Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жило и мед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Honigtot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2023)
Корекция и форматиране
NMereva (2023)

Издание:

Автор: Хани Мюнцер

Заглавие: Жило и мед

Преводач: Величка Стефанова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: немска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 09.05.2017

Редактор: Василка Стефанова

Художник: Elisabeth Ansley; Trevillion Images

ISBN: 978-954-357-351-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11718

История

  1. — Добавяне

Петдесет и първа глава

Краков, болницата, март 1943 година

Марлене дойде на себе си. Това не беше истинско събуждане. Просто отвори очи. От девет месеца крееше така. За нея нямаше ден, нямаше нощ.

Имаше само време, безкрайно време, през което лежеше неподвижно, наблюдаваше как тялото й се разпада и само мислите й се рееха на воля. Нито беше полудяла, нито умря. Умът и тялото отказваха да се подчиняват на волята й. Имаше дни, в които се отчайваше, изпадаше в тежка депресия и плачеше, докато не й останеха сълзи, непрестанно преследвана от образа на измъчения до смърт Якоб. После отново усещаше последния поглед от оцелялото му око, който беше отправен към нея, и отново виждаше нямата му молба да не издава нищо на Грайф.

В други дни я обземаше омраза и безпомощен гняв, мислите й бушуваха и се въртяха изключително около въпроса как да убие Едноокия. Ала всичко бе напразно, тя не можеше да стори нищо, дори да умре. Победата на Грайф беше пълна.

Лежеше сама, изолирана от другите пациенти. Стаята й бе всъщност килерче без прозорци, едва четири квадратни метра. Марлене го наричаше „моят ковчег“. Единственият светъл лъч беше възрастният лекар, който я посещаваше винаги когато имаше време. Той й говореше с подчертано бодър тон, сякаш тя беше малко дете, или й четеше. Казваше, че Марлене му напомняла за рано починалата му дъщеря. През първите седмици тя не реагираше, искаше само да умре на спокойствие. Но той не се отказваше, игнорираше мълчанието й и безмълвните сигнали да я остави на мира. Човекът държеше да се грижат добре за нея и да я обръщат редовно, за да не получи рани от залежаването, да й донесат допълнителна възглавница, за да лежи на по-високо, и най-вече — да й дават достатъчно храна. Понякога я хранеше сам.

През първите дни Марлене отказваше да приема храна с надеждата за скорошна смърт. Но след това започнаха да я хранят принудително, а лекарят й прошепна, че „онзи Грайф от Гестапо“ редовно се информирал за състоянието й и заплашил цялото отделение с драконовски наказания, ако тя умре. По някое време Марлене се примири. Не беше нужно да подлага болничния персонал на гнева на Грайф.

Тази сутрин я бяха обърнали, сега лежеше по гръб. Вратата на стаята й беше винаги отворена — по нареждане на нейния благодетел, за да й влиза поне малко светлина от коридора. Защото Грайф бе забранил осветлението в стаята й. Марлене беше осъдена да вегетира в тъмнина.

Тя обходи с поглед тавана. Ето го! От няколко седмици над леглото й висеше паяк. Понякога изчезваше за часове, дори за дни, но винаги се връщаше. От време на време се откъсваше от паяжината и се разхождаше по леглото, вчера за първи път дори полази лицето й. Гъделичкаше я. Стана й приятно, че поне една част от нея е в състояние да усеща някакво докосване.

Паякът беше кафяв, с дебело тяло и космати крачка. Марлене го намираше за чудно красив и се беше сприятелила с него. Дори му говореше, когато лежеше по гръб и можеше да го вижда. В момента той се спотайваше неподвижно в паяжината си, до него се мъдреше една уловена муха.

— Е, дебеланчо, пак ли си хванал нещо? — попита тя. Паякът не помръдна. Марлене продължи да му говори, разказа му за ролите, които беше изиграла в учебния театър, и му рецитира от Ромео и Жулиета. Още помнеше целия текст. Щом не успя да полудее, искаше поне да съхрани гъвкавия си ум. Ако не се бяха намесили Хитлер и националсоциалистите, тя със сигурност щеше да стане актриса. Отдавна не се беше замисляла за някогашните си планове. Те бяха от друг свят, завинаги загубен за нея.

