Хани Мюнцер
Жило и мед (47)

Четирийсет и шеста глава

Пет минути по-късно Марлене се върна, бледа като мъртвец и с паническо изражение на лицето, което стресна Дебора.

— Какво се е случило? — попита уплашено тя.

— Моят смъртен враг е долу, това се е случило. По дяволите! Как можа този гадняр Грайф да се появи точно сега!

По навик Марлене не беше взела асансьора, а бе използвала стълбите. Великолепното стълбище водеше от първия етаж към фоайето. Кракът й едва бе докоснал последното стъпало, застлано с карминеночервена пътека, когато през въртящата се врата в лобито нахлуха група мъже, някои униформени, други цивилни. Сред тях плуваше висок мъж с превръзка на окото и в черно кожено палто.

Марлене го позна от пръв поглед: Хубертус фон Грайф! Ах ти, гадно копеле! Какво правиш тук? — изръмжа под нос тя, а следващата й мисъл беше: „Бягай!“. Това желание я обзе толкова силно, че трябваше да впрегне цялата си воля, за да не му се поддаде.

Както винаги Окото — така го наричаха всички, независимо дали бяха негови почитатели, или врагове — беше заобиколен от цяла рота млади хубави мъже, личните му хрътки. Неколцина се разпръснаха веднага из хотелското фоайе, а двама се разположиха удобно в двете кресла до камината. Небрежността им бе измамна. Първостепенната им задача беше да сондират средата.

В Берлин се носеха злобни слухове за сексуалните предпочитания на Грайф, но досега те явно не бяха навредили на кариерата му.

Грайф беше есесовец, вторият човек в Тайната полиция — Гестапо. Освен това стар познайник на Марлене, в най-лошия смисъл на думата. По-голяма от амбициите му беше единствено неговата жестокост, която Марлене бе изпитала на собствен гръб.

При появата на Грайф тя инстинктивно се скри зад същия чемшир, зад който бе потърсила убежище и Дебора. Напълно изключено беше да напусне хотела сега. Имаше заден изход, но за целта трябваше да излезе от скривалището си и да слезе с асансьора един етаж по-надолу. Да, беше променила външния си вид и дори бе сложила няколко кила отгоре. Преди косата й беше тъмна и дълга, сега я носеше руса и къса, изрусените й вежди бяха изскубани, устните — плътно покрити с червило. Въпреки това смяташе, че Грайф може да я познае. Не биваше да поема и най-малкия риск; трябваше веднага да се отърве от фотоапарата и от двете скъпоценни касети.

Пък и не можеше вечно да клечи зад чемшира, така щеше да събуди подозрения. Следващият, който използваше асансьора или стълбите, щеше да я забележи. Ето, вече се приближаваше възрастна дама с лисича наметка, следвана по петите от шофьор в униформа, притиснал с брадичката си цяла камара кутии.

Не й хрумна нищо по-добро, освен криво-ляво да напъха фотоапарата и касетите в пръстта на чемшира с надеждата, че няма да се повредят. Поне пръстта беше рохкава и суха.

Мили боже, моля ти се, направи така, че в близко време да не поливат храста, помоли се пламенно Марлене и си пое дълбоко дъх, за да събере достатъчно кураж. Изправи се, приглади полата си и направи една крачка. Обърна гръб на лобито и тъкмо слагаше крак на второто стъпало, когато един глас зад нея каза:

— Извинете, госпожо. Мисля, че това е ваше.

Марлене си наложи да не трепне. Обърна се бавно, като истинска дама. В подножието на стълбището стоеше една от хрътките на Грайф и й подаваше снежнобяла ръкавица. Трябва да беше паднала от чантата й, докато е вадела апарата.

— Благодаря, младежо — отвърна учтиво тя и отново се обърна към стълбите, когато зад гърба й прозвуча друг глас.

Щом го чу, я полазиха ледени тръпки.

— Извинявайте, не се ли познаваме?

Марлене пресметна светкавично шансовете си. От последната им среща в Берлин бяха изминали близо четири години. За разлика оттогава, когато лежеше в килията мръсна, окървавена и гола, сега тя представляваше образец на немска дама. Дали я бе познал въпреки това?

— Не смятам, че съм имала това удоволствие, господин…? — изрече тя с подходящия укорителен нюанс в гласа, понеже човекът насреща й не се беше отнесъл с подобаващата за такава дама учтивост.

Той се поклони най-добросъвестно:

— Хубертус фон Грайф, на вашите услуги. — Погледът му се плъзна бавно и безсрамно от долу нагоре, запечатвайки всяка подробност от външността й. Прецени елегантните й френски обувки, копринените чорапи, синия костюм с брошка във формата на паун, шапката с дискретна украса. Сега със сигурност знаеше цената й. Накрая Грайф се втренчи в лицето й. Единственото му око се забоде в нейното, отдели ретината от очния мускул, проникна право в мозъка й и затърси там нечисти мисли.

Марлене издържа на погледа му и вложи в тона си перфектната комбинация от почуда и недоумение:

— Ама моля ви се, господин Фон Грайф — изрече нахакано тя, макар да не се чувстваше никак смела. — А сега ме извинете. — Тя си наложи да се качва бавно по стълбите, с ръка на перилата, сякаш не бързаше заникъде. През цялото време усещаше как погледът му прогаря дупка в гърба й.

