергликемична кома.

 

 

— Здрасти — каза Джордан Уейсман секунди след като Хари излезе от библиотеката. Беше облякла една от блузите на Мърсър с надпис от „Пен“. Стигаше й едва до средата на бедрата. Вероятно се бе събудила само преди минути, защото косата й бе завързана на опашка и бе успяла да си измие очите. Превръзката на ръката притискаше едната гърда и почти бе извадила другата на показ и Мърсър трябваше да положи усилия да не гледа нататък.

— Здравей — отвърна той. — Как си?

— По-добре, благодаря. Все още съм уморена, но останалото е в норма.

— Имаш леко зомбиран вид — пошегува се Мърсър. — Искаш ли да ти донеса нещо?

— Жадна съм. Да имаш джинджифилов ейл?

— Имам колкото искаш, но не казвай на Хари, че съм ровил в запасите му. — Мърсър мина зад бара, а Джордан се настани на едно от столчетата.

— Когато бях болна като малка, мама винаги ми даваше супа топчета и джинджифилов ейл. До ден-днешен ги свързвам с болестите.

— Аз съм така с кубчетата бульон — призна Мърсър, докато слагаше лед и наливаше. — Миризмата им може да ме накара да пипна грип.

— Благодаря. — Джордан взе чашата, отпи дълга и жадна глътка и гласът й отново стана дрезгав. — Къде е Хари?

— С Драг излязоха да изпратят агент Хепбърн. — Мърсър посочи торбите с покупки. — Тя ти купи някои тоалетни принадлежности и бельо.

— Много мило от нейна страна. Вярно, че ще са ми нужни. — Тя скочи от стола и Мърсър неволно плъзна поглед по стройните й крака. Хитра маневра, от която едва не му секна дъхът.

Джордан взе торбите и не се върна цели трийсет минути. От Хари също нямаше следа, което подсказа на Мърсър, че двамата с Драг са се отбили в „Тини“ за едно бързо. Когато Джордан най-сетне излезе от спалнята, носеше бяла мъжка блуза и си бе сложила грим, а косата й бе сресана и спусната на раменете. Изглеждаше секси и уязвима…

— Да чуем сега. Какво се случи, докато бях в несвяст?

— Боклукчийското кошче на Джейкъбс ни отведе доста далече. Сред онези неща е имало восъчна хартия. В нея е било увито нещо, което, ако се съди по надписа, който разчетохме с труд, е „мостра 681“ и по някакъв начин е свързано с Хърбърт Хувър. Утре ще се обадя в президентската библиотека, за да видя дали могат да хвърлят някаква светлина върху тази загадка.

— Значи нямаме никаква представа каква може да е тази мостра и как е свързана с Ейб и онази професорка от Северозападния?

— Двата университета отказват да дадат информация, но се носят слухове, че са се занимавали с неизследвана досега страна на климатичните промени.

— Една от любимите ми теми — призна Джордан. — Какво ли са търсели?

— Отделих известно време за това и единствената причина, поради която може да са били в мината, би била ако експериментите им трябва да са на място, където не проникват космически и други фонови лъчения. Доколкото си спомням, напоследък имаше някои разработки относно влиянието на космическите лъчи върху облачната структура. Това не е по моята специалност, но някъде четох, че тези открития са свързани с една алтернативна теория, в противовес на разпространеното мнение, че въглеродният двуокис може да е единственият виновник за глобалното затопляне през последните стотина години.

Джордан внезапно присви очи и се поизправи на дивана.

— Няма начин. Чувала съм за тази теория и мога да ти кажа, че вече беше отхвърлена. Създаваният от човека въглероден двуокис предизвиква глобалното затопляне и всеки, който твърди иначе, просто не разпознава белезите в климатичните изменения.

Както Мърсър бе казал по-рано на агент Хепбърн, темата за климатичните промени бе емоционално заредена и той виждаше как възбудата на Джордан Уейсман нараства. Това, което го учудваше, бе, че активисти като нея смятат, че защитават научна теория, ала всъщност бранят само собствените си политически или философски пристрастия.

Обикновено той избягваше да влиза в спор с хора, застанали упорито на своето мнение, но като учен не можеше да подмине изказването й без коментар.

