Хани Мюнцер
Жило и мед (38)

Трийсет и седма глава

Краков, Генералгубернаторство Полша^[1]

Албрехт и Дебора продължиха пътуването си от Виена за Краков в Полша. Сега Полша се смяташе за „второстепенна страна“^[2].

През октомври 1939 година германците окупираха Полша, но не я включиха в Райха. Територията се наричаше Генералгубернаторство и се състоеше от пет окръга: Краковски, Люблински, Варшавски, Радомски и Лембергски^[3]. В годината на окупацията там живеели около дванайсет милиона души. До 1945 година населението щеше да намалее почти наполовина.

За пътуването до Краков Албрехт бе повикал шофьора си от Берлин във Виена.

Човекът беше среден на ръст и възпълен, с добродушно кръгло лице и с плешив, сякаш полиран череп. Казваше се Осман и беше ням.

По време на пътуването Албрехт разказа на Дебора историята му. Преди да се омъжи за баща му, майката на Албрехт се изявявала на сцената в продължение на няколко месеца — възлагали й големи надежди като певица. Един загадъчен източен княз я чул и се влюбил безпаметно в младата жена, започнал да я ухажва пламенно и всеки ден й изпращал щедри подаръци: екзотични плодове и екзотични животни, изящни перли и искрящи диаманти, а накрая най-ценния от всички дарове — Осман, който по онова време бил малко момче и въртял уплашено очи като диваче.

Албрехт обясни на Мария, че Осман бил кастрат и навремето притежавал чудно красив певчески глас.

— Осман може да пее? — развълнувано попита Дебора с блеснали от радост очи.

— По-рано, сега вече не.

— Но защо? Бихме могли да пробваме дует. Моля те, може ли? — примоли се като малко момиче тя.

— Осман вече не може да пее, Мария. Няма език.

— Език ли? Но как може да няма език?

— Защото баща ми му го отрязал.

— Какво?! Но това е ужасно! — смая се Дебора. — Защо, за бога, е направил нещо толкова жестоко?

— Защото пеел прекалено много — с небрежен тон поясни Албрехт, сякаш подобна реакция беше нещо напълно нормално.

Осман издаде звук, всъщност само издихание, и то толкова тихо, че го долови единствено Дебора с чувствителния си слух, но в него се съдържаше цялата болка и целият копнеж на една измамена душа.

Сърцето й литна към него и се присъедини към страданията му.

— Може би майка ти е трябвало да се омъжи за онзи чуждоземен княз вместо за баща ти — злобно изрече тя.

— Насмалко щяла да го направи. Но после разбрала, че въпросният халиф имал вече три съпруги и немалък брой незаконни жени.

Дебора усети, че Албрехт често е разказвал тази история и всеки път — със значителен успех. Той се протегна, доколкото беше възможно в колата, и се прозя от сърце — през последните седмици не си доспиваше благодарение на нейното усърдие в леглото.

Умората налегна и нея. Дългите пътувания с кола винаги й действаха така. Току-що беше разгневена, а ето че отново се поддаде на една от внезапните промени в настроението си. Изведнъж се почувства твърде ленива, за да спори, и предпочете да затвори очи.

Сгушена на задната седалка, тя проспа прелестните зелени поля на преминаващия покрай тях пейзаж и спокойния ритъм на дъжда, завалял малко след това. Събуди се едва когато спряха пред импозантния „Гранд хотел“ на улица „Славковска“ в Краков. Той се намираше в сърцето на историческия Стар град, за който мнозина казваха, че бил най-красивият в Европа.

Междувременно Дебора се беше вживяла в ролята си на светска дама и прие поредния лукс на петзвездния хотел като нещо напълно естествено. В предишни времена „Гранд хотел“ е бил средновековен палат, за което и до днес свидетелстваха внушителните, дебели цял метър стени, обзавеждането в старинен стил и безбройните камини.

Две хотелски камериерки се заеха с разопаковането на обемистия гардероб на младата жена, а Албрехт провеждаше телефонни разговори; през това време Дебора изучи набързо апартамента и тръгна да се разхожда сама из хотела. Откри това, което търсеше, в така наречената Огледална зала: концертен роял, какъвто не биваше да липсва в нито един изискан хотел. Имаше също Виенско кафене и кафе-бар „Щраус“, така че тя се почувства почти като у дома си.

Още първата вечер в Огледалната зала имаше пищна вечеря. За първи път Дебора се срещна с другари на Албрехт от СС, сред които бяха Рихард Вендлер, когото Албрехт й представи като новоназначения губернатор на Краков, и едрият, масивен комендант на „Плашов“^[4], Амон Гьот, австриец родом от Виена. Албрехт им я представи като певицата Мария Малпран.

Колкото повече напредваше вечерта, толкова повече се чудеше Дебора колко издръжливи на пиене бяха мъжете, както и малкото на брой присъстващи дами, които скоро започнаха да се кикотят и да се държат доста глупаво. Лично тя едва-едва отпиваше от шампанското. За жалост не понасяше алкохола и всеки път плащаше с главоболие за мимолетната наслада. Не си заслужаваше да се измъчва, затова предпочиташе да се въздържи.

Колкото повече напредваше времето, толкова по-шумна ставаше компанията и толкова по-зле се чувстваше Дебора. Затова посрещна с огромно облекчение момента, в който Албрехт пръв се сбогува с групичката гуляйджии, извинявайки се с умората от продължителното пътуване.

