Джак Дю Брул
700 метра под земята (15)

14.

Майкъл Дилман. Това трябваше да означава. Мърсър огледа тавана на пещерата, който бе само на сантиметри над главата му, и забеляза едно място, където Дилман вероятно се бе ударил и си бе наранил темето.

Изведнъж всичките му съмнения се изпариха и той вече бе убеден, че е на правилен път — не пътят, който щеше да го отведе при мистериозните камъни, а този, в края на който щеше да отмъсти за Ейб Джейкъбс. Да поправи една несправедливост. Някой бе убил неговия приятел, вероятно заради това, което бе намерено в тази пещера, и Мърсър трябваше да отмъсти, независимо как щеше да свърши всичко това, или на каква цена.

Запълзя отново, с удвоени усилия, забравил за доскорошните затруднения в дишането. Навлизаше все по-навътре в тесния тунел, промушваше се през отвори, които едва позволяваха да преминат раменете му, разчиташе изцяло на опита си от предишни експедиции. След петнайсетина минути стените и таванът внезапно се отдръпнаха и той се озова в подземна кухина с размерите на малка стая. Таванът бе скосен под наклон, единият ъгъл на пещерата бе рухнал и там имаше купчина камъни с дупка над нея. Никаква светлина не проникваше тук, но Мърсър усещаше, че въздухът се издига към тавана, сякаш там има комин. Беше достатъчно студено да вижда парата от устата си.

Три други неща привлякоха вниманието му, докато плъзгаше светлия кръг на фенерчето из кухината. Първото бяха странните назъбени ивици, които се разпростираха от отвора в тавана и се спускаха по стените към пода. Изглеждаше така, сякаш някой е рисувал с въглен по сивкавия камък. Второто беше криптата в дъното на помещението. Беше с естествен произход, висока метър и широка половин, и изглежда, черните опушени дири свършваха при отвора й. Последното, което задържа вниманието му, бе тялото.

Трупът очевидно бе много стар. Суха пергаментова кожа, изопната върху скелет, който сякаш се бе свил и смалил с времето. Мъртвецът седеше в поза за медитиране лотос, с положени на коленете китки и кръстосани нозе. Единствената странност бе, че макар трупът да бе вкочанен в тази поза, в действителност бе полегнал на една страна и главата се бе отделила от тялото. Мърсър не се съмняваше, че някога тялото е стърчало като страж пред входа на криптата и някой, най-вероятно Дилман, го е преместил или просто го е избутал встрани, без дори да помисли да го пренесе внимателно.

Вгледа се по-внимателно и забеляза, че в тялото има отвърстия с неравни краища и кожата около тях е по-тъмна, почти почерняла, сякаш е била обгорена. Погледна отново ивиците на тавана и стените, които се спускаха към криптата, и изведнъж разбра какво се е случило някога тук.

Насочи светлината към криптата. Беше празна. Такива естествени кухини се наричаха геод и Майкъл Дилман — поне според предположенията на Мърсър — бе извадил отвътре кристалите, някога облицовали стените. И сега криптата по-скоро наподобяваше пусти пчелни килийки, където преди много милиони години са се оформили и разраснали кристалите, за да достигнат накрая размерите на бананов грозд. Той си спомни восъчната хартия, която бяха намерили в кошчето на Ейб. Десетилетия наред нещо продълговато е било съхранявано вътре, почти с подобни размери. Вероятно някой от тези кристали. Що се отнася до втората част от загадката, какъвто и молекулен състав и атомна структура да имаха тези кристали, очевидно по някакъв начин взаимодействаха с обкръжаващите ги геомагнитни сили, превръщайки този геод в огромен гръмоотвод. Пещерата бе поразявана от светкавици толкова много пъти през тези милиони години, че от сътресението се бе напукал таванът, а вторичните електрически разряди бяха оставили неравни следи от изгаряне по тялото на будиста, пропълзял тук, за да умре. Вероятно на място, което са смятали за свещено.

Названието, което Дилман бе дал на камъка, вече придобиваше смисъл.

Всичко това дойде с още една тревожна мисъл. Майк Дилман бе плячкосал напълно криптата. Мърсър огледа всеки сантиметър от кухината, като извиваше мъчително тялото си — ала нямаше и следа от мостра 681.

