Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жило и мед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Honigtot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2023)
Корекция и форматиране
NMereva (2023)

Издание:

Автор: Хани Мюнцер

Заглавие: Жило и мед

Преводач: Величка Стефанова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: немска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 09.05.2017

Редактор: Василка Стефанова

Художник: Elisabeth Ansley; Trevillion Images

ISBN: 978-954-357-351-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11718

История

  1. — Добавяне

Деветнайсета глава

Елизабет прекара още два дни в ада на неизвестността — два дни, през които разви множество дейности, сякаш направлявана дистанционно, защото всичко беше по-добре, отколкото да седи и да чака със скръстени ръце.

Тя проведе безброй отчаяни и безплодни телефонни разговори с брата на Густав, Паул; не спеше, ядеше и пиеше, колкото да не се срине напълно.

Срещна се още веднъж с Гьоринг в Райхсканцеларията и съкруши и последната му надежда да спечели купата „Елизабет“ в надпреварата с Гьобелс; разговаря по телефона с Фуртвенглер и Марта Дод, както и с бившия ръководител на Музикалната палата Рихард Щраус, който обаче беше принуден да се съобразява с факта, че снаха му е еврейка, и внимаваше да не размахва много-много диригентската палка. Въпреки това Щраус й обеща да поразпита наоколо; всички останали също я уверяваха в своята подкрепа и й вдъхваха кураж.

Сега обаче изпита на гърба си негативното отражение на факта, че след единственото си участие в Байройт през 1931 година и ареста на Густав, докато беше издирвал изчезналата Отилие, тя почти не бе приемала ангажименти в Германия — през последните години кариерата й се развиваше изключително в чужбина. Някогашните й многобройни контакти бяха оредели, с мнозина от познатите се беше отчуждила.

 

 

Може би затова Елизабет не отказа поканата от господин Брунман за вечеря на 17 юни, четиринайсетия рожден ден на Дебора, макар всъщност една светска вечер да беше последното, от което имаше нужда. Господин Брунман се прояви като извънредно деликатен и сдържан домакин, а накрая в израз на съчувствие предложи лично да проучи въпроса за местонахождението на децата на госпожа Малпран.

Елизабет му благодари най-искрено, защото беше усетила, че той действително изглежда заинтересован да й помогне — макар този непроницаем мъж да си оставаше загадка за нея.

Освен това тя вярваше, че вече го е срещала, и когато изказа на глас това си предположение, той отвърна:

— Разбира се, вече съм имал удоволствието да се срещна с вас. Имах щастието да се възхищавам на вашето изкуство в Рим, Париж и Брюксел, но там бях само един от многото зрители в партера. Сигурно обаче си спомняте, че се срещнахме преди два дни в Райхсканцеларията?

Елизабет отвърна колкото чаровно, толкова и вярно, че това, за жалост, е убягнало от вниманието й — но се извини, че през онзи ден имала висока температура и била силно развълнувана, затова си спомняла само откъслечни събития.

През нощта тя се мяташе в неспокоен сън. Сънува Густав, който вървеше насреща й по дълъг коридор, облян от светлина. Когато обаче застана пред нея, това не беше нейният Густав, а Албрехт Брунман. А там, където трябваше да се намират очите му, зееха две дълбоки черни дупки.

Елизабет се събуди от собствения си вик, цялата разтреперана от страх.

 

 

През тези ужасни дни мистър Локнър се превърна в истински приятел. По собствена инициатива той влезе във връзка с познати журналисти из целия Райх, които до един обещаха да държат отворени очите и ушите си и да проучат маршрутите на децата и на Густав Берхингер.

Всички усилия обаче останаха без резултат и заглъхнаха, смачкани от мощните нацистки мелници. Чак по-късно Елизабет щеше да разбере, че се беше сблъскала с най-ефикасното, единственото и наистина чудодейното оръжие на нацисткия режим: способността му да изскубва хората из корен, да ги поглъща и да ги заличава завинаги, запокитвайки ги в недрата на злото.

Макар да беше на края на силите си, тя се стягаше всеки път отново и отново с енергията на майката, непрекъснато обмисляше нови идеи и дори подаде сигнал за изчезнали лица в полицията. За следващия ден планираше да наеме кола с шофьор и да проследи пътя на децата си с влака чак до германско-френската граница.

Предната вечер отново я посети мистър Локнър — на втория ден след изчезването на децата, на петия след това на Густав.

Видът на нейната крехка, бледа фигура го трогна. Тъкмо беше успял да убеди Елизабет да изпие поне чаша чай и да хапне няколко лъжици лек бульон, когато на вратата се почука енергично. Някой я отвори рязко, без да изчака отговор, и Елизабет беше съборена от размахващи се ръце и крака.

