Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (49)

48.

След една дълга и почти безсънна нощ Бен се затътри обратно в съдебната зала. Сцената беше почти същата, както и предния ден. Репортери и зяпачи се тълпяха между редовете и предлагаха мнението си на всеки, който желаеше да ги изслуша. В залата имаше няколко познати лица и неколцина градски съветници, между които беше и Уитман.

Въпреки травмиращото си преживяване от предния ден, Синтия Тейлър също беше там, седнала мълчаливо на един от първите редове, където съдебните заседатели не можеха да не я забележат. Там, където стратегически я бе поставило обвинението. Имаше още няколко души, които той не можеше да си спомни точно кои са, но ги помнеше от предния ден; фактът, че те сякаш си бяха запазили места, говореше на Бен, че навярно са важни личности. Може би евентуални свидетели или писатели, които си вземаха бележки за своите бъдещи бестселъри.

Уолъс Барет вече седеше на мястото си на масата на защитата с трима души от охраната на шерифа, застанали дискретно отзад. Бен придърпа стола си до него.

— Държиш ли се?

Барет сви рамене:

— Правя всичко по силите си. При тези обстоятелства.

Бен кимна. Ако самият той се чувстваше зле, можеше да си представи как се чувства човек, когото съдят.

Барет се изкашля, после заговори:

— Не… върви твърде добре, нали?

Бен се поколеба, преди да отговори. Неговата политика беше да казва на клиентите си истината, без значение колко горчива беше тя. Но знаеше, че сега ще трябва по някакъв начин да залъже Барет, ако иска да устои на още един ден като предишния.

— Нещата винаги изглеждат малко не в ред, когато обвинението излага тезата си. Нашата перспектива ще се подобри, когато ние сме на ход. — Бен се засмя и се опита думите му да прозвучат убедително: — Ще видиш.

Барет кратко му кимна в отговор. По всяка вероятност не вярваше, но тъй или иначе това бе приятна мисъл.

Очите му се обърнаха към подиума на съдебните заседатели. Той постепенно се изпълваше, докато заседателите един по един заемаха местата си. Както и всеки ден, те оглеждаха залата и търсеха погледа на обвиняемия, като се опитваха да разберат какво точно могат да видят в него. Барет посрещаше погледите им, като им отправяше отработени усмивки и изразяваше пълната си сигурност. Бен се надяваше, че това е достатъчно.

Той извади бележника от куфарчето си и се приготви за заседанието. Въпреки кошмарната нощ, чувстваше се далеч по-уверен от предишния ден. На него винаги му трябваше поне един ден, преди да намери базата в залата, върху която можеше да стъпи здраво. Най-малкото. Най-лошото от изложението на обвинението сигурно вече бе отминало. Беше тежичко, но бяха оцелели. Сега Бен чувстваше, че е готов за всичко.

Обаче грешеше.

— Държавата призовава лейтенант Микеланджело Морели да свидетелства.

Очите на Бен щяха да изскочат от орбитите си. Майк?

Майк доста уверено стана от мястото си в дъното на залата, съблече тренчкота си и се отправи по пътеката към съда. Беше облечен в костюм и носеше вратовръзка — феномен, какъвто Бен не бе срещал от сватбения му ден насам.

Изглежда, че обвинението бе взело това решение в последния момент. Когато за последен път бяха разговаряли, Майк не бе споменавал, че ще свидетелства и Бен бе сигурен, че в противен случай той щеше да му каже. Вероятно Бълък едва сега бе взел това решение, може би през нощта, когато обвинението си бе направило равносметката за изминалия ден. Но защо?

Той гледаше как Майк се покачи на подиума за свидетели и се закле. В никакъв случай не изглеждаше очарован, че е там. Това поне бе мъничко утешение за Бен.

Майк се представи и накратко очерта служебното си положение, своите задължения и съобщи колко години има стаж, докато стигна до сегашното си положение на един от водещите детективи в отдел „Убийства“ в полицейските сили в Тълса.

Ако не друго, Бълък изглеждаше по-уверен от всякога. Може би удоволствието да изправи един от най-близките приятели на защитата на скамейката на свидетелите му бе дало допълнителен заряд.