Хората, населявали тези места, вероятно бяха забелязали, че в тази част на планината по-често удрят светкавици. Може би те бяха претърсили пещерата, ала видът на полуобгорения труп ги бе прогонил. Но после дошъл Дилман, опитен геолог, който, подобно на Мърсър, умеел да дава логични обяснения на странни събития. Досетил се, че под земята има нещо, което привлича необичайния брой светкавици, и дошъл да потърси причината. Мърсър не знаеше дали Дилман е взел всички кристали още първия път, или само няколко мостри, които е изследвал, а после, когато разбрал, че са особено ценни, се е върнал и за останалото. И в двата случая, помисли си той, докато за пореден път плъзгаше лъча по кухината, бе действал крайно педантично. Гаден копелдак. Мърсър вече започваше да се изпълва с неприязън към него. Беше закъснял с няколко десетилетия за откритието.

Светлината отново попадна върху трупа на отдавна издъхналия поклонник. Пещерата бе твърде тясна, за да е донесъл някой тялото му тук и да го е нагласил в тази поза, така че човечецът бе слязъл с ясната мисъл, че идва, за да срещне смъртта. Мърсър не познаваше добре будистките ритуали, но не мислеше, че самоубийство от подобен характер би било заклеймено както в исляма или християнството. Замисли се за духовния и физически път, изминат от този човек преди да стигне това място. Вероятно е видял, че върху планината падат светкавица след светкавица всеки път, когато в небето се разрази буря. Гледка, която е имала някакво по-възвишено значение за него — и той е слязъл долу, за да узнае защо се случва или за да избере това свещено място, утроба дълбоко в планината, за своя гробница. Навярно се е досетил, че кристалите са тези, които привличат небесния огън.

И какво би направил? Би останал да чака? Или е влязъл тук с надеждата и той да бъде поразен от светкавица?

— Искал си да си идеш от този свят в блясъка на славата, нали? — заговори Мърсър на катурнатия труп. — И за да си сигурен, че ще стане, обзалагам се, че…

Млъкна и се наведе над трупа. Надяваше се, че ще зърне в сгърчените пръсти късче от кристала, но пръстите бяха празни. Мърсър изруга, ала после му хрумна друга мисъл. Като се бореше с отвращението и надигащото се отново гадене, успя да смъкне надолу почти откачената челюст. Отвътре, като тъмни снежинки, изпаднаха изсъхнали късчета плът. Зъбите бяха съвсем халтави в гнездата си и няколко тупнаха на земята, докато Мърсър опипваше с пръст… и изведнъж докосна нещо, което бе затъкнато под езика, или поне под онова, което бе останало от него.

Когато измъкна ръка, все още преизпълнен с отвращение, в жълтеникавата светлина на фенерчето видя кристал с размерите на грахово зърно, който бе с цвета на топче от изсъхнала глина. В първия момент изпита разочарование. По някаква причина съкровищата трябваше да блестят и да радват окото и той бе очаквал нещо магично и вълнуващо, нещо с пламъка на диаманта, загадъчността на рубина или страховитата очарователност на изумруда. А този камък би накарал дори най-матовия кварц да изглежда великолепен.

Сега вече не се съмняваше, че първия път Дилман е взел съвсем малък къс от кристала и едва втория го е отнесъл всичкия. Вероятно по заповед и със знанието на Хърбърт Хувър.

Докато разглеждаше непретенциозното късче, също така реши, че мостра 681, заради която бе умрял Ейб, е била от първия поход до планината. Тогава оставаше открит въпросът каква е била съдбата на лъвския пай от кристали, за които Дилман се бе върнал.

— По дяволите — изруга той и гласът му отекна глух в подземието. Беше дошъл да намери решение на една загадка, а се бе изправил пред друга, и то такава, която може би нямаше отговор, тъй като следите от нея отдавна бяха изстинали и мъртви като мумията, която лежеше извърната към него. Мърсър се наведе и я изправи, за да не посреща вечността с щръкнал нагоре задник, след което извади водонепроницаемата цифрова камера от раницата си. Използва две сребристи доларови монети като маркери: едната постави на пода, а втората залепи с дъвка на стената на геода. След това направи почти двеста снимки. Имаше едно студио във Вашингтон, което щеше да изработи триизмерна възстановка на криптата, като слепи неговите снимки и ги екстраполира до точния обем. По такъв начин можеше да определи какво количество кристали е извлякъл Дилман.

На първо време обаче задачата бе да прекара намерения образец през поредица тестове. Пусна мътното топче в найлонова торбичка и я залепи. Прибра я във втора, затвори херметично и нея и сетне я пъхна в трета, преди да я постави в един от джобовете с цип на якето.

