Хани Мюнцер
Жило и мед (43)

Четирийсет и втора глава

На следващия ден Марлене се появи точно в уреченото време. Двете млади жени отидоха отново в парка „Планти“ и се настаниха на самотна пейка встрани от пътеката. Седяха там два часа, допрели глави, и Дебора получи първия си урок в изкуството на шпионажа.

Марлене се въздържаше да й разкаже за групата — нито колко е голяма, нито кой влиза в нея, нито дори, че водачът й се казва Якоб. Вместо това го наричаше Павел.

Дебора трябваше да се научи да внимава за всичко, което се говори около нея. Тя се събираше с цял куп важни функционери и най-малката информация можеше да се окаже от изключителна важност, дори когато на нея не й изглеждаше така. Не биваше обаче да показва, че слуша внимателно, нито пък да си записва дори дума от чутото. Трябваше да запомня колкото е възможно повече и да го предава устно на Марлене при ежедневните им срещи.

Това обаче невинаги щеше да е възможно. Понякога Ернст настояваше Марлене да го придружава в кратките му пътувания. Той беше офицер от Армията на резерва^[1], отговарящ за подкрепленията и логистиката, и по тази причина често пътуваше. Тогава Дебора трябваше да чака завръщането на приятелката си. Съвсем наскоро Албрехт я беше информирал, че работата му изисква продължаване на пребиваването им в Генералгубернаторството с още няколко седмици, така че нямаше да се приберат в Мюнхен преди юни.

Според заповедите на Якоб никое външно лице не можеше да има контакт с повече от един член на групата. Ако се провалеше, Дебора щеше да повлече след себе си само Марлене. Самата Марлене познаваше, освен Якоб малцина от групата, и то под псевдоними. Само за Якоб беше сигурна, че наистина е Якоб.

Дебора слушаше внимателно и зададе няколко въпроса, на които Марлене отговаряше тактично, без да нарушава принципите на конспирацията. Сама се поздрави за избора — момичето се оказа усърдна ученичка, схващаше бързо и задаваше правилните въпроси. Следващият й въпрос обаче я свари напълно неподготвена и я накара да се почувства неудобно:

— Ти си влюбена в този Павел, нали? — И понеже Марлене не отговори веднага, продължи: — Хайде де, нали видях как говориш за него. Наблюдавах те внимателно, не изглеждаш така, когато говориш за Ернст — триумфално завърши тя.

Марлене се усмихна насила и за миг прокле удивителната наблюдателност на момичето. Реши да й каже половината истина:

— Навремето, да. Но беше отдавна. Сега сме само добри приятели. — Якоб. Заради него тя спеше с разни нацистки величия, пребъркваше джобовете и багажа им и ги подслушваше. Би направила всичко за него. А понякога го мразеше, задето го допуска.

Следващите думи на Дебора я изтръгнаха от мислите й:

— Бих искала да се запозная с този Павел. Какъв е? Добре ли изглежда?

— Я кажи, да не би да не си чула какво ти говорих досега? — възмути се Марлене. — Никой, наистина никой няма контакт с други хора от групата. Аз съм и ще бъда единствената ти връзка. Това е предпазна мярка за всички нас. И престани да превъзнасяш Павел, сякаш е някакъв романтичен герой. Знам, че си само на седемнайсет, но сега не е време за мечтания. Хубавичко си помисли дали наистина искаш да го направиш. И при най-малката грешка рискуваш живота си. Тогава ще те затворят, ще те бият и ще те измъчват, докато не издадеш всичко, което знаеш. Още можеш да се откажеш. Не си направила нищо. А аз моментално ще изчезна от живота ти. — Тя се надигна от пейката, сякаш възнамеряваше веднага да изпълни заканата си.

— Защо се палиш толкова? Само попитах. Освен това след няколко седмици ще стана на осемнайсет. — Дебора се нацупи като котенце и придоби толкова детински вид, че Марлене отново се усъмни дали е взела правилното решение, вербувайки това момиче. Изведнъж рискът й се видя несъразмерно голям. Да, Дебора със сигурност имаше добри заложби, но беше твърде неуравновесена и стихийна.

После въздъхна примирено. Късно беше за съмнения. Вече можеше единствено да държи здраво ръката на Дебора и да се надява на най-доброто. Войната навлизаше в решаваща фаза. Марлене знаеше, че те бяха твърде малко на брой и почти нямаха възможности.