— Лейтенант Морели, имали ли сте някаква връзка с разследването на убийството на Карълайн Барет и нейните две деца?

— Да, имах.

— Каква точно беше вашата роля?

— Бях натоварен от отдел „Убийства“ да огледам сцената на престъплението.

— Какви са вашите задължения като полицейски офицер от отдел „Убийства“ на местопрестъплението?

— В основата си да поема и осигуря мястото, да съхраня веществените доказателства непокътнати и да събера всички възможни улики и свидетелства, които бихме могли да открием.

— И вие изпълнихте ли тези си задължения?

— Да. Възможно най-добре според способностите си.

Почакай само, помисли си Бен. Сега ние ще предприемем някои нови стъпки, нали така? Той вихрено започна да драска някакви бележки в лявото поле на своя законник.

— Какво направихте, когато пристигнахте на местопрестъплението?

— Оградих с кордони цялата площ и поставих патрул, тъй че никакъв неупълномощен персонал да не може да влиза вътре в къщата. Влизането бе ограничено до онези, които трябваше да бъдат вътре и трябваше да изпълняват процедурите по съхраняването на веществените доказателства непокътнати.

— Разбирам ви. А след това какво направихте?

— Покрихме пода с намаслена хартия, за да съхраним основните проходи и да запазим всяко веществено доказателство, което би могло да се окаже там.

— Добре. А след това?

— После разреших на членовете на полицейския екип, обучени да събират доказателства, да влязат вътре. Най-напред на фотографите и видеографите, които да регистрират сцената на престъплението точно такава, каквато е била, когато аз пристигнах. След това допуснах представители от отдела за изследване на коса и тъкани. После специалистите по кръвни проби. И накрая — експертите по ДНК.

Бен се загледа дълбоко в очите на приятеля си. Със сигурност можеше да каже, че общото чувство на неспокойство бе част от всекидневното поведение на Майк. Но този път имаше и нещо повече. Той просто не желаеше да бъде на това място. Сигурно имаше някаква причина за това.

— Моля ви да обясните на съдебните заседатели каква е работата на фотографите.

— Те осъществяват визуален запис на сцената на престъплението. Преди всичко на трите трупа, въпреки че в този случай трябваше да се фотографира всеки сантиметър в къщата.

— Защо постъпихте така?

— Е, като се вземе предвид характерът на престъплението и… значи…

Бен наблюдаваше как Майк се опитва да намери точната дума.

— Да, тъй като не разполагахме с очевидци и престъплението засягаше изтъкнати граждани, помислих си, че трябва да се вземат всякакви предварителни мерки.

— Така. Какво трябва да направи екипът по изследване на коса и тъкани?

— Те търсят следи от веществени доказателства. Коса, очевидно парченца материя, тъкани. Всичко, което би могло да помогне за идентифицирането на извършителя.

— Те успяха ли да намерят такива следи от доказателства?

— Разбира се. Множество.

— Някакви тъкани, които да съвпадат с дрехите, принадлежащи на обвиняемия?

— Разбира се. Много. В края на краищата той е живял там.

— Благодаря ви, лейтенант. — Тънката усмивчица на Бълък би могла да разреже стъкло. — Ще ви помоля да отговаряте единствено на въпросите.

Майк почти се ухили:

— Както кажете.

— Разкажете ни за екипа специалисти по кръвни проби. Какво правят те?

— Те потърсиха и изстъргаха образци на следи от кръв. В цялата къща, но преди всичко в непосредствена близост с труповете.

— Лейтенант, аз не ви питам за получените от тях резултати, защото ние разполагаме с член на този екип, който след малко ще даде показания. Допуснахте ли някакво нарушение на целостта на сцената на престъплението преди или по време на действията на екипа кръвни специалисти?

Най-накрая на Бен му светна. Ето защо Бълък беше поставил Майк на скамейката на свидетелите. Той полагаше основите на твърдението си, че показанията на съдебния лекар, който след малко щеше да се изправи на същото това място, са достоверни и чисти. Експертите от лабораторията нямаше да могат да парират въпросите на Бен за поредицата от задържане. Така че Бълък използваше Майк да се застрахова предварително.

