Джак Дю Брул
700 метра под земята (6)

5.

В осем и трийсет сутринта Мърсър спря пред малката къща, доскорошно обиталище на Ейб Джейкъбс, недалеч от страничния портал на колежа, където Ейб бе преподавал и се бе пенсионирал. Ако се изключеше каменната стена, къщата не се отличаваше по нищо от останалите в чаровното малко градче Киленбърг, Охайо. Разположеният на бреговете на буйната Ракуун Крийк, която по-надолу се вливаше в река Охайо, колежът „Харт“ току-що бе отпразнувал сто и двайсетата си годишнина. Основателят, Конрад Харт, бе немски емигрант, който не бе прекарал нито час повече след десетата си година в класна стая, но затова пък бе надарен с гения на конструктор механик. Негови изобретения се бяха ползвали години наред в различни браншове на промишлеността като производство на пури, изработка на железопътни фенери и намотаване на бобини.

Харт бе оценил ползата от образованието и преди смъртта си бе заделил достатъчно голяма сума, с която практически бе закупил цялото градче и бе основал колеж, за който се бе надявал да се превърне в средище на науката и познанието. Беше използвал за модел един от първите общообразователни колежи в щата, „Оберлин“. С годините колежът бе продължил да се разраства и понастоящем разполагаше с две хиляди студенти, в противовес на първия курс след основаването, когато били едва тринайсет.

Градчето бе също толкова част от колежа, колкото и колежът — от него. Нещо повече, Киленбърг отдавна щеше да се превърне в призрачен град, след като една новопостроена нагоре по реката електроцентрала бе изсмукала половината от водата й, а заедно с това и бе навредила сериозно на двете мелници, от които се прехранваше голяма част от гражданите. Именно съществуването на колежа помогна на Киленбърг да оцелее. Ако не бяха промените в модата и марките на колите, Мърсър би сметнал, че Киленбърг все още живее петдесет, дори сто години назад.

Както и останалата част от града улицата пред къщата на Ейб Джейкъбс бе украсена със стари дъбове, осигуряващи достатъчно сянка през лятото и покриващи есенно време тротоарите с пъстри килими. Пролетта бе все още в началото си и дърветата бяха тъмни и голи силуети на фона на сивото небе. Според традициите на архитектурния си стил „Тюдор“ къщата на Джейкъбс имаше стръмен покрив, украса от много дървения и безброй малки прозорци.

Доскорошният наставник на Мърсър бе избрал „Харт“, тъй като тук се бяха преместили няколко негови приятели от времето на „Карнеги Мелън“. Въпреки неголемите си пропорции частният колеж разполагаше със солидна научна програма благодарение на едно дарение, позволило на управата да построи ново крило и да го оборудва с прибори и апаратура, последна дума на техниката, във всеки случай достатъчно добро, за да привлече мастити преподаватели от ранга на Ейб и неговите приятели.

Мърсър предполагаше, че последните години на Ейб тук са били щастливи. Някои предпочитаха след пенсиониране да се отдадат на голф или да стиснат въдицата; Ейб Джейкъбс искаше да се пенсионира в експериментаторска лаборатория. Да, такъв човек беше.

Мърсър спря колата, опря ръце на кормилото и си пое дъх. После отвори бавно вратата и слезе.

Въздухът бе студен и хапеше, напомняше, че зимата току-що е отминала. Слегнал се сняг покриваше верандата и всички места, където не бе стигала лопатата. Макар че Мърсър не бе идвал често, откакто Ейб се бе преместил в „Харт“, имаше някои неща, които оставаха неизменни, и едно от тях бе голямата циментова жаба, приклекнала до входната врата. Под нея, както Мърсър знаеше още от времето на университета „Пен“, Ейб държеше ключа. В някои отношения Джейкъбс бе напълно лишен от оригиналност — между тях сигурността и украсата.

