Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (29)

28.

Лавинг паркира колата си в една улица срещу парка. Най-близкият осветителен стълб беше на половин миля надолу по мръсната улица; всички лампи в парка бяха изпочупвани толкова пъти, че градът в края на краищата се бе отказал да поставя нови. Това като че ли бе последното място, където човек би могъл да помисли да остави имуществото си без никакъв надзор. Лавинг още веднъж изпита задоволство, че не си бе дал труда да замени вехтия си форд пикап с нова кола. Той още вървеше, макар че едва носеше душата си. Въпреки че не бе в такова състояние като колата на Капитана или други някои машинки, той определено издаваше годинките си. Всеки евентуален крадец на коли веднага щеше да разбере, че не си струва труда да се занимава с него.

Лавинг внимателно се промъкна в парка, като държеше очите си отворени за всеки признак, че може да налети на нещо. Бедата можеше да дойде отвсякъде. Паркът „О’Брайън“ бе едно от най-лошите, но и най-прочути места в Северна Тълса. Нещо като местна версия на Сентръл Парк, той беше място, където никой здравомислещ или уважаващ законите гражданин не влизаше след смрачаване. През деня приличаше на всеки друг парк, освен може би, че поради разположението си бе населен преди всичко с бегълци от бедните и обитавани предимно от чернокожи квартали наоколо. Но в неделните вечери паркът ставаше главното сборище на младежи, чийто брой понякога стигаше до хиляди, нахлули там с новобоядисаните си коли от Норт Луис или Бирмингам авеню. Някои от момчетата пристигаха дори от Окмълджи, за да се катерят по покривите на колите си, да пият бира и да мръзнат. Да си разменят клюките за жени, за взломаджии или рападжийски банди. Мирисът на горяща марихуана бе толкова силен, че оставаше там в продължение на дни. Полицията смяташе това място за буре с динамит със запален фитил и само чакаше кога ще стане експлозията.

Дори извън неделните вечери това място не бе за самотни бели хора, макар и да имаха фигури на хладилна камера. Лавинг го знаеше. Но Капитана, изглежда мислеше, че това е важно, тъй че — ето го тук. В интерес на истината, правеше го само заради Бен. Бен беше добро момче, особено за човек, прекарал твърде дълго в колежа и преживял толкова малко време в действителния свят. Той неведнъж бе правил някои извънредно важни услуги на Лавинг и Лавинг бе повече от щастлив, че сега може да му се отплати с нещо подобно.

В северния край на парка той мерна нещо, точно над хълма между масите за пикник и бейзболната площадка. Някакъв човек — мършав, дългокос, сам. Който чакаше, въпреки че Лавинг не видя госта му.

Като се придвижваше безшумно напред, Лавинг пролази под каменната маса за пикник близо до мъжа. Можеше да вижда през отвора, образуващ се между масата и скамейката, но пък него трудно можеха да го открият. С малко късмет, ако двамата не шепнеха, той можеше и да ги чува.

Минаха около пет минути, преди другият участник в рандевуто да дойде. Той внезапно изникна от мрака; сигурно също бе паркирал колата си някъде наблизо.

Беше Уитман. Лавинг се изненада, че самият той пристига. Каквото и да го тревожеше, трябва да беше сериозно. Толкова сериозно, че Уитман не можеше да се довери на друг човек.

Той доближи до мършавото момче с дългата коса. Не се ръкуваха. Може би затова дори и не изглеждаха особено приятелски настроени един към друг.

Двамата промърмориха първите думи, които си размениха, и Лавинг не успя да долови нищо. Все пак след мъничко разговорът достатъчно се нагорещи и Лавинг вече можеше да чува.

— Казах ти да си острижеш проклетата коса! — изрече през стиснати зъби Уитман. — Мили боже, ами ако някой ни види? Мислиш ли, че ще им трябва много време, за да сметнат колко прави две и две?

— Харесвам косата си така, човече.

Уитман сграбчи висящите кичури от двете страни на лицето му и ги дръпна:

— Или ще отрежеш косата си, или си мъртъв, копеле! Разбираш ли ме?

— Хей, по-леко!

Уитман дърпаше все по-силно:

— Разбираш ли ме?

— Хей, нали не си майка ми, а?

Уитман нави косите около ръцете си и толкова рязко ги дръпна надолу, че момчето падна на колене.

— Разбираш ли ме?

То извика от болка:

— Добре, добре! Боли ме!

