Хани Мюнцер
Жило и мед (41)

Четирийсета глава

Към единайсет на следващата сутрин от рецепцията съобщиха за Марлене Калтен. Дебора не беше сигурна дали тя наистина ще дойде, пред себе си призна обаче, че се беше надявала. Отрано се бе приготвила за излизане. Писмото до брат й беше написано и предадено на портиера.

Албрехт бе излязъл много рано. Преди тръгването му Дебора отново настоя да й обещае, че ще се поинтересува от съдбата на еврейските семейства. Заради нейното упорство се стигна до първата сериозна сцена помежду им, след която Албрехт изчезна, без да се сбогува.

Дебора остана с тревожното чувство, че вероятно е отишла твърде далече и с намесата си в крайна сметка не е постигнала нищо.

Марлене беше, както винаги, в приповдигнато, радостно настроение — изчурулика нещо за времето, необичайно меко за април, и предложи разходка до парка „Планти“, който опасваше Стария град — там, където някога средновековните стени са защитавали селището.

Дебора нямаше нищо против. След епизода с Албрехт изпитваше огромно желание за простор и свеж въздух. Марлене насочи шофьора към флорианската порта, последната останка от стария крепостен комплекс „Вавел“, а сега — един от входовете на парка. Беше се издокарала в светлосиньо пролетно костюмче с подходяща шапка, закичена с дръзко перо.

— Виждаш ми се бледичка, шери. Зле ли спа? — подзе тя, щом влязоха в парка. Безобиден въпрос, просто учтиво бърборене. Ако беше вдигнала поглед, Дебора щеше да забележи напрегнатото изражение върху лицето на новата си приятелка.

— Ами да, снощи си легнах късно — измърмори вместо това тя; нямаше желание да си признае, че не е последвала съвета на Марлене, още повече че изходът от намесата й беше неизвестен.

Марлене отдавна бе направила собствените си заключения. Тя кимна с разбиране, но Дебора не забеляза и това, защото погледът й беше вперен в земята и едва-едва докосна обувките на Марлене, модел „Мери Джейн“ с равна подметка и каишки, каквито често носеше и Елизабет. Изведнъж изпита такъв болезнен копнеж по майка си, че очите и сърцето й преляха от емоции и тя повече не беше в състояние да сдържи сълзите си.

— Моля ти се, шери… Какво се е случило? — извика Марлене. Прегърна Дебора през рамо и я насочи към най-близката пейка, намираща се под огромен стар дъб с ниски клони. Зелените листа ги обгърнаха като закриляща завеса.

Марлене настани хлипащата Дебора на пейката, потърси в чантата си кърпа и я тикна в ръцете й. После седна до нея, прегърна я и зачака тихо, противно на навика си, докато сълзите на приятелката й пресъхнат.

А тя не спираше да плаче. Най-после потокът от сълзи се изля в поток от думи.

Дебора разказа на Марлене всичко: за безследното изчезване на баща си, за това как ги бяха отвели посред нощ, за смъртта на майка си и че пастрокът й сега е неин любовник. Само едно не сподели — че баща й е евреин, а тя, следователно, половин еврейка. Някакъв вътрешен глас я предупреди в последната минута.

Марлене я слушаше спокойно, притискаше главата й до себе си и милваше успокоително косата й. Пророни само едно:

— Горкото момиче… — Никакви други думи на съжаление, никаква оценка на статута на Дебора като любовница на пастрока й.

Дебора й беше благодарна за това. Не очакваше нито съчувствие, нито потвърждение на собствения си срам. Този спонтанен изблик не й донесе почти никакво облекчение. Въпреки това й беше добре да седи на пейката с Марлене, да мълчи и да слуша цвърченето на птичките. Утеши се с мисълта, че природата винаги следва собствените си закони, независимо дали светът на човеците се обръща с главата надолу.

Двете млади жени поседяха известно време, после продължиха без бързане разходката си.

Марлене също разказа малко за живота си. Възторгваше се от срещата си с мадмоазел Шанел в Париж, в апартамента й в хотел „Риц“.

— Алор, това е една наистина независима персона! Никога не се е омъжвала, сама си избира любовниците и после живее с тях, докато не й омръзнат. В момента е с германския барон Фон Динклаге, извънреден пълномощник на Министерството на пропагандата на Райха. Той е с тринайсет години по-млад от нея — додаде с искрено възхищение тя, след което въздъхна, сякаш сетила се за някаква своя непостижима мечта. Самата Марлене беше твърде млада, за да е натрупала опит с по-млади мъже като мадмоазел Шанел. Но Дебора подозираше, че току-що приятелката й си беше пожелала и нейният Ернст да беше с тринайсет години по-млад…

Тя слушаше Марлене, но й беше трудно да се съсредоточи върху думите й. Сегашното й емоционално състояние бе повече от противоречиво. Изпълнена с вътрешно безпокойство, с нетърпение очакваше вечерта и в същото време се страхуваше от нея. Тревожеше се не само за съдбата на депортираните евреи, но и от въпроса какво се случва с връзката й с Албрехт. За първи път той беше загубил самообладание: скастри я строго и я сграбчи толкова грубо, че остави синини по ръцете й.

