Джак Дю Брул
700 метра под земята (22)

21.

През следващите четирийсет и осем часа Мърсър се постара да се държи сякаш за него всичко е свършило. Напусна дома само веднъж да направи компания на Хари за няколко питиета в бара, но през останалото време се занимаваше вкъщи. Изчисти старателно бара и лъсна медния обков. Прегледа няколко предложения за работа, отхвърли четири и поиска допълнителна информация за петото. Във всички разговори се стараеше да изглежда, сякаш е изгубил надежда да намери останалите кристали. Нейт Лоуъл наистина откри два бръмбара, заложени в къщата му — единият бе монтиран под ръба на барплота, а вторият близо до бюрото, но не ги махна, за да може Мърсър да ги използва в своята малка война на дезинформация.

Агент Хепбърн му прати имейл, в който му предлагаше да разположи охрана, но той отказа повторно, като обясни, че това само ще привлече нежелано внимание. По-добре, писа й, цялата тази история да отмре от липса на интерес.

Това не означаваше обаче, че не се е заел с подготовка. Всичко бе започнало още в Кабул, след завръщането им от пещерата. Беше инструктирал един от механиците на „Системи Ген-Д“ как да му изработи фарадеева клетка за малката мостра, с която се бе сдобил от устата на мъртвеца. Импровизираното устройство вършеше работа на първо време, но му трябваше нещо по-добро, ако иска отново да пътува.

Кристалът бе пристигнал във Вашингтон по същото време, когато Мърсър кацна в Де Мойн. Снимките и размерите на пещерата също бяха стигнали местоназначението си и без съмнение вече бяха анализирани от човек, за когото Мърсър не се съмняваше, че е истински професионалист. Ставаше въпрос за Джейсън Рътланд, служител на Годардовия център за космически полети, работещ в студентското градче при Капитал Белтуей, където се наблюдаваше най-голямото скупчване на учени и инженери извън Силициевата долина. Мърсър се бе запознал с Джейсън преди няколко години, когато работеше над друг проект, и Рътланд го бе изумил с острия си ум и аналитичните си умения. Разчупвайки стереотипите за учен със занемарен външен вид, Джейсън винаги изглеждаше елегантен, носеше стилни дрехи, караше класически форд мустанг и в момента излизаше — по преценката на Хари — с една много сексапилна синоптичка от местен телевизионен канал. Дори Хари, въпреки огромния си житейски опит, я гледаше с изплезен език, когато четиримата се срещнаха случайно в един ресторант.

През последните три дена Джейсън пращаше на Мърсър редовни послания относно напредъка в проучването, като следваше насоките, дадени му от самия Мърсър. Ала на третия ден от началото на работата Мърсър получи съвсем кратко съобщение. „Открих я“ — пишеше в него.

Мърсър прочете съобщението в шест сутринта, веднага щом се събуди, и почувства прилив на адреналин. Минути по-късно, седнал на бара и наместен така, че да е близо до микрофончето, поставено от Джордан, позвъни по телефона. Отсреща чу гласа на телефонен секретар. Мърсър понечи да остави съобщение, но в този момент Джейсън вдигна слушалката.

— Извинявай. Току-що излизам от душа. Не съм прослушвал повикванията.

— Дори и да си, няма защо да се извиняваш.

— Прав си. — Джейсън говореше развълнувано. — Мърсър, не мога да повярвам, че успя. Имам предвид Амелия Еърхарт… след всички тези години. Сигурен ли си, че е паднала със самолета близо до…

Мърсър го прекъсна преди да успее да продължи:

— Не по телефона! Знаеш добре, че АНС подслушва всички разговори в района на столицата.

— Успокой се. Да не мислиш, че на властите им пука за нея?

— Мисля, че колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре, защото този, който открие самолета й, ще се прочуе. — Той продължи, специално за онези, които може би го слушаха: — Пътуването до Афганистан ми изпразни джобовете и ще ми трябва поне година да организирам експедиция до Южния Пасифик.

— А. Ясно. Значи ще си затваряме устата.

— Именно. Може ли да се срещнем?

— Ами да. Къде?

— На някое оживено място.

— Метростанция „Пентагона“.

Мърсър знаеше къде е. Намираше се на входа на една от най-силно охраняваните сгради в целия свят.