Излезе по пътя, по който бе влязъл — пълзеше като командос сантиметри след сантиметри през прахоляка. Първоначалният изблик на адреналин се бе уталожил отдавна. Усещаше болезнени пулсации в слепоочията, устата му сякаш бе натъпкана с памук. На светлината на фенерчето не можеше да определи доколко е засегнато зрението му, но ако се съдеше по напрежението в очите, скоро можеше да започне да отслабва. И беше изтощен до смърт. Знаеше, че ако спре дори за миг, за да си почине на пода на пещерата, ще заспи… и едва ли ще се събуди.

Мисълта, че когато излезе навън, ще трябва да се катери обратно, го потискаше повече от всичко.

Когато пещерата се разшири достатъчно, за да може да се изправи, изключи фенерчето. Навън небето бе все така сумрачно, а над долината продължаваха да се събират облаци. Мърсър чу далечния тътен на гръмотевица и неволно докосна камъка в джоба си. Зачуди се дали наистина е в състояние да привлича светкавиците.

Закачи се с карабинката за въжето и дръпна веднъж силно, за да даде знак на хората горе, че се връща. Веднага получи същия отговор. Погледна циферблата на верния си тагхойер, с който не се разделяше от двайсет години, и установи, че е прекарал в пещерата четирийсет минути. Сайкс сигурно вече губеше търпение.

Започна да се катери, сигурен, че хората на склона ще придърпват въжето, за да му помагат и да не позволяват да се оплита в него.

Отекна нова гръмотевица, но звукът й бе някак рязък и придружен от силно сътресение на въздуха. Изведнъж Мърсър чу вика на Сайкс:

— Ето ги! Идват!

Не беше гръмотевица, а зловещият трясък на мина, изстреляна някъде откъм долината.

Мърсър се завъртя на въжето и забеляза малко облаче да се разсейва на няколкостотин метра встрани. Този моментен рефлекс — да открие източника на заплахата — му коства обаче подхлъзване по скалата. Внезапно тялото му полетя надолу и увисна рязко на края на въжето, като махало, достигнало най-далечната си точка. Всичко това стана толкова бързо, че той едва успя да изпружи крака, за да не се блъсне в скалата. Отгоре, откъм хората на Сайкс, се чу яростният отговор на минохвъргачния обстрел. Бойците изливаха цели потоци олово към долината, ала въпреки това и втора мина описа парабола и се взриви вдясно и над отряда.

Мърсър стигна до края на дъгата, която описваше, и се понесе обратно; съзнаваше, че е лесна мишена на фона на откритата скала. Под него отекна нов изстрел на миномет, последван от характерното механично тракане на калашников. Забулени с черни кърпи бойци се надигнаха от прикритията си и откриха огън. При всеки изстрел от дулата на автоматите бликваше яркожълт пламък.

Още една мина се извиси във въздуха и този път тресна доста по-близо до целта. Следващата щеше да падне право в позицията на хората горе, на мястото, където бе вързано въжето на Мърсър.

Възвърнал сили от нахлулия в кръвта му адреналин, Мърсър се затича хоризонтално по скалата, гонен от жуженето на куршумите, сякаш го преследваше рояк оловни пчели. Усещаше как инерцията му постепенно намалява, докато въжето започва да го дърпа нагоре, и когато протегна ръка, пръстите му се плъзнаха по скалата, но не намериха място, за което да се заловят.

Мърсър се отблъсна назад и се завъртя като котка. Куршумите зачаткаха по мястото, където бе висял допреди миг. Отново пое обратния път по скалата. Мислеше си колко е лесно някой от куршумите да прекъсне въжето. Сайкс и хората му не спираха да отвръщат на огъня, но в долината имаше поне двайсет бойци и колкото и точни да бяха командосите, нямаше как да спрат напредването им.

Минометът изпука отново и този път американците нямаха друг избор, освен да изоставят позициите си. Мината най-вероятно щеше да попадне в целта си.

Мърсър бе принуден да се люшне отново назад, към отвора на пещерата. Изкрещя от усилие, съсредоточен върху това да се добере до относителната безопасност на кухината. Почти бе стигнал, когато над него избухна още една мина, точно на мястото, където Сайкс бе вързал въжето. Във въздуха се разлетяха каменни отломки.

