Хани Мюнцер
Жило и мед (50)

Четирийсет и девета глава

На сутринта Дебора изплува от сивите воали на хаотичните си сънища. Беше сама. Всичко я болеше. Няколко минути се опитва да подреди замъглените си мисли в правилната последователност. Напразно. Сякаш й беше противно да си спомня за случилото се.

Не можеше обаче да избяга от преживяното. Споменът я връхлетя с още по-голяма мощ, защото се беше опитала да го изтласка.

Якоб, изплака неудържимо и се отдаде всецяло на мъката си. Отново си спомни картината — той, безпомощен и окован, в ръцете на черния есесовски дявол, и отчаянието стегна гърлото й.

В нея започна да зрее мисълта за отмъщение. Надигна се и избърса сълзите си. Те нямаше да помогнат на Якоб. Усети прилив на нови сили. Изправи се на крака, пренебрегвайки сигналите за слабост, които подаваше тялото й. Искаше да отиде при Марлене. Вкопчи се в мисълта, че приятелката й, която никога не падаше духом, щеше да й даде съвет и заедно да изготвят план.

Болницата се беше събудила отдавна, коридорите бяха оживени. Покрай всички стени имаше временни легла — в повечето случаи на тях бяха настанени по двама болни наведнъж или бяха насядали неколцина. Стонове и плач съпровождаха Дебора по пътя й към Марлене.

Сякаш направлявана дистанционно, тя минаваше покрай нещастниците с празни или разкривени от болка лица. Цялото й същество беше устремено единствено към Якоб и неговото спасение. Щом влезе в болничната палата, се вцепени: леглото, на което вчера лежеше Марлене, сега беше заето от две непознати жени, явно изпаднали в делириум. Те не реагираха на въпроса на Дебора за русокосата немкиня. Очите й зашариха отчаяно наоколо в напразно търсене на Марлене.

— Отведоха я през нощта, госпожице — пошепна глас зад гърба й. Дебора се обърна. Някаква старица с побеляла коса, стърчаща на фитили, се надигна мъчително от леглото си. На бузата си имаше огромен виолетов тумор, очите й блестяха от високата температура.

Дебора се приближи с надеждата да научи нещо повече за местонахождението на приятелката си.

— Какви ги говорите? Отвели са я? Кой я отведе?

Изкривената от подагра ръка на старицата се вкопчи в Дебора като лапа на граблива птица:

— Черният мъж, дето има само едно око! — Тя се изкиска като обезумяла.

Обзета от паника, Дебора се върна тичешком в стаята си. Сега вече проумя какво беше подхранвало необяснимия й страх от мъжа с черната превръзка на окото още от първата секунда: разбира се, името! Албрехт го нарече Грайф! Вчера в хотела Марлене бе споменала същото име. Това беше той, Хубертус фон Грайф, смъртният враг на Марлене! А сега приятелката й отново бе в неговата власт…

Дебора започна да кръстосва стаята като муха без глава. Мисли, мисли! Тя притисна с длани слепоочията си, сякаш така щеше да ускори мисловния процес. Изведнъж се закова на място и вирна бойко брадичка. Албрехт! Трябваше да говори с Албрехт. Той беше враг на Грайф и тя вероятно щеше да успее да се възползва от това обстоятелство. Позвъни нетърпеливо за сестрата, за да й повика такси.

Вратата се отвори, но на нея се появи не сестрата, а Осман, който носеше една от пътните чанти на Дебора. Тя тръгна към него с протегнати ръце.

— Нямаш представа колко се радвам да те видя, Осман.

Шофьорът падна на колене пред нея, взе дясната й ръка и я притисна към челото си с неподражаем жест на преданост. Дебора го хвана за раменете и го накара да се изправи.

— Недей, Осман, така ме поставяш в неловко положение. Хайде да си поговорим.

Направи му знак да седне на единствения стол, а сама се настани на леглото.

— Виж какво, аз…

Ала Осман я прекъсна, като сложи показалец на устните си и се стрелна обратно към вратата, за да се увери, че е добре затворена. Чак тогава седна до нея, направи няколко гримаси и ги подчерта с различни жестове.

Дебора разбра, че мъжът я пита как се чувства.