Това беше твърде много за клетницата след вълненията от последните дни и тя потъна в мрак, с което уплаши присъстващите и новодошлите.

Когато започна да идва на себе си, усети нещо мокро на челото си, което се оказа кърпа, и нещо тежко върху краката си, което се оказа дакел, а когато примигна предпазливо — от страх да не би радостта й да е била просто сън — видя край себе си стреснатите лица на децата си, изпълнени с напрегнато очакване. Насмалко щеше да изпадне отново в несвяст, добре че вече беше легнала.

Какво ликуване настъпи! А мистър Локнър, с нова шапка, се усмихваше като меденка във формата на конче. Пристигналият с децата Албрехт Брунман се държеше скромно на заден план в този трогателен празник.

Чак след време опиянената от радост Елизабет се овладя дотолкова, че изобщо да забележи присъствието на господин Брунман. Пък и децата, особено малкият Волфганг, не спираха да говорят и да плачат: поток от думи и бликащи сълзи… Но в очите на дъщеря си майката долови мъка и застинал ужас.

В този момент Елизабет осъзна какво не беше наред, какво липсваше и защо Дебора се колебаеше да се включи в радостното ликуване:

— Но къде е нашата Магда, младата гувернантка на моите деца? Къде е? Не е ли тук?

И всички в стаята, включително дакелката Бине, обърнаха глави към господин Брунман като в заучена синхронизация. Той се подчини на тази безмълвна подкана, сякаш вече бе очаквал да му дойде редът:

— Вашата гувернантка още се намира в полицейския арест в Щутгарт, уважаема госпожо. По погрешка я сметнали за крадла, защото намерили у нея голямо количество ценни бижута. За жалост усилията ми за освобождаването й все още не са се увенчали с успех.

— Що за откачена история, за бога?! Магда не е никаква крадла! Бижутата са мои, естествено. Лично аз й ги поверих. Тя е невинна и трябва да бъде освободена незабавно!

— Разбира се, госпожо Малпран, и аз се надявам на положителна развръзка, но ще минат още ден-два, докато приключат всички формалности. Бижутата са били конфискувани като доказателствен материал, но вече полагам усилия за връщането им. Предлагам ви засега да се насладите на срещата с вашите деца и да оставите на мен да се погрижа за вашата гувернантка. Утре ще ви посетя пак. Багажът на децата ви е във фоайето на хотела и до минути ще бъде донесен в апартамента. Приемете моите почитания, уважаема госпожо. Пожелавам ви приятна вечер с вашите деца.

Думите му прозвучаха учтиво, ала някак окончателно, като че ли господин Брунман не възнамеряваше да отговаря на повече въпроси. Той тръгна към вратата, но Елизабет се усети в последния момент, че му дължи благодарност:

— Извинявайте, господин Брунман. Колко съм нелюбезна. Вие ми връщате децата, а аз дори не ви благодарих за това. Моля, не мислете, че не оценявам усилията ви. Но нашата гувернантка Магда е много отдавна с нас. Тя е част от семейството. Много държа да не й се случи нещо лошо. Затова ви моля най-настоятелно — направете всичко за нашата Магда, както направихте за децата ми. Ще ви бъда много благодарна.

Господин Брунман пусна бравата и се върна. Поклони се на Елизабет и пое пръстите й, които тя му беше протегнала с уникалната си, неподражаема грация. Той целуна ръката й по съвършено изискан начин, без устните му да докосват опакото на дланта й. После се изправи и се вгледа за миг в лицето на Елизабет, сякаш търсеше потвърждение на последните й думи, преди да напусне стаята с дълги, безшумни крачки.

Тя се загледа след него. Никога не беше срещала толкова висок мъж, който да се движи така спокойно и гъвкаво. Но дълбоко в очите му бе съзряла нещо, което за миг я беше смутило. В момента обаче бе твърде заета с децата, за да се замисля повече по въпроса.

Мистър Локнър също се сбогува. През следващите часове Елизабет се отдаде изцяло на децата си.

Волферл и Дебора, а също и Бине, имаха остра нужда от къпане и скоро банята беше направо наводнена. За радост на Волферл пяната преливаше от ръба на ваната; нищо чудно, след като сам беше излял в нея цяло шише боров шампоан.

Междувременно бяха донесли куфарите и децата седяха на дивана по пижами. Елизабет поръча обилна вечеря и Волферл веднага й се нахвърли. Тя се зарадва на отличния му апетит, свидетелстващ, че синът й е понесъл случилото се без големи травми, поне що се отнасяше до стомаха му.