— Мога да направя и нещо по-лошо.

— Хайде, успокой се. Получих съобщението.

Уитман пусна косите му. От пръстите му паднаха кичури косми:

— Така значи.

Момчето изтръска праха от коленете си и се изправи.

— Инвестирал съм много пари в теб — изръмжа Уитман. — Подхранвам лошите ти привички с повече, отколкото мога да си позволя. В замяна очаквам да ми помогнеш малко.

— Дадено, дадено. Каквото искаш!

Лавинг забеляза, че момчето вече бе далеч по-сговорчиво. Просто удивително е какво може да стори малко физическа болка!

— Какво, по дяволите, си мислел, че правиш? — попита Уитман.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, като си забъркал онова глупаво момиче в това. Да не си си изгубил ума?

Момчето се ухили:

— От това ли те е бъз, човече? Успокой се. Тя е бетон.

— Въобще не биваше да я замесваш!

— Помислих си, че с нея ще изглеждам не толкова подозрителен, нали? Вместо да приличам на някой, който души наоколо, ние бяхме като двойка гаджета на вечерно гезме. Беше адски готино. Никой не ни забеляза.

— Забелязали са ви, задник проклет! И са казали на полицията!

— Тя не е казала.

— Може и да не е тя, но ако някой я разпознае, а, тикво? Какво тогава?

Момчето замълча.

— Взе ли апарата обратно?

Момчето подаде фотоапарата на Уитман. Което пък напомни на Лавинг, че носи в себе си малко фотоапаратче с инфрачервен филтър, което би могъл да използва, за да увековечи тази среща.

Щом взе апарата, Лавинг го отвори.

— Къде е филмът? — изръмжа той.

— А! Ами… има малък проблем.

Уитман се надигна на пръстите на краката си:

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда, че майката на Марта е проявила филма. Намерила е апарата под леглото й, взела е филма и го е проявила. Каква гадна курва!

За миг Уитман замахна с юмрук и толкова силно удари момчето, че то буквално се повали на земята и остана там на четири крака.

Уитман го сграбчи за врата и натисна лицето му в прахта:

— Искам тези снимки, и то незабавно! И негативите! Разбираш ли?

Момчето плюеше прах.

— Филмът може да докара ченгетата до теб, а от теб — до мен! Не желая това да стане. Разбра ли?

Момчето се опита да проговори:

— Но как мога…

Уитман силно блъсна главата му в земята:

— Не знам как ще можеш и честно — съвсем не ми пука. Можеш да я заплашваш или да я мъчиш, или да я убиеш. Аз само си искам филма. Веднага. В противен случай имам намерение да заплашвам, да измъчвам и да убия теб!

Уитман отново натисна лицето на момчето в прахта. То се превъртя на гръб, като стенеше. Лавинг можеше да види как кръвта и мръсотията се смесват по лицето му.

Уитман измъкна портфейл от задния си джоб, извади няколко банкноти и ги разсипа по проснатото тяло на момчето:

— Ето ти малко за харчлък. И гледай да направиш каквото трябва, за да си свършиш работата! Схвана ли?

Момчето кимна, цяло треперещо.

— Добре, задник такъв! Не искам да чувам за теб, докато не свършиш!

Уитман се обърна и изчезна в мрака.

Великолепно. Лавинг пъхна фотоапарата под ризата си. Беше направил повече от достатъчно снимки от срещата. Това щеше да обърне хода на процеса. Уитман беше вътре с двата крака.

Лавинг бе толкова доволен от свършеното, че не чу стъпките зад себе си, докато вече не бе късно. Той реагира незабавно, но бе забравил къде се намира и като скочи напред, удари главата си в долната страна на циментената маса за пикник. Докато идваше на себе си от удара, видя нещо, което премина встрани от него. Той се сви; нещото едва не засегна главата му. Вече знаеше какво е това — бейзболна бухалка.

Лавинг с усилие се промъкна напред, като се опитваше да се измъкне изпод масата. Докато продължаваше да стои заклещен там, нямаше как да може да се защити отзад. Бухалката отново го връхлетя и този път ударът улучи гърба му. Гърба го болеше, молеше се само да не е ранен. Чу свистящия звук, който му подсказа, че бухалката отново се връща върху него. Нищо не можеше да направи. Затвори очи и се помоли да му се размине. След миг бухалката отново изсвистя. Той рухна с лице в прахта и вече нямаше нищо, освен мрак.