 

 

— Нямаме много време — подхвана припряно Марлене, щом се озова отново в апартамента. — Не знам дали Грайф ме е познал. Ако е така, скоро ще започне да ме издирва, или вече е започнал. Ще изчезна отзад, през входа за доставчиците. Слушай ме внимателно, Дебора! Трябва да се отърва от фотоапарата и филмите. Те се намират в чемшира, който ти се пада отдясно, като застанеш пред асансьора. Трябва да ги извадиш, без да привличаш внимание. Ще се срещнем в кафене „Циганерия“. Ще те чакам през целия ден. Донеси ми ги там. Ако ме няма, значи ми се е случило нещо. Тогава занеси апарата на Павел. Разбра ли всичко?

— Да, естествено. Но защо смяташ, че ще ми е по-лесно, отколкото на теб?

— Защото Грайф няма да спре приятелката на Албрехт Брунман.

— Но той изобщо не ме познава!

— О, познава те. Повярвай ми, познава всички любовници на големите клечки. Така работи той. За него всяка информация е полезна информация. Снимката ти отдавна е в чекмеджето на бюрото му. Трябва да тръгвам. Изчакай около час и ме последвай. Късмет! — Марлене я целуна по бузата и бавно отвори вратата. В коридора нямаше никой. Тя се измъкна безшумно.

 

 

Дебора се заслуша напрегнато за необичайни звуци от сорта на тежки ботуши или силни викове, но животът в хотела следваше обичайния си ритъм. Изглежда, Марлене беше успяла да се измъкне.

Облече се старателно. Избра тясна черна рокля с бяло пересто цвете на ревера. Нервните й пръсти скъсаха първия чифт копринени чорапи, след което реши да тръгне боса. И без това й беше топло. Сутрешното слънце грееше през високите сводести прозорци и в стаята бе станало горещо.

Докато нахлузваше обувките със среден ток, Дебора размишляваше върху по-нататъшните си действия. Как да клекне до чемшира, без никой да я види, и да извади апарата от саксията? Тя изрита елегантните обувки и извади от гардероба чифт половинки с връзки. Една развързала се връзка щеше да е добър повод да клекне до чемшировия храст. Грабна голямата си черна чанта. Асансьор или стълби, замисли се тя и избра стълбите. Оттам щеше да има по-добър поглед към лобито.

Часът изтече и тя тръгна.

 

 

„Все някога човек трябва да има късмет“, каза си Дебора след по-малко от пет минути и с облекчение се отпусна върху меката тапицерия на едно такси.

Всичко премина адски лесно. Лобито беше празно, с изключение на двама новодошли, цивилни, които попълваха документите си на рецепцията, и никой не й обърна внимание. Тя напипа веднага фотоапарата и касетите и ловко ги пъхна в чантата си.

Щом влезе в кафене „Циганерия“, започна да се оглежда, но за свой ужас не откри Марлене.

В заведението, препълнено както винаги, шумът беше непоносим за чувствителния й слух, а миризмите на хората, съчетани с дима от цигарите и пурите, направо я зашеметиха. Не обичаше да идва тук. Но Марлене беше казала, че бърлогата на звяра е най-сигурното място.

Още с влизането си Дебора привлече вниманието на няколко групи офицери, които с жестове я канеха на техните маси. Тя поклати усмихнато глава и помоли една келнерка да й запази следващата свободна маса за двама. След няколко минути — едва беше седнала в левия заден ъгъл, видя Марлене да влиза в кафенето.

Дебора изпита такова облекчение, че с мъка се въздържа да не скочи и да не се втурне към нея. Подобно държане беше непредпазливо и не подхождаше на една дама, така че тя се задоволи с дискретно махване.

Марлене прекоси заведението, като пътьом отвръщаше любезно на поздравите и дори се засмя на шеговитата забележка на един от мъжете. Стигна до масата на Дебора, целуна я по бузата и веднага поръча две чаши шампанско и една мока. Пред Дебора вече имаше празна чаша от кафе. Двете доближиха глави и се закикотиха, сякаш си споделяха женски клюки, а Дебора каза:

— Взех го. Кога да ти го предам?

— Не тук. Твърде много очи. След малко отиваме заедно в дамската тоалетна. Сигурна ли си, че не са те проследили?

— Сигурна съм. Нарочно накарах таксито да заобиколи.

Марлене се изсмя звънко, сякаш приятелката й току-що беше споделила нещо особено забавно. Шампанското дойде и те си казаха наздраве. За евентуалния наблюдател тези две дами просто си разменяха женски глупости.

— Защо закъсня толкова? — попита Дебора, едва отпивайки от чашата си.

— Защото ме проследиха, за разлика от теб. Този тип беше добър. Просто не можех да се отърва от него.

— И как се отърва накрая?

— Изобщо не съм. Убих го.

Дебора насмалко не изпусна чашата си. Взря се смаяно в приятелката си.

— Затова се налага да изчезна незабавно. Днес се виждаме за последен път. Не ме гледай така. Стегни се! Един от приятелите на Ернст гледа към нас. — Марлене вдигна чашата си и се усмихна. Дебора повтори механично жеста й.

Изведнъж изражението на Марлене се промени. Усмивката се смъкна от лицето й, сякаш някой я беше заличил с един замах.

Изправи се бавно и това, което видя, очевидно я изпълни с дълбок ужас. Дебора погледна уплашено нагоре. Марлене обърна масата, дръпна приятелката си и я покри с тялото си. Всичко това се разигра за няколко секунди. Умът на Дебора нямаше време да осмисли странното поведение на Марлене, когато кафенето беше разтърсено от мощна експлозия. Тя усети разкъсваща болка и загуби съзнание.