Джак Дю Брул
700 метра под земята (10)

9.

Вероятно бяха използвали лазери за прозорците, за да доловят вибрациите и да ги преобразуват в звуци и гласове, защото знаеха, че някой доближава външната врата. Ръката на Хари бе на сантиметри от дръжката, когато вратата отхвърча навътре. Почти веднага във фоайето нахлуха тъмни фигури. Със сигурност познаваха разположението на къщата и знаеха, че заради високите тавани използването на сълзотворен газ ще е безполезно, а шоковите гранати ще са твърде мощни за гъстонаселения район, и вместо това бяха нахлули с превъзхождаща сила.

Хари тупна долу под тежестта на трима мъже, навлекли двайсетина килограма оборудване, включително бронежилетки и каски. Драг полудя веднага щом господарят му се озова на мраморния под и захапа най-близката цел, която се оказа задникът на един от нападателите. Мъжът изрева, а през това време Драг правеше безполезни опити да пробие твърдия плат и да си откъсне парче от бута за спомен.

Мърсър чу суматохата и изтича на балкона пред библиотеката. Трима мъже бяха притиснали Хари, а други нахлуваха край тях с вдигнати автомати и пушки.

Драг или бе изблъскан встрани, или изгуби интерес, защото предпочете да се дръпне от пътя на щурмовата група. Общо бяха осем на брой. Трима затискаха Хари, други трима държаха оръжията си насочени към Мърсър, а двама се изкачиха по витата стълба, без да свалят мерници от него. Мърсър благоразумно бе оставил чашата и бе сплел пръсти на тила си.

— Мърсър — изпъшка Хари от долния етаж. — Май имаш гости.

В този момент нови двама непознати влязоха в къщата, мъж и жена с черни костюми: нейният, изглежда, беше с по-изискана кройка и качество. И двамата държаха автоматични пистолети. Жената бе руса, към четирийсетте, изглеждаше съвършено спокойна и пистолетът й бе насочен към земята, докато партньорът й бе вдигнал своя и очевидно нямаше търпение да го използва.

— Успокойте топката — извика Мърсър. — В къщата има още един човек. Жена. Джордан Уейсман. Спи в задната стая на втория етаж.

— Кой си ти, по дяволите? — извика мъжът с костюма.

— Филип Мърсър, човекът, заради когото сте тук. Старецът долу е мой приятел. Вие сте от ФБР, нали?

До това време тактическата група, която бе изкатерила стълбите, бе накарала Мърсър да коленичи и го бе обискирала, а ръцете му бяха оковани с белезници. Още един от мъжете се качи горе и влезе навътре, за да претърси къщата.

Мъжете, притиснали Хари към пода, най-сетне го вдигнаха. Изглеждаха малко притеснени: очевидно предчувстваха, че нещо в предварителния им план се е объркало и че може да ги скастрят, когато се приберат в щаба. Трима души срещу осемдесетгодишен старец и едно дебело куче.

— Тук има жена — извика един мъж откъм спалнята. — Май е в безсъзнание.

— Внимавайте с нея — предупреди ги Мърсър. — Счупена й е ключицата.

— Вие ли сте Филип Мърсър? — попита мъжът с костюма, втренчил в него неподвижните си очи.

— Май го казах само преди секунди — изсумтя Мърсър и насочи вниманието си към жената. От костюма и поведението й личеше, че тя командва парада, а не преливащият й от тестостерон партньор. — Можехте просто да ми се обадите.

— Прав сте — каза жената, докато прибираше автоматичния си глок. — Но нямаше да е толкова забавно, нали?

— Че какво забавно има в това? — ядоса се Хари. Дрехите му бяха раздърпани, а във възбудата си Драг се беше изпишкал на пода. Уайт посочи локвата с окованите си ръце. — Вие сте виновни, че животинчето се изпусна, и ваша работа е да почистите, некадърници.

— Млъквай, дърт пърдел такъв — скастри го мъжът.

Хари се извъртя към него, разтегнал устни в мрачна усмивка, и го изгледа студено. Приличаше на кобра, хипнотизираща пиленце.

