Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Charleston, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Александра Рипли

Заглавие: Чарлстън

Преводач: Иван Златарски; Юлиян Стойнов

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Теодор Михайлов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11903

История

  1. — Добавяне

52.

— Господарке Купър, има господин, кой пита за вас. — Делия красноречиво завъртя очи, за да покаже, че господинът е непознат, че е впечатлена от него и че той би могъл да дочуе всеки коментар, който тя би се опитала да направи гласно.

Елизабет надзърна над рамото й към едрия, добре облечен мъж в хола. Той беше втренчил поглед в нея. Когато очите им се срещнаха, неговите тутакси се скриха в завеси от бръчки.

— Джо! — Тя изтича покрай Делия и го прегърна, накланяйки се, за да допре бузата си до неговата. — О, Джо! Толкова се радвам да те видя. Изглеждаш чудесно. Ела, седни. — Елизабет го поведе към канапето в библиотеката. Тя не пусна ръката му, докато седяха и разговаряха. Джо скри шока си от външния й вид. Тя изглеждаше ужасяващо бледа. Дълбоките й сини очи и червено-жълтата й коса изпъкваха поразително на фона на безцветната й кожа. Под очите и скулите й имаше дълбоки сенки, от които лицето й изглеждаше като в синини. Тя беше крехка и уплашена като момиченцето, което той беше срещнал за първи път преди двадесет и три години.

— Колко време мина, Джо? Струва ми се като век.

— Толкова. Десет години — каза той. „Без нито един ден, в който да не съм мислил за теб — продължи наум. — Какво са направили с теб, Лизи? Защо си толкова разсипана? Толкова неспокойна?“ Чувствата му подсказваха, че само земетресението не може да причини сегашното й състояние. Беше стигнала опасно близо до границата на издръжливостта си.

Тогава Джо се разприказва. Дълбокият му глас беше бавен и успокояващ. Разказа й за Виктория и чаените й партита; за Ню Йорк и как градът расте като гъби след дъжд; за операта и вълнуващите истории, които тя разказва; разправи й за пътешествията си до Европа, включително и за първото и й направи демонстрация на хубавите си зъби. Разправи й дори за фарса, който беше разиграл в Ню Йорк, впечатлявайки околните с единственото „м“ във фамилното си име. Към края на дългия му, спокоен разказ Елизабет се смееше. Джо имаше странното усещане, че се е върнал назад във времето, когато само той можеше да накара високомерно сериозната малка Лизи с плитчиците да се усмихне. Тогава той жадуваше да вземе това дете в ръцете си и да го защитава от враждебния свят.

Но това дете и тези лесни лекове бяха останали далеч в миналото. Той трябваше да открие коя е настоящата жена и от какво се нуждае — тогава щеше да знае какво да направи за нея и за Лизи, която беше все още част от нея.

В течение на седмиците, които последваха, Джо научи доста неща за Елизабет, за себе си и за Чарлстън. Градът буквално се сглобяваше отново от частите си. Всичките му постройки бяха засегнати, но тези, които имаха укрепяващ скелет, се бяха отървали със загубата само на тухлените си комини. Къщите, магазините и складовете, изградени от тухли, бяха всичките напукани и стените им не бяха безопасни. Градът свика на работа своите железари — наследници на майсторлъка, чийто плод бяха прекрасните порти и фантастичните балкони на старите постройки. Дълги и тънки железни пръти бяха вкарани в къщите; те минаваха под гредите, поддържащи тавани и стълбища. Веднъж нагласени, действието им беше като на големи лостове. В краищата им се поставяха болтове и се затягаха, докато стените се възвърнеха приблизително към първоначалното си положение. Реставрацията завършваше с нови комини и прясно запълнени с хоросан пукнатини. Декоративни железни шапчици, покриващи болтовете, превръщаха необходимостта в украса.