Мисълта, че за първи път е видяла тъмната страна на Албрехт, накара Дебора да потръпне въпреки топлото пролетно слънце. Да, той се беше овладял бързо, но страхът я бе пронизал до мозъка на костите.

Най-сетне и тя изпита на собствен гръб, че действията винаги имат последствия. Причина и следствие, така я поучаваше навремето баща й. Тя игнорираше това правило, досега беше сигурна във властта си над Албрехт — но ето че получи урок. Ами ако той й кажеше довечера, че не е постигнал нищо? Какво изобщо мога да направя аз тогава? — запита се тя и веднага си отговори сама: Нищо…

Не разполагаше със собствени пари, беше непълнолетна и се намираше в чужда страна. Изцяло бе зависима от Албрехт, само дето не го беше осъзнавала истински до днес. Мисълта за собственото й безсилие я погълна, замалко не избухна отново в сълзи. Чувстваше се толкова сама, толкова самотна…

— Не си ме послушала, нали? Упрекнала си твоя Албрехт за еврейските транспорти — прекъсна размишленията й Марлене.

Дебора се стресна. Не беше забелязала, че от известно време вървяха една до друга, без да продумват, а Марлене я наблюдаваше замислено.

Нямаше смисъл да отрича очевидното.

— Да, така е — неохотно призна Дебора.

— Алор, и сте се скарали, разбира се. — Това не беше въпрос, затова и Дебора си спести отговора, само направи гримаса на отвращение, докато подритваше няколко камъчета с върха на обувката си.

— Е, и? Колко лошо е положението? — Това беше въпрос.

Марлене спря на място и принуди Дебора да стори същото. По-младата от двете вирна упорито глава и най-после срещна открития и ясен поглед на по-опитната си дружка. За своя изненада Дебора не съзря в него упрек от сорта на Нали те предупредих?, не — тя прочете в очите на Марлене искреното желание да помогне.

Около тях се завъртя пчела, привлечена от перото върху шапката на Марлене. Докосна го за миг и после отлетя, за да си потърси истинско цвете.

Напрежението на Дебора намаля, изместено от откритието, че в лицето на Марлене вероятно е намерила истинска приятелка. Може пък да не беше съвсем сама, както си мислеше. Усмихна се плахо, сякаш не вярваше в собствените си надежди.

Марлене отвърна на усмивката, но в същото време веждите й се вдигнаха чак до бретона, показвайки, че още очаква отговор на въпроса си.

— Боя се, че това ще се разбере чак довечера — неуверено сви рамене Дебора.

— Той удари ли те, шери? — Гласът на Марлене прозвуча толкова неутрално, сякаш беше попитала какво е времето, затова Дебора не възприе въпроса като натрапчив. По-скоро си помисли дали Марлене не е изпитала подобно нещо на гърба си. Дали освен кожени палта, рокли и бижута статутът на любовницата не включваше и бой?

— Не, не ме е удрял. Обаче се държа доста грубо. Но не това е проблемът. Искам да кажа… — Дебора напразно търсеше подходящите думи.

— А какво? — предпазливо настоя Марлене, след като приятелката й замлъкна насред изречението.

— Ами той… беше някак… различен от обикновено — изпелтечи Дебора и вдигна безпомощно ръце, сякаш се опитваше да откъсне правилните думи направо от въздуха.

Въпреки това Марлене явно схвана — кимна с разбиране и попита:

— На колко години си всъщност, малката?

— На седемнайсет, скоро ще направя осемнайсет, през юни.

— Леле божке! — От устата на Марлене се изплъзна едно напълно нефренско възклицание; от изненада тя тутакси премина към берлинския диалект. — Аз пък си мислех, че трябва да си поне на двайсет, ако не и по-голяма. Моите уважения, добре се справяш, но това обяснява някои неща. Албрехт ти беше първият мъж, нали? — Това отново не беше въпрос, а констатация. Тя продължи: — Не знам точно какви са ви отношенията, но мога да си представя. Твоят Албрехт е влиятелен мъж, заможен, привлекателен и поне с двайсет години по-възрастен от теб. Нищо чудно, че е събудил интереса ти. В началото на всяка връзка човек е като кон с капаци, Мария, и вижда другия така, както му се иска да го вижда. Докато дойде денят, когато го вижда такъв, какъвто е в действителност. Тази сутрин ти е бил даден урок. Трябва да го научиш бързо, в противен случай той ще се повтори. По-добре да си подготвена.