— Чуй ме, паленце — заговори той с твърд, стържещ глас, като ядосан пророк от Стария завет. — Още когато баща ти е смукал цицата на баба ти и много преди да осъзнае, че малкия израстък между краката му може да върши нещо повече, отколкото да опикава пелените, аз бях морски пехотинец и карах камикадзетата да танцуват като мушици на дулото на зенитната ми картечница. Така че майната ти на теб и твоя „дърт пърдел“ и вземи избърши пикнята на кучето. — Все още набрал скорост той се обърна към Мърсър. — Ако продължаваш да ми сервираш такива тъпотии, да знаеш, че в най-скоро време ще си намеря някое по-кротко местенце и ще се изнеса.

— Ще ти помогна с прибирането на багажа — отвърна Мърсър.

В настъпилата неловка тишина иззвъня телефон. Никой от агентите, особено двамата старши с костюмите, вероятно не бе очаквал подобно поведение, при това срещу превъзхождаща сила. Старецът изглеждаше по-загрижен за кучето и бе преизпълнен със справедлив гняв, докато Мърсър бе хладнокръвен като хирург. А и в очите му блещукаха пламъчета, сякаш намираше всичко това за много забавно. Жената извади от джоба на сакото си тънък черен смартфон и очите й се ококориха, а челюстта й увисна, като видя кой я търси.

Ако предположението на Мърсър бе вярно, агент Хепбърн несъмнено се владееше доста добре. Предполагаше, че ако точно този номер бе изписан на телефона на мъжа, щеше да стане инцидент, далеч по-неприятен от случилото се с Драг.

Тя вдигна телефона до ухото си. Силата, с която заговори човекът отсреща, едва не я накара да го изпусне и я спря единствено мисълта, че тогава и други ще чуят какво й казва. Мърсър изпита известно съжаление. Правилата във ФБР бяха такива, че скастрянето, което сега търпеше от началството, заради грешка, която не бе нейна, можеше да окаже значителен ефект върху кариерата й. Мърсър си отбеляза да позвъни по-късно на Дик Хена и да се опита да го убеди, че нито тя, нито тактическата група носят вина за тази бюрократична грешка. Колегата й можеше да се оправя сам.

Макар че не чуваше какво й говорят, чуваше отговорите й, всичките придружени от уважителното „сър“.

— Сър, да, сър… сър, преди няколко минути… сър, тактическият отряд на Майк Джилеспи и Том Уолш… да, сър. Сър, още двама — мъж и жена. Да, сър, един момент, сър. — Тя затисна телефона с длан и се обърна към Хари. — Сър, вие ли сте Хари Уайт?

— Кой пита? — изсумтя Хари.

— Моят шеф, бившият де, заместник-директор Уилям Хигинс.

След кратък размисъл сбръчканото лице на Хари се разведри. Беше се запознал с Хигинс преди години, когато ФБР бе поставило къщата на Мърсър под охрана след опит за убийство, свързан с една радикална групировка за опазване на околната среда. Тогава Хигинс бе във възхода на кариерата си.

— Кажете на Били, че съм добре и не съм забравил, че дължа на баба му една вечеря в хубав ресторант.

— Да, сър. Уайт е тук и казва, че дължи на баба ви една вечеря в хубав ресторант. Сър? Да, сър, ще се погрижа да му предам. Утре до девет ще получите доклада ми, сър. Сър? Да, разбира се. В осем, сър. Лека нощ, сър.

Тя изключи телефона, но остана обърната с гръб, докато без съмнение събираше сили след вероятно най-неприятното наругаване, което й се бе налагало да изтърпи досега. Пое си дълбоко дъх, прекара пръсти през косата си, обърна се и посочи с пръст шефа на тактическия отряд.

— Том, свали белезниците на всички и можеш да обявиш отбой на хората си.

— Да, госпожо — отвърна командосът от ФБР и кимна на хората си да изпълнят нареждането.

Тя се обърна към Мърсър.

— Очевидно направихме грешка. Ще може ли да започнем всичко на чисто, ако някой от хората ми се погрижи за напишканото?

Мърсър отдели няколко секунди, през които си представи как тя и партньорът й клякат и попиват жълтото петно с хартиени салфетки. Приятна гледка, но тези хора щяха да са му нужни през следващите часове и беше по-добре да не поставя взаимоотношенията им в подобен план.