— Не — отговори Майк. — Аз осигурих съхранността на всички кръвни остатъци, капки и следи от момента на пристигането си на местопрестъплението, както и определено време след като екипът вече бе завършил работата си.

— А експертите по ДНК?

— Същото се отнася и до тях. Мисля, че те извадиха остатъци от кожа изпод ноктите на една от жертвите. Не позволих на никого да доближи до тези остатъци, преди експертите по ДНК да успеят да свършат работата си.

— Благодаря ви, лейтенант. Нямам повече въпроси.

Бълък седна на мястото си, а Бен застана до подиума.

— Добро утро, лейтенант.

— Добро утро, господин защитник.

Бен се опита да не се засмее. Чувстваше се странно, застанал тук, за да започне кръстосания разпит на своя стар съквартирант от колежа. Приличаха на две малки момчета, които си играят на Пери Мейсън.

— Чух ви да казвате на прокурора, че сте били дежурният офицер от отдел „Убийства“, след като трагедията е станала.

— Точно така.

— И ви чух да казвате, че след като сте пристигнали на място, сте осигурили съхранността на сцената на престъплението.

— Това също е така.

— Странно все пак. Не ви чух да казвате кога точно сте пристигнали на местопрестъплението.

Майк навлажни устните си с език:

— Пристигнах там на сутринта на дванадесети март. Веднага след изгрев-слънце. Около шест и тридесет сутринта.

Бен си надяна удивеното изражение:

— Но аз мислех, че престъплението е било извършено в късния следобед на предишния ден!

— Точно така.

— Добре, тогава вие сте се забавили?

— Да. Разследвах убийството на един бездомник в северната част на града.

— Значи вие не сте осигурявали ненакърнимостта на сцената на престъплението от около 6 ч. следобед в неделя — през нощта след убийствата — до приблизително шест и тридесет на другата сутрин. Прав ли съм?

Майк се опитваше да изглежда безгрижен:

— По онова време е имало друг дежурен офицер.

— Кой беше той?

— Моят колега, лейтенант Прескът.

— Разбирам. Не е ли този, когото хората наричат Провокатора Прескът?

Майк бе принуден да затвори очи и да прехапе долната си устна:

— Не мога да знам, сър.

— Аха. — Бен се наведе през перилото пред съдебните заседатели: — Значи в продължение на дванадесет часа от убийствата Прескът — а не вие! — е бил дежурен на сцената на престъплението?

— Точно така.

— Той беше ли осигурил неприкосновеността на местопрестъплението?

Майк се поколеба за миг:

— Да, беше я осигурил.

— За ваше задоволство?

Този път колебанието продължи малко по-дълго:

— Аз не съм негов началник, тъй че моето задоволство няма значение.

— Той беше ли направил всичко необходимо, така както вие бихте го направили?

За миг очите на Майк застинаха върху Бълък, после погледът му се отмести встрани:

— Не. — След това добави: — Но всеки офицер си има свой собствен стил…

— В стила ли е на лейтенант Прескът да позволява на мнозина, които в момента не са нужни там, да газят из къщата на Барет?

Майк отново облиза устните си. Бен достатъчно добре го познаваше, за да знае, че колкото и неудобно да го бе накарал да се почувства, Майк бе честен човек. Той нямаше да излъже.

— В момента, в който онази сутрин пристигнах, в къщата имаше много хора.

— Те всички ли бяха полицейски служители?

— Ъ-ъ-ъ… не.

— Добре, тогава кои бяха те?

— В по-голямата си част бяха… зяпачи.

Бен премига, като даде на съдебните заседатели минутка, за да възприемат казаното:

— Моля да ме извините?

— Любопитни. Хора, научили за убийствата от телевизията или радиото, и решили да погледат.

— И колко бяха те?

— Не съм сигурен. Десет или петнадесет.

— И всички тези хора са могли да влязат в къщата?

Майк кимна:

— Вярно е.

— Върху пода имаше ли намаслена хартия?

— Все още не.