Но всъщност жизнените й сили се бяха събудили през последните дни, тоест, за първи път от дълго време насам мислите й отново се занимаваха с външния свят. Постепенно Марлене преставаше да се лута из миналото или да се отдава на нереални планове за отмъщение.

Това се дължеше не на нейния приятел паяка, а на лекаря, доктор Хондъл, който беше събрал кураж да й разкаже някои неща напук на забраната от Грайф. Досега животът на Марлене протичаше в пълна изолация; нищо от случващото се в света навън не проникваше в миниатюрната й стаичка.

Събитията бяха станали преди известно време, но това не й попречи да им се зарадва искрено. Изглежда, делата на нацисткия режим най-после тръгваха на зле. В Прага еврейската Съпротива беше извършила успешен атентат срещу Райнхард Хайдрих, третия човек в държавата, определен от Хитлер да осъществи Окончателното решение; няколко дни по-късно Хайдрих починал от раните си, а през ноември 1942 година американците за първи път се намесили активно във военните действия, побеждавайки Германия и нейния съюзник Италия в Северна Африка. Британците вече не се биеха сами.

В началото на 1943 година Съветският съюз бе нанесъл на немците ново съществено поражение при Сталинград. За първи път вероятността Германският райх да загуби войната, която сам бе подпалил, изглеждаше реална. Марлене констатира, че все пак не е напълно затъпяла, щом е в състояние да се радва.

Тя фиксира отсрещната стена, на която имаше малък календар. Още един лукс, с който разполагаше отскоро, пак благодарение на доктор Хондъл. 19 април 1943 година. Началото на еврейския празник Пасха, продължаващ една седмица. Тя погледна големия пръст на крака си, който се подаваше изпод завивката и сочеше право към календара като нос на кораб. Сестрата не я бе завила добре. Завивката бездруго беше излишна, защото тя не усещаше нито топлина, нито студ, но поне прикриваше ужасно отслабналото й тяло с неговите закърнели мускули.

Изведнъж Марлене чу откъм коридора бързо приближаващи се стъпки. Ботуши! В стаичката й нахълта есесовски полицай и се изпречи в зрителното й поле, точно пред календара. Тя си помисли: Дано да не го види и да ми го вземе!

Войникът държеше някакво писмо.

— Ана фон Дюркхайм?

На езика й беше да отговори дръзко, но само затвори очи и ги отвори отново в знак на потвърждение. Беше се научила да не провокира излишно, предвид състоянието, в което се намираше. През първия месец от престоя й тук я посети един есесовец, на когото тя се подигра с надеждата, че ще го предизвика да я застреля. Той обаче само изпразни нощното гърне върху главата й, така че на сестрата се падна гадната задача да почисти.

Войникът размаха писмото:

— Имаш вест от Берлин. Дядо ти е умрял в затвора.

— Дядо ми е умрял в затвора? — шокирана повтори Марлене, по-скоро на себе си. Отказваше да повярва.

— Нали това казвам. Такива са последствията от твоите противодържавни деяния. Имуществото на дядо ти било конфискувано, при което той нападнал служителя.

— Какво е станало с баба ми? — попита Марлене.

— Мен какво ме засяга баба ти? — излая в отговор той, хвърли плика на леглото и си тръгна, захлопвайки вратата след себе си. Марлене отново се озова в пълна тъмнина.

Изминаха дълги часове, през които тя остана насаме с демоните в главата си. Писмото беше някъде върху завивката. Струваше й се, че усеща тежестта му върху себе си — цял тон. Вестта за смъртта на дядо й я потресе. Какво ли бе станало с баба й? Дали писмото беше от нея? Щом имуществото им е било конфискувано, значи тя е била принудена да напусне градската им къща на „Унтер ден Линден“.

Неведението подлудяваше Марлене, а към него се прибави и чувството й за вина. Грайф, естествено, е знаел за случилото се. Но в нея покълна нова идея: ами ако изобщо не беше вярно? Ако Грайф искаше просто да я уязви? Да я деморализира още повече с една измислена вест за смъртта на дядо й? Вероятно той предполагаше, че е научила някак за чезнещия военен късмет на немците и искаше да й отнеме надеждата дядо й да й се притече на помощ. Подобна мерзост напълно подхождаше на Хубертус фон Грайф. Той владееше перфектно играта да съсипва хората не само физически, но най-вече психически. И дяволският му план успяваше: Марлене се измъчваше сама с мислите си, въртеше се в кръг, постоянно и безрезултатно, докато в главата й зачукаха чукчетата на мигрената и имаше чувството, че ще се пръсне.