— Идеално. Кое време ще е подходящо за теб?

— Тъкмо мислех да си лягам. Изтощен съм до смърт. Какво ще кажеш за късния следобед — към пет? Не, нека да е шест. Да мине час пик.

— Добре. В шест на метростанция „Пентагона“, точно при входа на сградата.

— Ще нося документите.

— Не и в онази твоя смешна чанта.

— Не е чанта — възрази Рътланд. — Фелисия я нарича куфарче.

— Фелисия ако иска може да й вика и кумкуат, но пак си е чанта.

— Майната ти — отвърна Джейсън и затвори. Мърсър изключи телефона с доволна усмивка.

Денят бе хубав, а до Пентагона не беше далеч и той реши да се разходи дотам, когато наближи времето. Подухваше приятен ветрец и преди да излезе си взе якето. Под него, в кобур на гърба, бе поставил своята деветмилиметрова берета, модел 22. Напусна къщата с поставена в ухото слушалка, свързана с телефона, който бе прибрал в един от многобройните джобове.

Крачеше по улицата нехайно, разглеждайки витрините и прозорците на офисите. В отраженията им не видя някакви очевидни призраци за следене, но инстинктът му подсказваше, че го наблюдават. Усещаше върху себе си чужди погледи.

Възрастен мъж с дълго палто и измачкан костюм излезе от една от офиссградите и размаха ръка, за да привлече вниманието на спряла наблизо кола. Двамата с шофьора се поздравиха преди мъжът да се настани на седалката отзад. Трафикът бе натоварен и колата измина само няколко метра, преди да се наложи да спре. През следващите две пресечки между Мърсър и колата сякаш се водеше надпревара и никой не успяваше да се откъсне пред другия. Светлините на светофарите се меняха толкова бързо, че само по няколко коли успяваха да пресекат задръстените кръстовища.

Мъжете в колата разговаряха помежду си и постепенно Мърсър престана да им обръща внимание и продължи да се озърта небрежно за преследвачи.

Колата сви на следващия завой и шофьорът даде газ, за да се измъкне от задръстения участък.

Мърсър подмина с десетина метра станцията на метрото и се завъртя толкова рязко, че едва не събори дребна китайка и нейната още по-мършава майка. Не им обърна внимание, придал си изнервен вид, защото е пропуснал мястото за среща, ала погледът му търсеше някой, който да е бил изненадан от внезапната смяна на посоката на движение. Никой не даде вид да се е смутил, освен двете жени, които едва не бе стъпкал.

Той се спусна в станцията на метрото.

Извади от джоба си смарткарта, опря я на четеца и мина през турникетите. Построената за двестагодишнината на нацията станция все още имаше футуристичен изглед, който те караше да мислиш, че влаковете ще се отправят към далечни планети, вместо да спрат на пресечките със Синята или Жълтата линия. Когато дойде влакът, той се задържа на платформата, докато прозвучи сигнал, и едва тогава скочи във вагона.

И този път никой не му обърна внимание. Започнаха да го обхващат съмнения. Ами ако подслушвачите се бяха отказали да го преследват и сега играеше този театър без публика? Не му се щеше да повярва, че сложният му план се е провалил, дори ако това означаваше, че ще може да работи безпрепятствено.

Защото освен това значеше, че е изгубил шанса си да открие кой или какво стои зад убийството на Ейб Джейкъбс. Провал, който не можеше да си позволи. Погледна си часовника. Беше преценил всичко перфектно. До уговорения час оставаше една минута и вагонът вече намаляваше скоростта, навлизайки в станцията на Пентагона. Платформата бе претъпкана с пътници, повечето цивилни служители, но имаше и много с военни униформи.

Мърсър слезе на ярко осветената платформа. Продължаваше да се оглежда за подозрителни движения. От първоначалната петчленна група, която бе срещнал в Лейстъровата мина, бе премахнал един в Научния център „Лодър“ и втори в кухнята на Рони Бътлър, така че трябваше да се озърта за двама души и техния водач — мъжа, чиято стойка, походка и поведение би познал веднага. Наистина странно усещане. Бе го зърнал само за няколко секунди, ала имаше чувството, че го познава от години.