През нощта заситиха плътския си глад. Дебора хапеше силно езика на Албрехт, докато не усети топлия метален вкус на кръвта му. Любовникът й се изсмя, обърна я по корем и си отмъсти най-безцеремонно.

Два дни по-късно отидоха на прием във Вавелския кралски замък, даван от Ханс Франк, генерал-губернатора на Полша.

Замъкът от XIII век се издигаше величествено на малък хълм над река Висла и представляваше впечатляваща гледка, осветен от стотици горящи факли. Навремето е бил седалище на полските крале, а сега Ханс Франк и жена му Бригите царуваха там като двойка феодални владетели. В съответствие с високото си положение съпрузите имаха цяла армия от прислужници, които наричаха „нашата свита“.

Албрехт, който в последно време не се скъпеше на анекдоти пред Дебора, й прошепна, че във вътрешните среди наричали сферата на влияние на Ханс Франк „Франк — райх“^[5].

Освен това Албрехт й довери, че допреди няколко години генерал-губернаторът бил райхсминистър в Бавария и като личен юрист на фюрера го представлявал в над четирийсет процеса. В нов пристъп на сарказъм тя си помисли, че вероятно Франк се е справил добре със задачите си, в противен случай със сигурност нямаше да се пъчи жив и здрав в украсения си замък.

Второто, подлото лице на Франк остана скрито за Дебора. За нея той беше просто един шармантен домакин и вещ пианист, любител на операта и философ, който обичаше да цитира Ницше като баща й навремето.

Семейство Франк приеха с радост в своя светлейши кръг даровитата дъщеря на прочутата певица Елизабет Малпран. Госпожа Бригите не пропусна да се изфука как преди две години седяла в ложата на фюрера в берлинската „Щатсопер“ и колко възторжено аплодирал той изпълнението на Елизабет Малпран.

При вида на трапезата, покрита с бяла дамаска и искрящи сребърни прибори, на невероятните количества най-сложни ястия, сервирани от прислужници върху излъскани подноси, и на изисканото общество в смокинги и вечерни рокли, което пируваше и се забавляваше, сякаш няма да има утре, никой не би помислил, че от близо три години Германия беше във война с половин Европа.

Всеки път, когато срещнеше случайно погледа на Ханс Франк, Дебора потръпваше, сякаш усещаше върху тила си диханието на опасността. Почти вкусваше възбудата, подобна на щипещо шампанско, която дразнеше езика й. Това непознато чувство й хареса, защото сметна, че то й дава власт над този чужд мъж, който я желаеше, а тя него — не.

Ала тъй като беше абсолютно неопитна в тази нова игра, Дебора не познаваше и нейното най-важно правило: че властта винаги се подчинява на закона на по-силния.

— Е, оберщурмбанфюрер Брунман — Ханс Франк подчерта ранга на своя сътрапезник, явно държейки да изтъкне разликата спрямо собствения си по-висок ранг, — както чувам от Берлин, през последните месеци след Ванзее^[6] развивате голяма активност. Вчера получих депеша от Главното управление на имперската сигурност с мерките, които предстои да бъдат взети. Предполагам, че сте дошли да се убедите лично в напредъка на нашата работа? Кой ви изпраща? Нашият другар райхсфюрерът от СС или Шефът?

Открай време Франк и върховният есесовец в Германския райх, Хайнрих Химлер, се ненавиждаха до смърт и водеха непрестанна и ожесточена война за компетенциите в Генералгубернаторството Полша. Затова пък Франк смяташе Райнхард Хайдрих, ръководителя на Главното управление на имперската сигурност и пряк началник на Брунман, за по-малкото зло. Всички сътрудници го наричаха просто Шефа и намекът на Франк беше в този дух.

Чувствителният слух на Дебора долови, че във въпроса се съдържа някакво лукавство. Защо — това тя не знаеше, защото нямаше представа накъде бие Франк. Направи й впечатление обаче, че неколцина от гостите обърнаха глави в тяхна посока. Разговорите на масата замряха и накрая залата се изпълни с напрегната тишина.

Албрехт беше самата невъзмутимост. Бавно-бавно си избра пура от специалното сандъче, което му поднесоха, и я запали с нетрепваща ръка. Дръпна няколко пъти с наслада, докато връхчето припламна в жълто, и чак тогава отвърна:

— Тук съм като ръководител на Четвърти департамент и в действителност просто си върша работата. Нито повече, нито по-малко, господин генерал-губернатор.

— Е, както изглежда, не сте забравили и за удоволствието си, оберщурмбанфюрер. — Франк се облегна небрежно на стола, скръсти ръце на оформеното си коремче и фиксира с очи Дебора.

— Това е част от привилегиите на нашето управление, нали, господин генерал-губернатор? — Албрехт обходи с поглед замъка, масата и прислугата.

— Много добре. Какво ще кажете вашата очарователна придружителка да сподели с нас поне малко от уменията си, които вие толкова похвалихте пред нас? — Очевидно Франк беше стигнал до заключението, че не си заслужава да подхваща политическа дискусия тази вечер. Дебора се отзова с удоволствие на поканата и отиде при рояла, намиращ се върху малък подиум в дъното на залата. Пя и свири повече от час и се превърна в лъчезарния център на вечерта.

За едно момиче, ненавършило дори осемнайсет години, на което тепърва му предстоеше да се превърне в жена, това беше един напълно нов свят, един чудесен паралелен свят, изпълнен със светлини и блясък, и за известно време Дебора потъна изцяло в него и се остави да бъде заслепена.