— Оцеляване със стил — оцени го Джо. „Такава си е, помисли си той, историята на Чарлстън от най-ранните му дни.“ Той го сравни с Ню Йорк; изведнъж енергията и страстта към прогрес, които го бяха въодушевявали, му се видяха като безцелно унищожение. Всички, които той познаваше в разрастващия се град, наричан сега от него „дом“, ненавиждаха старите неща и старите хора. Във все по-тясно свиващия се свят, южно от Броуд, те се ценяха.

Джо също ги ценеше. Това беше черта от характера му, за която не си беше давал сметка досега. Когато му се случеха моменти на отмора, той ги използваше, за да се изучава и да прави и други открития. Изследването беше много занимателно.

Но за него имаше малко време. Главната му грижа беше Лизи. Или, както тя предпочиташе, Елизабет. Той не я разпитваше сега, както не беше го правил и с малкото момиче. Но чувстваше, както беше чувствал тогава, че тя е жертва на неизказан ужас, пред който тя отстъпваше, макар и не толкова очевидно, колкото някога тихото дете, което се люлееше в малкия си стол. Елизабет се усмихваше, говореше и надзираваше непрекъснатото изчистване на мазилката, все още сипеща се от тавани и стени. Но това беше само видимата й страна и Джо го знаеше. С всеки изминал ден тя все повече се скриваше в един вътрешен свят, крепост на безжизнеността, където нищо и никой не можеше да я достигне.

Той мисли дълго и усилено как да й помогне. Най-накрая реши, че трябва да поеме най-големия риск в живота си — да изгуби доверието й в него и привързаността, която му беше показала с откритостта от първото им приятелство. Сърцето му искаше да й помогне, но любовта му към нея го караше да се държи на разстояние. Тя трябваше да напусне крепостта вътре в нея или щеше да бъде загубена за всички. Един ден след приключване на обяда той побутна назад стола си, придаде на гласа и лицето си естественост, прочисти гърлото си и заговори.

— Сега ще трябва ти да управляваш фосфатната компания, Елизабет. Няма кой друг да го стори. Стюарт наследи имението, ще се мести там и ще става плантатор. Пинкни ти остави тази къща и бизнеса. Ако искаш децата ти да имат какво да ядат, ще трябва да спечелиш малко пари.

— Но това е и твой бизнес, Джо. Аз бях решила, че ти ще го поемеш.

— Глупости. Мен ме занимават много по-сериозни работи. Аз ще остана тук достатъчно дълго, за да те въведа в нещата, но после ще трябва да се върна в Ню Йорк.

— Няма да мога да се справя.

— Разбира се, че ще можеш. Виждал съм те как се справяш с тази къща, когато още носеше къси роклички. Бизнесът е много по-лесен. И много по-забавен. Ти беше обичаща да командва малка госпожица. Сега отново имаш възможност да командваш. Ще ти хареса.

— Но, Джо, жените не се занимават с бизнес. Всички ще бъдат потресени и възмутени.

— Не ми излизай с тия номера. Най-страхотните жени, които някога съм познавал, бяха в бизнеса след войната. Какво ще кажеш за г-жа Олстън и г-жа Пинкни и техните школи? Мислиш ли, че те са се отказали от начин на живот като твоя, защото така им е било по-забавно? Днес има дами, занимаващи се с възстановяване, прием на пансионери, даване на уроци по пиано и по танци. Само за да имат покрив над главата си. Ти си от рода Трад, дете мое. Можеш да се захванеш с каквото си поискаш, с изключение на убийство, и никой няма дума да каже.

Не можеше да разбере защо тя изглежда толкова слисана.

— Ще трябва да го обмисля — каза Елизабет.

Джо се усмихна. Работата беше опечена.

— Винаги казваше така като дете. Чертите на лицето ти ставаха същите, каквито са сега. Веждите — събрани в средата. Гледката ме кара отново да се чувствам млад.

 

 

Два дни по-късно Джо нае кораб и екипаж, с които поеха към Карлингтън. Мястото беше напълно изоставено, ако не се броеше един много стар чернокож мъж, който изпълзя от някаква развалина на къща. Той се представи като Каджо, правейки артистичен поклон пред Елизабет.