— Не съм следил внимателно споровете за климата, но бих искал да спра вниманието ти на нещо, което ще ти покаже, че по-скоро произнасяш пропагандистки лозунги, отколкото научни твърдения. — Тя отново присви очи и ако се съдеше по езика на тялото й, се готвеше за отпор. Въпреки това Мърсър продължи: — Въглеродното замърсяване не е научен термин. Дори стоварването на вината върху въглерода е опит за демонизиране по асоциация. Хората чуват за „въглеродно замърсяване“ и си представят димящи купчини пепел или сажди. Ние не говорим за въглищен прах или индустриални отпадъци. Става въпрос за въглероден двуокис, невидим газ, който издишваш около двайсет хиляди пъти на ден и който поглъщат растенията. Да го наричаш въглерод, или въглеродно замърсяване, не е нищо повече от лош пиар. Същото може да се каже и за обвинението ти относно онази част от учените, които „не разпознавали белезите на климатичните промени“. Повечето хора смятат, че парниковите газове ще доведат до покачване температурата на планетата. Но това дори не е част от дебата. Въпросът е колко и какво можем да направим за това. Като поставяш етикети на онези, които се съмняват в догмата, ти се опитваш да перифразираш темата, за да докажеш и другата лъжа, която напоследък изниква често в публичното пространство — че науката е константа. Науката никога не е постоянна величина и всеки, който твърди иначе, просто лъже.

— Почакай малко…

— Преди да кажеш каквото и да било — прекъсна я Мърсър, — разбери, аз не подлагам на съмнение вярата ти в глобалното затопляне и климатичните промени, нито в нарушенията на климата или както още решиш да го наричаш. Имаш право да вярваш в каквото поискаш. Това, което не ми се нрави, е как някои хора се опитват да четат евангелието по свой начин, да произнасят полуистини и да крият каквото не им е угодно.

Джордан си пое дъх преди да отговори:

— Да твърдиш, че вярваш в промените на климата, е като да кажеш, че вярваш в еволюцията или че пушенето предизвиква рак. Това са научни факти.

— Съвършено вярно — съгласи се Мърсър. — Вярата, за която говорех, излиза на сцената, когато учените се опитват да предскажат как ще изглежда Земята след сто години. Еволюционните биолози не екстраполират бъдещето от вкаменелостите, за да убедят обществеността, че знаят как ще се промени обикновената катерица през следващите сто години. Но повечето научни активисти се опитват да го правят с климата. И всеки достатъчно кадърен онколог ще ти каже, че те не знаят по какъв начин точно тютюневият дим предизвиква пораждането на ракови клетки, а само че това става. Земята се затопля още от Викторианската епоха. Това е факт. Как и защо са въпроси, които трябва да бъдат дискутирани, какво ще последва в бъдеще е равносилно на гадаене, а в гадателството има твърде малко наука. Чиста околна среда, използване на по-малко органични горива, спасяване на горите и намаляване общия разход на енергия са благородни и полезни каузи, но хората не бива да бъдат обвинявани или плашени, че не искат да се придържат към тях. Нито да бъдат лъгани. Някои смятат, че като разпространяват мрачни сценарии за бъдещето, ще сплашат несъгласните, но само се залъгват и в края на краищата забавят или отлагат осъществяването на далеч по-важни задачи.

Изглежда, думите му най-сетне започваха да проникват в съзнанието й, защото на лицето й се появи съмнение.

— Добре — каза тя с поугаснал плам и вдигна ръка. — Защо не поговорим за нещо не толкова предизвикателно, като да речем Близкия изток или абортите?

Той се засмя.

— Извинявай. Понякога, когато усетя, че вместо наука хората се опитват да ми пробутват търговска марка, доста се паля.

За известно време се възцари тишина. После Джордан се подсмихна и попита:

— И така… мостра 681?

— Да — каза Мърсър. — Да се върнем към горещата тема. Библиотеката „Хувър“. Надявам се, че ще намерим там нещо, което ще ни помогне да разберем какво всъщност става и вероятно да спасим още невинни.

— Сигурен ли си, че никога не си чувал за такава мостра?

— Да. Прилича ми на каталожен номер от минерална колекция, но не и на научно описание. Предполагам, че стои на някоя прашна лавица, напъхана някъде между 680 и 682.

— Някакви идеи как Ейб се е сдобил с нея?

