Джак Дю Брул
700 метра под земята (29)

28.

Не им бе стигнало времето да открият схемата на „Академик Жуковски“, но бяха изучили плановете на един товарен кораб с подобна конструкция. Знаеха в кое от помещенията най-вероятно се намира центърът за управление и предполагаха, че оттам енергията на атомните реактори ще бъде насочвана и преобразувана под някаква форма на лъчева радиация. Джейсън смяташе, че там ще е и най-вероятното местонахождение на камъните, за да може енергията да се канализира през тях и в края на краищата да се насочва към атмосферата.

Букър поведе Мърсър към вратата, където по-рано един от членовете на екипажа бе излязъл да пуши. Светлината във вътрешността на кораба бе приглушена до червеникавите аварийни лампи и докато стояха и се ослушваха, вентилацията в коридорите също бе спряна. Това, което не знаеха, бе как е организирана охраната на кораба. Фактът, че не виждат въоръжени хора по палубата, не означаваше, че такива няма.

Влязоха и тръгнаха по боядисания в зелено коридор. Нямаха намерение да претърсват целия кораб и затова игнорираха затворените врати, покрай които минаваха, и проверяваха само откритите помещения. Натъкнаха се на техник, който поправяше нещо в една баня. Беше коленичил и отвърташе някаква тръба на стената. Обърна се, когато се появиха на прага, но не можа да произнесе нито дума, тъй като Букър го повали с удар с приклад в тила. Ударът бе добре премерен и мъжът просто се свлече на пода и затвори очи.

Сайкс завърза китките му зад гърба и двамата продължиха.

Малко по-късно говорителите отново оживяха с мелодичния сигнал и гласът обяви:

— Huit minutes.

Мърсър показа осем пръста на Букър. Определено не разполагаха с много време.

Зад тях се отвори врата. Мърсър се обърна и видя, че от каютата излиза мъж, следван от още двама. Беше твърде далече и тъмно, за да ги разгледа добре. Докато преценяваше представляват ли опасност, единият от мъжете го забеляза. Вероятно имаше някакви разпоредби за присъствието или отсъствието на персонал на определени места, защото им извика да спрат и след секунда тримата посегнаха към оръжията си.

Мърсър пусна два бързи изстрела и мъжете се прибраха в каютата.

— Давай! — извика той на Букър — Аз ще ги задържа. Ти спри експеримента.

Сайкс хукна по коридора, а Мърсър се долепи до стената зад плетеница от вертикални тръби, протегнал пистолета и готов за стрелба.

Внезапно коридорът се изпълни с дъжд от олово и огнени отблясъци — някой изпразваше цял пълнител към него. Пукотевицата бе оглушителна, но нито един от куршумите не прелетя близо до Мърсър. Той пусна нови два куршума, за да съобщи на пазачите, че не са го уцелили, ала позицията му не бе особено сигурна и се наложи да отстъпи. Стигна до друг коридор, който водеше към стълбище. Спусна се по него и се озова в друг коридор, на следващата палуба.

В този момент зазвуча аларма.

Мърсър се надяваше, че бъркотията ще ги принуди да отложат експеримента, докато преценят и неутрализират заплахата, ала нямаше как да знае дали наистина ще стане така. Коридорът, в който се намираше, наподобяваше стоманена тръба с метална решетка за под, а отдолу се виждаха някакви машини. Беше много задушно. Някъде напред се чуваше свистенето на изпускана пара. Всичко това му приличаше на завод от средата на миналия век.

Спря за момент да смени пълнителя, макар че първият бе изстрелян само до половината. След това мина през завесата от пара. Една сянка изникна внезапно пред него и Мърсър натисна рефлексивно спусъка. Когато се наведе и после се изправи, установи, че е прострелял пластмасова табелка, която се поклащаше на една от тръбите.

Но тази грешка бе привлякла вниманието на един от преследвачите му, който бе тръгнал да провери този коридор. Във въздуха отново просвистя олово и Мърсър се просна зад един изключен генератор. После притича назад по мократа решетка, скочи върху решетъчна платформа на междинната палуба и изтича по нея обратно до мястото, където трябваше да е нападателят. Вдигна пистолета така, че дулото да е в отвора на решетката, и стреля два пъти. Единият куршум попадна в бедрото на мъжа и от раната бликна тъмна кръв. Вторият го удари в слабините и го накара да се свлече в болезнени конвулсии на пода.