— Не смяташ ли, че това звучи твърде опростено? — възпротиви се Дебора. Според нея проблемът й беше малко по-оригинален. Обяснението на Марлене не й допадна, най-вече защото имаше чувството, че приятелката й не я взема насериозно.

Марлене не беше и очаквала Дебора да се съгласи с нея. Напротив: тя като че ли се зарадва на реакцията на по-младата и отново се превърна във френска грандама:

— Алор, ти естествено си права, шери. Наистина не е толкова просто. Живеем в тежки времена. Война е. И ние я водим не само срещу чужди държави, но и в собствената си страна. — Марлене млъкна за миг и се огледа внимателно, като че се страхуваше от нежелани слушатели, но наблизо нямаше никого. На петдесет метра пред тях се разхождаха няколко души, а назад по алеята изобщо не се виждаше жив човек. Въпреки това тя се поколеба, преди да продължи, сякаш трябваше да вземе някакво решение.

Най-после хвана Дебора за ръката и я насочи към близката пейка.

— Да седнем пак. Най-напред… вярно ли е, че си от еврейски произход? — Въпросът завари Дебора напълно неподготвена. Изуменото й изражение беше достатъчно красноречив отговор.

— Значи е вярно. Не се бой, тази информация е на сигурно място при мен.

— Но откъде знаеш… — Това беше всичко, което успя да изрече Дебора. Албрехт я беше накарал да се закълне в живота на малкия си брат Волфганг, че няма да казва на никого.

— Бригите Франк го разправя наляво и надясно, скоро ще го знае целият град. Тази тъпа гъска ревнува от теб. Не е пропуснала да забележи погледите, които ти хвърляше мъжът й. Трябва да внимаваш. Най-добре ще е да не се отзоваваш повече на поканите й, тогава може би ще те забрави. Но накъде бия всъщност? Искам да ти втълпя колко е опасно да си роден като евреин в тези времена. Да си евреин днес е равносилно на смъртна присъда, нито повече, нито по-малко. Затова трябва да бъдеш особено внимателна. Не провокирай любовника си.

— Всъщност аз изобщо не съм еврейка. За да бъда истинска еврейка в очите на моя народ, трябва майка ми да е еврейка. Обаче само баща ми беше евреин. Нацистите си нямат понятие от генеалогията на евреите — защити се Дебора, явно уплашена от обрата в разговора. Затова и не забеляза, че за първи път бе споменала баща си в минало време. А се беше заклела пред себе си никога да не го прави.

— Не мисля, че нашето правителство се интересува от подобни тънкости. За тях ти си половин еврейка, от смесена раса, и според Нюрнбергските расови закони следва да те третират като пълноценна еврейка. Единствено Албрехт стои между теб и закона, той е едничката ти закрила. Разбираш ли какво означава това за теб? — Гласът на Марлене звучеше все по-настойчиво. Тя млъкна, забелязвайки противоречивите емоции, отразяващи се върху лицето на Дебора. Те се простираха от неверие и гняв до извода, че Марлене вероятно е права — и какви последици произтичаха от всичко това.

Дебора се беше извърнала от приятелката си, вероятно защото не можеше да издържа повече на изпитателния й поглед. Тя се взираше упорито и със свити юмруци в близкото дърво, сякаш искаше да го удари. В действителност копнееше за физически болки, за да отклони вниманието си от душевните мъки.

— Това ще рече, че съм изцяло зависима от Албрехт — сподавено отрони тя. И преди й бяха минавали подобни мисли, но винаги бе вярвала, че има избор. Бруталната действителност я застигна и й нанесе тежък удар. Тя не беше нищо повече от робиня. Безправна и беззащитна. За Албрехт тя беше като Осман — ако поискаше, можеше да й отреже езика.

Марлене я докосна леко по брадичката.

— Трудно е, знам. Времената са опасни, а ние двете сме свързани с опасни мъже. А опасните времена винаги са и лоши времена, защото се управляват от лоши мъже. Трябва да се опитаме да оцелеем някак си в тях — докато траят. Аз ще ти помогна. Съгласна ли си, малката?

Дебора кимна и направи храбър опит да не избухва отново в сълзи. Почти успя.

— Впрочем, Марлене — промълви тя, — аз не се казвам Мария. Само Албрехт ме нарича така. Името ми е Дебора.

Марлене я гледа дълго и накрая отвърна:

— Благодаря ти за доверието, Дебора. — Двете млади жени се прегърнаха набързо — и в този миг из парка се разнесе вик на момиче в беда.

Спогледаха се, все още под впечатлението на току-що възникналата близост помежду им, скочиха едновременно и се затичаха, без да се замислят, в посоката, от която се чу викът. Прекосиха тичешком една прясно окосена поляна. Дебора закачи токчето си и се просна по очи. Докато се окопити, Марлене я беше изпреварила с трийсетина метра.