Къщата ухаеше на тютюн за лула и бе обзаведена в стил, който можеше да се определи като „ергенски от средата на века“. Мебелите бяха прекалено големи за помещенията и оставяха помежду си тесни проходи. Картините и украсата по стените бяха купени от гаражна разпродажба, както предпочиташе да го прави Ейб. Любимата му въздушна снимка на Ерусалим висеше над потъмнелия перваз на тухлената камина. Зад всекидневната имаше кухня с покрит с линолеум под и златисти апликации по мебелите. Средата се заемаше от дървена маса и столове в стил шейсетте, с дизайн, отговарящ на представите на хората от онова време за бъдещето. Върху ниска масичка бяха скупчени стари вестници, списания и отворени пощенски пликове.

Пердетата бяха частично дръпнати и в къщата цареше сумрак, въпреки че навън слънцето се опитваше да си проправи път през облаците. На долния етаж имаше още две стаи — официална столова, която не бе посрещала гости от времето, когато „Макдоналд“ бяха отбелязали последния си милиард печалба, и кабинета на Ейб, който Мърсър реши да претърси последен.

Качи се по тясната стълба, придружен от равномерното поскърцване на стъпалата. На горния етаж имаше баня, толкова демоде, че клозетното казанче бе закрепено високо на стената, а огледалото над умивалника бе олюпено в основата и предлагаше частично черно-бяло отражение. Кой знае защо, старото огледало го накара да се усмихне. Ейб сигурно се беше радвал, че не вижда бръчките по лицето си в тази мътилка.

Главната спалня бе заета почти изцяло от огромно старо легло, което Мърсър не бе виждал; предположи, че върви с къщата. Имаше скрин в същия стил, а в една стъкленица се мъдреше скромната колекция на Ейб от копчета за ръкавели — една от многото му странности. Леглото бе оправено и в стаята не миришеше на мухъл, което накара Мърсър да си помисли, че старият му приятел вероятно е имал чистачка.

Спалнята за гости обаче бе тази, в която го очакваше най-голямата изненада. Леглото не само не беше оправено, но бе заето. В него лежеше жена. Беше отметнала завивките и фланелата й се бе повдигнала достатъчно, за да разкрие бедрата й. Лежеше по очи и тъмната й коса бе разпиляна върху възглавницата и надолу по раменете. От стройните форми и гладката кожа Мърсър определи, че е млада.

Върху близкия стол бе преметнато червено кожено яке, а джинсите на момичето бяха на пода под него. Мърсър затвори безшумно, но остана зад вратата и се покашля достатъчно високо.

Чу шум: момичето явно се беше сепнало и бе седнало в леглото.

— Здравейте — каза Мърсър. — Аз съм приятел на Ейб Джейкъбс.

— Какво? Кой сте вие? — извика тя изплашено и същевременно агресивно. Чуваше я да се намества в леглото: без съмнение се завиваше.

— Не исках да ви изплаша — продължи Мърсър. — Аз съм приятел на Ейб.

— Как влязохте? — попита тя.

— Ейб държи ключ под декоративната жаба пред входа. Сам си отключих. Казвам се Мърсър. Професор Джейкъбс бе мой научен ръководител, когато преподаваше в „Пен“.

— Какво правите тук? Професор Джейкъбс не е в града.

— Зная — каза той търпеливо. — Ще бъдете ли така добра да слезете долу да разговаряме, без да си викаме през вратата? Ще направя кафе. — Обърна се и заслиза по стълбите, за да не позволи на момичето да упорства с въпросите.

Докато поставяше стария чайник на котлона, чу горе водата в тоалетната, а после и шум от мивката в банята — звуците се предаваха чудесно през стените. След няколко минути стълбата изскърца издайнически и момичето се появи в кухнята.

Мърсър реши, че е на около двайсет и пет, най-вероятно студентка или специализантка. Беше много красива, с лъскава черна коса и тъмни очи в същия тон. Не бе имала време да си сложи грим, ала и не й трябваше. Кожата й лъщеше със свежестта на младостта, устните й бяха естествено розови. Беше прибрала пищната си коса в дълга опашка, но над лицето й все още подскачаха няколко немирни кичурчета, които я караха да ги повдига с ръка или да ги духа с устни.