Още преди войната в Полша съществуваше антисемитско движение. Някои поляци сътрудничеха на немците и толерираха случващото се с евреите. Малкото гласове на разума бяха замлъкнали, целият интелектуален елит на Краков отдавна бе избягал или изтребен от нацистите. Още през ноември 1939 година бяха избити всички професори от прочутия Ягелонски университет, основан през XIV век, един от най-старите в Европа.

Тяхната нелегална група беше малка, нямаше почти никаква подкрепа и преди всичко — нямаше пари. А да нямаш пари значи да нямаш оръжие. Затова беше толкова важна всяка, дори най-малката информация за враговете им. По-важна от нейния живот и от живота на приятелката й. Но Марлене не го изрече на глас. Всъщност още се страхуваше, че Дебора може да даде заден ход. Според Якоб Албрехт Брунман бил важен фактор в тази война. Якоб бе успял да събере някои сведения за Брунман от други източници. Ако беше вярна дори част от тях, то приятелят на Дебора имаше централна роля във втората голяма война на нацистите: унищожаването на всякакъв еврейски живот и култура в Европа.

Това беше една от причините да се присъедини към Еврейската бойна организация. Самата тя беше половин еврейка. Всъщност Марлене се казваше Ана фон Дюркхайм.

Майката на Ана беше галицийска еврейка от Краков, а баща й — млад германски благородник. Типичният за онова време неравен брак поради разликата в произхода. Тя — бедното славянско слугинче, той — господарският син. Старият барон лишил единствения си син от наследство, понеже си бил избрал жена много под тяхното ниво. Бащата на Ана се сражавал като офицер в Първата световна война и загинал във Франция през 1918 година, в последните дни на войната, без да научи, че ще има дете. Само няколко месеца по-късно, малко след като родила Ана, майката се споминала от испанския грип.

Ана бе отраснала в Берлин под крилото на баба си и дядо си, които все пак приели внучката след загубата на единствения си син. Тъкмо завършила гимназия, когато нацистите започнали да депортират евреите. Тя веднага се бе включила към една студентска организация, която помагаше предимно на евреите, неразполагащи със средства, да избягат от Германия. В началото на 1939 година Гестапо я бе заловило и тя беше попаднала в ръцете на садиста Хубертус фон Грайф. Дядо й бе задвижил всички възможни връзки, за да я измъкне от затвора; това му струваше безкрайно много услуги и половината богатство.

Месецът, прекаран в лапите на Гестапо, не бе успял да пречупи волята на Ана. Напротив, натрупаният опит беше укрепил още повече намерението й да продължи борбата за спасяването на евреите. Против волята на баба си и дядо си през пролетта на 1939 година тя бе дошла в Краков, за да потърси семейството на майка си и да открие своите корени. И ги бе намерила: семейството, двете по-големи сестри и техните мъже, я приеха с отворени обятия.

В Краков Марлене бе срещнала Якоб, влюбила се беше до уши в него и решила да остане завинаги.

Но накрая нацистите бяха дошли и в Полша, и в Краков. Ана бе последвала Якоб в Еврейската бойна организация, бе променила външността си и приела името Марлене Калтен. От две години водеше рискован двойствен живот.

Опасенията на Марлене се оказаха напразни.

Дебора беше все така твърдо решена да се хвърли в това ново, вълнуващо приключение. То я караше да се чувства по-свободна и най-вече — възрастна. Особено й харесваше, че по този начин бе станала част от нещо голямо и смислено — нещо, за което Албрехт не знаеше и от което беше изключен.

Марлене заговори отново за книжата от чантата на Албрехт.

— Но нали ако ги откраднем, той веднага ще разбере? — възрази Дебора.

— Разбира се, че няма да ги отнеса със себе си, овца такава. Само ще ги прегледам и ще ги фотографирам. Той няма да забележи, че са пипани. Но най-напред да помислим как да се доберем до тях.

— Мога да се опитам да разбера комбинацията за сейфа — предложи Дебора с възторга на новопосветена.

— Как ще го направиш? Ще застанеш зад Албрехт и ще го гледаш как отваря? Не, това би било твърде очебийно. — Марлене поклати глава. — Албрехт Брунман е известен със своята крайна подозрителност. Може да се усъмни. Не е нужно да се излагаш на опасност. Хм, едва ли можем да се надяваме, че някой път ще забрави да прибере документите в трезора. Това би било най-лесното. Ама защо му е да ни улеснява — намръщено заключи Марлене.