Мърсър отскочи встрани, за да не го оплиска рукналата от раните кръв.

— Sept minutes.

Мърсър изруга. Никой не възнамеряваше да спира експеримента.

Изкатери се в коридора и видя напред неясен силует, който се скри зад ъгъла. Стоманеният коридор завиваше, заобикаляйки някаква огромна конструкция под палубата, вероятно подпорите на някоя от антените.

Мърсър се прицели покрай извивката на стената и пусна четири бързи изстрела.

Изтича напред. Единият охранител бе паднал на пода, друг бягаше, макар че държеше пистолет. Мърсър не беше в опрощаващо настроение и го простреля.

Мърсър си пое дъх и хукна отново. Сега, когато най-сетне се бе ориентирал, знаеше как да стигне до контролната зала. Мина покрай няколко отворени помещения, където мъже с бели престилки се бяха навели над сложни уреди и вдигаха изплашено глави, когато чуваха стъпките му. Мърсър им извика на френски, че трябва да си останат по местата — преструваше се на някой от пазачите. Никой не каза нищо.

— Cinq minutes.

Той сви зад ъгъла и едва не бе повален с един откос от Букър.

— По дяволите! Не ме стряскай — изсумтя Сайкс.

— Бук, аз съм този, дето трябва да си сменя гащите. Какво става? Имаме пет минути.

— Контролният център е зад тази врата — посочи Букър. — Затвориха я тъкмо преди да дойда. Успях да пусна няколко куршума вътре. Трябва да намерим друг път.

— Няма време.

Мърсър се огледа. Бяха в задънена улица. Той провери стените, пода, тавана…

Отдели няколко секунди, за да събере в един патроните от двата полупразни пълнителя, и се обърна към Букър:

— Помогни ми.

И посочи вентилаторната решетка на тавана.

Сайкс метна оръжието на рамо и направи столче с ръце. Мърсър стъпи и Сайкс го изстреля мощно нагоре.

— По-полека де! — извика Мърсър, понеже насмалко щеше да се удари в капака.

— Извинявай.

Мърсър дръпна решетъчния капак, извади пистолета и се пъхна във вентилационната шахта. Беше мръсна, покрита с прах и вероятно чудесна хранителна среда за всякакви болестотворни организми, но минаваше над стената, която ги отделяше от контролния център, и това бе най-важното.

Тънката ламарина поддаваше и пропукваше при всяко движение и Мърсър можеше само да се надява, че звукът ще бъде заглушен от воя на сирените. На няколко метра по-напред през пода на шахтата се процеждаше светлина, което означаваше, че там има вентилационен отвор. Той се плъзна до него и погледна, ала жалузите бяха завъртени под такъв ъгъл, че виждаше само участъка точно отдолу.

— Trois minutes.

Налагаше се да го направи слепешката и нямаше никакво време за губене. Той блъсна решетката с ръба на дланта си и когато тя се откачи, се шмугна с главата надолу, като се разкрачи, та бедрата му да се запречат в отвора и да му попречат да падне.

Увиснал с главата надолу и свил колене, за да се задържи, вероятно приличаше на огромен окачен на тавана прилеп. Висящата поза означаваше, че главата му ще започне бързо да се пълни с кръв и след броени секунди зрението му ще се замъгли.

Контролният център на бившия съветски кораб беше просторен, с множество компютърни пултове, конструирани по времето, когато изчислителните машини са били с размерите на корабни контейнери. Стените му бяха високи. Мърсър висеше поне на четири метра над пода. На една от стените имаше огромен екран, върху който бе изрисувана карта на Земята. Там вероятно бе трябвало да се изписват траекториите на съветските ракети. Друга стена представляваше висока стъклена преграда. В помещението имаше петима-шестима специалисти с бели престилки. Щом решетката тупна със звънтене на пода, те извърнаха изплашено глави към звука.

Първият обаче, който забеляза Мърсър, беше човекът, от когото се боеше най-много.

Южноафриканецът вече се беше раздвижил с бързината на мамба и протягаше оръжието си напред.

Но Мърсър го изпревари.

Първият куршум пропусна с милиметър и Мърсър стреля отново. Този път уцели и едрокалибреният куршум отхвърли южноафриканеца назад.

Мърсър повдигна тялото си нагоре, улови се за ръбовете на отвора и спусна крака. Скочи на пода и се претърколи.

