Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (35)

34.

Дийна разбра, че трябва да направи нещо, и при това бързо, но по някаква странна причина не можеше да накара краката си да се размърдат. Какво правеше тук? Не биваше да идва; трябваше да накара шефа си да каже, че не й разрешава да се отлъчва от работата си, или да твърди, че има малки деца, които се нуждаят от нея, каквото и да е. Но глупаво или не, сега беше тук, мъжът съобщи името й и тя трябваше да си наложи да стане и да тръгне.

Дийна с усилие се изправи и зае мястото си в карето на съдебните заседатели. Е, разбира се, още не бяха я избрали за заседател. Какво толкова имаше? Тя знаеше за многобройни случаи на заседатели, които бяха отказвали да участват в подобни големи дела за убийство. Щяха да намерят някаква причина, за да не я изберат. Особено ако им кажеше…

А, там беше работата. Трябваше ли да им каже? Знаеше, че трябва, знаеше, че е морално задължена да им каже.

Но щеше ли?

Добре, казваше си тя, не беше се предложила сама, но ако й зададяха точните въпроси, трябваше да отговори честно.

Точно така. Едва не се изсмя на висок глас. Какво биха могли да я запитат, което да разкрие тайната? Извинявайте, госпожо, но да не би по някаква случайност дъщеря ви да е свързана с един мъж, за когото мислите, че всъщност носи отговорността за избиването на семейството на обвиняемия? Разбира се, не мислеше, че някой би могъл да й зададе такъв въпрос.

Следователно проблемът беше трябва ли да премълчи, или трябва да каже истината?

И проблемът беше, ако постъпеше както трябва, какво ще стане с Марта?

Не можеше да повярва, че Марта съзнателно е участвала в убийствата. Въпреки всички болезнени моменти, през които двете бяха преминали в последните няколко години, тя знаеше, че Марта в основата си е благородно, отговорно дете.

Но окръжният прокурор, разбира се, не познаваше Марта. Ако оправдаеха Барет и той бе принуден да потърси други заподозрени, прокурорът сигурно щеше да се насочи към Бък. А от Бък до Марта имаше само една крачка.

Щеше ли той да обвини Марта в съучастничество? Разбира се, че щеше. Обществото щеше да го изиска. Медиите щяха да нададат вой да го направи. В края на краищата те много повече предпочитаха идеята за наличието на заговор пред тази за самотния убиец. Заговор звучеше далеч по-секси, беше далеч по-интригуващо.

Марта щеше да иде в затвора. Може би не завинаги, но за достатъчно дълго време, за да бъде животът й непоправимо разбит. Човек не можеше да се отърве от такива белези.

И така, трябваше ли Дийна да направи, каквото трябваше да направи?

Но как можеше да го стори? За бога, та тя беше майка. Целият й живот се градеше върху предпоставката, че трябва да се грижи за дъщеря си, да я защитава, да я води, да й помага да си уреди щастлив и плодоносен живот. Просто не можеше! Дори и ако…

Тя леко извърна глава и се загледа в бившия кмет Уолъс Барет, седнал до своя защитник на масата на защитата. Той се опитваше да бъде силен, би казала тя, но беше тревожен. Можеше да го види в лицето му. И кой нямаше да се тревожи, ако бе на негово място? След всичко онова, през което бе минал. И за което отчасти и тя бе спомогнала.

Отмести поглед и се загледа в ръцете си.

Да. Дори и ако!