Насреща им бягаше панически младо момиче. То се хвърли, ридаейки, в ръцете на Марлене, при което я повали на земята, и изкрещя сърцераздирателно:

— Помогнете ми, госпожо! О, моля ви се, моля ви се, помогнете…

Марлене вдигна глава и съзря преследвачите й: двама мъже, които изскочиха от храсталака, опасващ полянката, и се насочиха бегом към тях. Тя познаваше единия!

Един приятел, Якоб, й го беше показал веднъж и я беше предупредил да се пази от него. Той беше от прословутите шмалцовники^[1] — поляци, които намираха укриващи се евреи и ги изнудваха; ако пък нещастниците не можеха да платят, те ги предаваха срещу заплащане. Така или иначе, въртяха добри сделки.

Марлене схвана мълниеносно ситуацията, видя разкъсаните дрехи на младото момиче, още почти дете, отбеляза необикновената й красота и звездата на Давид на ръкава й, а изражението на мъжете говореше само за себе си. Освен че смятаха да я предадат, те искаха първо да се позабавляват с нея. Марлене осъзна веднага, че никога не би могла да спаси от тях момичето, без да изложи на опасност и себе си, и Дебора. Не можеше да рискува да влезе в полезрението на шмалцовниките, които имаха шпиони навсякъде.

Ето защо тя се опита да се освободи възможно по-внимателно от момичето, което обаче се вкопчи още по-силно в нея — явно страхът мобилизираше неподозираните й сили.

Мъжете стигнаха до нея в същия момент като Дебора, която веднага се хвърли до Марлене.

— Какво става тук? Какво му е на момичето? — извика тя, останала без дъх. Марлене я ощипа силно по ръката и се опита да я предупреди с поглед.

— Нищо не става, мили дами — отвърна на развален немски по-възрастният от двамата мъже. Намесата им явно не му допадаше. — Ние ще се погрижим за тази избягала еврейска палавница. — Той сграбчи скимтящото момиче за дългите черни коси и ги задърпа грубо. Момичето изпищя от болка. Дебора хвана възмутено мъжа за ръката.

— Какви ги вършите? Пуснете я! Причинявате й болка.

Мъжът беше наясно, че пред себе си има две германски дами, и се поколеба за момент как да реагира. По-младият явно не се терзаеше от подобни скрупули — хвана Дебора, издърпа я настрани и я хвърли на тревата пред себе си.

— Стойте настрана, госпожи. Пречите ни да извършим ареста на една избягала престъпница. По-добре да изчезвате — изръмжа заплашително той, застанал разкрачен над Дебора с ръка върху оръжието си.

Марлене усети желанието му да упражни насилие, видя стъкления му поглед и надуши алкохола. В същото време забеляза гневната червенина и възмущението на Дебора и разбра, че трябва да се намеси на мига, за да спаси ситуацията. Да развалят играта на тези мъже в последния момент — това си беше направо опасно за живота. С мъка успя да се освободи от уплашеното девойче и се хвърли храбро в битката.

— Ама моля ви, господа! Защо сте толкова нелюбезни? Простете на моята млада и импулсивна приятелка. Уплашена е, нищо повече. Разбира се, че ще ви оставим да изпълните дълга си. — Тя се наведе към Дебора, уж да й помогне да се изправи, и изсъска: — По дяволите, да не си си загубила ума? Нищо ли не разбра от това, което ти казах преди малко? Проумей най-после… Не можеш да й помогнеш! Тя е еврейка. Да не искаш да умреш заедно с нея? Какво ще стане тогава с брат ти?

Споменаването на брат й вразуми Дебора. Марлене я издърпа не особено нежно, накара я да стане и я повлече към флорианската порта. Едва там се спря. Разхождащите се, сред тях и двама офицери, които явно познаваха Марлене, ги оглеждаха с любопитство. С недвусмислен жест тя им даде знак, че раздърпаният им вид е без значение.

Последното, от което имаше нужда сега Марлене, бяха любопитни въпроси, докато младата й приятелка още се мъчеше да си възвърне самообладанието. И двете не бяха много за гледане: прическите им бяха разрошени, копринените чорапи — скъсани, а пролетните костюми — осеяни с пресни петна от трева, които вероятно нямаше да се изчистят никога.

По-нататъшният оглед на Марлене установи, че е загубила шапката си, а Дебора — лявата си обувка. Всъщност възнамеряваше да държи още едно конско на младото момиче, ала видът на обляното й в сълзи лице я възпря.

Боже мой! Това дете сякаш е направено от вода, помисли си Марлене, а на глас разпореди:

— Тръгвай! Ще те върна в хотела.

Марлене откри шофьора си, който пушеше, опрян на каменната порта. И на нея й се прииска да запуши.

Шофьорът изтълкува правилно изпълнения й с копнеж поглед и й предложи цигара, но тя храбро отказа. Това беше отвратителна трева, която можеше да ти изгори дробовете, ако не внимаваш. За нейна изненада тъкмо Дебора, певицата, посегна към цигарите — един акт на чисто упорство, резултат от безсилието й.