Учените и техниците бяха отстъпили изплашено към дъното. Само допреди секунди се бяха чувствали в безопасност под охраната на въоръжения мъж, а ето че сега всичко се бе променило. Мърсър завъртя пистолета, за да ги покрие, и те продължиха да отстъпват, докато не се притиснаха към пултовете.

Мърсър изрита настрани пистолета на лежащия неподвижно наемник. Беше го уцелил точно под гръдната клетка. Ако се съдеше по ъгъла, под който бе проникнал куршумът, вероятно му бе разкъсал червата. Смъртоносен изстрел, ала мъжът все още бе жив. Агонията от подобен изстрел можеше да продължи доста дълго. Южноафриканецът притискаше раната с окървавена ръка, ала между пръстите му не спираше да блика кръв. Той погледна Мърсър и на обезобразеното му лице се изписа зла усмивка.

— Не можа даже да ме застреляш както трябва, а? И сега ще ме гледаш как умирам.

— Не смятам въобще да гледам — отвърна Мърсър и си помисли за Ейб.

Изтича до затворената врата и пусна Букър. Едрият мъж нахълта, вдигнал автомата. Огледа сцената за миг и тръгна към учените.

— Кой от вас се разпорежда тук? — извика Мърсър.

Никой не отговори и Мърсър насочи пистолета си към големия екран. Резкият изстрел беше достатъчен, за да им развърже езиците.

Мъж на средна възраст вдигна ръка.

— Не си в шибана класна стая — викна Мърсър. — Свали си ръката и ми кажи как да спрем експеримента преди да е станало прекалено късно.

— Професор Жан-Робер Фортескю е ръководител на експеримента — отвърна мъжът с разтреперан глас и посочи широката стъклена преграда в дъното на помещението. — Той е там вътре. Там са и кристалите, свързани с антенния предавател. Това е само помещение за наблюдение.

Мърсър едва сега забеляза, че в дъното има тежка врата, като вход за трезор, разделяща двете помещения. Изтича до дебелата стъклена преграда. Отвъд нея имаше ярко осветено помещение, голямо почти колкото контролната зала, със стърчащи към тавана гигантски машини, сякаш измъкнати от трескавото въображение на някой побъркан учен. Бяха лъскави, очевидно високотехнологични и с напълно неразгадаема функция. Представи си, че някъде там, сред джунглата от оплетени кабели, дебели колкото кофи за боклук, и струпаните метални кутии, обгърнати от заскрежен охладител, за да ги предпазва от свръхнагряване, се намират двайсетте килограма камъни, заради които Амелия Еърхарт бе изгубила живота си.

Нямаше никаква представа как може да спре експеримента, ако бъде стартиран. От Джейсън знаеше само, че ако високоенергийният заряд от корабните реактори мине през кристалите и се насочи към космоса, магнитното поле на планетата може да реагира за броени секунди.

В помещението имаше двама души. Мърсър предположи, че високият гологлав мъж със самодоволно изражение е Фортескю.

— Можете ли да се свързвате с тях оттук? — попита Мърсър.

— Да. — Ученият посочи слушалките на един от пултовете.

Мърсър бързо си сложи слушалките и включи миниатюрния микрофон.

— Фортескю, трябва да ме чуете.

От другата страна на преградата професорът също си сложи слушалки.

— Знам кой сте. Ролан ме предупреди доста отдавна, че някой се опитва да осуети плановете ни, но бедният Никлас смяташе, че сте останали на онзи пустинен остров.

Мърсър позна гласа от корабната уредба.

— Моля ви, спрете незабавно това.

— Защо?

Мърсър знаеше, че сега не е време за дискусии.

— Чуйте ме. Изчисленията ви са напълно погрешни. Включите ли реактора, има голяма възможност да повредите сериозно земното магнитно поле.

— Не мисля така.

Мърсър стисна зъби и за миг си спомни за Ейб Джейкъбс и началото на този кошмар в онази мина в Минесота.

— Добре, задник такъв, а какво ще кажеш, ако започна да избивам един по един хората ти тук, ако не спреш веднага?

Настъпи моментна тишина. После французинът сви рамене и отвърна:

— Не зная какво си мислите, че правим тук, мосю, но въздействието на енергийния лъч ще е незначително. Ефектът ще е слаб, макар че ще се натрупва през следващите месеци. Полето няма да пострада — по-малко облаци ще се образуват над този район и Земята ще се стопли с един-два градуса.