При Дебора нещата стояха другояче — тя едва-едва вкусваше от ястията с обяснението, че не била гладна. Елизабет наблюдаваше с тревога дъщеря си. Дебора изглеждаше потресена. Дали това се дължеше само на факта, че Магда бе останала в ареста, или имаше нещо повече?

През главата й минаха хиляди ужасни неща, които може да се случат в затвора на едно младо и невинно момиче като Дебора. С огромно самообладание успя да потисне надигащия се ужас. Макар да се боеше от отговора, попита:

— Какво ти е, Дебора? Няма ли да ми разкажеш какво се случи?

Дебора поклати глава и кимна към брат си, който дъвчеше с пълна уста.

— По-късно, мамо, след като заспи Волферл.

Но малкият беше твърде възбуден, за да мисли за сън. Той целият вреше и кипеше от потребността да общува и вече за трети път разказваше историята за арестуването им на гарата в Щутгарт. Как ги разделили с Магда, как Бине ухапала един полицай по глезена и как той, Волферл, й извикал: „Бягай, Бине!“. Дакелката търтила да бяга, преди полицаят да извади оръжието си. За Волферл случилото се беше придобило по-скоро ореола на вълнуващо приключение като тези, които преживяваха неговите герои в книгите на Карл Май. Ако са се отнесли към него малко грубичко, ако е студувал и гладувал — така е трябвало да бъде, нали в крайна сметка е задължително истинското приключение да бъде съпроводено и от мъничко страдание! Как иначе да те превъзнасят после като герой?

Може логиката му да беше трогателно детинска, но в случая тя бе постигнала целта си и го беше предпазила от шока, преживян от сестра му.

Както се оказа, Волферл прекарал повечето време в прегръдките на Дебора. Може би това обясняваше умственото и физическото изтощение на момичето, което сторило всичко, за да не се уплаши братчето й: топлила го, давала му оскъдната си порция храна, бдяла над съня му и отпъждала от него всякакви пъплещи гадини.

Най-после очите на малкия се затвориха. Току-що бърбореше оживено и в следващия миг главата му се отпусна върху рамото на Елизабет. Тя го целуна по чистото челце, вдигна го и го понесе към леглото.

Любовта и нежността я връхлетяха почти болезнено, докато държеше в ръцете си топлото телце на малкия си син. Настани го в леглото и го зави с огромно внимание, сякаш беше чуплив. С мъка откъсна очи от обичното личице, такова щастие й доставяше просто да го наблюдава, докато спи. Повече от два дни се бе молила за тази гледка и ето че сега той беше тук.

В същото време тя чувстваше неспокойното присъствие на дъщеря си, усещаше тайния й ужас, за който трябваше да си поговори с нея като майка. Елизабет се боеше да узнае истината, както се боеше и от отговорността, която щеше да прехвърли върху нея Дебора. Горещо се надяваше да се справи с ролята си на майка, така че Густав да се гордее с нея. Но преди всичко се молеше да намери правилните думи за утеха и сила, за да облекчи нараненото съзнание на момичето.

Елизабет седна до дъщеря си и взе двете й ръце в своите. Разтърка ги с познатия жест, както беше правила толкова често, когато Дебора се оплакваше от студа. Ръцете на момичето бяха много красиви, издължени, с тънки, деликатни стави и гъвкави от свиренето на пиано.

Дебора подхвана разказа си за събитията, който силно се различаваше от този на Волферл. Майката и дъщерята се държаха през цялото време за ръце и споделяха топлината си, докато тя разказваше как на гарата в Щутгарт двама полицаи нахлули в тяхното купе, поискали им документите и веднага започнали да твърдят, че нещо с тях не било наред и се налагало да ги отведат. Магда застанала храбро срещу тях и веднага предложила да се свържат по телефона с госпожа Елизабет Малпран, прочутата певица, която в момента се намирала в хотел „Адлон“ в столицата на Райха и щяла да потвърди истинността на казаното от нея.

Обаче мъжете не пожелали да чуят Магда, ами я сграбчили за косата и я извлачили от купето. Волферл се разплакал, но Магда се провикнала, че това било шега и изобщо не я боляло. Може малкият да бил повярвал, но не и Бине — тя оголила зъби и се хвърлила към крака на единия полицай. Другият извадил оръжието си, Волферл викал „Бягай, Бине!“, а Магда се замолила: „За бога, господа! Нали няма да стреляте по малки деца и по кучета! Всичко е наред. Ще дойдем с вас!“.

В суматохата Бине успяла да избяга.

Откарали ги с камион и ги хвърлили в затворническа килия. Скоро извели оттам Магда и оттогава Дебора не я видяла повече.