При последните й думи Дебора наостри уши.

— Напротив! Това даже се е случвало на няколко пъти. Но не и откакто сме тук, в Краков. Съжалявам, Марлене, но досега не съм внимавала специално за това. — Дебора искрено се натъжи, задето не бе обръщала внимание на нещо толкова важно.

Тя се напъна да си спомни малкото случаи, в които Албрехт просто оставяше чантата на масата или на дивана и едва по-късно преместваше съдържанието й в трезора. Всъщност това се случваше само когато тя го посрещаше нетърпеливо на вратата и не му даваше да си поеме дъх, а жадно го замъкваше в леглото.

Можеше да се получи така: тя ще отвлече вниманието на Албрехт и ще го обърка до такава степен, че да забрави за момент зловещата си чанта. После ще го убеди да отскочат до бара на хотела. Дебора имаше втори ключ за апартамента, който щеше да даде на Марлене. Албрехт носеше своя ключ винаги със себе си. Марлене щеше да се скрие в стаичката на чистачките, намираща се в коридора точно до техния апартамент. Щом заснемеше документите, щеше да заключи и да остави ключа в стаичката, откъдето Дебора да си го вземе при първа възможност. Тя издърдори плана си на един дъх.

Марлене го прие благосклонно.

— Само дето трябва да извадим голям късмет, за да стане от първия път. В този хотел са настанени само германски офицери, функционери и цивилни спекуланти, които въртят сделки с нацистите. Няма начин да седя часове наред в онази стаичка и да разчитам на късмета си. Какво обяснение ще дам, ако случайно ме открият…

Марлене направи друго предложение, което обаче изглеждаше още по-рисковано: да изчака Дебора и Албрехт да излязат, а после пак с ключа на Дебора да проникне в апартамента, придружена от помощник с технически умения, и да отвори сейфа. Проблемът беше, че не знаеше дали в тяхната група има човек, който да разбира от трезори. Якоб трябваше да се ослуша — което увеличаваше риска с включването на още един посветен в делото. Проблематично беше и това, че върху ключалката сигурно щяха да останат следи. А нали искаха на всяка цена да избегнат пораждането на съмнения у Албрехт.

Най-лесното, разсъждаваше Марлене, би било да използват приспивателно, но трудно щеше да се сдобие с него. Якоб се беше опитвал многократно, и все без резултат. Освен това последиците, които неминуемо щяха да настъпят на другата сутрин, щяха да породят подозрения у недоверчивия Брунман. Двете млади жени обсъждаха и претегляха известно време евентуалните рискове.

Накрая Марлене се съгласи с плана на Дебора, макар че отсега се ужасяваше при мисълта вечер след вечер да чака напразно в стаичката, тръпнеща от нетърпение и обзета от страх, че ще бъде разкрита от някой хотелски служител. Всеки шум, всяка стъпка щяха да я хвърлят в ужас, докато чуеше спасителния код, който беше договорила с Дебора. Ако по пътя към бара Дебора кажеше: „Нямам търпение да изпия чаша шампанско, Албрехт“, това щеше да означава, че чантата е прибрана в сейфа и Марлене може да си върви, без работата да е свършена. Ако обаче Дебора подхвърлеше „Каква хубава вечер!“, значи чантата беше оставена без надзор в апартамента.

В такъв случай щеше да се вмъкне незабелязано вътре, да фотографира документите и пак незабелязано да изчезне от хотела. Марлене трябваше на всяка цена да избегне вероятността някой да я заговори или да я покани на питие в бара, където неминуемо щеше да срещне Албрехт и Дебора. Напълно възможно беше някой от мъжете, гости на хотела, да я разпознае като любовницата на Ернст.

След четири опита в рамките на девет дни — междувременно се наложи Марлене да придружи Ернст в негова командировка, а Албрехт се връщаше от тайнствената си работа посред нощ — още не бяха осъществили плана си. През тези дни и нощи Дебора се стопи от напрежение и дори пеенето не й носеше желаното облекчение.

За първи път младата жена разбра как нещо, което иначе човек прави по собствено желание и с наслада, изведнъж може да се превърне в изпълнение на досаден дълг. Случи се така, че още първата вечер, докато Марлене бдеше в съседната стаичка, тя се прояви като изключително нервна и припряна в любовната игра, а това направи впечатление на Албрехт, та й се наложи да се извинява с внезапно главоболие.