Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (66)

65.

Кристина с нещастен вид погледна часовника си:

— Бен не прави такива неща!

Джоунс сви рамене:

— Вероятно е изтощен. Ако ти беше на негово място, нямаше ли да бъдеш?

— Но това не обяснява защо не се върна в хотелската стая. Каза ми, че ще се срещнем там.

— Може би е попаднал на някакво барче по пътя си и е решил, че има нужда да глътне едно на крак.

Лавинг изкудкудяка:

— Капитана ли? По-вероятно е да се е отбил в „Бърза закуска“ за четвъртинка мляко с шоколад.

— Момчета, не е смешно. Аз се тревожа. — Кристина обиколи стаята. — Казва да го изчакаме в хотелската стая, а после не се появява. Не е в негов стил!

— Дай му още малко време — каза Джоунс, като се опитваше да я успокои. — Ще се покаже. Не мислиш ли, Лавинг?

Лавинг бавно наклони главата си на една страна:

— Не. Странно е. А инстинктът на Кристина обикновено действа много добре. — Той се надигна от дивана: — Искате ли да огледам край съда?

Кристина поклати глава:

— Не беше там, когато аз си тръгнах. Защо би трябвало да бъде там? Не, сигурно са го издебнали някъде. — Тя замълча за момент, като се усети какво е казала. Издебнали. Думата отекна в съзнанието й. — О, господи! Не мислите ли…

— Да мислим ли? — скочи Джоунс. — Какво? А ти какво мислиш?

— Страдащия — произнесе едносрично тя.

Тримата се спогледаха:

— Но как?

— Не знам — отговори Кристина. — И няма да разберем, ако стоим тук. — Грабна телефона и набра девет за външна линия: — Търся Майк.

 

 

Мъжът с предавателя в ръка продължаваше да се смее:

— Сигурно не мислиш, че сме свършили. О, не, Кинкейд! Ние току-що започваме! В края на краищата ти трябва да влезеш във форма.

Бен тежко се облегна на моста:

— Какво искаш сега?

— Същото, само че този път ще се върнем в алеята. Аз оставих другия предавател на паважа.

— Слушай — каза Бен, като все още не можеше да си поеме дъх. — Аз съм съвсем изтощен. Не мисля, че ще мога да го направя за пет минути.

— Не можеш да го направиш за пет ли? Много добре. Тогава ще ти дам четири и половина!

— Това е невъзможно!

Мъжът включи хронометъра:

— Бягай!

— Но…

— Четири минути и трийсет секунди. И брой!

Бен се откъсна от моста и се понесе надолу по алеята. Този път беше по-трудно. Много по-трудно. Гърдите го боляха след последния отчаян бяг, а двата ритника в стомаха не бяха подобрили състоянието му. А сега трябваше да бъде по-бърз. Много по-бърз.

Този път бягаше срещу вятъра. Той брулеше лицето му, пронизваше го, вцепеняваше го. Нямаше изход. Трябваше да не обръща внимание на болката. Трябваше да се съсредоточи в целта си. Трябваше да прескочи стената, както казваха бегачите. Да бъде още по-бърз от преди.

Докато бягаше, той прехвърляше в ума си всички, които сигурно в този момент се намираха в апартаментите под наем, където живееше и той. Мисис Малмърстийн. Мистър Пери, когото така и не бе срещал. Джони и Джейми, сестрите близначки, техните братя близнаци, родителите им. Джизил. И Джоуи.

Джоуи.

Той здраво стисна зъби. Тъкмо бе успял да направи малка крачка и да се доближи някак до детето. В края на краищата те двамата, изглежда, можеха да живеят заедно и Бен нямаше да бъде оня нещастен заместител на родителите, какъвто си мислеше, че е. Той копнееше да го види в края на всеки божи ден. Беше се научил да обича детето, сякаш то бе негов собствен син.

Нямаше да позволи да остави да му го вземе някакъв си кучи син.

Бен с труд принуждаваше краката си да се движат напред. Те го боляха, препъваше се. Забавяше ход и го знаеше. Опита се да ги накара да забързат, но те не му се подчиняваха. Стисна юмруци и напрегна цялата си воля. Трябваше да се справи. Трябваше!