Марлене познаваше добре това чувство, достатъчно често го беше изпитвала на собствен гръб. Вдигна укорително вежда. Дебора й се отплати с опърничаво втренчен поглед. Марлене се предаде и погледна изнервено към безоблачното небе.

Шофьорът даде огънче на Дебора и отбеляза с весела физиономия атаката от кашлица, настъпила неизбежно след първото дръпване. Марлене, която не беше злопаметна, й се притече на помощ, потупа я по гърба и лекичко измъкна димящата цигара от ръцете й. Подаде я на шофьора, който я угаси внимателно и я пъхна в нагръдния си джоб. Цигарата беше твърде ценна, за да я прахосва.

Марлене поведе мъчещата се да си поеме дъх Дебора към колата и търпеливо изчака, докато дробовете на приятелката й отново се изпълнят със свеж въздух.

— Оправяш ли се? — беше всичко, което изрече, докато не спряха пред „Гранд хотел“. Дебора я наказа с обидено мълчание и слезе, без да каже довиждане.

За нейна изненада приятелката й не си тръгна. Вместо това младата актриса нареди на шофьора си да чака и също слезе от лимузината. Дебора се отвърна рязко от нея, събу единствената си обувка и премина по чорапи през лобито. Марлене я последва, без да чака покана.

По пътя към асансьора двете млади жени привлякоха доста удивени погледи. На вратата на апартамента Дебора направи плах опит да отблъсне Марлене, но последната не се даваше така лесно и влезе след нея.

Дебора беше в странно настроение. Макар да бе много ядосана, се чувстваше и прекалено изтощена, за да се занимава повече с упоритата си приятелка. Както си беше мръсна, се просна на леглото и демонстративно й обърна гръб. Сега искаше единствено да остане сама. Надяваше се другата бързо да се отегчи от нелюбезното й държане и да се махне.

Марлене игнорира неучтивото поведение на Дебора и се огледа в луксозния апартамент. След като го инспектира основно, тя си наля коняк от гарафата, взе си розова праскова от кошницата с плодовете и се разположи на дивана. Изчакваше. Владееше играта на мълчание също така перфектно, както умееше при нужда да дърдори часове наред повърхностни приказки. Дебора щеше да говори, Дебора трябваше да говори.

Изминаха двайсет минути, преди момичето да скочи от леглото като дяволчето от кибритената кутийка и да изсъска:

— Какво има? Какво искаш от мен? Изчезни най-после! Остави ме на мира.

Е, поне не плаче, установи Марлене с почти научен интерес. Момичето беше младо, импулсивно, идеалистка, но и преизпълнена с натрупан гняв. Така погледнато, беше си опасна, направо експлозивна смес. Но не й липсваше кураж, както бе показала днес, когато без колебание се нахвърли върху шмалцовника.

Марлене следваше план, за който не знаеше дали ще се окаже успешен. Ако не се получеше, тя щеше да сложи живота си в ръцете на Дебора.

Но животът й не значеше нищо в сравнение с това, което можеше да спечели. Искаше й се да има повече време, за да осъществи намеренията си. Само че войната не й го отпускаше. Ден след ден тя поглъщаше прекалено много човешки животи. Още се колебаеше. Наясно беше, че трябва да подходи извънредно внимателно към случая. Най-напред щеше да постави Дебора на изпитание.

— Знам, че днешната случка беше ужасна за теб, малката. Повярвай ми, разбирам те, даже много добре. Но ние не можехме да направим нищо за момичето. Нямаше начин клетото същество да бъде спасено. Онези мъже искаха да я докопат на всяка цена. — В отговор на думите си Марлене получи само презрително изсумтяване.

— Момичето беше тяхната плячка. Нека ти кажа нещо, шери: никога не заставай между ловеца и плячката, в противен случай и ти ще се превърнеш в жертва. Нямахме възможност да й помогнем. Мъжът вече бе сложил ръка на оръжието си. И беше пийнал.

— Разбира се, че можехме да направим нещо! Човек винаги може да направи нещо! И престани с това шери, не мога да го слушам — изджафка Дебора.

Марлене усети, че това не беше възражение, а просто израз на реторична безпомощност.

— Добре — отвърна тя и грациозно метна крак върху крак. — В такъв случай ми обясни какво, според теб, можехме да направим? Да викаме за помощ и така да привлечем още повече от тези нацистки колаборационисти? Или да се нахвърлим върху тях, да им отнемем оръжието и да ги държим на мушката, докато момичето избяга? Или още по-добре, да застреляме тези типове и да избягаме с момичето? Само че къде?

В отговор Дебора застана пред нея с ръце на хълбоците и й отправи гневен поглед. В продължение на няколко минути тропа яростно с крака, накрая се задъха и спря. Обърна се с последно гневно изсумтяване, изтича в банята и тресна вратата след себе си.