Мърсър не разбираше за какво говори ученият. Джейсън бе убеден, че експериментът цели по някакъв начин да промени магнитното поле и чрез това да се понижи земната температура, която се бе покачила след увеличаването на въглеродните емисии в атмосферата.

— Искате да кажете, че се опитвате да покачите температурата?

— Oui.

Мърсър и Букър се спогледаха озадачено.

— Нула — обяви от високоговорителите Фортескю.

Отнякъде се появи и започна да набира сили ниско бръмчене, съвсем слабо, нищо повече от фонов шум. Мърсър бе очаквал, че от реакторите ще бликнат огромни потоци енергия, за да бъдат канализирани през този странен апарат и през кристалите и да се стрелнат като ослепителен лъч към небето от чиниите на палубата. Ала дори не се забелязваше повишено изпарение на охлаждащата система.

Ако се съдеше по мониторите на контролните пултове, не се случваше нищо.

— Виждате ли, мосю — продължи ученият по микрофона. — Моята машина и изчисленията ми са безпогрешни. След като демонстрирам, че мога да затопля повърхността на планетата, ще съм в състояние да я охладя отново.

— Мърсър… — Бук посочи един монитор встрани. — Виж там.

Камерата показваше главната сателитна чиния, която изглеждаше точно както преди малко. Но не това бе привлякло вниманието на Букър. Нощното небе, което доскоро бе изпълнено със звезди, сега се закриваше от облаци, в които пулсираха светкавици. Докато гледаха към тях, те осъзнаха, че облаците се местят — въртяха се бавно и набираха ускорение като огромен циклон, в чийто епицентър бе разположен „Жуковски“.

— Това никак не е на добре — промърмори Сайкс.

— Погледнете мониторите! — извика Мърсър на учения. — Предизвиквате атмосферни смущения, които набират сила. Фортескю, спрете машината. Изключете я веднага!

Мърсър махна на човека, с когото бе разговарял преди малко.

— Можете ли да спрете реактора?

— Не и оттук. И реакторното е по-добре изолирано от тези две помещения. Не можете да влезете, освен ако не ви пусне доктор Фортескю.

— Бук?

Сайкс насочи автомата към стъклото и се приближи. Натисна спусъка и изстреля един дълъг откос, като се стараеше да насочва куршумите в една точка, или поне в тесен кръг. Смени машинално пълнителя веднага щом той се изпразни и продължи да стреля, докато и вторият пълнител свърши. Куршумите обаче оставиха едва забележими дири по бронираното стъкло. Бяха им необходими експлозивни заряди, за да си пробият път в съседното помещение: нещо, с което не разполагаха — нито пък имаха време да импровизират.

Фортескю се бе привел зад един по-висок пулт с монитори, но се изправи веднага щом осъзна, че стъклото няма да поддаде. Нямаше достатъчно смелост да се доближи до мястото, където куршумите бяха очертали неравен кръг, ала на устните му трепкаше подигравателна усмивка.

Мърсър отново погледна монитора. Бурята продължаваше да набира сила и над кораба, на височина няколкостотин метра, се бе оформила корона със зловеща пурпурна окраска. Светлината бе призрачна. След секунди от облаците се показаха ослепително ярки повлекла от лъчиста енергия, разпростиращи се по посока на северно-южните вектори, сякаш следваха невидимите линии на магнитните полета.

— Погледнете това, за бога! — извика той на французина.

Фортескю вече изглеждаше по-малко уверен, но отвърна нацупено:

— Нищо повече от леки смущения. Бурята скоро ще отмине.

Мърсър не знаеше с колко време разполагат. Джейсън не беше сигурен за възможните последствия, но беше наясно, че става въпрос за минути, не за часове. Бурята продължаваше да набира мощ, докато в епицентъра й гигантските антени на палубата изстрелваха в небето невидими потоци енергия.

Мърсър не беше от хората, които лесно се поддават на паниката. Той беше логичен, методичен и по принцип се стараеше да открие решение за всеки проблем, но в този момент бе наистина объркан. Не сваляше ужасен поглед от небето, където облаците се бяха превърнали в гигантски купол от поляризирани йони.

Огледа останалите пултове. Виждаше стари аналогови превключватели и циферблати с неразгадаеми обозначения на кирилица. По-новите монитори бяха поставени над пултовете, вместо да бъдат вградени в тях, и надписите им бяха на френски. Той реши да игнорира старата техника. Нямаше никакъв смисъл да си губи времето с нея. Помисли си дали да не потърси някакво прикритие, но нито едно място не изглеждаше достатъчно сигурно — не и ако настъпи смяна на полюсите.