Не видя нищо освен забързани пътници, които нямат търпение да се приберат у дома. Докато напускаше платформата в посока към входа на Пентагона, забеляза бързо движение зад себе си. Беше мъжът с измачкания костюм от колата, когото бе видял по-рано. Сега даваше някакъв сигнал с ръка над главата на пътниците. Мърсър се завъртя тъкмо навреме, за да види Джейсън. Ученият от НАСА също го видя и вдигна ръка за поздрав.

— Джейсън! Не!

Но беше твърде късно. Джейсън бе забелязан и още докато сваляше ръка, през тълпата се шмугна сянка, с бързината на акула, преследваща пасаж риби, и чантата на Джейсън бе отрязана от дръжката. Сянката продължи нататък, оставяйки Джейсън с опулени очи пред подобна нагла кражба. Явно беше готов да се хвърли след нападателя.

— Не, Джейсън, спри! — извика му Мърсър, ала той самият имаше подобно намерение. В този момент нещо твърдо се опря в гърба му малко над бъбреците. Не беше нужно голямо въображение, за да осъзнае, че е пистолет.

— Остани на място, инак ще те гръмна и ще се измъкна в суматохата. — Гласът имаше доловим бруклински акцент.

Нямаше начин този старец да е част от групата. Мърсър се опита да се извърне, за да го огледа по-добре. Първоначалното му впечатление бе за небръсната брада, бледа кожа и хлътнали очи. Би могъл да опише по-добре шапката, отколкото човека, който я носеше — каквато всъщност бе целта. Който и да бе непознатият, Мърсър осъзна, че умее да се прикрива.

— Ще пъхна в ръката ти кабел — продължи мъжът. Мърсър усети, че му пъхат нещо между пръстите. — Завържи си глезените.

Когато се наведе, за да изпълни нареждането, Мърсър усети, че онзи измъква беретата от кобура на гърба му. Добре че не беше сантиментален относно оръжията — това бе четвъртото или петото, което губеше. Нападателят стоеше достатъчно близо, за да не може никой наоколо да заподозре нещо.

— И благодаря за мострата — приключи той.

Мърсър се изправи и внезапно онзи го бутна отзад. Заради кабела около краката си нямаше как да пристъпи, за да запази равновесие, и се наложи да поеме удара с длани и лакти. Една жена извика уплашено, докато той падаше. Мърсър се обърна, ала успя само да види как мъжът със смачкания костюм изчезва в тълпата. Движеше се доста чевръсто за старец.

— Ударихте ли се? — попита красива млада униформена жена с флотски отличия. Наведе се и забеляза, че краката му са вързани. На лицето й се изписа подозрителност. — Какво става?

— Ами не помните ли играта на „събаряница“ отпреди няколко години? — попита я Мърсър, като се престори на ядосан. — Мисля, че това е нещо подобно. Усетих нещо да се увива около глезените ми, после някой ме бутна. И паднах. — Бръкна в джоба си и извади сгъваемия си нож. Острието преряза кабела с лекота.

Тя му помогна да се изправи.

— Да извикам ли полиция?

— Не — отвърна Мърсър. — Това са просто някакви хулиганчета, които отдавна са изчезнали. Благодаря ви за помощта.

— Няма защо — отвърна тя и си тръгна, без да го поглежда.

Джейсън вече се беше приближил. Изглеждаше блед.

— Добре ли си? — попита го Мърсър.

— Досега не ме бяха ограбвали. Изобщо не ми хареса.

Мърсър притисна слушалката до ухото си, за да приближи микрофона до устните си.

— Бук, засече ли го?

На лицето на Джейсън се изписа изненада.

— О, да — чу Мърсър отговора на Сайкс от другата страна на връзката. — Мършаво бяло хлапе със смъкнати дънки, като член на улична банда. Тъпакът едва не се спъна в смешните си панталони, докато търчеше по ескалатора. Чакай малко… по-рано с каква кола те следяха?

— Шестгодишен сребрист кадилак. В него се качи възрастният.

— Бинго. Хлапето се шмугна в същата кола. Номерата са от Пенсилвания, но бас държа, че е наета от летище „Дълес“.

— И аз съм на същото мнение. Оня, смачканият, говореше с бруклински акцент — предполагам, че са дошли с аеробуса от „Кенеди“ и са наели колата. — Не беше забелязал хлапето на задната седалка. Това явно беше професионален екип за отвличане и грабежи, вероятно нает от трето лице, за да свърши работата, без да останат следи.