Веднага след това се чу шум от течаща вода. Марлене се зарадва на идеята на Дебора за банята. Съблече мръсните си дрехи и бельото, захвърли ги небрежно, наля си нова щедра доза коняк и го изпи на един дъх. Гола и безсрамна, последва Дебора в банята и за нейна почуда влезе в голямата вана. Време беше за интимен разговор.

— Тази твоя пяна е направо уникална — каза тя и се настани удобно в топлата вода, сумтейки блажено.

— Аха. Радвам се, че ти харесва — дръзко коментира Дебора, явно вбесена от това нагло нашествие.

— Толкова много пяна — изкикоти се Марлене и издуха към приятелката си голямо пухкаво облаче. Дебора отбягна топката пяна, но ядосаното й изражение беше отстъпило на предпазливо любопитство: каква беше причината за това абсурдно и натрапчиво поведение?

Марлене забеляза смяната на настроението й и пусна първия пробен балон:

— Преди малко каза, че винаги може да се направи нещо. Интересно ми е да чуя как си го представяш.

Дебора замълча и се отдаде всецяло на пяната. Внимателно, сякаш нямаше нищо по-интересно на света, наблюдаваше малките мехурчета, които постепенно се пукаха в ръцете й. Най-после тихо отвърна:

— Трябва поне да се опитаме да помогнем на евреите, нали? — Инатът й беше изчезнал, изведнъж тя изглеждаше много млада и ранима, но Марлене не я пускаше толкова лесно от кукичката.

— Това е добро намерение и е лесно да се каже, но и твърде наивно. И преди всичко, не е никакво предложение. Какво би направила ти конкретно? Просто да влезеш в лагерите и да раздадеш дрехи и храна на евреите?

— Какви лагери? — смаяно попита Дебора и вдигна поглед от мехурчетата.

Марлене поклати невярващо глава.

— Господи, дай ум на това дете! — извика към тавана тя. — Не е истина! Да не си паднала от Луната? — Очевидно нещата с Дебора стояха по-зле, отколкото бе смятала първоначално. Момичето беше толкова наивно и непохватно като Гретел от театъра на марионетките. Къде са й били ушите, докато е седяла с мъжете на банкетната маса? За какво си говореха те през по-голямата част от времето?

Марлене отново бе обзета от съмнения в смисъла на начинанието. Въпреки това не искаше да се предаде така лесно, защото момичето можеше да се окаже изключително ценно за делото й. Трябваше просто да подходи правилно.

— Изглежда, действително нямаш понятие какво става около теб, нали? Всъщност учудващо, като се има предвид случилото се с теб и с твоето семейство. Сигурно вече сама си забелязала, че сме във война, при толкова униформи, които се мотаят наоколо. Твоят Албрехт също носи униформа, черна и с мъртвешка глава. Кажи ми, малката: знаеш ли всъщност какво работи той? Не се бие на фронта. И така: какво точно върши Албрехт в тази война? Каква е неговата задача? Какво прави тук, в Генералгубернаторството? — атакува Марлене. Искаше на всяка цена да разбере.

Дебора реагира, като разбърка пяната с двете си ръце и се заигра с нея. Изведнъж се свлече и цялата се потопи във водата. Марлене изчакваше невъзмутимо, отброявайки секундите. Когато стигна до шейсет, момичето подаде глава от водата и шумно си пое дъх. Марлене не каза нищо. Начинът, по който Дебора присвиваше очи, показваше, че под водата й е хрумнало нещо ново.

И наистина се оказа така. Дебора парира:

— Твоят Ернст също носи униформа. Какви всъщност ги върши той в тази война? — Тя имитира удивително точно интонацията на Марлене, избирайки подходящия нюанс на сарказма.

Моите уважения, помисли си Марлене и отвърна на отровната реплика с одобрително кимване. Хареса й, че момичето премина в контраатака. Беше я провокирала, но малката певица запази хладнокръвие. И й го върна, намеквайки, че и тя обитава стъклена къща. Заровете бяха хвърлени. Марлене щеше да привлече „малката“ за своето дело. Албрехт Брунман имаше важна, ключова роля в тази война и тя трябваше да се възползва от шанса да се добере до него.

— Чудесно — леко се усмихна Марлене. — Права си. Точно там е работата. Ако наистина имаш сериозното намерение да помогнеш на еврейското население, аз ще ти кажа какво прави Ернст, а в отговор ти ще ми кажеш какво прави Албрехт. Съгласна?