— Бяха ли направени снимки?

— Все още не.

— Екипът на съдебния лекар беше ли пристигнал?

Майк поклати глава:

— Все още не.

— Значи нищо не е било предприето, докато вие не отстранихте тези десетина или петнадесет души от къщата.

— Вие го казахте.

— Благодаря ви. — Сега Бен си позволи да се усмихне леко. — Имам още няколко въпроса. След предварителното разследване вие продължихте ли да работите по случая Барет?

— Не.

— Защо не?

— Моите началници от отдела имаха чувството, че вече няма нужда от разследване. Случаят беше предаден на друг офицер, специализирал се в предварителната подготовка на процесите.

— Разбирам. И кога е било взето това решение?

— Мисля, че на дванадесети март.

Бен премига:

— Ден след убийствата?

— Точно така.

Бен заговори бавно и внимателно. Искаше съдебните заседатели да възприемат всяка негова дума:

— Лейтенант Морели, известно ли ви е някой от полицейския отдел да е разследвал възможността някой друг, освен моя довереник, да е извършил тези ужасни престъпления?

Отговорът на Майк беше твърд:

— Не, доколкото ми е известно.

Бен се усмихна:

— Благодаря ви, сър. Нямам повече въпроси.

Колкото до вас, мистър Бълък, нека ви послужи за урок колко опасно е да изправяте на свидетелската скамейка честни хора! Бен беше решил, че ще трябва да изчака, докато изложи като теза на защитата основната си тема: небрежното отношение на полицията към веществените доказателства. Вместо това, на него му бе дадена блестящата възможност да го направи, когато обвинението излагаше тезата си.

Този път Бълък се изправи по-бавно от обикновено — една рядка гледка, която възрадва сърцето на Бен. Той застана колкото е възможно по-близо до Майк и започна повторния си разпит:

— Лейтенант Морели, бих желал да ви задам още няколко въпроса. За нещастие понякога адвокатите задават своите въпроси по време на кръстосания разпит по начин, който може да заблуди съдебните заседатели.

Бен забеляза, че гласът на Бълък звучи в най-високия си регистър.

— Лейтенант, вие не сте имали намерение да намеквате, че съхранността на сцената на престъплението е била накърнена по време на дежурството на лейтенант Прескът, нали?

— Възразявам — намеси се Бен. — Подвеждащ въпрос.

Съдия Харт кимна, но се съгласи:

— Ще го допусна.

Майк се намести по-напред в стола си:

— Аз не бях там, когато лейтенант Прескът е бил дежурен, така че не мога да свидетелствам какво се е случило.

Бълък заговори меко и равно:

— Но, лейтенант, знам, че вие известно време сте работили в отдел „Убийства“ и че без съмнение се надявате и в бъдеще да продължите работата си там, затова нека отново ви задам въпроса си. Питам ви дали сте видели някакво свидетелство, че ненакърнимостта на сцената на престъплението не е била запазена?

Майк се наведе напред със стиснати челюсти:

— Нека да се изразя по-ясно. Аз съм се заклел да казвам истината и точно това имам намерение да направя, така че никой и никакви заплахи не могат да ме накарат да постъпя по друг начин. — Замълча. — Сега, след като го казах, ще отговоря на вашия въпрос. Не, не видях никакви свидетелства, че ненакърнимостта на сцената на престъплението е била нарушена.

— Благодаря ви, сър. Може би вие…

— В същото време знам, че няма начин, по дяволите, десет или петнадесет души с гумени подметки да отъпкват една къща и това да не окаже въздействие върху нещата. Не знам за нищо определено, което да е било променено, но не мога да не взема предвид тази вероятност.

Гласът на Бълък беше студен като лед:

— Благодаря ви, лейтенант.

Майк се усмихна съответно:

— Удоволствието беше мое.

— Свидетелят може да се оттегли.

Майк слезе от подиума и бързо се отправи към дъното на съдебната зала, но не чак толкова бързо, че Бен да не може да забележи известно самодоволство в стъпките му, което преди го нямаше. Той не пропусна и смигването, което Майк му отправи, когато се оттегляше.