Мърсър бе протегнал ръце напред като американски футболист преди атака. Беше набрал толкова силна инерция в почти главоломния си плонж, че успя да се вкопчи с една ръка за ръба на пещерата, после и с другата. Когато погледна нагоре обаче видя ужасяваща гледка. Тежкият поне петстотин килограма камък, който бе използвал за котва, се бе откъртил и се прекатурваше бавно през ръба, все още омотан от найлоновото въже. Мърсър разполагаше с броени секунди. Ръцете му бяха вкочанени от студ и надрани от катеренето, ала въпреки това той вкопчи пръсти в стоманената карабинка на колана си. Канарата, търкаляща се надолу по склона, щеше да го отнесе право към дъното на клисурата и да го размаже. Карабинката изщрака и отхвърча от ръцете му, дръпната от прелитащия край него огромен камък, който повлече въжето заедно с ръкавицата му.

Мърсър се претърколи в пещерата. Задъхан, с бясно пулсиращо сърце, той бе получил такава адреналинова инжекция, че почти щеше да се разсмее на невероятното си спасение. Ако се беше забавил частица от секундата, сега щеше да е на дъното на клисурата.

Около него продължаваха да свистят и рикошират куршуми, някои се удряха в стените на пещерата и отлитаха навътре. Едва сега той се сети, че наличието на миномет говори за добре подготвена засада. Бяха го изчакали да се покаже от пещерата преди да започнат атаката. Само благодарение на бързата реакция на Сайкс и прикриващия огън на командосите бе успял да се добере до укритието си. Предполагаше, че командосите ще се изкачат нагоре, за да заемат по-добра позиция за отбрана, но големият брой нападатели подсказваше, че рано или късно ще трябва да се оттеглят.

А това означаваше, че ще остане сам. Афганистанците знаеха къде се крие. Тези планинци умееха да дебнат и чакат, ако е нужно дори с години. Мърсър си даваше сметка, че шансовете му да се спусне невредим долу са нулеви и че ако не намери бързо изход от положението, ще намери смъртта си в това забравено от всички място на планетата. Анусът на Земята — колко добре казано.

Сега вече наистина мразеше Майкъл Дилман.

Пропълзя навътре в пещерата, като изостави раницата си при входа. Постепенно звънтенето на блъскащите се в скалата куршуми утихна, спря и тътнежът на миномета. Талибаните, наркотрафикантите или каквито и да бяха нападателите, вероятно не виждаха цели, по които да се упражняват в стрелба. Той клекна и продължи да се придвижва напред, после, когато таванът се снижи, запълзя. Подмина мястото, където Дилман си бе ударил главата. Стомахът му отново се бе свил на топка. Виждаше като във фуния, затворен в сивкава тръба. При второто си преминаване през тунела обаче забеляза, че тук също са падали мълнии, защото по стените имаше черни дири, които се простираха навътре, към камерата на геода.

Този път успя да се добере до криптата по-бързо и се насочи право към рухналия участък, поддал след безброй години на сипещи се от небето мълнии. Отново усети ледения полъх на нахлуващия през отвора планински въздух.

Изкачването щеше да е трудно, но поне в началото имаше достатъчно място, за да може да се закрепва. Той се покатери върху купчината камъни, някои от които бяха с големината на автомобил, пресегна се и намери пипнешком една цепнатина, за която да се залови. Придърпа се нагоре и повдигна крака в търсене на опора. Подхлъзна се, увисна за момент и отново задрапа навътре в комина.

От време на време проходът, прокопан от безбройните удари на светкавиците, ставаше толкова извит и усукан, че трябваше да се върти в него, за да може да продължи. На други места коминът се стесняваше и Мърсър имаше чувството, че ще си изкълчи рамото от напъните да се промуши. Ако имаше поне нещо добро, това бе свежият въздух, колкото повече се изкачваше, и макар да не съдържаше допълнително кислород, все пак му даваше известни сили.

Мърсър бе в състояние да надмогне болката от изтерзаните си мускули. Под него дребни откъртени от стените камъчета трополяха и се сипеха в кухината.

Когато най-сетне забеляза дневна светлина, не повярва на очите си. Беше сигурен, че изкачването му ще отнеме много повече време, ала фактите говореха друго. Небето бе все така мрачно, но никога не му се бе струвало толкова хубаво. Той се напъна да преодолее тези последни метри и да се измъкне от каменните обятия на планината.