— Никакви. Може да я е заел, той или колежът „Харт“. Може да е нещо, което носи от „Карнеги“ или „Пен“. По дяволите, може дори да го е купил на някоя гаражна разпродажба преди седмица. Агент Хепбърн се опитва да изкара съдебно разпореждане, за да надникнем в компютрите им. Утре ще я помоля да се поразтърси и около тази мостра 681. Може да се окаже в списъка със задачи на доктор Тюнис. А след това тя е повикала Ейб, за да й помага.

— Предполагам, че няма смисъл да спекулираме напразно, нали? — попита Джордан, потисната от липсата на допълнителна информация.

— Едва започваме — увери я Мърсър. — Това е проблемът с интернет. Хората днес са свикнали да намират отговори на въпросите си с едно натискане на копчето. Не бива да се обезкуражаваме от самото начало. Твърде рано е.

Тя се засмя отново.

— Като си помисля какво е било преди имейлите! Хората са пишели дълги писма. А сега сто и четирийсет букви са твърде много и човек рядко поглежда отвъд темата на писмото.

— Когато бях в училище, все още си пишехме бележки и единственият телефон, който имахме висеше на стената в кухнята. — Мърсър я погледна замислено и продължи: — Предполагам, не е необходимо да ти напомням, че съм израсъл в Средните векове… и смятам с това да обявим край на дискусията.

Джордан стана от дивана и го пресрещна в средата на стаята. Очите й гледаха с нежност. Тя го докосна със здравата си ръка по рамото.

— Искам да ти благодаря, че ме взе тук. Ейб ми говореше за теб и сега разбирам защо си му направил такова впечатление. — Обърна се да се върне в леглото, но спря и го погледна още веднъж. Този път бе повдигнала предизвикателно устни. — Повярвай ми, сигурна съм, че някъде има момичета, които още пазят бележките, които си им пращал, и биха искали каквото и да си писал в тях да е истина.

И преди Мърсър да успее да отговори се шмугна през вратата и изчезна.

 

 

На другия ден Мърсър почака да стане единайсет преди да се обади в президентската библиотека в Хърбърт Кларк. Кели Хепбърн все още не бе дошла и когато й позвъни, му отговори само гласова поща, така че той реши да започне разследването без нея.

Отне му няколко минути, докато обясни кой е и му намерят човека, който би могъл да му окаже съдействие. В края на краищата го свързаха с Шърман Смитсън, човек, който работеше от години за различни институти в Айова.

— Доктор Мърсър, трябва да призная, че не съм запознат с конкретната мостра — заяви Смитсън с носов глас — и че почти всичко, което имаме тук, са документи, а не минерали и камъни, но мога да проверя в базата данни, стига да проявите известно търпение.

— Ще ви бъда много признателен, господин Смитсън — отвърна Мърсър, решил, че ако започне да фамилиарничи и му заговори на малко име, разговорът може да бъде прекратен преждевременно. — Помощта ви ще е добре дошла, още повече като се има предвид, че разследването е свързано и с криминално деяние.

— Криминално деяние?

Мърсър си представи как Смитсън сбърчва нос, разбрал, че не става въпрос за възвишен академичен интерес. Вероятно бе избрал погрешен подход спрямо него. Побърза да замаже положението с нескопосана измислица.

— Е, може и да преувеличавам малко, но един определен колеж в Охайо може да получи доста солено писмо от декана по геология в университета в Пенсилвания, ако това, което наричаме мостра 681, е било изнесено оттам без официално разрешение.

— А, разбирам. — Смитсън определено изглеждаше умилостивен, след като въпросът бе сведен до дребна вражда между два университета. — Е, да се надяваме, че проблемът ще бъде решен. Какво конкретно искате от нас, доктор Мърсър?

— Всичко, което можете да ми кажете за мостра 681, но най-вече откъде се е взела и кога е постъпила в колекцията.

— Мислите ли, че е внесена лично от президент Хувър?

— Възможно е, но по-вероятно е да е някой негов служител или да му е пратена, за да се оцени стойността й. На този етап няма как да зная.

— Аха, ясно. Сещам се за две места, където мога да проверя бързо, и за трето, което ще отнеме известно време. Какво ще кажете да ми оставите телефонен номер и ще ви се обадя днес следобед, ако имам някаква информация. Това добре ли е за вас?

— Повече от добре — увери го Мърсър и даде номера на телефона си, като не пропусна да благодари още веднъж.

— Добро утро — каза Джордан и влезе в помещението.