— Благодаря ти, Осман, добре съм. Просто няколко синини и разранено гърло. Нищо сериозно. — Тя се наведе към него и зашепна: — Най-напред искам да ти благодаря, че си спасил фотоапарата и си го занесъл на сигурно място. За жалост през последната нощ се случи нещо лошо. Арестуваха нашия приятел — тя нарочно избегна да спомене името на Якоб, — а също и Марлене. Ако има нещо, въз основа на което да те свържат с тях двамата, трябва веднага да изчезнеш, за да се спасиш. — Осман поклати отрицателно глава.

Дали това означаваше, че няма нищо, което да насочи Грайф по следите му, или че просто отказва да я изостави? Дебора не знаеше как да тълкува жеста. Във всеки случай изпита облекчение и реши да не настоява повече.

— Нашият приятел ми разказа за плана ви да откраднете оригиналните документи. Аз ще ти помогна, обаче ще се опитам да го направя сама. Твоята задача ще бъде да ги занесеш на мястото, посочено ти от нашия приятел. После ще се наложи да преминеш в нелегалност. За целта ще ти дам всичките пари, които успея да събера.

Осман протестира с жестове. Дебора разбра, че той смяташе този риск прекалено голям за нея.

— Остави това на мен, Осман. Опитай се да си винаги наблизо. Щом взема документите, ще те уведомя. Само че може да трае няколко дни. А сега те моля да ме върнеш в хотела. Трябва да се махна оттук, в противен случай наистина ще се разболея в тази болница.

Тя се надигна и посегна към чантата с чистите дрехи, но Осман я възпря. Извади от униформата си малко писъмце, което й предаде с печален жест. С него Албрехт я уведомяваше лаконично, че му се е наложило да замине за два дни, но хотелският персонал и Осман били инструктирани да се погрижат за всичките й потребности.

— По дяволите! — изруга Дебора, неспособна да овладее разочарованието си. Точно сега Албрехт я оставяше сама. Кой, освен него можеше да й помогне в разследването на местонахождението на Марлене? Не, тя нямаше да преживее тези два дни в неведение.

Умът й работеше на бързи обороти. Дали да не се обърне към онзи офицер Ернст, приятеля на Марлене? Сигурна беше, че той е влюбен в Марлене и би изпитал поне съчувствие към нейното нещастие. Може би дори знаеше къде са я отвели и щеше да й издейства посещение при приятелката й? Краката на Дебора се разтрепериха от слабост при мисълта, че отново ще се срещне с онзи страховит Грайф.

Проклятие! Накъдето и да се обърнеше, пред нея се разкриваха все задънени улици и дебнеха опасности. Не би могла да направи нищо за Марлене без съдействието на Албрехт. Всъщност нямаше друг избор, освен да чака. Ръцете й бяха вързани до завръщането му. Дебора не беше чак толкова наивна, за да вярва, че Албрехт държи на Марлене и е склонен да я измъкне от опасната ситуация. Но можеше поне да се осведоми за съдбата й по молба на най-близката й приятелка.

Тя се върна в хотела с Осман. Двата дни до завръщането на Албрехт се точеха мудно. Чакането беше истинско мъчение за Дебора, импулсивна и нетърпелива по природа. Струваше й се, че стрелките на часовника пълзят прекалено бавно.

Убиваше си времето, като кроеше планове и замисляше акции на отмъщение срещу Грайф. Фактът, че нямаше абсолютно никаква възможност да помогне на Якоб, направо я подлудяваше. Осъдена беше на бездействие. Дори не знаеше дали още е жив! Накрая се концентрира върху дръзко обявеното си намерение да открадне Ванзейския протокол от Албрехт. Този документ беше ключът към нейното отмъщение. Без него всички досегашни жертви щяха да са напразни и безсмислени. Тя непрекъснато обикаляше трезора и прехвърляше различните възможности. Случайният наблюдател би си помислил, че тази жена иска да омагьоса шкафа и да го накара сам да се отвори. За кой ли път се изправи пред него, блъскайки си главата върху загадката.