— Сигурно вие сестра на гос’ин Пинкни, мадам. Не е никой друг да може има красива като изгрев коса. Моето сърце пръснало се от мъка, кога научих, че той умрял. Никак не изглежда подобаващо добрият Бог да вземе него, а да остави стар, прегърбен негър като мен. — Сълзи издълбаха тъмни пътечки по хлътналите му бузи.

Елизабет обгърна с ръка рамената му.

— Не трябва да плачеш, татенце. Добрият Господ си има своите причини. Нуждая се от помощта ти; вероятно Той ти остави живота, за да се грижиш за още един Трад. Г-н Пинкни ми е разказвал как си се грижил за него.

Пред очите на Джо старецът се подмлади. През годините, прекарани в Ню Йорк, той беше забравил за неуловимото взаимодействие между чувството за отговорност и зависимост между старите чарлстънски фамилии и бившите им роби. Това се изразяваше концентрирано в традиционното обръщение в Чарлстън към възрастните чернокожи мъже с „татенце“, а към жените с „майчице“. За белите деца в семейството те бяха почти като родители, на които се дължеше уважение като към родители. В отговор от „родителите“ се очакваше да направят и безпрекословно да се грижат за доброто на детето, дори когато това дете се беше вече превърнало в зрял човек. Системата никога не беше кодифицирана под формата на закон, а Актът за отмяна на робството не беше я засегнал ни най-малко. Външен човек нямаше никаква надежда да я разбере, затова Джо не се и опита. Той просто възприе факта, че Елизабет се намира на позната територия, където татенцето Каджо ще се грижи за нея. Той последва двамата и острото му око забеляза старите, кърпени машини и общата атмосфера на запуснатост. Пинкни не е бил бизнесмен.

С годините изкопите се бяха проточили и сега покриваха повече от миля по брега на реката. Много от дупките бяха запълнени със земя от следващите. Все пак бяха останали десетки, дълбоки по 25 метра, до които бяха натрупани хълмове от изкопано. От тях се носеше воня, дъната им бяха покрити със замърсена дъждовна вода. Елизабет каза нещо неодобрително на татко Каджо и той избърбори в отговор. „Домакинята ще прави промени, помисли си Джо. Почакай да видим какво ще стане, когато види мухите в магазина на компанията.“

По обратния път надолу по реката Елизабет се беше отнесла нанякъде. Джо забеляза, че на бузите й се е появил цвят и че е забравила да постави траурното си було, което стоеше върху раменете й. Като че ли лекарството вече действаше.

— Старецът каза, че ще събере отново всички работници до една седмица от следващия понеделник — напомни й Джо. — Ако имаш намерение да продаваш компанията, няма смисъл междувременно да се занимаваш с ведомостите й. Който и да е новият собственик, веднага ще се заеме да модернизира.

— Как?

Джо посочи към завода, който отминаваха.

— Като това — каза той. — Истинска фосфатна компания. Твоето са просто няколко дупки в земята.

Елизабет нареди на екипажа да намали ход. Докато течението ги задържаше почти на място, тя се загледа във високите комини, изстрелващи облаци жълт дим, и се заслуша в трясъка на тежки машини и потракването на вагони.

— Каква е тази лоша миризма? — попита тя Джо.

— Не мисля, че е лоша, миличка. Химиците ги наричат суперфосфати. Аз ги наричам пари. — Той направи знак на моряците и те увеличиха скоростта. Докато наближаваха града, той предаде набързо урок на Елизабет върху развитието на бизнеса с торове за двадесетте години от откриването на фосфатните залежи в Чарлстън.