— Не — отвърна той. — Ние ще се погрижим за това. Между другото, аз съм Филип Мърсър, това е Хари Уайт, а жената е Джордан Уейсман. Кучето се казва Драг и освен ако не го подложите на средновековни изтезания, няма да измъкнете много от него.

Тя се усмихна насила, оценявайки шегата и донякъде благодарна, че не се бе опитал да ги накара да чистят пикнята.

— Аз съм специален агент Кели Хепбърн, а това е специален агент Нейт Лоуъл. — И двамата извадиха като по команда документите и значките си и му ги показаха. — Моля за извинение за нахлуването ни. Нямахме намерение да…

— Агент Хепбърн — прекъсна я Мърсър, — тъй като явно намерението ви е било да нахлуете в къщата ми, мисля, че не е необходимо да се извинявате. Съжалявате, защото по случайност познавам бившия директор на ФБР и той е успял да каже на настоящия ви началник за мен. Съжалявате за лошо подбрания момент. Ако Хари се бе забавил още десетина минути с разходката на Драг, той вероятно щеше да се изпишка вкъщи, но тогава заместник-директор Хигинс щеше вече да ви е позвънил, за да ви предупреди да не се отнасяте с мен като с обикновен заподозрян, а просто да почукате на вратата. Прав ли съм?

Този път усмивката й бе малко по-широка.

— Да, сър. Прав сте.

— Кабинетът ми е в дъното, зад кухнята. Ще проверя как е Джордан и ще се срещна с вас двамата там след минутка. Ако желаете, може да си направите кафе, но се съмнявам, че млякото в хладилника е в срок на годност, така че ще се задоволите с черно.

— Не забравяй за партито — обади се Хари, докато дърпаше каишката на Драг, за да го накара да стане от пода. — Купих прясно соево мляко. Някои от гостите ми имат лактозна непоносимост. — Направи гримаса. — А на някои не им пука, че имат.

Джордан все още бе под въздействието на лекарствата и не бе забелязала, че са я вдигнали от леглото и са я сложили във фотьойла. Мърсър я вдигна на ръце за втори път, върна я под завивките и изгаси светлината. Отдели няколко минути да смели кафе на старата машина зад бара, взе плика с документите от кабинета на Ейб Джейкъбс и отиде при двамата агенти, които го чакаха. Нейт Лоуъл седеше на един от столовете пред бара и се опитваше да не прилича на бик, на който са нахлузили позорен хомот. Агент Хепбърн нямаше нищо общо с актрисата, с която делеше една и съща фамилия, но беше красива по свой начин. Беше се надвесила над един геоложки образец, който Мърсър държеше като украса на масата — зеленикавосивия камък.

Бе доста ронлив и всеки, който нямаше нужното образование, би го подминал с презрение.

— Това е кимбърлит — обясни Мърсър, докато я подминаваше и се разполагаше на високото столче. — Наречен на Кимбърли, Южна Африка, където се намира първата в света индустриална мина за диаманти.

— Ценен ли е? — попита тя и седна до Нейт Лоуъл. Беше включила записващото устройство на телефона си.

— Не — отвърна той. — Просто сувенир.

Технически погледнато не лъжеше. Сам по себе си кимбърлитът не представляваше особена ценност. Друго нещо бе едрият диамант, сраснал се с долната страна. Той сложи на масата пластмасови чашки.

— Защо не започнете от самото начало? — предложи Кели Хепбърн.

— Преди да го направя, искам да попитам нещо. Някой от вас сети ли се да постави охрана пред дома на доктор Сюзан Тюнис, научния ръководител на проекта, чийто екип бе нападнат в Минесота?

Двамата агенти се спогледаха и за Мърсър не бе трудно да дешифрира посланието.

— Кабинетът й в Северозападния университет и домът й в Еванстон са разрушени. Мъжът й извади късмет и е пострадал леко, докато се е опитвал да влезе в горящата къща. Станало е около пет часа след убийствата в мината — каза агент Хепбърн.

Мърсър направи някои бързи изчисления. Бяха ударили дома на доктор Тюнис в покрайнините на Чикаго на път за къщата на Ейб в Охайо. Времето, което бяха отделили, за да претършуват кабинета й и дома й, обясняваше преднината му в къщата на Ейб. Ако не бе успял да стигне там навреме, Джордан Уейсман сто на сто щеше да загине.