Малко по-късно ентусиазмът му се изпари. Сякаш съдбата бе запазила за накрая най-зловещия си удар. Над него горният край на комина се стесняваше до дупка, по-малка от главата му. Котка би могла да се пъхне през нея, или може би малко дете, но нямаше начин мъж с неговите размери да се измъкне на повърхността.

Мърсър си пое дълбоко въздух и когато погледна отново, забеляза пукнатина в единия край на отвора. Подпря с рамо скалния похлупак и усети как под него отново руква ручей от камъчета. Скалата бе проядена от ерозия и бе станала ронлива като пясък. Мърсър се повдигна на пръсти и този път над него се изтърколиха няколко по-едри камъка и той успя да пъхне ръка през отвора и дори част от рамото си.

В този момент видя някой да притичва наблизо и да се прикрива зад шубрака. Не знаеше дали е враг, или приятел. Мъжът беше въоръжен, но беше невъзможно да се различи в мрака дали носи калашников, или американски автомат с правоъгълен пълнител. Докато наблюдаваше непознатия, Мърсър установи, че той всъщност се прокрадва зад друг човек, който се бе обърнал по такъв начин, че не виждаше човека, който го дебнеше. Разполагаше само с няколко секунди, за да предприеме нещо, ала не знаеше какво. Би могъл да спаси някой от своите — или да го издаде. Прибра ръката си през дупката и напипа пистолета в кобура. Извади го, вдигна предпазителя и измъкна ръка на повърхността.

По-далечната фигура не помръдваше. Преследвачът я доближаваше отстрани. Мърсър реши, че ще е най-добре да произведе предупредителен изстрел с надеждата, че който и да е неговият човек, ще е с по-бързи рефлекси от афганистанеца.

Внезапно болката в главата му се усили, но след като отмина, зрението му се проясни. Той видя, че преследвачът изважда нож и че лицето на жертвата му е твърде черно, за да е само от сянката.

Вдигна пистолета и пусна един куршум в шията на талибана. Секунди след като отекна изстрелът въздухът се изпълни със смъртоносен хор от автоматични откоси.

Сайкс се завъртя, без да е видял Мърсър, който се бе подал до кръста от дупката, но вероятно забеляза преследвача си, защото вдигна оръжието си и изстреля кратък откос, преди да залегне зад камъните. Трасиращите куршуми оставиха ярки дири в мъглата.

Осъзнал, че отново, както и на скалата, се е превърнал в мишена за врага, Мърсър започна трескаво да се измъква. Изрита с крака последните камъни, изтръгна се от каменния си затвор и в този момент целият похлупак се разцепи на парчета и рухна долу. Ако не се беше уловил за жилавите клони на близкия храсталак, лавината от камъни щеше да го повлече обратно към дъното на комина.

Озова се във вдлъбнатина, обрасла с храсти, откъдето преди малко вероятно бе изпълзял афганистанецът.

На двайсетина крачки по-нататък лежеше човек, оглеждащ околността през визьора на пушката си. Сведе дулото, когато забеляза, че в храстите е залегнал изцапаният и покрит с пръст Мърсър, изникнал по някакъв невъобразим начин насред планината като изпълзяло от гроба зомби.

Този път Сайкс също го забеляза и му махна с ръка, после откри прикриващ огън, за да може Мърсър да притича между канарите. Мърсър не се поколеба: даваше си сметка, че не бива да пропуска тази възможност, ала зрението му бе толкова влошено, че се спъна в един корен и тупна на земята още след първите няколко крачки. Наложи се Сайкс да изтича до него и да го повлече със себе си, уловил го за колана.

— Някой ден ще трябва да ми обясниш как се озова тук — каза задъхано той.

Мърсър видя, че останалите войници са налягали наоколо, така че да се прикриват един друг, макар че не можеше да определи в тъмнината кой кое от Седемте джуджета на Сайкс е.

Преви се от внезапен пристъп на кашлица, който го остави разтреперан и пребледнял, със стичаща се от устата слюнка.

— Просто ударих джакпота. Каква е обстановката?

— Обкръжени сме от трийсетина талибани — отвърна Сайкс, докато се оглеждаше за движение в полумрака. Валеше ситен дъжд, който падаше косо заради постоянния напор на вятъра. — Извадихме късмет, че минометът им не уцели позицията ни, докато бяхме още там, иначе щеше да ни помете като мухи.

— Вертолетът?

— Във въздуха е, но тук е твърде напечено, за да се приближи. Ще трябва да се измъкнем от обкръжението и да си плюем на петите.