Мърсър плъзгаше поглед из тълпата — и изведнъж се смрази.

Водачът на групата. Животното, което се бе заклел да унищожи.

Стоеше горе, на площадката, откъдето бе наблюдавал цялата сцена. От това разстояние бе почти сянка, но Мърсър го позна по начина, по който накланяше глава и повдигаше рамене. Вероятно бе почакал, докато Мърсър го познае, защото му махна, а сетне изчезна от поглед.

Мърсър изруга в микрофона.

— Бук, има един тип горе на ескалаторите. — Тръгна забързано към стълбите. По правило пътниците в метрото заставаха от дясната страна на ескалаторите, за да могат тези, които бързат, да се изкачат отляво, но в час пик никой не спазваше тези неписани закони и ескалаторът бе задръстен.

Букър долови тревогата в гласа на Мърсър и попита обезпокоено:

— Какъв тип? Опиши го. Там има десетина души.

— Моят ръст, бял, плещест. Не зная какъв цвят е косата му, нито с какво е облечен.

Сайкс се бе разположил в една стая в близкия хотел „Дабълтри“, откъдето наблюдаваше станцията с мощен бинокъл. Нямаше смисъл да търси някой, отговарящ на описанието — бяха твърде много. Вместо това се оглеждаше за човек, който се движи твърде бързо — но не видя такъв.

— Мърсър, не виждам никой, който да привлича вниманието. Кадилакът потегли. Сигурен ли си, че не искаш да го проследят?

— Напълно. Но можем да приключим тази история още сега, ако намерим онзи тип. — Мърсър полагаше отчаяни усилия да се промуши нагоре по ескалатора, но освен гневните погледи нямаше особен успех.

— Все още нищо подозрително тук. Има стотина души в района и поне двайсет автобуса. Може да се е качил на всеки.

Мърсър се отказа от борбата и въздъхна. Беше победен и го знаеше. Водачът не би се издал, като хукне да бяга от мястото на инцидента. Бе дошъл тук, за да подразни Мърсър, да му покаже колко е голяма неговата организация, щом може да си позволи да докара хора от Ню Йорк и после да изчезне без следа, като последно оскърбление.

Мърсър остави на ескалатора да го изведе на улично ниво и слезе заедно с другите. Зад него се издигаше масивната сграда на Пентагона, а отпред се простираше море от паркирали коли и автобуси, които товареха и разтоварваха пътници. Вече си даваше сметка, че залавянето на лидера ще е особено трудна задача, но нямаше намерение да се отказва. Достатъчно бе клопката, която току-що бе заложил, да се задейства час по-скоро.

Огледа автобусните спирки. Бук беше прав. Имаше много рейсове и щом някои тръгнеха, други заемаха местата им.

Заозърта се над главите на сновящите наоколо минувачи. Внезапно вдясно от него някакъв човек изключи телефона си и се завъртя. В първия момент Мърсър си помисли, че е пътник, който е сгрешил посоката, но мъжът изпъна бързо ръка и насочи стиснат юмрук към гърдите му.

Ножът бе предназначен да убива — с петнайсетсантиметрово острие от черна стомана и тънка дръжка, за да се скрива по-добре. Един точен удар би разсякъл гръдния кош на Мърсър, би сцепил диафрагмата, би пронизал белия дроб и с рязко повдигане и завъртане би стигнал до сърцето. И този удар бе такъв.

Сблъсъкът накара Мърсър да се превие и той вдигна инстинктивно ръце към мястото, където го бяха ударили. В първите частици от секундата не беше сигурен какво се е случило, усещаше само, че в гърдите му се е появила тъпа болка. Пръстите му напипаха ръката на нападателя и стоманеното острие.

В следващия миг осъзна какво става, улови ръката на нападателя с двете си ръце и се опита да вложи в тях цялата си сила.

Тъй като не знаеше как ще се развият събитията, си беше сложил под ризата кевларена предпазна жилетка — беше му я дал Букър. Докато повечето бронежилетки не осигуряват защита от удар с нож, тази специално, заради двойното покритие, не позволи на острието да проникне. Ножът бе спрял движението си навътре, защото ръката на мъжа се бе плъзнала по незащитената дръжка — и преди да успее да я дръпне, Мърсър го бе стиснал, влагайки всичката си сила.