— Ами изследванията й? — попита Мърсър, като се стараеше да овладее чувствата си и да се съсредоточи върху разследването. — Успяхте ли да измъкнете нещо полезно от компютрите в колежа „Харт“? Над каквото и да са работили, вероятно тъкмо то е причината да ги убият.

— Наши хора вече се занимават с това, доктор Мърсър — увери го Хепбърн. — Моля ви, защо не ни разкажете всичко отначало?

За втори път Мърсър разказа цялата история, като се стараеше да е максимално подробен. Кели Хепбърн изглеждаше впечатлена от измъкването му от мината и последвалото преследване с багер. Нейт Лоуъл го гледаше, сякаш дрънка глупости.

— Можете да потвърдите историята ми при детектив Пол Джерард от Минесотската щатска полиция — завърши Мърсър, без да го е грижа за това какво мисли Лоуъл. Този тип явно беше подозрителен по природа.

— Запознахме се с доклада му — потвърди Хепбърн, — макар че не знаехме защо ви е освободил от списъка на свидетелите.

Мърсър си позволи лека усмивка.

— Не го винете. Измъкнах се минутка преди да осъзнае колко съм полезен. В тази найлонова торба се съдържа всичко, което успях да спася от кабинета на Ейб. Сигурен съм, че вашите хора също са претърсили мястото, така че добавете и съдържанието на кошчето му за боклук към останалите улики.

— Ей, задник — не се сдържа Нейт Лоуъл. — Каквото и да си прибрал от местопрестъплението, вече е попречило на нашето разследване. И не може да се взема под внимание, ако има съдебно дирене, защото ще се смята за опорочено.

Мърсър се постара да сдържи гнева си.

— Агент Лоуъл, това, което спасих от пълно унищожение от включената противопожарна система, няма да помогне ни най-малко, за да бъдат осъдени убийците. Исках само да намеря обяснение за избиването на онези хора и евентуална следа към техните убийци.

Лоуъл се наведе напред, стиснал челюсти, сякаш предъвкваше следващите си думи преди да ги изплюе към Мърсър. Вместо да се занимава с него Мърсър извърна ядния си поглед към Кели Хепбърн.

— Склонен съм да предположа, че Ейб е взел със себе си в Лейстър някакъв важен геологичен образец. Надявах се, че в каквато и кутия или плик да е бил сложен, опаковката е била изхвърлена в боклука, докато го е прехвърлял на по-сигурно място в багажа си. Може и да греша, но ми се струваше логично.

— Каква пък логика може да има тук… — почна Лоуъл, но Хепбърн сложи предупредително ръка на рамото му.

— Доктор Мърсър е прав, стига боклукът да не е бил изхвърлен след като Ейбрахам Джейкъбс е отпътувал за Минесота.

— Ейб пристигна сутринта, когато го убиха, а аз бях в кабинета му двайсет и четири часа по-късно. Той е единственият, използвал това кошче. — Мърсър вдигна торбата с мокрите хартийки. — Тези неща не са се озовали там с вълшебна пръчица.

Макар че записваше разговора с телефона си, агент Хепбърн си водеше и записки в бележника. Прелисти няколко страници и каза:

— Казвате, че вчера за пръв път сте се срещнали с Джордан Уейсман?

— Да, точно така — потвърди Мърсър и се облегна назад, забелязал, че Лоуъл още е настръхнал.

— Но не сте чували за нея преди това? — попита Хепбърн и в гласа й се прокрадна съмнение. — Тя е обяснила, че Ейб ви е общ приятел.

— Повярвайте ми, агент Хепбърн, Ейб Джейкъбс бе най-великодушният човек, когото съм срещал. Той събираше приятели през целия си живот и има стотици студенти и колеги, които спокойно могат да се нарекат негови приятели. Познавам някои от тях — с повечето не съм се виждал от години. Така че преди да зададете следващия си въпрос — не, нямаше начин да съм сигурен дали Джордан и Ейб са били приятели. Съветвам ви да се свържете с баща й и да разпитате за връзките им с Ейб.

Тя побърза да запише предложението му в бележника.

— Ние, разбира се, бихме искали да поговорим с нея.

— Нямате проблем от моя страна — отвърна Мърсър, — но тя спи и има температура. Не е спадала от сутринта и вероятно ще трябва да я заведа на доктор.