Мърсър понечи да обясни, че не е в състояние да пробяга и сто метра, ала в този момент само на петдесетина метра от тях блесна светкавица, последвана от оглушителен гръм, и едно от сгърбушените дървета на склона лумна като факла. Въздухът се изпълни с резкия мирис на озон, иззад дървото се показа войник, стиснал калашников, с димяща дупка на гърба на якето, сочеща мястото, където го бе ударила мълнията. Кървавото парче месо, останало от ръката му, бе точката, откъдето бе излязла. Афганистанецът падна мъртъв на земята още преди американецът да се прицели.

След секунди нова светкавица разцепи небето и удари малко по-далече, но образува топка от кипяща плазма, която заподскача по земята. Топката удари друго дърво и го превърна във фонтан от горящи иглички.

Мърсър се сети какво става. Знаеше, че има само броени секунди, за да открие решение, иначе рискуваше да убие всички около себе си. В същия миг си спомни за месинговата кутия в опустошеното подземие на Лейстъровата мина, което учените бяха използвали за лаборатория. Затършува из джобовете си и извика на Сайкс:

— Дай ми пълнител за автомат!

След толкова много тътнежи Букър Сайкс бе изгубил донякъде слуха си, ала можеше да чете по устните. Измъкна пълнител от паласката на гърдите си и го хвърли на Мърсър, без да си задава въпроса за какво може да му е притрябвал, след като няма автомат.

Мърсър улови пълнителя и почна да изтиква с палец патроните един по един. Талибанските бойци се възстановиха от първоначалния си шок, след като край тях бяха паднали почти едновременно две мълнии, едната убила другаря им, и подновиха огъня.

Веднага щом изхвърли и последния патрон от пълнителя Мърсър измъкна пакет с бинт от джоба си и го разкъса със зъби. Събра няколко гилзи и ги хвърли върху бинта. Добави кристалното топче и постави отгоре още месингови гилзи. След това направи вързоп, като внимаваше кристалът да е напълно покрит от гилзите.

Механизмът бе съвсем прост. Мърсър не знаеше единствено дали физичните принципи ще са същите. Беше конструирал Фарадеева клетка около кристалния къс, за да неутрализира действието на причудливия електрически потенциал. На теория електропроводимостта на цинка и медта в месинговите гилзи би трябвало да изолира кристала от светкавиците, които, изглежда, го търсеха, или поне да превърне дърветата наоколо в по-примамлива цел. Ейб бе използвал за своята мостра месингова кутия с панти. Вероятно бе захвърлил восъчната хартия преди да излезе от кабинета си и да се отправи на своето последно пътуване към Минесота.

С помощта на хирургичен конец от същия пакет Мърсър прихвана здраво вързопчето и го напъха в джоба на ризата си.

Нова светкавица удари достатъчно близо, за да наелектризира космите по тялото му и да го накара да се почувства сякаш по кожата му пълзят насекоми. Последвалият гръм се оказа твърде оглушителен за един от афганските войници и той изскочи иззад укритието си и се затича по пътеката към долината. Оставиха го да избяга.

— Добре ли си? — извика Сайкс над общия грохот.

Мърсър кимна. Нямаше избор. Колкото и ужасно да се чувстваше, не можеше да се предаде. Не и сега, когато бе толкова близо. Сайкс даде знак на останалите и те откриха масиран огън по приближаващите се талибани. Самият Сайкс сграбчи Мърсър за ръката и го задърпа назад, все по-далече от долината. Секунди по-късно останалите ги последваха, като спираха на всеки няколко крачки, за да осигурят прикриващ огън и да забавят настъплението на талибаните — за да могат Букър и неговия човек да напуснат опасната зона.

Мърсър имаше чувството, че в гърдите му се е разгорял истински пожар; дори не бе забелязал, че по брадичката му се стича слюнка. Краката му трепереха от изтощение и ако Бук не го прикрепяше, сигурно щеше да падне. Бук го бе стиснал здраво под мишницата и почти го влачеше. Грохотът на стрелбата зад тях взе да утихва, изглежда, бе намаляла и заплахата от някоя смъртоносна светкавица, тъй като електрическите разряди сега се прехвърлиха на безопасна височина между облаците.