Беше облякла червеното кожено яке върху пуловера с остро деколте и бе преметнала през рамо малка черна раница, която не бе забелязал в спалнята. Не влезе в кухнята, а остана на прага, подпряна на стената на гостната, сякаш за да е по-близо до входната врата. Беше предпазлива, но не и изплашена.

— Та кой сте вие, казвате? — Имаше дрезгав глас на заклета пушачка, но от нея не лъхаше на цигари, нито извади цигари.

Мърсър откри млякото в хладилника, погледна датата, извади кутия разтворимо кафе — още една от отличителните черти на Ейб — и взе от шкафа две чаши.

— Казвам се Филип, но по-често ме наричат Мърсър. Ейб беше мой научен ръководител в университета „Пен“. Оттогава сме приятели. А вие коя сте?

— Джордан Уейсман, негова племенница.

Докато бъркаше кафето в чашата, той вдигна глава и я огледа с безизразно лице. Беше напълно оправдано, като се имаха предвид обстоятелствата. После каза:

— Ейб няма племенница и ако следващият ви отговор е поредната лъжа, ще извикам полиция.

Лицето й леко се промени. Сякаш се засрами и се опитваше да го прикрие.

— Вижте, от малка съм свикнала да му казвам чичо Ейб — е, поне докато двамата с баща ми преподаваха в „Карнеги“. Бяха в катедрата по металургия. Казах, че съм му племенница, за да не се чудите какво търся тук.

— И какво търсите тук? — попита Мърсър.

— Остави ме да наглеждам къщата, докато е извън града заради някакъв експеримент. Забравих къде. Аз… ей, може ли и за мен кафе? — Мърсър кимна и й подаде чашата. Тя си наля още мляко и се дръпна назад. — В момента съм без работа, а и без дом. Чичо Ейб ми направи огромна услуга.

За миг Мърсър си спомни за нападателите и си помисли, че може би вече са близо. Нямаше откъде да знае със сигурност дали ще дойдат тук след убийството на Ейб, но едва ли би могъл да рискува. Беше поддържал над деветдесет мили в час, където бе възможно по пътя, и бе почивал само два часа. Убийците можеха да не спират за отдих, ако се сменяха, но със сигурност не биха карали с превишена скорост, за да не привличат внимание. Мърсър предполагаше, че преднината му е не повече от трийсет минути, и реши, че не бива да губи време в приказки за старите приятели на Ейб.

— Джордан — каза той, — не зная как да го кажа, така че ще карам направо.

Тя не го познаваше, ала нещо в тона му я накара да пребледнее.

— Какво е станало?

— Убиха го — отвърна Мърсър, опитвайки се да смекчи посланието, доколкото е възможно, когато се произнасят такива думи, после добави: — Застреляха го едни типове, които може да дойдат тук.

Сякаш някой дръпна килима под краката й. Тя се свлече по стената и тупна по гръб, чашата с кафе изхвърча от ръката й и се разля на пода. Опитваше се да не сваля поглед от него, но главата й клюмна. За миг той си помисли, че ще припадне, но после я видя да повдига глава; очите й бяха пълни със сълзи.

— Защо ми казвате такова нещо? — попита тя и сега вече в гласа й не се долавяше дрезгавостта на зрялата жена, а плачливият тон на малко момиче.

— Съжалявам, но е истина. Подгоних хората, които го убиха, но те се измъкнаха. Както казах, възможно е да са тръгнали насам. Трябва да се махнете час по-скоро оттук.

— Но аз говорих с него вчера…

Мърсър се досети, че навлиза в спиралата на отрицанието, следвана от стадия на скръб, и че няма време да изчака всичко това.

— Джордан, моля ви. Стегнете се. Имате ли кола?

Тя успя да преглътне сълзите и втренчи поглед в него. Сега той бе като котва за нея и очите й не го изпускаха. Той й подаде ръка да се изправи и повтори:

— Кола?

— Ами… да, тоест не. Искам да кажа, имах кола, но се повреди, когато пристигнах в града. В един гараж е на разклона.