Мърсър побърза да отпусне ръце и се шмугна покрай нападателя преди някой да забележи, че се е случило нещо ужасно. Беше на петнайсетина крачки и продължаваше да крачи спокойно, когато нервната система на нападателя регистрира какво е станало. Той вдигна ранената си ръка във въздуха, изцъклил очи, и ножът изтрака на земята. Фонтан от ярка артериална кръв бликаше от срязаните съдове и част от него попадна на лицето и дрехите на една жена наблизо.

Както всички останали Мърсър се обърна, когато чу писъка на жената. Видя вдигнатата над тълпата окървавена ръка, стичащата се надолу кръв, прерязаните пръсти, които се поклащаха безпомощно. Мъжът падна на колене. Докато тълпата се стичаше към него, Мърсър бавно се отдалечи и каза в микрофона:

— Бук?

— Спокойно, никой не те видя. Всички гледат оня нещастник. Какво направи?

— Опита се да ме промуши, но твоята жилетка свърши добра работа. Помогнах му да си среже няколко пръста на собствения си нож.

— Оттук изглеждаше сякаш направо си е отрязал ръката. — За да подсили ефекта от думите си, Букър изсумтя отвратено.

— Бук, гледай за водача — припомни му Мърсър. — Това беше само един от неговите лакеи.

— Все още си на чисто. Ама и ти пипаш здраво. Гадна работа!

Мърсър се опря на една бетонна стена. Едва сега усети колко бързо тупка сърцето му. Ако не беше облякъл кевларената жилетка, сега щеше да е мъртъв. Заради сляпото си увлечение да открие водача бе допуснал да го изненадат, да го заварят неподготвен. Имаше късмет… отново. Замисли се за това, че щастливата случайност не за първи път изиграва важна роля в живота му.

Малко след това се приближи Джейсън Рътланд. Не беше хукнал след Мърсър по ескалатора и Мърсър си помисли колко лесно бе позволил да го подмамят. Джейсън посочи над рамото му.

— Промушили са някого там.

— Един от техните — ядно отвърна Мърсър. — Мисля, че може да е бил младежът, който караше хондата в Охайо. Да се махаме оттук. — Полицията вече бе обкръжила мястото на престъплението. Мърсър поведе Рътланд към близката опашка и се качиха на автобуса. Не беше препълнен и Мърсър машинално се огледа за водача. Никой не приличаше на него.

Джейсън му подаде една флашка с форма на кораб от „Междузвездни войни“.

— Заповядай.

— Това ли е? — попита учудено Мърсър.

— Аха.

Автобусът се люшна и потегли. След трийсет секунди Сайкс се обади по радиото и каза, че никой не ги следва. Бяха на чисто. Бук се готвеше да напусне наблюдателния си пост.

Мърсър му благодари и извади слушалката. Имаше малко кръв по ризата и джинсите му, но петната бяха потъмнели и не се забелязваха. Той си оправи сакото и се наведе към Джейсън.

— Слушам те.

— Как си? — попита го първо Джейсън. Беше загрижен. Не беше свикнал да вижда Филип Мърсър толкова объркан.

— Чудесно. Макар че днес всичко мина горе-долу както очаквах, все още съм пораздрусан.

— Естествено, след като се опитаха да те убият.

— Не това. Насмешката. Начинът, по който онзи ми помаха — сякаш за да ми покаже, че най-слабите му усилия са по-успешни от моите най-добри. Това ме подразни. Много.

— Аз бих се впечатлил повече от опита да ме намушкат, но всеки си има вкусове.

Мърсър разтърси глава.

— Да се върнем към важната част. Кажи ми какво имаш.

— Добре. — Джейсън, изглежда, все още не бе убеден напълно, че това може да е по-важно от другото, но реши, че е най-добре да продължи. — Изчислих обема на геода от снимките, които ми прати — както ме помоли. После премерих образеца от Индия и направих необходимите изчисления, за да получа теглото на кристалите, изнесени от пещерата в Афганистан и натоварени на самолета на Амелия Еърхарт. Като се има предвид обемът камъните и необходимостта да са прибрани в защитна обшивка, логично е да се сметне, че са били поставени в предния товарен отсек на самолета. От което пък определих отстоянието им от радиоапаратурата и навигационните инструменти.