Видя предавателя точно пред себе си. Копелето го бе прикрепило към амортисьора на взетата му под наем кола. Бен се втурна към него с протегнати ръце. Напрегнал всяка последна частица от останалата в тялото му енергия, той се хвърли напред и натисна бутона.

После се строполи на паважа до амортисьора, мъчително борещ се за глътка въздух. След миг мъжът с хронометъра дотърча до него.

— Добре, добре — каза, ухилен, той. — Какво изпълнение! — Погледна надолу към Бен, прострян на земята: — Ставай!

— Аз… не мога…

— Казах ти да станеш!

Гласът на Бен приличаше на неразбираем шепот.

— Не мога да мръдна — излъга той.

— Какъв стон! Звучи патетично. А аз имах намерение да ти направя комплимент. Времето ти беше добро. — Той погледна хронометъра. — Но, уви, не съвсем добро. Четири минути и тридесет и четири секунди. Отчаян опит. Но безуспешен. — Погледът му се насочи към предавателя. Пръстът му потрепна: — Така че, боя се, нямам избор…

Бен скочи напред с протегнат юмрук. Преди мъжът да успее да реагира, той изби предавателя от ръката му. Предавателят полетя във въздуха в концентрична дъга, после започна да се снишава и падна във водите на река Арканзас.

— Ти, глупаво, малко…

Бен не изчака да разбере как щяха да го нарекат. Скочи в колата, завъртя ключа и запали двигателя.

— Не можеш да го направиш!

Само гледай, помисли си Бен. Той даде обратен ход, като се целеше точно в негодника, който се опитваше да измъкне пистолета от джоба на палтото си. Успя да отскочи тъкмо навреме. Бен вкара колата в алеята и го повали.

Навярно след миг чу първия изстрел, но той не го улучи. В огледалото за обратно виждане видя как мъжът побягна към другата кола на паркинга с пистолет в ръката. Той изхвърли двамата мъже от седалките и задейства двигателя.

По дяволите! Преследваше го.

Бен зави към магистралата Ривърсайд, като се надяваше, че оня ще го изгуби в мрака. Не ставаше, другият беше много бърз. Той полетя по улицата само секунди след Бен. Още по-лошо: Бен скоро видя, че онзи кара някаква спортна кола, докато Бен трябваше да се задоволи със своя „Крайслер Седан“. Добра кола, но не точно такава, каквато човек би си избрал за гонитба на висока скорост.

Настигаше го.

Бен се опита да помисли какво да прави. Да отиде в полицията. За помощ? Работата беше там, че маниакът бе непосредствено след него и щом той спреше някъде, още повече — ако излезеше от колата…

Един куршум удари задното стъкло. То се разби и на всички страни се разлетяха малки стъклени парченца. Бен здраво стисна кормилото, като се стараеше да не изгуби контрола върху управлението на колата. Не можеше да рискува да спре. Дори не можеше да намали скоростта.

Светофарът показваше зелено, което бе щастие за него, защото знаеше, че ако ще трябва да спре, това щеше да е неговият край. В края на Ривърсайд той зави в Седемдесет и първа улица и премина край неоновите светлини на познатото на всички заведение от веригата за бързо хранене. Можеше да види как приятелчето му препуска непосредствено зад него и предните му фарове приближават с всяка изминала секунда. Техният блясък практически заслепи Бен; той отмести погледа си и се съсредоточи върху пътя пред себе си.

Какво трябваше да направи, по дяволите? Имаше нужда от план. Не можеше само да кара напред; всеки момент онова животно можеше да стреля и някой от куршумите можеше да го улучи. А, от друга страна, не можеше да спре. И ако имаше късмет да се откопчи от лудия, Бен знаеше какво щеше да направи онзи. Щеше да се върне до блокчето на Бен и щеше да се опита да убие Джоуи, Джони или мисис Малмърстийн. Или щеше да вземе друг предавател, щеше да го нагласи на нужните му честоти и щеше да възпламени експлозивите.

В момента стигаше да продължава напред, дори и да мислеше какво може да стане, въпреки че сега точно не можеше. Трябваше да спре този човек. Бързо!