— Имам джип отвън. Вземете каквото ви е нужно и да изчезваме.

Тя не помръдваше.

— Сакът ми е в багажника на колата. Забравих го вчера, после Ейб замина и аз смятах да ида дотам пеша и да го прибера. Но сега… — Тя млъкна.

Приемаше новината по-зле, отколкото бе предполагал, но пък нямаше как да знае колко са били близки с Ейб. Това, че не беше чувал за нея, не означаваше, че не са били близки.

Взе бързо решение.

— Добре. Тръгвате с мен. Не бива да се бавим повече.

— Какво смятате да правите? Ако хората, които са убили Ейб… — Тя се задави, след като произнесе думите, но това бе първата стъпка към признанието.

— Не се безпокойте. — Той се усмихна и я улови за ръката. Беше толкова фина, че пръстите му почти се събраха от другата страна. — Ейб беше човек с навици — като този да оставя ключа под жабата.

Намери каквото търсеше в малкия килер до стаята, която Ейб бе използвал за кабинет. Помнеше добре старото бюро и въртящото се кресло, което започваше да скърца секунди след като е било смазано, както и столовете пред бюрото, на които бе прекарал дълги часове в обсъждане на различни теми, докато двамата се срещаха в Щастливата долина. Тази стая бе малко по-тясна от кабинета в „Пен“ и гледката от прозореца не бе така вдъхновяваща, но във всичко останало си беше ергенското леговище на Ейб, каквото Мърсър го помнеше от години. На пода на килера имаше олющен куфар на „Самсонайт“, изработен от неприятно синя и уж непробиваема пластмаса. Той натисна ключалките и вдигна капака.

Вътре имаше всякакви стари документи, някои прибрани в папки, други напъхани в пожълтели пликове. Мяркаха се черно-бели снимки на хора, които отдавна бяха напуснали този свят и за които Ейб никога не му бе говорил. Имаше две книги — оригинално издание на Талмуда и ръководство за поддръжка на 75-мм оръдие на танк „Шърман“. На дъното на куфара се спотайваше плосък предмет, завит с омаслен парцал.

Мърсър размота парцала и в ръцете му се озова лъскав кафяв кобур за немски пистолет Р-38, изработен не от прословутата компания „Валтер“, а от лицензираната „Шпрееверке“, както си личеше по обозначенията. Бащата на Ейб бе участвал в десанта в Нормандия като механик водач и по времето, когато стигнали Ардените, бил повишен до командир на танк. Взел този пистолет от убит немски офицер. Под пистолета имаше малка метална кутия. Мърсър знаеше, че вътре са медалите на Морт Джейкъбс, ордените и документите за освобождаване от армейска служба. Цяла една тежка глава от живота на млад американец в добавка към агонията на войната.

— Това пистолет ли е? — попита Джордан Уейсман със смесица от отвращение и възхита.

Ейб му бе показал за първи път оръжието, когато Мърсър бе още студент в първи курс, и тъкмо Мърсър бе човекът, който го убеди да му позволи да го почисти. Затворът се оказа почти ръждясал. Ейб така и не се съгласи да стреля с пистолета — той беше преди всичко нюйоркски интелектуалец, — но от уважение към починалия си баща позволи на младия си студент да върне на Р-38 оригиналното състояние. Това, което не знаеше, бе, че резервният пълнител, прибран в малкото джобче на кобура, е бил зареден през всичките тези години с осем 9-мм патрона „Федерал Премиум 124“.

Тя гледаше с изцъклени очи как Мърсър извади пистолета и резервния пълнител от кобура и върна кобура в куфара. Той натисна лостчето, за да освободи празния пълнител от дръжката на пистолета, и го смени с ловко движение. Вдигна предпазителя и вкара патрон в цевта. Дръпна затвора, за да го изхвърли навън — проверяваше как работи механизмът, после спусна предпазителя и пъхна патрона в пълнителя. Пистолетът изчезна под ризата му.