— Дотук ясно.

— Това си е чиста математика, нещо, което можеше да свършиш и сам.

— Нямах време. Какво нататък?

— Моделирах електромагнитните вариации на кристала, който ми прати. Между другото, там има доста странни феномени. Не бях виждал подобно нещо.

— Не мисля, че някой е виждал — отбеляза Мърсър.

— Притежава твърдост, която е доста високо по скалата за диаманти. А електромагнитните свойства покриват целия спектър. Проводници, изолатори, полупроводници — нищо чудно утре да наблюдаваме и ефекта на Джозефсън. Освен това действа като усилвател на микропулсации.

— Което означава?

— Което означава, че може да приеме всеки електромагнитен сигнал и да го усили хилядократно — или, при други обстоятелства, но не зная още какви, да го заглуши напълно. И може да го прави с каскадно мултиплициране.

— Джейсън, първо… забави малко. Говориш твърде бързо. Второ, използваш физика върху един прост геолог. Трето, по-малко ме интересува какво прави сега, отколкото тогава — през 1937.

— Ясно. — Физикът си пое бавно въздух. — Накратко, интуицията не те е подлъгала. Тези кристали са можели да променят изцяло действието на радиото на онзи самолет, също както и на пеленгатора. Като се има предвид количеството им, около двайсет и три килограма, те несъмнено са повлияли и на хронометъра на навигатора. Когато е правел засечки с позицията на слънцето и звездите, повреденият хронометър го е пращал на стотици мили встрани от курса и не е имало начин да го разберат. Знаем, че радиото й е получавало сигнали от „Итаска“, кораба, пуснал котва край остров Роуланд, и че те са я чували от време на време, но комуникациите им са били повлияни от увеличителния ефект на кристала в носа на самолета.

— Ето ти въпрос за един милион долара — каза Мърсър. — Можеш ли да изчислиш по количеството кристали в самолета как точно е била повлияна навигацията на Фред Нунън?

— Наложи се да пусна около четирийсет милиона симулации, за да получа стойности, близки до верните, но го направих. По-трудното е да се изчисли каква част от електромагнитния ефект е била блокирана от екранировката, използвана от Дилман. Приложих принципа на КИСС, сиреч правилото за максимално опростяване, и стигнах до извода, че се е постарал само дотолкова, доколкото да не привличат светкавиците, но не и да бъдат блокирани останалите ефекти върху дължината на вълната или нейната честота. А тъкмо те са оказали влияние върху работата на хронометъра и радиото.

— Все пак получи ли някакви резултати?

— Не съвсем точни, ала с доста висока степен на приближение. Затова ми трябваха онези четирийсет милиона симулации. Ти беше прав. Въобще не е било близо до остров Хауланд, накъдето е трябвало да летят. Определих, че са поели на север, както са възнамерявали, но постепенно курсът им се е измествал на изток.

— И къде по-точно ги е отвел? — попита Мърсър, който вече беше уредил пътуването си до Южния Пасифик. Беше запазил билет през Фиджи, Тарауа и Мауро до Маршалските острови, макар все още да не знаеше какъв е бил окончателният курс на падналия самолет. И за всеки случай, ако се окажеше, че грешката е твърде голяма, бе резервирал и място за Оукланд. Отговорът на Джейсън щеше да стесни възможните дестинации.

— Доколкото можах да преценя, горивото им е свършило близо до Уолис и Футуна.

— Кои са пък тия?

— Уолис и Футуна са острови, а не хора. Принадлежат на французите. Уолис е по-северно от Футуна и мисля, че са паднали край втория.

— Кое е най-близкото международно летище?

— Бих летял за Фиджи. Самоа е по-близо до Уолис, а Фиджи до Футуна.

— А сега отново въпросът за милион. Дали е била достатъчно близо, за да види островите и да се опита да кацне, или горивото им е свършило насред океана?

— Виж това не знам, Мърсър. Най-високият връх на Футуна е 540 метра. Може да се забележи от четирийсет до петдесет мили, в зависимост от видимостта. Ако е имала достатъчно гориво, вероятно се е насочила нататък.

— Заселен ли е?

— Аз да не съм ти уикипедията? — тросна се Джейсън. — Намерих ти мястото. Да не искаш цялата му история?