В един момент усети гъделичкане. Трябваше й време, докато разбере, че това беше паякът. Още повече време й беше необходимо, докато осъзнае, че той гъделичкаше не лицето, а крака й. Кракът ми? Как може да ме гъделичка по крака? Сигурно си въобразяваше, вероятно сънуваше. Или най-накрая полудяваше…

В този момент вратата се отвори и влезе лекарят, а с него и светлината. Марлене видя крака си — паякът се мъдреше върху големия й пръст и сякаш се взираше в нея.

Лекарят се приближи.

— Добър вечер, Марлене! Как си? Току-що научих, че си имала посетител?

— Най-после, доктор Хондъл. Писмото е на леглото ми. Моля ви, прочетете ми го!

Той взе писмото и в същия миг забеляза паяка върху крака й.

— Какво грозно нещо! — Понечи да го бръсне с ръка, но Марлене извика:

— Не, оставете го, моля ви. Харесвам го. И ми прави компания.

Доктор Хондъл я изгледа и се усмихна, но не каза нищо. Измъкна табуретката изпод леглото, която държеше там за себе си, и седна в долния край, за да може Марлене да го вижда.

После извади писмото от плика.

— Покажете ми най-напред почерка! — помоли тя. Лекарят вдигна писмото на височината на очите й. Заля я гореща вълна — разпозна почерка на баба си. — Моля ви… — промълви немощно тя.

Писмото действително съдържаше скръбна вест. Значи е вярно, дядо й беше мъртъв. А баба й се бе преместила при роднини. Нито дума за загубата на имуществото. Баба й беше благородна жена.

— Много съжалявам. — Лекарят я помилва утешително по бузата. Марлене се разплака за първи път от много време насам.

Доктор Хондъл се поколеба, после явно събра кураж.

— Ако искате, мога да напиша писмо вместо вас. — Досега тя го беше молила на няколко пъти за подобна услуга, но той й отказваше заради заплахите на Грайф.

Марлене го погледна. Грайф беше убил или унищожил всички, които имаха значение за нея. Останала бе само баба й, а тя беше стара. На кого да пише, ако не на нея?

Роднините й по майчина линия бяха депортирани от Краков още през 1940 година. Дори добрите контакти на Якоб не й помогнаха да разбере къде са ги отвели. Бяха изчезнали безследно. Марлене предполагаше, че още тогава Грайф е имал пръст в тази история. Помисли си за Дебора. Отдавна не се беше сещала за това момиче. Какво ли бе станало с нея? Дали с Осман са успели да откраднат протокола от Брунман и да го изпратят в Лондон? Внезапно интересът й се събуди. От смъртта на Якоб бяха изминали девет месеца. Задачите на Брунман постоянно го водеха в Генералгубернаторството, престоят преди девет месеца не му беше първият. Ами ако помоли лекаря да провери в „Гранд хотел“ дали оберщурмбанфюрерът е още там?

— Имам една молба към вас. Помните ли младата ми приятелка, която постъпи тук с мен непосредствено след бомбения атентат? Приятелката на оберщурмбанфюрер Брунман?

Лекарят кимна едва забележимо.

— Много ми се иска да разбера дали отново е в Краков. Ако е така, значи е отседнала в „Гранд хотел“ на „Славковска“. Дали може да се информирате дискретно за нея?

Марлене видя, че молбата й го затруднява. Едно беше да напишеш писмо и да го изпратиш тайно, съвсем друго — да влезеш в хотел и да попиташ за приятелката на високопоставен есесовски офицер. Тя се замисли как да го убеди и накрая й хрумна нещо.

— Имам по-добра идея. Попитайте за Осман, шофьора на Брунман. Може да се представите за механик, така ще е по-безобидно. Не се учудвайте, Осман е ням. Ако го видите, кажете му просто къде може да ме намери Дебора. Ще го направите ли за мен?

— Добре, но най-рано след няколко дни.

— Не се тревожете, имам много време, няма да ви избягам. — Марлене се усмихна плахо на възрастния мъж. — А писмото до баба ми е отлична идея.