Продължиха напред приведени, търсеха прикритието на дървета и големи камъни. Трябваше да открият място, където Ахмад да приземи вертолета и да го задържи достатъчно, за да се качат, а това означаваше, че ще им е нужна известна дистанция от преследвачите. Но талибаните не подсказваха с нищо, че са готови да се откажат. Бяха подушили кръвта като хищници и сега, когато американците отстъпваха, щяха да ги преследват докрай.

Вързопът с гилзите в джоба на Мърсър подскачаше при всяка крачка. Сайкс поемаше все повече от тежестта му и вече забавяха крачка. Тялото на Мърсър не можеше да получи достатъчно количество кислород, за да продължава да функционира, и той можеше само да се чуди откъде бе намерил сили да се спусне в пещерата, още повече да се измъкне след това от нея. Ала краят идваше бързо. Мускулите му се нуждаеха от обогатена с кислород кръв, за да функционират, дробовете не можеха да доставят това, което се искаше от тях.

Изведнъж се озоваха извън района на бурята и над тях се ширна чисто небе. Мърсър видя, че тичат към една скална издатина, зад която имаше отвесна пропаст, спускаща се от три страни на няколкостотин крачки. Бяха се озовали в капан. Затова значи афганистанците не полагаха усилия да ги застигнат. Бяха подкарали жертвите си към мястото, където възнамеряваха да ги довършат, да ги покосят с дъжд от смъртоносно олово.

Ахмад вероятно бе чакал точно този момент, защото внезапно се появи над един хълм на няколко мили от тях и се насочи към единственото място, където можеше да кацне. Сайкс знаеше, че не са успели да си осигурят сигурна преднина и че е достатъчен един точен изстрел с гранатомет, за да свалят вертолета. Огледа се. Тримата командоси тъкмо се бяха появили иззад завесата на бурята. Сънливко, изглежда, беше ранен, защото Кихавко го подкрепяше, а Сърдитко бе преметнал през рамо пушката си, след като бе свършил мунициите, и стреляше по все още невидимия противник с пистолета си.

Между тримата командоси и талибаните имаше трийсетина метра и Ахмад знаеше, че не може да се надява на повече. Беше задържал вертолета скрит зад планинския хребет и ниските дървета, докато се бе озъртал за своите другари. Показа се в мига, когато прецени, че е дошло време да им помогне, и веднага щом колесникът мина над короните на дърветата, изпразни ракетните гнезда на установката от дясната страна. Десетина неуправляеми ракети, източени и заострени като стрели, профучаха само на няколко метра над главите на командосите и паднаха пред настъпващите талибани. Сътресението от взрива повали тримата американци, но огнената стена и ударната вълна покосиха почти половината от преследвачите им.

Скрити зад завесата на опустошението, останалите афганистанци побягнаха, без да знаят, че вертолетът е изстрелял целия си боезапас.

Командосите побързаха да се изправят и хукнаха към вертолета, който се спускаше с рев към земята. Перките му вдигнаха облаци прах, които се конкурираха със завесата от ракетната експлозия. Сайкс почти пренесе Мърсър последните двайсетина крачки, метна го във вертолета и замаха на хората си да побързат. Кихавко хвърли ранения Сънливко на пода до Мърсър и Бук изкрещя на Ахмад да излита още докато Сърдитко, последният от тримата, се пъхаше през вратата.

Отне им само няколко секунди. Ахмад вдигна вертолета във въздуха и веднага щом колелата му прелетяха над скалния ръб го спусна към долината, за да се отдалечи колкото се може по-бързо от района на бойните действия.

Сайкс дръпна една бутилка с кислород от статива зад пилотското кресло, нагласи маската на лицето на Мърсър и завъртя вентила докрай. Съвсем скоро Мърсър започна да усеща благоприятния й ефект. Гърдите му все още се раздуваха мъчително и чувстваше черепа си сякаш всеки миг ще се разцепи, но вече не беше толкова зле. Само още минута и вече беше сигурен, че няма да прекрачи прага на смъртта… не и днес. Остана само усещане като от най-лошия махмурлук в живота му.

Сайкс бе насочил вниманието си към ранения. Командосът бе получил куршум в бедрото и макар да нямаше засегната артерия, щеше да е нужна операция, за да го извадят. Превързаха ранения и го натъпкаха с морфин въпреки протестите му. Едва след като се успокои, че всичко е наред, Бук погледна Мърсър и попита:

— Каква беше тая магия със светкавиците?

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Мърсър и свали маската. — Никога не бях виждал нещо подобно, но мисля, че точно заради този феномен е цялата история.