Мърсър се усмихна.

— Бас държа, че вече си един от най-големите специалисти в света по Уолис и Футуна, дори и никога да не си бил там.

Рътланд изглеждаше едновременно горд и засрамен.

— Нали знаеш, че обичам да изпипвам нещата в детайли.

— Население?

— Да. Днес са около пет хиляди, повечето от които живеят в два града. По времето, когато е катастрофирала Еърхарт, са били половината от този брой. Интересното е, че близо до Футуна има незаселен остров, казва се Алофи. Говори се, че някога там имало канибали и че докъм края на деветнайсети век никой не се връщал от острова. Така че, да отговоря на незададения ти въпрос, да, мястото е достатъчно отдалечено, за да не открие никой, че е катастрофирала там преди осемдесет години.

Мърсър млъкна, припомнил си нещо. Извади телефона и набра номер.

— Деветстотин и единайсет. Какво се е случило? — попита женски глас.

— Преди пет минути имаше инцидент на метростанция „Пентагона“.

— Да, сър, знаем за това. Имате ли да добавите нещо?

— Да. Раненият, този, чиято ръка е била порязана, може да има връзка с нападението на колежа „Харт“ в Киленбърг, Охайо. — Стрелбата в университетското градче бе представена своевременно от националните новинарски емисии. — Покажете снимката му на свидетелите. Те ще го познаят като шофьора на хондата, нахлула в научната лаборатория.

— Кой се обажда?

— Бях в градчето по време на атаката и видях същия мъж днес на станцията. Изглежда, се опита да нападне някого с нож, но накрая той самият пострада.

— Сър, телефонният ви номер е блокиран. Мога ли да науча името ви?

— Не. Съжалявам. Свържете се със специален агент Кели Хепбърн или Нейт Лоуъл от ФБР — те ще могат да използват сведенията. Сигурен съм, че раненият днес на станцията и шофьорът на хондата са едно и също лице. Благодаря ви и дочуване. — Той затвори, прибра телефона в джоба си и се обърна към Джейсън. — Това ще ги държи далече от улицата поне за известно време, дори ако никой не го разпознае. Докъде бяхме стигнали?

Джейсън поклати глава, загледан в него.

— Обсъждахме, че Амелия Еърхарт е била близо до островите Футуна или Алофи и че е най-добре да летиш дотам през Фиджи.

— Вече е уредено — отвърна Мърсър, доволен, че е взел всички предпазни мерки.

— Ще ми се да можех да дойда с теб — въздъхна с нескрита завист Джейсън. — Такъв шанс пада веднъж в живота.

— Ще бъдеш споменат с всички необходими почести, като му дойде времето — обеща Мърсър. — Последното, което търся в този живот, е слава. А какво ще кажеш за нещата, които ти отмъкнаха от чантата?

— Куфарчето!

— Кумкуат — парира Мърсър. — Нямаше да го вземеш, ако не го бях споменал. Сега имаш легитимно извинение, в случай че Фелисия те попита за него.

— Печелиш — призна Джейсън. — Ти спомена, че онези типове вече разполагат с част от минерала, така че нямаше как да скалъпя измислени стойности относно електромагнитните му свойства, които те биха могли да проверят. Това, което направих, бе да променя снимките на геода, които ми прати, за да изглежда, че количеството извлечен минерал е с десет процента по-малко от действителното. Дори и да проверят изчисленията ми, пак ще стигнат до същите резултати.

— Няма ли начин да разберат, че снимките са фалшифицирани?

— Моля те — рече обидено Джейсън. — В Годард разполагаме с фотоапаратура, за която не са мечтали дори в Холивуд. Можех да направя снимки, на които геодът да изглежда натъпкан с пуканки, и най-добрият компютърен специалист би потвърдил, че са истински.

— Добре, добре. Къде ще ги пратиш? — В случай че съперниците му имаха достъп до регистрите на авиокомпаниите, което бе напълно възможно, като се имаха предвид мащабите на предприетото от тях издирване, Мърсър възнамеряваше да откаже всички полетни резервации с изключение на тази, която Джейсън бе избрал, за да ги прати за зелен хайвер. От билетите, които бе резервирал под името Букър Сайкс, възнамеряваше да запази само два до Фиджи.