— Отначало — каза той — всеки просто изкопаваше руда, измиваше я и я транспортираше до Балтимор или Филаделфия за преработване. Химическите компании на север плащаха около четиринадесет долара за тон, пристигнал в заводите им. Разходите за транспорт се плащаха от добиващите рудата. Не изтече много време, преди по-умните измежду тези, които добиваха руда, да започнат да разтрошават скалната маса, защото те плащаха за курс, а наведнъж можеше да се извози много повече натрошена скала, отколкото руда на буци. Тогава „Фърст Чарлстън Майнинг“ със стабилно северняшко финансиране и значително участие в управлението се сдоби със собствени вани със сярна киселина. Които са основата за преработка. Натрошената скала се пуска в киселината и реакцията с нея превръща фосфата в няколко продукта: калциева сол, разтворима фосфорна киселина и утайка, наречена суперфосфат. Поотделно всеки от тях има по-висока пазарна цена от самата руда. Следиш ли мисълта ми? — Елизабет кимна. — Добре. Местното преработване на рудата започна към края на 1870 г. До 1871 няколко от най-големите съществуващи компании бяха реорганизирани в преработващи. Практически те внасяха толкова много сярна киселина, че можеха да напълнят река с нея. А тя е опасна за работа. Ако човек не работи внимателно, ще остане за секунди без ръце. Това е основната причина, поради която Пинкни не желаеше да работи със сярна киселина. Разсъждаваше, че работниците не биха могли сериозно да се наранят, ограничавайки се с кирка, лопата и ръчна количка.

— Не беше ли прав?

— Може би. Може би не. Аз не бях съгласен с него. Не може за пораснали хора да полагаш грижи като че ли са деца. Загубихме много от най-добрите си работници, които отидоха в други компании, защото за работа със сярна киселина плащат повече, отколкото за изкопаването на руда. Печалбите от първото за същото количество фосфат са повече от утроени, дори като се включат разходите за киселина.

— Каква е нейната цена?

Джо прикри въодушевлението си. Ученичката му започваше да мисли като бизнесмен.

— Това е следващата стъпка — каза той. — Киселината идваше от северняшки химически компании, мнозина от които бяха закупували дотогава руда, за да си я преработват сами. Не може да се каже, че те умираха от желание да продават киселина и да превърнат чарлстънските компании в свои конкуренти. Те се съгласяваха да продават само ако тукашните хора поемаха разходите по транспортиране. Таксите за превоз могат да направят от предприемача богаташ или да го разорят. Железниците определяха цените, а за превоз на киселина те бяха доста солени.

Очите на Елизабет блестяха.

— Не ми се иска да вярвам — каза тя, — че който и да е от химическите компании е имал братовчед в железниците.

Джо се плесна по коляното.

— Господ да е на помощ на някои от най-добрите ми приятели, ако някога по случайност се излъжат да те допуснат на Уолстрийт. Уцели право в десетката. Само дето в случая не става дума за Юга. Бизнесмените не ги свързва кръв, само пари. Наричат го взаимно обвързано участие в директорски съвет. Това е клуб със силно ограничено членство и дано Бог има милост към тези, които не са негови членове.

— Хайде, Джо. Не си се променил чак толкова много, та да не мога да разбера, когато скриваш най-интересната част от историята. Какво стана след това?

— Как си с географията?

— Твърде добре съм ориентирана за местата, които леля Джулия някога през живота си е посещавала. За останалата част не съм толкова силна.

— Тя ходила ли е някога до Сицилия? Или до Италия?

— Италия. Тя я обичаше. Казваше, че Флоренция й напомня за Чарлстън.

— Сицилия няма нищо общо с Южна Каролина. Това е остров, много голям остров близо до Италия. Може би това е единственото място на света, където хората са по-бедни, отколкото са били в Чарлстън през седемдесетте. А там има толкова сяра, че понякога някоя планина се разтваря и я изплюва сред огнен дъжд.

— Не ти вярвам.

— Добре, недей да вярваш, че съществуват вулкани. Но за сярата можеш спокойно да вярваш, защото точно оттам я получава заводът, покрай който преминахме преди малко. Докарват сярата с кораби и произвеждат на място собствена сярна киселина. Посредством своя собствена киселина те произвеждат торове от своя собствена руда. След това с презокеански кораб транспортират тор директно за Англия. Готов продукт. Никакви железопътни разходи, никакво чакане за доставки или празни вагони, никакви молби пред никакви директорски съвети. Те са напълно независими.