Дебора и Волферл прекарали два дни сами в затвора. Давали им малко храна, нямало възможност да се измият, а за физическите нужди им се полагала очукана ламаринена кофа, захлупена с капак. На няколко пъти Дебора се опитвала да завърже разговор с лукавата надзирателка, но последната била или глупава, или няма, вероятно — и двете. Накрая използвала всичките си сили, за да се грижи за Волферл, разказвала му всички приказки, които била чела, и му пеела всички песни, които била научила, само и само да го предпази от скуката и страха.

Елизабет благодари на Господ за тази дъщеря, ала в същия момент го обвини: „Как може да допускаш човеци да вършат подобни дела? Що за чудовища са това, да причиняват такива неща на едни деца?“.

Но дните в затвора не са били истинската причина за ужаса на Дебора. Той се разкри едва когато тя разказа на майка си как дошъл господин Брунман и ги освободил от затворническата килия.

Отначало господин Брунман причинил голяма суматоха с думите: Това е тежка съдебна грешка — да затворите безпричинно децата на прочутата певица госпожа Елизабет Малпран, високо ценена от самия фюрер!

След като твърдо отказала да си тръгне без Магда, Дебора станала свидетелка на разговора между господин Брунман и директора на затвора — двамата с Волферл чакали в съседната стая, а стените били тънки. Така чула директора да обяснява, че разпитът на заподозряната не им дал нови сведения, но пък бил причинил физически щети.

„За съжаление“, казал директорът на затвора без капчица съжаление, „нашият човек се е престарал. Жената не е в добро състояние. Може да умре при транспортирането.“

Дебора веднага схванала, че този разговор може да значи само едно: че Магда е била подложена на жестоки мъчения през последните два дни.

Все пак чула и как господин Брунман заповядал да окажат пълни медицински грижи на Магда и поискал веднага да бъде информиран, когато жената се възстанови, за да се върне в Мюнхен.

Напуснали затвора, вън валял проливен дъжд. Когато приближили до черната лимузина на Брунман, изживели първата радостна изненада за тези дни: вярната Бине, съдейки по жалкото й състояние — мръсна и гладна, била стояла през цялото време на пост пред затвора и сега се хвърлила, скимтейки, насреща им.

Господин Брунман прибрал мокрото куче в излъсканата си кола, без да му мигне окото. В този момент Дебора започнала да му вярва.

В края на разказа си момичето се разплака и разтреперано се облегна върху рамото на Елизабет. После, много по-късно, вдигна подпухналото си лице и попита майка си:

— Толкова е ужасно това, което сториха на Магда, мамо. Как може човек да измъчва доброволно друг човек? Да му причинява такава болка, че онзи насмалко да умре? И къде е татко? Какво е станало с него? Ако и той е бил арестуван, дали и на него са причинили такива мъки като на Магда? Страх ме е, много ме е страх, мамо.

Цяла нощ Елизабет държа дъщеря си в обятията си, след като и двете си поплакаха до насита. Преди да заспи, тя взе твърдото решение още на следващата сутрин да помоли господин Брунман да уреди заминаването й за Щутгарт, придружена евентуално от доктор Щрелиц. Вярно, беше есесовец, но не и бездарен медик, като го сравняваше с уменията на мъжа си.

Магда трябваше да разбере, че се тревожат за нея, че няма да я оставят сама в страданията, причинени й от подли и безсърдечни хора.

 

 

Малко след пет сутринта телефонът в апартамента иззвъня. Елизабет се стресна от обърканите си сънища и си помисли, че само е сънувала за завръщането на децата си.

После усети познатите топли тела на Дебора и Волферл, притиснали се от двете й страни. Те се размърдаха сънено след телефонния звън, но само дъщеря й се събуди, докато момченцето се обърна на другата страна, леко сумтейки, и веднага заспа отново с палец в устата.

В стаята цареше пълна тъмнина. Вечерта Елизабет беше пуснала тежките завеси от дамаска, така че й трябваше малко време, докато се ориентира. Най-после напипа ключа на осветлението. Телефонът замлъкна в мига, в който запали нощната лампа.

Елизабет и Дебора се спогледаха с облекчение. И двете бяха възприели резкия звън на апарата като предвестник за нещастие, като зловещ звук, подклаждащ тайните им страхове. Сега си помислиха, че е било недоглеждане; някой беше набрал погрешен номер. И тъкмо когато се поуспокоиха и отново се отпуснаха на възглавниците си, звънът се поднови. Елизабет въздъхна и вдигна слушалката.

Така научи за поредната катастрофа, а приносителят този път беше Отилие.