И тогава му хрумна една мисъл.

Защита.

Камъните трябваше да бъдат екранирани, за да не привличат светкавиците, а след като над тях надвисваше такава чудовищна буря, корабът скоро щеше да привлича светкавица след светкавица. Машините отвъд стъклената бариера всъщност бяха крехки — имаха деликатни електронни компоненти и не разполагаха с индустриални щитове. Помещението вероятно също не разполагаше със системи за неутрализиране на този ефект… И изведнъж Мърсър осъзна какво е предназначението на жиците, с които бе омотан корпусът и антените. Бяха обгърнали целия кораб в противомагнитно поле с цел да го предпазят от натрупването на мощен статичен заряд. За разлика от медната кутия на Ейб Джейкъбс или шепата месингови патрони, които Мърсър бе използвал с подобна цел, това беше активна система, наподобяваща гигантска фарадеева клетка и защитаваща целия огромен кораб.

Мърсър огледа отново пултовете и откри точно това, което търсеше. Един от тях бе предназначен да следи корабното електромагнитно поле. Мърсър размърда мишката, за да пробуди спящия екран, и когато той светна, прегледа данните и бързо намери бутона за изключване на защитната екранировка.

— Какво правите? — попита Фортескю иззад стъклото.

Мърсър го игнорира и си свали слушалките. После се обърна към Букър.

— Как сме с времето?

Бук си погледна часовника.

— Има още няколко минути, докато се включи алармата на джета, ако за това питаш.

— Дискретността е добродетел — каза укорително Мърсър. После се обърна към техниците и учените и извика: — Всички да напуснат кораба колкото се може по-бързо. Екипажът също. Всички да се евакуират незабавно! Животът ви е в опасност!

Бурята се усилваше и сега бе истинска вихрушка, затулила цялото небе.

Мърсър кликна два пъти върху иконата, за да изключи полето, и щом върху екрана се изписа „изключено“, вдигна пистолета и пусна три куршума през таблото във вградения под него компютър.

Фортескю блъскаше гневно с юмрук по стъклото, осъзнал какво е направил Мърсър. Сега вече корабът бе напълно уязвим за ударите на светкавиците, а навън скоро щеше да се разрази най-силната буря, виждана на планетата.

— Да тръгваме! — извика Мърсър на Сайкс и се втурна към изхода.

— Не! — изкрещя Фортескю, изтича при вратата и завъртя дръжката, за да се върне в контролната зала, вероятно с надеждата да включи отново полето, ала това бяха безполезни усилия. Компютърът бе повреден и едва ли имаше възможност да се направи нещо поне на първо време.

Мърсър се обърна да последва Бук, за да прекосят контролната зала. Една ръка го сграбчи за глезена. Беше забравил напълно за Никлас, южноафриканеца.

— Исках само да разбереш нещо… — заговори той, като се бореше с бликащата от устата му кръв. — Там, в Африка, ни бяха пратили да търсим едни отвлечени мисионери. Това беше спасителна операция. Когато видяха белите ви лица, мъжете ми решиха, че сте жертви, и започнаха да стрелят по черните, които ви държаха. Беше грешка… наречи го жертви на приятелски огън.

— Наречи го каквото искаш — отвърна безжалостно Мърсър, все още преизпълнен с гняв. — В онзи ден загина един добър човек, казваше се Пол… и за смъртта му имаш вина точно толкова, колкото за смъртта на Ейбрахам Джейкъбс, когото уби в мината в Лейстър преди две седмици. Ти направи своя избор, а аз — моя. Не мисли, че белегът те е превърнал в убиец. Случило се е много преди да те прострелям. Ще ти кажа само едно — мисля, че ще спя по-добре тази нощ, след като ще знам, че си мъртъв и че Ейб и Пол и един бог знае още колко нещастници са отмъстени.

Мърсър понечи да се затича, но спря и се обърна към наемника.

— Мога да те застрелям по милост, макар да не го заслужаваш — ако се опиташ да си опростиш греховете.

— И как ще стане това? — попита мъжът.

— Кажи ми името на човека, който плати за тази операция.

Наемникът се ухили измъчено и внезапно започна да кашля кръв. Изхърка няколко думи, сгърчи се от мъчителни конвулсии и замря неподвижно.