Бездействието беше изпило силите на Дебора — чувстваше се глупава и безполезна, истинско нищожество. Обзета от внезапен гняв, тя блъсна вратата на огледалото и я затръшна с все сила. При това нещо проблесна за миг. Спря се, хвана вратата и бавно я върна обратно, докато не попадна отново на странния проблясък. Той се оказа върнатото отражение на кофичката за охлаждане на шампанско, стояща на скрина. Това я наведе на идея.

Тя извади козметичното си куфарче и отмести настрани кофичката. От вътрешната страна на капака на куфарчето имаше огледалце — квадрат със страна не повече от петнайсет сантиметра. Дебора започна да изпробва различни възможности, тичаше от трезора до скрина и обратно към леглото и многократно променяше положението на куфарчето. Най-сетне намери правилната позиция. От леглото можеше да различи добре цифровата ключалка на трезора през пречупеното отражение в огледалцето на куфарчето. И тъй като ключалката се намираше на височината на корема, Албрехт, който беше доста висок, имаше навика да кляка, докато въвежда комбинацията. Сега й оставаше само да чака до следващия път, когато той щеше да отвори трезора, и да запомни числата.

През остатъка от следобеда и цялата вечер Дебора се упражняваше да изписва огледално обърнати цифри, докато овладя напълно това изкуство. После накъса листовете на миниатюрни парченца и ги пусна в тоалетната. Усмихна се — понякога гневът помагаше.

Малко преди полунощ на третия ден Албрехт най-после се завърна. Дебора винаги се бе смятала за смела, но сега се страхуваше, беше се превърнала в кълбо от нерви. Стегна се обаче — заради Якоб и Марлене, и изигра ролята си. Измъкна се гола от леглото, втурна се, уж изгаряща от нетърпение, и се притисна към него. Имаше нещо утешително във факта, че той се бе върнал най-после и че тя вече не беше сама. Насмалко не се разплака от облекчение.

Въпреки това си наложи да не го атакува веднага с въпроси за Марлене. Албрехт я прегърна и я върна в леглото. Миришеше на алкохол и цигарен дим, но сега от него се излъчваше и друга миризма. Тя не й беше нито приятна, нито неприятна, само някак позната, но Дебора не можеше да я определи в момента.

— Както виждам, вече си по-добре. Трябва веднага да се изкъпя — каза Албрехт. — А ти си спи.

Той съблече униформената си куртка и я хвърли небрежно върху чантата, която беше оставил на един стол при влизането си.

Малко след това се чу шум от течащата вода в банята. Дебора се поколеба. Ето я чантата. Дали да рискува да погледне в нея? Измъкна се нерешително от леглото и посегна към куртката му. Беше влажна. Потърка я внимателно и огледа пръстите си. Бяха червени. Подуши — кръв! Това беше неопределената миризма! Албрехт миришеше на кръв! Прилоша й.

— Какво правиш там? — Албрехт беше излязъл гол от банята.

— Исках само да окача куртката ти — овладяно отвърна тя. — Но май трябва да отиде на пране. Това по нея е кръв, нали?

— Утре ще говорим по въпроса. Връщай се в леглото, Мария. — Голият мъж се приближи към нея и я загледа пронизващо, докато посягаше към чантата си. Извади от нея папката с документите и я заключи в трезора.

За съжаление при завръщането си Албрехт не бе включил горното осветление. Дебора беше оставила да гори само нощната лампа, затова нямаше достатъчно светлина, за да разчете цифровата комбинация. Ядоса се, задето не бе помислила за това. Но все пак беше извадила късмет. Замалко Албрехт да я спипа как души около чантата му.

— Да ти правя ли компания в банята? — насили се да се усмихне тя.

— Не, имам спешна нужда от няколко часа сън. По-късно.

Нетърпението надви над разума й и тя забрави всякаква предпазливост.

— Албрехт, знаеш ли какво се е случило с Марлене? Онзи едноок гестаповец я е отвел от болницата още същата нощ. Какво значи това? Защо го е направил? Марлене е тежко ранена.

— Откъде знаеш, че е от Гестапо? — лукаво попита Албрехт.

— Лекарят от болницата го спомена. А ти откъде го познаваш? И какво искаше той от мен? Този човек ме плаши — отвърна Дебора. Този път нямаше нужда да се преструва, че я е страх.

— Казах ти, ще говорим утре. А сега ме остави на мира и заспивай. Ей сега идвам.