Мърсър я бе чул да пуска душа преди двайсетина минути и очакваше да се появи. Носеше нови джинси и блуза с американския орел и качулка и бе обула бели кецове. За купени от друг човек блузата и джинсите й стояха идеално.

— Добро утро — отвърна той. Хари само помаха вяло от бара. Беше петък и кръстословицата бе от трудните. — Как сме днес?

— Доста по-добре.

— Искаш ли кафе?

— Божичко, да. И честно казано, умирам от глад.

— Някой трябваше да донесе понички — оплака се Хари, — но Кели още я няма.

— Провери в хладилника — каза Мърсър. — Не зная какво са домъкнали гостите на стареца за оргията онази вечер.

— На стареца, а? — Хари махна презрително с ръка. — Две от онези момичета нямаха още осемдесет. А що се отнася до оргията, сините бонбонки, дето си ги подавахме, не бяха виолетки.

Джордан видимо трепна.

— Май вече не съм толкова гладна.

— Аз също ще се въздържа за известно време — присъедини се Мърсър.

Хари се захили като котарак, изправи се и каза на Джордан:

— Ела, миличка. Долу има доста храна и никой не е носил нищо синьо, освен боядисани коси. Мърсър, сипи й кафе.

Мърсър сложи димяща чаша кафе на бара. Докато чакаше, позвъни на Кели Хепбърн и този път му отговориха. Беше сигурен, че е познал гласа.

— Агент Лоуъл?

— Да, кой се обажда?

— Филип Мърсър. Защо агент Хепбърн не е на телефона?

— Защото не може — отвърна безцеремонно човекът отсреща. — Тази сутрин имаше инцидент. Телефонът й е счупен и прехвърлят всички разговори на мен.

Мърсър почувства първо страх, после и гняв. След всичко, което бе станало, нямаше начин Кели също да бъде въвлечена. Но преди да даде глас на подозренията си попита за състоянието й.

— Още не зная. В хирургичното отделение на болница „Джордж Вашингтон“ е. Доколкото разбрах от фелдшера, който я е закарал, има счупен крак и е получила удар в главата.

— Някой я е блъснал и е избягал? — попита Мърсър, замислен за убийците от Минесота.

— Не. Било е осемнайсетгодишно девойче, Саманта Роудс, което бързало от работата си в „Старбъкс“ за лекция в университета в Мериленд.

— Без майтап? — възкликна Мърсър все още стреснат от новината, но и облекчен. Беше си представял мъже в черни дрехи и с автомати, снабдени със заглушители, които причакват и засичат колата на Кели.

— Ами да, без майтап — отвърна Лоуъл, все още разтревожен от случилото се с неговата партньорка, но припомнил си бързо неприязънта, която изпитваше към своя събеседник. Усети се по тона му.

— И как по-точно е станало? — продължи да настоява за информация Мърсър. Може наистина да беше съвпадение. Макар че ги ненавиждаше до смърт, знаеше, че тези неща се случват понякога.

— Според патрулния полицай момичето завъртяло рязко волана, за да избегне пресичаща пътя котка, и се забило отстрани в колата на Кели. Има счупен крак и си е ударила главата в страничния прозорец, достатъчно силно, за да строши стъклото. Тъкмо това най-много безпокои лекарите. В съзнание е, но е малко унесена.

— Сътресение — каза Мърсър.

— На такова прилича — съгласи се Лоуъл. — Защо я търсиш?

— Проследих една от уликите, на които се натъкнахме сред боклука на Джейкъбс. Обадих се в президентската библиотека „Хувър“ за една мостра, 681. Кели каза ли ти за нея?

— Ако питаш мен, това са глупости. В това парче хартия може да са си увивали обяда.

— Било е най-малко на петдесет години според вашите специалисти — възрази Мърсър.

— Няма нищо там, Мърсър. Разбирай ме както искаш, но нашето участие в това разследване е съвсем периферно. Истинската работа е на местопрестъпленията в Средния запад. Не тук във Вашингтон. Агент Хепбърн те държи в течение само за да се залъгваш, че вършиш нещо полезно и помагаш на мъртвия си приятел. Веднага щом приключим с разпитите при теб и Уейсман официално пускаме кепенците. Разбра ли?

— Не — отвърна Мърсър. — Това може да води към нещо.