Мърсър го изгледа, после се обърна и хукна към изхода, където Бук вече го очакваше.

В този момент първата мълния удари кораба. Електрическият заряд надви потоците енергия, пулсиращи във вените на апарата на Фортескю, и от сблъсъка започнаха да горят и гърмят релета. Привличани към сърцето на апарата, където бяха поставени мътноватите кристали, електрическите импулси от небето си пробиваха път през мрежата на машината и изгаряха всичко по пътя си. Когато всичко се уталожи, професор Фортескю бе само силует от въглероден прах от другата страна на стъклото.

Рамо до рамо Мърсър и Сайкс затичаха по коридорите и се изкатериха по металните стълби. Шепата хора, които Мърсър бе предупредил, се бяха пръснали по палубата. Изглежда, никой от екипажа не ги бе послушал. Нито един моряк не би посмял да напусне кораба в подобна буря и учените не можеха да ги убедят, че истинската опасност тепърва предстои.

Мърсър и Бук хукнаха по палубата. Никой не се опитваше да спусне спасителните лодки, нито си слагаха жилетки. И ако Мърсър не ги беше предупредил за това, което се задава, вероятно щяха да предпочетат да останат долу, вместо да се изложат на ветрове, които доближаваха ураганна сила. Светкавици раздираха небето. Това, което придаваше на картината още по-неземен характер, бяха облаците — бяха толкова високо, че ветровете почти не докосваха океанската повърхност.

В района около кораба все още бе тиха, спокойна нощ… а горе небето изглеждаше като цепнатина, отвъд която се виждаха портите на ада.

Без да губят нито секунда, за да огледат тази сцена, Мърсър и Бук тичаха по палубата. Трябваше да заобиколят задните надстройки и да се шмугнат в тясното пространство между подпорите на антената. Въздухът тук бе толкова зареден със статично електричество, че косата на Мърсър настръхна.

Най-сетне стигнаха десния борд. В първия момент не можаха да открият джета, но точно сега това нямаше значение. Прескочиха едновременно перилата и се гмурнаха в черните води. Изскочиха на повърхността и заплуваха надалече от обречения кораб. Високо над тях водовъртежът набираше мощ. Светкавиците се усилваха, тътнежите им караха въздуха над океана да трепти.

Сега най-важното бе да се отдалечат колкото се може повече. Букър, като по-як, скоро набра преднина.

На петдесетина метра пред тях внезапно блесна светлина, която започна да блещука с разноцветни оттенъци, и заедно с това над водите се понесоха познатите встъпителни акорди на „Звездното знаме завинаги“. Алармата най-сетне се беше задействала.

Бук стигна пръв джета и го запали преди Мърсър да се приближи. Наместиха се както и по-рано и този път Бук завъртя газта докрай. Мърсър непрестанно се озърташе назад. Облаците на магнитната буря вече получаваха постоянен приток на електричество и се бяха обагрили в зловещо зелено сияние, а лъкатушещите светкавици ги пробождаха, бликайки от неравната окръжност над тях. Няколко по-малки светкавици стигнаха до кораба и засияха толкова ослепително бяло, че беше мъчително да ги гледаш. Мърсър не се съмняваше, че бурята събира много по-голям електрически потенциал, отколкото при първия удар.

За негова изненада тороидът внезапно се смали, сякаш си поемаше дълбоко дъх, секунда преди да изстреля канонада от невероятно силни светкавици. Като че ли всички светкавици на света се бяха събрали, за да се стоварят върху „Николай Жуковски“.

Мощният разряд удари кораба като стоварващ се отгоре юмрук. За един заслепяващ миг Мърсър почти можеше да види потока от енергия, който разцепи главната антена, а после тя изригна в огнено бяла топка от плазма и се изтръгна от подпорите. Заедно с нея целият кораб се разхвърча като избухнала граната.

Мърсър стисна очи, за да не ослепее.

Секунди по-късно ги застигна вълна от нагорещен озон, който изпълни дробовете им и ги накара да се закашлят мъчително.

А после наподобяващият атомна гъба купол избледня и когато Мърсър отново погледна назад, нямаше никакви следи, че там се е случило нещо необичайно. Облаците се бяха разпръснали и нощното небе отново сияеше със звездна светлина.

— Божичко! — възкликна Бук.

— Ако трябва да перифразирам една стара телевизионна реклама, която се оказа далеч по-пророческа, отколкото са смятали навремето — не си прави майтап с Майката Природа.