— Съгласна — отвърна Дебора и с обезоръжаваща откровеност додаде: — Страхувам се обаче, че споразумението ни е доста едностранчиво. Аз наистина не знам какво работи Албрехт, освен че постоянно пътува насам-натам. Никога не обсъждаме това. Единственото, което ми каза веднъж, беше, че една война може да бъде спечелена само чрез логистика. Вероятно е нещо като организатор. Но не знам какво значи по-точно. — Начинът, по който го каза, накара Марлене да се усмихне под мустак. Звучеше толкова мило и удивено, сякаш момичето никога не си беше задавало този въпрос и току-що се бе препънало в собственото си незнание.

— Това лесно ще се промени. Осведоми се за работата му. Но бъди внимателна. Не я поставяй под въпрос, а го ласкай с интереса си. Мъжете обичат другите да се възхищават на труда им. В това отношение моят Ернст е като бликащ фонтан.

— Боя се, че Албрехт е от друго тесто… е, поне така смятам — отвърна Дебора. Опита да си спомни за многото случаи, в които Албрехт имаше възможност да говори с нея за работата си, но винаги бе избягвал разговорите. Всъщност винаги бе създавал у нея впечатлението, че не обича да споделя за служебни дела. Затова и тя никога не беше настоявала.

— Постоянно носи със себе си онази чанта. Защо не надникнеш в нея някой път? — попита уж между другото Марлене — нейната група свързваше прекалено много надежди с тази чанта.

— Невъзможно! Щом се прибере, веднага изважда книжата от нея и ги заключва в хотелския сейф.

— Стаята има сейф? — Пулсът на Марлене се бе ускорил едва забележимо.

— Да, същински шкаф. Намира се зад огледалото в спалнята.

— Покажи ми го — настоя Марлене и се надигна от водата.

— Почакай — спря я Дебора. Марлене замръзна с един крак на ръба на ваната, мъчейки се да не покаже колко е разтревожена. Дали не беше прибързала?

Дебора огледа Марлене от глава до пети. Чувствителните й антени не бяха пропуснали да забележат внезапното й вълнение, макар че актрисата веднага се овладя и подчертано бавно се отпусна обратно във ваната, изчаквайки по-нататъшната реакция на приятелката си в пирамида от пяна.

Въпросът, скрит в следващите думи на Дебора, не беше напълно изненадващ, макар Марлене да не го бе очаквала на толкова ранен стадий. Въпреки това изпита задоволство, защото той потвърждаваше предишната й преценка за качествата на момичето.

— Виж какво, Марлене. — Дебора издуха малко пяна във въздуха. — Според мен си някак прекалено любопитна. Ако не бях убедена в обратното, щях да си помисля, че си нещо като шпионка. — Макар почти да не се заслушваше в разговорите на мъжете, младата певица все пак беше доловила, че те се страхуват най-много от шпиони и саботажни акции. Опита се да запази равнодушно изражение, ала школуваното ухо на Марлене не пропусна да забележи напрегнатото очакване в гласа й.

Марлене изпусна шумно въздуха от дробовете си. Не беше забелязала, че междувременно е затаила дъх. Плъзна бавно пръсти по водата и отвърна:

— Лично аз предпочитам вместо „шпионка“ израза „борец от съпротивителното движение“, шери — нарочно наблегна на галеното обръщение, за да поразведри натегната атмосфера помежду им.

Дебора я изгледа косо, след което взе изнервящо дълго да хапе долната си устна. Между тях се настани мълчание, което се проточи, и Марлене едва устоя на изкушението също да почне да хапе устни.

Дебора възкликна без каквото и да било предупреждение:

— В такъв случай ела! — и изскочи енергично от ваната, без да я е грижа за разплискалата се вода.

Детинското усърдие на Дебора моментално охлади тържествуващите чувства на Марлене. Тя изпита едно отдавна забравено усещане, кратък проблясък на гузна съвест. Това не я зарадва, защото наистина хранеше искрена симпатия към това момиче, а в момента беше на път да се възползва от невинната й доверчивост. Дебора не знаеше на какви опасности се излага. За нея това беше нова, вълнуваща игра. Ала тази игра бе сурова и сериозна, а залогът — собственият живот.

Марлене, вече опитна в тази игра, знаеше, че най-напред трябва да научи Дебора да се съобразява с опасността. Шпионажът беше преди всичко едно: изкуство на оцеляването.

Дебора, гола и мокра, вече тичаше към намиращата се в съседство спалня. Марлене я последва. Дебора застана пред огледалото, високо колкото човешки бой и закрепено на два скрити шарнира, и бързо го отмести встрани. Зад него се появи ниша, в която се намираше висок около сто и четирийсет сантиметра шкаф от полирано черешово дърво. Той беше украсен с интарзии и приличаше на писалищна маса шкаф. Дебора отвори външната вратичка, която закриваше трезора, и чак сега се видя стоманеният сейф, а надписът върху него гласеше: „Придворен доставчик Й. Остертаг, Аален — Фабрика за каси“.