Елизабет се усмихна.

— И дори не им се налага да стрелят по форт Съмтър. Янките трябва да са ужасно ядосани.

— Не са доволни.

— Би ли могъл Карлингтън да постигне същото?

— Да. Ще е необходимо време и много внимателно управление. Също и известни капиталовложения, но аз мога да ги осигуря. Какво ще кажеш?

Елизабет изглеждаше замислена.

— Колко усилия изисква научаването на деловодството? Нали под това имаш предвид управление?

— Това и още малко повече, но трябва да започнеш от научаването как да водиш документацията.

— Тогава ще спрем в кантората на път за вкъщи. Ще вземем книгите, ти ще останеш за вечеря и след като децата си легнат, ще ми обясниш кое как е. — Командващата Лизи се беше съживила отново. Джо погледна настрани, за да скрие радостното пламъче в очите си.

 

 

„Св. Михаил“ тъкмо беше ударил два през нощта, когато Елизабет затвори голямата счетоводна книга и разтърка очи.

— Боже мой — каза тя, — не мога да си спомня от колко време не съм стояла толкова до късно. Защо просто не останеш през нощта, Джо? Утре сутринта ще се погрижа децата да не вдигат шум, за да се наспиш.

Той си представи как би могъл да бъде под един покрив с нея, да закуси заедно с нея, да прекара следващия ден и по-следващия и по-последващия заедно с нея. Някаква особена интимност се усещаше в осветената от газова лампа стая в заспалото градче. Джо се почувства като че ли бяха останали сами в един разпаднал се свят, където нищо не можеше да ги засегне. Но не беше така. Слънцето отново щеше да изгрее и стаята пак щеше да бъде само стая — нищожно ъгълче на огромен свят. „Колкото по-скоро се върнеш към този свят, приятелю мой, толкова по-малко ще те боли, когато казваш «довиждане». А друга възможност няма. Трябва да бъде, довиждане. Съществуват Виктория и Емили и Ню Йорк, и всички те те очакват.“

Той стана и се протегна.

— Благодаря ти, Елизабет, но не мога да остана. В хотела ме чакат торба, пълна с документи, и писма, които трябва да напиша. Наистина се налага да сляза до Симмънсвил и да видя как вървят нещата. Мисля, че най-добре за теб ще бъде да разучиш книгите в продължение на няколко дни и да помислиш над всичко, което си видяла и научила. Ще се върна в събота вечерта. Ще прескоча след църковната служба в неделя, за да ми кажеш какво е решението ти. — Той говореше бързо и гласът му беше дрезгав. Елизабет го погледна с изражение на обърканост и болка, от което сърцето му се преобърна. Тя нямаше начин да разбере, че с тази грубост той възпираше самия себе си от изказването на всичко, което искаше да каже, от любовни признания, които щяха да я уплашат повече, отколкото стържещия му, делови тон изобщо би могъл.

— Джо? — Името му съдържаше неизказан въпрос — „защо“.

Той сключи ръце около й в бърза, конвулсивна прегръдка.

— Всичко ще бъде наред, миличко — каза той. После се откъсна от нея като доказателство, че ще удържи на обещанието си. Тръгна бавно към хотела, усещайки нощния въздух като непоносима тежест върху себе си.

 

 

Две седмици по-късно Джо се завърна в Ню Йорк. Той забавляваше приятелите си в клуба с удивителната история за своята дребна, благовъзпитана бизнес партньорка.

— Казвам ви — по-добре е да държим жените далеч от бизнеса. Никога не бях виждал нещо подобно. Отделих се от нея за три дни и когато се върнах, тя вече не се нуждаеше от помощта ми. Мислим се за много умни в комбинациите, но няма картел в света, който да се опре на братовчедите от Чарлстън. Когато си помисля за това, не знам дали да плача, или да се смея.