Спокойствието, с което боравеше с това смъртоносно оръжие, накара Джордан да се изчерви и тя го погледна с надежда.

— Този пистолет е бил на бащата на Ейб — обясни той. — Донесъл го е от Втората световна война. Ейб го ненавиждаше. Мразеше насилието, но знаеше, че невинаги може да го избегне, и затова мъкнеше пистолета навсякъде със себе си, както тъпата циментова жаба и онази снимка на Ерусалим над камината.

Огледа кабинета. И да имаше някакви следи за това с какво се е занимавал Ейб, за да го убият в мината, те едва ли щяха да са тук. Ейб държеше всички важни документи и записки в кабинета си в университета. Поне досега бе правил така.

На лицето на Джордан Уейсман отново се четеше объркване и съмнение. Сигурно се питаше как един бивш студент и ученик на Ейб борави толкова добре с оръжията. Мърсър съжали, че няма достатъчно време да й обясни, ала мисленият часовник в главата му отброяваше неумолимо времето. Нападателите можеше да са съвсем близо.

— Трябва да огледам кабинета на Ейб в студентското градче. Знаете ли къде е? — И тръгна към изхода.

Тя поклати глава.

— Не, съжалявам. Дойдох тук вчера. Чичо Ейб бързаше да тръгне и не ме е водил в колежа.

— Добре. Ще ви скрия някъде и после искам да напуснете града. Къде са родителите ви? В Питсбърг ли?

— Не — отвърна тя унило. — Мама умря преди три години от рак, а с баща ми не сме особено близки.

Мърсър спря при вратата, обърна се и я погледна в очите.

— Почти не се познаваме, но вие сте близка на мой приятел и това ми стига. Приемете безплатния ми съвет. Освен ако баща ви не е някое чудовище, ще дойде време, когато ще съжалявате, че не поддържате връзка. Изгубих двамата си родители, когато бях на дванайсет, и оттогава няма ден да не си спомням с тъга за тях. Сдобрете се с баща ви.

Тя присви очи и между веждите й се образува резка.

— Животът ми не е ваша работа.

— Сигурен съм, че Ейб ви е дал същия съвет — продължи той невъзмутимо, — и то неведнъж. Той нямаше семейство и знам, че приемаше студентите си почти като свои деца. Аз бях едно от тях — вие също. Той беше олицетворение на бащината фигура, а сега, Джордан, ви е останал само вашият баща.

Щеше да продължи, но мярна някакво движение над рамото й. Джордан бе висока и се наложи да я побутне встрани, за да погледне към улицата. Малка кола — „Хонда Фит“ — пълзеше по улицата, твърде бавно за този час на деня. Мърсър никога не бе виждал шофьора, нито пък той него, но и двамата веднага разбраха, че мястото на другия не е тук.

Шофьорът бе трийсетинагодишен, рус, добре сложен. За миг се втренчи в тях. Мърсър на свой ред се опита да прикрие изненадата си. По всичко личеше, че това е отлично подготвен убиец, бивш служител в някои спецчасти. Шофьорът извърна глава към пътя и натисна газта. Малката кола не можеше да се похвали с особена мощност, но почти се изгуби от поглед, докато Мърсър стигне до джипа.

Беше забелязал, че номерът на колата е от Индиана. Без съмнение бе открадната от нападателите, докато бяха пътували на юг от Минесота. Младостта на шофьора подсказваше, че не е водачът на групата и следователно няма да е единственият пристигнал в Киленбърг. Водачът, човекът, когото Мърсър се бе заклел да убие, навярно също бе някъде наблизо. Вероятно бе отишъл направо в кабинета на Ейб и бе пратил младия си помощник да огледа къщата.

Докато Мърсър завърташе ключа на двигателя, Джордан Уейсман се вмъкна в колата, седна и преметна колана през рамо. Не го поглеждаше, но той видя, че е стиснала устни. Знаеше, че точно сега ще е чиста загуба на време да й каже да слезе. Тя не беше дете и си даваше сметка за рисковете. Мърсър предполагаше, че никога не е залягала под автоматни откоси, тоест че няма представа с какво се захваща, но беше взела решение и той не смяташе да я разубеждава.