— Те ще смятат, че самолетът е паднал близо до остров Гарднър. Това е част от изолираната островна група Карибати, бивши Гилбъртови острови, и от тях Тарауа е най-известният. Гарднър е по-близо до предполагаемия курс на Еърхарт от Футуна и в добавка е атолът, за който се говори, че някога е бил в кръга на местата за издирване, тъй като местните говорели за някаква катастрофа.

— Наистина?

— Разбира се. Издирването на Еърхарт било истинско индустриално начинание. Парчета от самолета й са намирани почти навсякъде из Южния Пасифик. Гарднър просто е един от най-скорошните. Преди това една от преобладаващите теории бе, че самолетът й е бил пленен от японците. Била съдена и екзекутирана за шпионаж, а електрата била прибрана в склад, като онзи от „Изгубения кивот“.

— Интересна теория. Само дето Щатите са държали Япония под окупация седем години след войната и така и не са открили това толкова тайно хранилище.

— Казах теория, не факт.

— Извинявай — отвърна Мърсър малко разсеяно: вече преглеждаше списъка със снаряжение в главата си. Част от това, което смяташе, че ще му е нужно, можеше да набави на Фиджи, друга трябваше да вземе оттук. — Всичко това е чудесно, Джейсън. Не зная как да ти благодаря.

— Лесна работа, приятелю. В замяна ми стига да продължа с изследванията на този твой камък. Много странно нещо е той. И като се има предвид, че привлича светкавици, и останалите му чудни свойства, ще е най-безопасно да е в някоя лаборатория.

— Нека те попитам нещо… — Мърсър го погледна. — Наясно съм, че тези кристали са необичайни и че доста хора вече умряха заради тях. И някой излива купища пари, за да се сдобие с всичките. Но защо?

Беше ясно, че Рътланд вече е обмислял този въпрос, но че не разполага с отговор.

— Честно, не зная. Има милион възможности, но за да докажем която и да било от тях ще ни трябват още кристали — или начин да ги отглеждаме сами.

— Сюзан Тюнис и моят приятел Ейб са проучвали как космическите лъчи въздействат на облачните формации и как това взаимодействие може да повлияе върху регулирането на глобалните температури. Ако находките им са верни, това означава, че климатът въобще не е толкова чувствителен към отделяния от човешката цивилизация въглероден двуокис, колкото ни внушават.

— Което води до какво — че глобалното затопляне не е тъй страшно?

Мърсър кимна.

— Точно с това се занимаваха. И тъй като промените, които ни вещаят, са определени за близко и далечно бъдеще, все още няма как да бъдат потвърдени. Разработките на хората на Ейб биха могли да поуталожат малко всеобщата истерия. Ейб е използвал кристала на Хърбърт Хувър, за да изолира мястото на експеримента от смущенията на галактическото лъчение. Така че тази находка несъмнено има изследователски потенциал, но що се отнася до комерсиалното й приложение, ще са нужни още проучвания… Трябва да има нещо друго, Джейсън, нещо, което прави минерала уникален. Направи ми услуга и си помисли за какво би могъл да го използва човек без никакъв морал. Хора, които са готови да убиват, за да се докопат до него, едва ли имат благородни намерения. Мисли за оръжия.

— Възможно е — съгласи се Джейсън. — Ще трябва да се поразровя, за да проверя какво военно приложение би могъл да има този кристал.

— Но искам да си много внимателен. Тези типове са безскрупулни. Няма начин да те свържат с мен. Никога не съм използвал името ти по телефона. Въпреки това през следващите няколко дни гледай да не привличаш внимание. Заведи Фелисия някъде да си починете, ясно?

— Тя може да си взема отпуска когато поиска, но аз заминавам за Хюстън за двудневна конференция. Няма причина да си променям плановете.

Мърсър натисна звънеца, за да съобщи на шофьора на автобуса, че ще слиза на следващата спирка.

— Благодаря. — Протегна ръка на Джейсън. — Ако имаме късмет, до седмица ще влезеш в историята като човека, открил самолета на Амелия Еърхарт.

— Ами ти?

— Аз ще съм момчето, което си пратил да свърши черната работа — ухили се Мърсър. — Хората помнят Хауард Картър, а не египетския работник, изкопал гроба на Тутанкамон.