— Има ли проблем, ако оставя агент тук? — попита Хепбърн.

— Никакъв, стига да не е агент Лоуъл.

Лоуъл едва не подскочи и този път челюстта му заработи в ускорен режим.

— Успокой се — каза му Мърсър. — За твоя защита е. След като Драг опита феберейски задник нищо чудно да му се услади да повтори с твоя.

Агентът изхвърча от стола като тапа от шампанско, задвижван от нараненото си его.

— Ах, ти, копелдак такъв!…

— Спри, Нейт — извика му Кели Хепбърн. — Това е заповед. — И изгледа Мърсър изпод вежди, сякаш се опитваше да му внуши, че не бива повече да предизвиква партньора й.

Мърсър сви рамене. Беше го направил, защото в противен случай щяха да му оставят точно Лоуъл и ако по някаква причина този тип прекрачеше границата, щеше да се наложи да му даде урок. А ако това се случеше, като се имаше предвид, че Лоуъл е на служба, Мърсър можеше да бъде обвинен в нападение на служебно лице. Не би искал да подлага на изпитание приятелството си с Дик Хена чак дотам. По-добре беше да провокира Лоуъл в присъствието на шефката му и да уреди изключването му от групата. Все някой от колегите му можеше да им послужи за детегледачка.

— Излез навън да се разведриш — нареди ядосано Хепбърн на Лоуъл.

Той изсумтя ядосано и излезе. Мърсър едва не се разсмя. Чу шум откъм вратата и предположи, че Хари и Драг се връщат и че Хари се опитва да задържи кучето да не ухапе Лоуъл. Подсмихна се на гюрултията и Кели Хепбърн също си позволи да се усмихне.

— Съжалявам за Нейт — каза тя. — Напоследък имаше сериозни проблеми в кариерата и май му се отразява зле.

— Това извинение ли е?

— Обяснение.

— Прилича на човек, дето повече ще му отива да рита врати.

— Беше добър агент, докато не получи куршум в корема. Възстанови се достатъчно, за да остане в Бюрото, но с дните му за ритане на врати е приключено. — Кали Хепбърн се надигна да си върви. Мърсър също се изправи и взе плика с улики.

— Един последен въпрос — каза тя. — Каква е връзката ви с Джордан Уейсман?

— Връзка? Няма никаква връзка. Тя беше в беда. Спасих я и сега спи в дома ми. Край на историята.

— Какво ще прави оттук нататък?

— Не е моя работа. Обадете ми се утре и ако е в състояние да ви отговаря, питайте нея. — Надяваше се, че любопитството на Хепбърн по въпроса е по-скоро лично, отколкото професионално. Поднесе й плика с документите сякаш е букет. — И не казвайте, че не съм ви дал нищо, агент Хепбърн.

— Утре ще се свържа с вас, доктор Мърсър. — Тя стисна ръката му — бързо и силно — и излезе, като се потупваше по крака с плика. Мърсър чу, че Хари й подвиква нещо, но външната врата се хлопна след секунди.

Мърсър срещна Хари и Драг на витата стълба, където двамата водеха юнашка битка. Мудното пристъпване на Драг бе нещо, с което Мърсър отдавна бе свикнал. Беше малко загрижен за Хари, но после си спомни, че бе заварил стареца да танцува, когато се беше прибрал. Дъртият копелдак не бе пострадал при нападението. Даже се беше извихрил на танците.

— Каква нощ — въздъхна Уайт.

— Прав си — отвърна Мърсър.

— Секси мацка в спалнята ти, още една в кабинета, а ти ще трябва да спиш с едно пърдящо псе, дето се влачи по килима.

Мърсър се засмя.

— Знаеш ли, щеше ми се да харесвах поне един от приятелите си. Само един и нищо повече. За повече не моля. Ще се видим утре.

Хари тръгна към балкона на библиотеката. Драг последва Мърсър към неговата спалня на третия етаж.

— Проклет предател си ти — подвикна му ревниво Хари. — И да знаеш, оставаш само на суха храна до края на седмицата.

Драг може да не разбираше думите, но познаваше тона. Завъртя се чевръсто на стъпалото, като забърса стълбата с опашка, и се затича покорно след истинския си господар.