— Разбира се. Ще се върна по-късно с хартия за писма. Сега трябва да нагледам останалите си пациенти. — Той стисна ръката й и си тръгна.

Странно, помисли си Марлене. Беше й се сторило, че усеща ръката му. Взе да й става страшно. Да не би да страдаше от смущения на възприятията? Искаше да разбере веднага. Потърси с поглед паяка. Той продължаваше да седи неподвижно върху големия пръст на крака й.

— Хайде, размърдай се, дебеланчо, погъделичкай ме малко!

 

 

През следващите дни се оказа, че не се бе излъгала. Все по-често усещаше дразнене в различни части на тялото си. Вече беше сигурна, че чувствителността й се възвръща! Бавно, да, но не можеше да се отрече. Как беше възможно? Тя не вярваше в чудеса, но след няколко дни вече бе в състояние да мърда съвсем леко показалеца на дясната си ръка. Вероятно би постигнала повече, но нямаше сила в мускулите.

След няколко дни доктор Хондъл й донесе нова добра вест. Попитал портиера за Осман и научил, че шофьорът не е там в момента, но оберщурмбанфюрерът щял съвсем скоро да окаже отново чест на хотела, така че шофьорът му със сигурност ще пристигне заедно с господаря си. Лекарят не узнал нищо за Дебора, пък и не посмял да настоява. Той обеща на Марлене да попита отново след седмица.

Междувременно тя беше започнала да тренира мускулите си. Щом усетеше осезание в една или друга точка, се захващаше да я напряга, докато челото й се покрие с пот. Упражняваше се упорито и след третата седмица вече можеше да вдига дясната си ръка и да мърда отделни пръсти на лявата. Имаше известна чувствителност и в нозете, сърбяха я почти непрекъснато, можеше да мърда и пръстите на краката. Марлене беше сигурна, че с помощта на доктор Хондъл ще напредне още по-бързо, но се колебаеше дали да му се довери.

Един следобед в болницата се появи Осман. Доктор Хондъл беше удържал на думата си. Шофьорът не разполагаше с много време, имаше само два свободни часа, след което трябваше да вземе Брунман. От него Марлене научи, че Дебора нападнала Грайф с нож непосредствено след смъртта на Якоб, направо в двора на затвора. Осман написа в тефтерчето, което винаги носеше със себе си, в характерния си насечен стил: Успях да попреча, защото дойдох и предугадих намерението на Дебора. Намесих се. Слава на Аллах, никой не видя ножа, само Осман. Грайф се забавляваше. Отведох Дебора в колата. После тя боледува дълго. Б. ми заповяда да я откарам в Мюнхен.

— Смело момиче! Жалко само, че не е докопала Грайф, но това би означавало смърт за нея. Как е тя сега?

Върху лицето на Осман се изписа мрачно изражение. Той надраска: Не е добре. Под охрана е. Не й позволяват да излиза от къщи. Принудена е да прави всичко, каквото заповяда Б., в противен случай ще изпрати малкия й брат в концлагер.

— Свинята си остава свиня! — отбеляза Марлене. — Значи ли това, че повече не сте правили опит да откраднете протокола?

Осман поклати глава и написа: Ако се опитам и ме хванат, Д. остава сама. Аз пазя Д. Тя ми е като дъщеря! Той подчерта енергично последните две думи.

— Разбирам. Колко време ще останете с Брунман в Краков?

Седем дни, после Варшава. Въстание в Гетото. Б. казва, средата на май се връща в Мюнхен.

— Въстание във Варшавското гето? Какво знаеш още?

Лошо. Немците хвърлят бомби над Гетото. Но войната върви на зле за тях.

— Друго какво? Може ли да ми донесеш чешки вестник? — Едва сега Марлене забеляза колко прегладняла беше за информация.

Осман ще опита. Ще дойде пак. Утре.

 

 

Но той не се върна повече. Марлене помоли доктор Хондъл да попита пак в „Гранд хотел“, ала този път рискът му се стори твърде голям.

Отново не й оставаше друго, освен неизвестността. Затова пък тя продължаваше тайните си тренировки. В началото на август вече можеше да вдига двете си ръце и да сгъва десния си крак. През септември сестрата, дошла да оправи леглото й, отбеляза:

— Странно. Изглеждате някак по-добре. По-силна. — Сърцето на Марлене без малко не спря. И продължи да се упражнява.