— Би било загуба на важни човешки ресурси. Остави на ФБР да се занимава с разследването, а ти си гледай шибаните камъчета. — И Лоуъл прекъсна връзката.

Мърсър едва се сдържа да не запокити телефона през стаята. Нямаше нищо по-лишено от въображение и способности от бюрократичния ум. Той набра номера на болницата, но оттам му отговориха, че само роднини и колеги на Хепбърн могат да получат информация.

Мърсър затвори и се подпря на бара. Погледна Драг. Кучето му помаха лениво с опашка и затвори очи. Хари и Джордан се върнаха от кухнята с чинии, отрупани с остатъци от празненството на Хари — имаше дори омар, сирене, пушени гърди и домашен хляб, който все още ухаеше сякаш е току-що изваден от фурната.

— Кели Хепбърн е катастрофирала тази сутрин — каза Мърсър и в помещението настъпи смразяваща тишина. — Има счупен крак и вероятно мозъчно сътресение. Не мога да се свържа с болницата, защото ФБР са поставили завеса, но Лоуъл бе така добър да ме информира, че началниците му не се интересуват особено от разследване в посока библиотека „Хувър“.

— Мамка му! — изруга Хари.

— Нещо такова, да.

— Ами хората, които са убили Ейб? — попита Джордан.

— ФБР ще продължи разследването, естествено, но доколкото разбрах от Лоуъл, от нас вече няма нужда.

— Защо пак не се обадиш на Дик Хена? — предложи Хари.

— Едно е да го използвам за протекции, друго — да искам да се меси в текущо разследване. Просто не мога да го направя.

— И какво ще правим сега? — попита Джордан.

— Не съм сигурен. Предполагам, ще зависи от това, което ще узнаем от библиотечния архивист. Ако е нещо обещаващо, ще трябва да го прехвърлим на Лоуъл и да чакаме. — Не добави, че каквото и да намерят, смята да продължи със собственото си разследване.

 

 

Към четири следобед телефонът иззвъня. Мърсър позна кода на Айова. Вдигна го още преди да е звъннал втори път.

— Мърсър.

— Доктор Мърсър, Шърман Смитсън се обажда.

— Господин Смитсън, радвам се да ви чуя отново. Благодаря ви.

— Няма защо. За мен беше удоволствие — отвърна архивистът вече не така резервирано както по-рано. — Още повече защото мисля, че имам успех.

— Наистина?

— Именно. Президентът Хувър е притежавал нещо, което е нарекъл мостра 681. Била му е пратена от човек на име Майк Дилман някъде след Втората световна война, но преди Хувър да стане президент. Съжалявам, че не мога да съм по-точен за това.

— Знаете ли нещо повече за този Дилман?

— Не, за мое съжаление. Никога не бях чувал за него, а проверих цялата база данни. Не се споменава никъде в архивите на президента Хувър. За всеки случай надзърнах и в интернет. Прегледах десетина души с това име, но никой няма някаква историческа значимост. Ще трябва да оставя този въпрос на вас.

— Ще проверя, разбира се — отвърна Мърсър. — А какво узнахте за мостра 681?

— Там извадихте късмет. Президентът лично я е каталогизирал за своята колекция. Майк Дилман е нарекъл образеца „повелителят на светкавиците“ в писмо, което написал на президента и което пристигнало с мострата. Вътре се дават дължина и ширина за мястото, където е намерена. Поне на това ми приличат.

Мърсър отвори Google Earth на компютъра.

— Ще ми ги прочетете ли, ако обичате?

— Разбира се.

Пръстите на Мърсър въвеждаха координатите с бързината, с която Смитсън ги съобщаваше. Стилизираното изображение на глобуса се завъртя и даде увеличение върху точното място. Мърсър неволно изстена.

— Какво има, доктор Мърсър? — попита Смитсън.

— Мостра 681 идва от Южно-централен Афганистан.

— Ах, това обяснява приложената бележка от Дилман.

— Какво казва той?

— Написал е: „Господин Хувър, за много места се твърди, че са пъпът на света — между тях Делфи и Ерусалим. Мога да ви уверя обаче, че там, където открих тази мостра, е единственият земен анус“. Струва ми се доста точно от това, което съм чувал за онази страна.

— Такъв ми бил късметът — въздъхна без ентусиазъм Мърсър. — Ще трябва да играя планетарен проктолог.