— Ето какво направих, Джо — му беше казала Елизабет. — Аз премислих и реших, затова се хванах на работа, без да те изчакам.

„Трад-Симмънс“ извозваше годишно три хиляди тона фосфат на общата сума от четиридесет и две хиляди долара. Разходите на компанията възлизаха почти на тридесет хиляди, от които шест хиляди беше цената на превоза на рудата и хиляда отиваха за наемане на кантора и складови помещения в града. Елизабет се беше обадила на братовчедка си Аги, чийто съпруг беше един от собствениците на торово — фосфатните заводи, които Джо й посочи при пътуването по реката. Съпругът на Аги с радост щеше да помогне на Елизабет. Той щеше да плати само по долар за тон по-малко от балтиморската химическа компания, след което щеше да преработва рудата им в завода си заедно със своята собствена. — Той ще направи състояние, което е хубаво, а ние ще спестим от транспорт шест хиляди при загуба от продажбата само три хиляди. Освен това с него ще си поделим разходите за прокарване на теснолинейка от Карлингтън до североизточната железопътна линия, за която се закача и неговата теснолинейка. Всички печелят от сделката. При такова положение ние, разбира се няма да имаме нужда от складови помещения и това също ще ни спести пари. Също така затварям кантората. Жена не може непрекъснато да влиза и излиза от бизнесблоковете на „Броуд стрийт“. Ще обърна пристройката в канцеларии за мен и Нат Раг. Той работеше за Прингълови и аз просто им го откраднах. Той знае всичко, което има да се знае за бизнеса с торове. Г-н Прингъл е бесен.

Джо я бе попитал как й се е удала кражбата. Нищо особено, иронично бе отвърнала тя. Нат Раг бил братовчед на Керълайн; всички били заедно в танцувалното училище. А и съпругата му е трета братовчедка на Пинкни. Освен това Елизабет щяла да му плаща наполовина повече от Прингълови.

— Което въпреки това е с хиляда годишно по-малко, отколкото Пини плащаше на Лукас — каза тя. — Нищо чудно, че сме имали такива разходи. Пинкни е взимал за себе си две хиляди, а е давал на Лукас четири. Възнамерявам също и да намаля твоя дял, Джо. Всеки от нас ще отдели по четири хиляди за подобрения. Това оставя три хиляди печалба и за двама ни. — Както тя си ги представяла, подобренията щели да отнемат осем години.

Парите за изграждане на теснолинейката щели да се вземат от бюджета за 1877 г. По този начин през 1888 щяло да бъде възможно построяването на заслон с машини за разтрошаване на скалната маса. До 1898 щели да подменят износените барабани за измиване на рудата и да уголемят машинния заслон. На следващата година щял да се построи голям завод с машини за отделяне и преработка. Две години — 91-ва и 92-ра — щели да бъдат необходими за закупуване на оборудване и вани за сярна киселина. — Тогава наистина можем да започнем да извършваме целия цикъл. Едуард Ханахан ще ни продава киселина от заводите „Плантърс“ за нуждите на нашата преработка. С печалбата от 93-та ще можем да построим собствен цех за сярна киселина и ще започнем сами да внасяме сяра през 94-та. Планът е идеален. Кетрин ще навърши тогава петнадесет и, доколкото си спомням, ще навлезе във възрастта, когато едно момиче иска нова рокля за всяко парти. Ще е необходимо да съм богата.

Джо беше пожелал да даде нужния капитал веднага. Нямаше смисъл Елизабет да икономисва в продължение на осем години. Но тя го беше помолила да не го прави.

— Наистина бих искала да започна от това, което е Карлингтън сега, Джо. Ще се почувствам добре, изграждайки нещо. През последните години доста разруших и нищо не съградих.

Не можеше да й откаже. Точно това считаше, че ще бъде най-добре за нея, въпреки че му се искаше някак си да беше възможно да й го поднесе, без тя да се трепе за него.