Марлене се приближи и огледа предвоенния модел, по ирония на съдбата — марков немски продукт. Без да е експерт по сейфовете, беше наясно, че отварянето му би отнело доста време. Изключено бе да се използва взрив или да се разбие със сила — и двата метода щяха да оставят следи. Смисълът на шпионажа се състоеше именно в това — никой да не забележи, че е пипано, припомни си тя думите на Якоб.

Какви тайни криеш, сейфе? — запита се тя. — Какви дяволии? Защо са изпратили в Генералгубернаторството такава голяма клечка от Главното управление на имперската сигурност като Брунман, пряко подчинен на Хайдрих и Химлер? Марлене не бе пропуснала да забележи неприязънта на Ханс Франк по време на разговора с Брунман в крепостта „Вавел“. Дали Франк се страхуваше, че Брунман може да му отнеме поста в Полша? Дали беше донесъл специални заповеди от Главната квартира на фюрера? Какво щеше да се случи с Полша? Дали еврейските гета не бяха само началото?

Марлене положи предпазливо ръка върху сейфа, сякаш искаше да почувства как бие сърцето му. После собственото й сърце спря: във входната врата на апартамента ясно се чу завъртането на ключ. Двете с Дебора замръзнаха и се спогледаха ужасени.

Дали беше камериерката или Албрехт Брунман — Марлене нямаше време да разбере. Разполагаше само с няколко секунди и взе светкавично решение. С едно-единствено плавно движение затвори шкафа и върна огледалото на мястото му. После сграбчи вцепенената Дебора за раменете и я изблъска на няколко метра по-нататък, към леглото. Притисна голото си тяло към нейното, сякаш се любеха, и я целуна по меките устни.

Именно тази картина се разкри пред очите на Албрехт, щом влезе през вратата: две голи-голенички жени с мокра коса, прегърнати страстно. Той се закова на място и за миг загуби ориентация.

Марлене, която го наблюдаваше изпод клепачите си, помисли, че току-що бе дарила Брунман с моментната снимка на живота му — снимка, за която той сигурно щеше да си спомня с удоволствие до края на дните си.

Отпусна му няколко секунди да се окопити, но и за да даде време на Дебора да се ориентира в новата ситуация. За един кратък миг по-младата се поколеба в обятията й, смаяна от обрата на събитията, но после се отпусна и престана да се съпротивлява.

Марлене се отдели бавно от Дебора и я погледна изпитателно. Изведнъж вниманието й беше привлечено от нещо на пода и кръвта й замръзна: точно пред огледалото водата се беше стекла от голите им тела, образувайки малка локва. Не биваше Брунман да я забележи, в противен случай щеше да си извади правилните заключения.

Имаше само един начин да отвлече вниманието на този мъж — да се опита да го прелъсти, макар веднага да осъзна болезнената истина, че така ще се постави в зависимост от двама непознати: как щеше да реагира Брунман на уменията й да съблазнява? А момичето? Дали щеше да ревнува и да ги издаде?

Марлене взе решение. За нея нямаше връщане назад, трябваше да заложи всичко на една карта. Разчиташе на опита си и на увереността, че гола изглеждаше невероятно добре — за разлика от повечето хора, които облечени притежават известна привлекателност, но често предизвикват разочарование, останат ли без дрехи.

Голото й тяло беше смущаващо перфектно, а примамващата й походка и хармоничните й движения бяха довеждали до полуда не един мъж. Тя се насочи бавно към Албрехт. Той също не изглеждаше имунизиран срещу подобни прелести. Марлене почти видя как в него закипя горещата кръв на желанието.

Въпреки това той се поколеба. Погледът му се плъзна покрай Марлене, която стоеше точно пред него, гола и съблазнителна. Очите му потърсиха с интерес очите на Дебора. Това, което видя, му хареса: устните на Дебора бяха полуотворени, страните й — покрити с нежна руменина, а зениците — разширени. Цялото й тяло излъчваше изненадваща готовност.

Албрехт се обърна към Марлене и с възхищение огледа голото й тяло. После я хвана за ръката, насочи я към леглото и седна. Тя застана в очакване пред него. Усещаше, че той иска да поеме командването. И правилно.

Албрехт даде знак на Дебора да се приближи и размаха недвусмислено лъскавите си черни ботуши — двете млади жени трябваше да ги събуят. Те го сториха, а след това го съблякоха напълно. Марлене изчезна за малко в банята и се върна със съд с гореща вода и гъба. Измиха го заедно с бавни, съблазнителни движения, при което Албрехт целуваше всяко местенце гола кожа, което му се предлагаше, и милувките му бързо ставаха все по-смели.

Скоро те се превърнаха в диво кълбо от стенещи, преплетени едно в друго тела. За разлика от Албрехт и Дебора, Марлене не харесваше разменяните помежду им ухапвания и грубости, затова пък ги раздаваше охотно. Това, което беше акт на чиста страст за Албрехт, изискваше цялото й самообладание, за да преодолее антипатията си и да обуздае омразата си.