Бен насочи колата вдясно и я подкара с приблизително осемдесет мили в час. Прелетя край университета „Орал Робъртс“. Може би ако затвореше очи и се помолеше заедно с онези огромни молещи се ръце… или може би не. Светлината на кръстовището пред него бе жълта. Нямаше значение; той премина точно когато светлината се промени. Погледна в огледалото за обратно виждане; Страдащия все още беше зад него, но трябваше да натисне спирачките и да изчака за миг, за да предотврати катастрофата на кръстовището. Бен бе спечелил няколко метра и няколко секунди.

Дори малко повече. Той видя как преследвачът му натиска спирачките и как за миг се колебае, преди отново да го последва. Бен трябваше да реши в секундата. Защо…

Но да, разбира се. Онзи не беше от Тълса. Не познаваше пътя или поне не го познаваше добре. Може да имаше пистолет и по-бърза кола, но не знаеше къде отива.

Това беше ключът.

Бен зави по Осемдесет и първа улица и се насочи към Йейл. Сега имаше план, но трябваше да го вкара в действие, преди оня клоун да забие някой куршум в гумите му. Или в главата му. Сега бяха навлезли дълбоко в южната част на Тълса. Дори и ако този маниак бе живял в Тълса, откакто бе започнал терористичната си кампания, в което Бен се съмняваше, нямаше никаква причина да е идвал тук.

Като премина отново на жълто, Бен зави към Йейл и вече беше там.

На Кръстовището на мъртвеца, в стила на Тълса.

Той се понесе надолу в мрака. Погледна в огледалото за обратно виждане. Да, разбира се, лудият продължаваше да е зад него. Бен изкрещя, когато вземаше първия завой на две колела само и почти без да намали скоростта си.

Веднага щом взе завоя и онзи не можеше да го вижда, той се насочи встрани на шосето и натисна с все сила спирачките.

В момента, когато колата спря, Бен изгаси фаровете и изключи двигателя. Само след частица от секундата маниакът профуча по завоя. Бен можеше да види как се бори да овладее колата си. Видя, че наближава следващия завой, а след него и следващия, но караше с огромна скорост. Нямаше никаква перспектива. Колата рязко поднесе — първо вдясно, после вляво, след това прекоси шосето и се килна на една страна в канавката, удари се в оградата и се блъсна в едно дърво.

Звукът от сблъсъка прозвуча като гръмотевица, родена от чука на Бога.

Бен изтича надолу след него. Стволът на дървото се бе забил до половината в капака на колата. От двигателя се виеше дим; пламъците вече почваха да го обхващат. Навсякъде наоколо бяха разхвърляни метални отломки. Колата бе напълно разбита.

А сгърченият зад кормилото мъж не бе в по-добро състояние.

 

 

След около половин час Завоят на мъртвеца се тресеше от всякакви дейности. Четири патрулни коли и десетима полицаи, включително и Майк, който търсеше Бен от мига, в който Кристина му се бе обадила, бяха оградили мястото на инцидента. Зададе се една линейка, която се опитваше да приближи колкото й бе възможно. На противоположната страна на улицата се бяха скупчили зяпачи. И което напълно можеше да се предскаже: няколко репортери и миникамери също си пробиваха път, като се опитваха да заснемат хубави кадри за късните новини.

Бен наблюдаваше как спасителният екип се опитваше да измъкне мъжа от смачканата седалка. Те го извадиха, положиха го на една носилка и го натовариха в линейката.

Бен внимателно пристъпи към линейката.

— Мъртъв ли е? — попита той Майк.

— Не, за нещастие. — Майк се отдалечи от останките от колата и изтри ръце в тренчкота си. — За известно време ще бъде в ужасно състояние, но ще живее.

— Той има нужда от помощ — каза Бен.

— Има нужда да се отърве от злочестината си — отговори със стиснати зъби Майк. — Този свят и без това е достатъчно лош, за да обикалят из него и такива гадни самоубийци.

— Ако нещата бяха по-различни… — каза Бен. Опитваше се да намери точните думи, които да не изглеждат глупави и безплодни. — Той щеше да бъде един съвършено нормален човек.

Но пък и всички ние бихме могли, помисли си.

— Самозаблуждаваш се — изръмжа в отговор Майк. — Това е заложено генетично. Човек нищо не може да направи. Той просто си е боклук. Психопат. Безумец.

Бен поклати отрицателно глава:

— Не беше безумен. — Вдигна от земята някакъв отломък от стъкло и метал, който лежеше в тревата — остатък от разбит стоп. — Той просто страдаше.