Осемцилиндровият двигател изрева оглушително и изхвърли струи сняг едновременно с четирите си колела. Мърсър бе нагласил пистолета в полуразкопчаното си яке.

— Имаш ли план? — попита Джордан и едва сега извърна глава и го погледна. Юконът се понесе в посоката, в която бе изчезнала хондата.

— Да прегазя този тип и да разбера защо убиха Ейб и другите — отвърна той.

— Сигурен ли си, че е от тях?

— Нямах добра възможност да ги огледам, но начинът, по който реагира този, ми казва достатъчно. Той е един от нападателите…

Джипът имаше автоматични скорости, но Мърсър превключи на ръчно управление и подкара колата сякаш е състезател от Формула 1; използваше двигателя да помага на спирачките при по-острите завои.

Светлозелената хонда се скри зад втората пресечка и Мърсър изруга. Щеше да е като да преследва заек. Хондата бе по-чевръста от джипа, имаше по-добро начално ускорение и шофьорът знаеше къде отива. Докато юконът подскачаше по неравностите, Мърсър се чувстваше сякаш е яхнал хипопотам. Свърна в пресечката изправен на две гуми, като кораб, приведен от буреносен вятър.

В същия миг хондата направи нов остър завой надясно и Мърсър изведнъж разбра какво е намислил младокът. Беше подмамил джипа да се отдалечи от набелязаната къща и сега поемаше обратно.

Мърсър завъртя волана на юкона докрай и го насочи между две борчета и ъгъла на къщата, зад която бе изчезнала хондата. Юконът профуча през мрежестата ограда, без да забави. Снегът не го спираше, колелата се впиваха в него като копита на бик. Подминаха къщата и приятна на вид зимна градина, от която надзърна изплашеният собственик, стиснал в ръце вестник и сутрешното си кафе. Джипът се справи без проблем с малко по-солидната задна ограда и се понесе по алеята зад къщите. Хондата вече бе излязла на моравата зад съседната къща. Мърсър насочи джипа в главозамайващ слалом и успя да избегне няколко дебели дървета и издигнат над земята басейн. Не успя обаче да види полускрит от снега сандък за пясък и го отнесе с неочаквана експлозия от песъчинки, които се разхвърчаха и заудряха стъклото като диамантени късчета.

Двете коли профучаха пред къщата и излязоха на предната морава. Тук нямаше огради, но Мърсър закачи теглича на колесар на лодка, подаващ се от гаража. Колесарът се преобърна и петметровата лодка се хлъзна на земята и се катурна на една страна.

Мърсър пришпори едновременно четирите колела на юкона и го насочи към къщата на Ейб. Хондата вече бе спряла отпред, вратата на шофьора бе отворена, а самият шофьор тичаше от къщата към хондата. Видя внезапно появилия се юкон само на десетина къщи от него и скочи зад волана.

Потегли веднага. Улицата бе хлъзгава от полуразтопения сняг, за да може да изсвири с гуми, но все пак успя да се изстреля напред със съвсем леко поднасяне.

Мърсър погледна към къщата и видя, че предният прозорец е счупен. В следващия миг отекна оглушителна експлозия, която запокити останките на прозореца през моравата, като оръдие на старовремски кораб, изстрелващо картеч. Входната врата издържа на напрежението само още миг, преди да отхвърчи от пантите и да заподскача по улицата като хвърлена карта за игра. Мърсър закова джипа. Къщата лумна в пламъци, които облизваха декоративните подпори и гредите.

Експлозивът, който шофьорът на хондата бе метнал вътре, вероятно съдържаше някакъв обогатител, най-вероятно бензин. Съвсем скоро кокетната къща на Ейб Джейкъбс щеше да се превърне в овъглена купчина отломки и пепел.

Пожарът се разгаряше бързо. Дим и пламъци пълзяха нагоре. Къщата и онова, което би могъл да скрие вътре Ейб, щеше да престане да съществува след броени минути.